Питър Уот
Черните гарвани (49)

48.

Полицаите дойдоха заедно с бурята. Беше ранен следобед, но сърдитите облаци отдавна бяха погълнали слънцето и ездачите имаха чувството, че нощта ще настъпи всеки момент. Мислите им летяха по-скоро към уюта на домове им, отколкото към предстоящата задача. Те зъзнеха на седлата си, мокри до кости под потоците вода, които се изливаха от небето.

Лейтенант Ур се взираше в хълмовете на юг от тях. Напоената с вода униформа тежеше на раменете му и студът пронизваше тялото му, но сега не му беше до това. Съзнанието му беше изцяло заето с предстоящата акция. След него яздеше сержант Хенри Джеймс, потънал в обърканите си мисли.

Колоната застигна разузнавача, който беше избързал напред, за да проучи терена. Той ги видя и изтича към лейтенанта да докладва:

— Бандити натам, Махми — посочи с ръка към стената от дъжд, която ги ограждаше от юг. — Един черен, един бял и женска.

— Много добре, полицай! — отвърна Ур и се обърна към Хенри: — Сержанте, с вас ще се разделим тук. Изберете си двама от хората. Аз ще продължа с останалите пет.

Хенри кимна. Планът на нападението беше уточнен още миналата нощ. Посочи двама от полицаите, които познаваше още от участъка в Рокхамптън. Бяха опитни момчета и той знаеше, че може да разчита на тях. Издаде нарежданията си и тримата ездачи поеха на юг. Тяхната задача беше да заемат позиция от другата страна на възвишението и да преградят пътя за бягство на Том и Уолъри, когато главната полицейска сила под командването на Ур нападнеше от север.

Сержантът и хората му се скриха зад водната завеса и лейтенант Ур вдигна поглед към сърдитото небе над тях. Проливният дъжд беше цяло бедствие, но им осигуряваше удобно прикритие, докато се придвижват към лагера на престъпниците. Този път щяха да ги пипнат. Щяха да ги хванат неподготвени за полицейска атака в такова дяволско време.

— Слезте от конете! — заповяда той.

Схванатите от язденето и студа полицаи с готовност изпълниха заповедта. Стъпиха на мократа земя и раздвижиха скованите си крайници. После се струпаха под близкото дърво, за да изчакат придвижването на сержант Хенри до обратната страна на хълма. Чакаха близо час, преди лейтенантът да даде начало на похода. Мъжете грабнаха карабините и го последваха през скалите към върха.

Лагерът на Том и Уолъри беше прикрит под издадена навън скала, която осигуряваше естествен подслон от неспирния дъжд. Мястото беше удобно и за поддържане на огън, понеже позволяваше на дима да се разсейва, без да ги задушава. Естествено защитено от три страни, то даваше възможност да се наблюдават всички подстъпи към него. Но тези предимства важаха само при ясно време. През този сезон на годината единствен страж на малката им група беше неспирният дъжд, който държеше всеки разумен човек на топло вкъщи. Така поне си мислеше Том и спокойно чакаше обяда.

Мондо извади изпечения хляб от жаравата и плесна Питър по ръката, който нямаше търпение да си грабне един къшей. Той беше най-големият от децата им. Имаше тъмна кожа като майка си, но беше наследил сивите очи на Дъфи. Беше само на пет години, но под вещото ръководство на майка си и Уолъри вече добре се оправяше с живота из дивите земи. Не изоставаше и с английския, който учеше от баща си. Вторият им син, Тим, беше с по-светла кожа и приличаше изцяло на Том. Само очите му бяха тъмни и големи като на майка му. Накрая идваше Сара, най-светлата от тримата. Тя беше двегодишна, любимката на баща си.

— Пари! — извика Мондо на английски, за да предупреди Питър, но той вече беше усетил и сам. Засмука изгорените си пръсти и изгледа сърдито баща си, който му се присмя.

— Това ще те научи, лакомнико — каза той и разроши къдравата му четина. Питър не се даде и двамата се сборичкаха на шега. Мондо се загледа в тях. Усмихна се и леко погали корема си. Чакаха четвъртото си дете. И защо не? Том беше добър и грижовен съпруг. Осигуряваше достатъчно храна, за да растат децата й силни и здрави, а това беше най-важната работа за един женен мъж. В началото видът на децата я учудваше. Те бяха толкова различни от нейните хора, светли и високи. Но с течение на времето философски заключи, че както и да изглеждат, те носят кръвта на дарамбал и на Том, значи щяха да бъдат добри и смели.

Мондо продължи с домакинската работа. Остави хляба да изстива, запари чай и го разля в канчета. Постави пред мъжете и конфитюр, който Том и Уолъри бяха донесли след един от набезите си из фермите. Тя обичаше сезона на Дъгата. Тогава мъжете си бяха вкъщи. Седяха с кръстосани крака около огъня и с часове говореха на техен собствен диалект, смесица от езика на дарамбал и английски, играеха с децата и се шегуваха помежду си. Двамата бяха станали по-близки от братя и чудесен екип, който държеше полицията на разстояние от нея и децата.

Докато чакаше чаят да поизстине, Том продължи да дразни Питър, като го държеше на разстояние от себе си. Момчето ръмжеше като зверче, хвърляше се към баща си и се опитваше да го повали на земята. Том отби поредната му атака и хвърли поглед през огъня към Мондо, за да види усмивката й. Но тя не се усмихна. С широко отворени очи, като че ли се учудваше от нещо, се опита да заговори, но вместо думи от устата й изригна фонтан от кръв и тя се строполи в огъня. Том инстинктивно прикри с тяло Питър, който замръзна при вида на майка си, лежаща с лице в огъня. После се надигна и видя кървящите дупки в тялото й. Силните гръмотевици около тях бяха заглушили изстрелите и те не бяха усетили нищо.

Том изкрещя на приятеля си и в същото време скочи, за да отдръпне Сара от мъртвата си майка. Момиченцето гледаше учудено към тялото и не разбираше защо главата на мама е в пламъци. Тя винаги ги предупреждаваше да се пазят от огъня. Защо не се махаше оттам тогава? Тим видя, че баща му изблъсква Сара от огъня. Не разбираше какво точно се случва, но страхът изпълни сърцето му и той се сви като кученце на земята. Стоя така, докато Уолъри го сграбчи и го хвърли зад скалите.

Когато предаде децата на туземеца, Том се хвърли към Мондо, хвана я за краката и неистово задърпа тялото й, за да го извлече от огнището. Но в този момент го засипа дъжд от куршуми. Под светлината на огъня беше идеална мишена за полицаите, които пълзяха сред скалите към тях.

— Остави я! — извика Уолъри и се метна към Том, за да го издърпа назад. — Тя е мъртва, не виждаш ли?

Том усети как ръката на приятеля му го сграбчва за косата и бясно го дърпа назад. Опита се да повлече Мондо със себе си, но всичко беше напразно. Един куршум се заби до тях, изрови земята и лицата и на двамата се покриха от кал. Като по даден знак, те се хвърлиха към сушината, където, загънати в одеяло, бяха оръжията. Полицаите отново ги засипаха с куршуми. Те попаднаха в мъртвото тяло на Мондо и то заподскача като топка върху огъня. Скрит зад близката скала, Питър с ужас видя как майка му започна да цвърчи върху огъня. Искаше му се да й кресне да се махне оттам, защото огънят щеше да я изпържи. Но единственото, което можа да направи, беше да затвори очите си, за да не вижда какво става с нея. Чу баща си да крещи. Казваше му да внимава за Тим и Сара. Той стисна здраво ръчичките им и те се прилепиха за него, сякаш тримата представляваха едно неделимо цяло.

Том и Уолъри бяха вече въоръжени и изпратиха първите си куршуми съвсем близо до струпалите се един до друг полицаи. Знаеха, че нямат никакъв шанс да се измъкнат живи, но стрелбата щеше да забави евентуална организирана атака поне за известно време. Легнали по корем, те стреляха безразборно. На всеки техен куршум полицаите отговаряха с десет. От време на време Том хвърляше поглед към скритите зад скалата деца и напомняше на Питър да пази малките. И той стискаше ръчичките на двете деца до посиняване, без да може да откъсне поглед от майка си.

Сред писъка на куршумите лейтенант Ур призова бандитите да се предадат в името на Нейно величество. Вместо отговор по лицето му се посипаха парченца разтрошена скала. Това го ориентира за местоположението на мъжете отгоре. Той стреля в посоката, откъдето дойдоха откъртените парченца, и куршумът му мина на милиметри от Том. След секунди отгоре заваля олово и Ур разбра, че бандитите няма да се предадат живи.

Полицаите напредваха много внимателно към върха. Притичваха от позиция на позиция, като изчакваха прикриващия огън на другарите си. С всяко движение се оказваха все по-близо до лагера на двамата мъже. Том разбра, че са обречени. Беше въпрос на време полицаите да достигнат до лагера и да ги арестуват или да избият и тях, и децата. Трескаво затърси изход. Досега огънят идваше само отпред. Но това не означаваше, че от другата страна няма хора, които ги причакват. Познаваше тази обходна тактика, която ги лишаваше от всяка възможност за измъкване. Той повика тихо приятеля си, който беше на няколко крачки зад него:

— Уолъри, искам да вземеш децата и да слезеш по задния склон. Аз ще се опитам да ги задържа…

— Не, Том! — прошепна той. — Те са твои деца и ти трябва да си до тях. Аз ще остана тук и ще изстрелям и последния си куршум срещу черните гарвани. После ще се опитам да им избягам. И понеже съм по-добър от теб в това, няма да спориш повече.

Том кимна. Уолъри беше прав. Потупа го по рамото и прошепна:

— Когато съм готов, ще ти дам знак.

Искаше да му каже още нещо, но лавина от камъчета се изсипа на метри от тях. Нямаше време за повече приказки.

Той запълзя към децата. Грабна Сара в едната си ръка, а в другата стисна пушката.

— Тръгваме — тихо изрече на диалекта на нирамбура.

Уолъри незабавно изстреля пълнителите на два пистолета надолу, в ниското. Когато патроните свършиха, той се претърколи настрани, заговори високо сам на себе си и откри огън с третия пистолет. Полицаите инстинктивно закриха главите си с ръце и не усетиха изтеглянето на Том. Уолъри пак се премести и заговори. Привидният разговор на двама мъже, които бяха на различни позиции, обърка нападателите. Туземецът щеше да удържи върха цяла нощ. Но сутринта щеше да настъпи и неговият блъф щеше да бъде разкрит.