Питър Уот
Черните гарвани (1)

Пролог

Това е моето място в Съновидението.

Казвам се Уолъри от клана нирамбура на племето дарамбал. Живял съм сто години по календара на белите. Макар че съм сляп, познавам отлично това място. Знам, че сега седя върху червената земя, точно под голямото евкалиптово дърво — мястото, дето старейшините обичаха да седят и да разказват за Началото, за славните воини на нирамбура и за всичко, което виждаха по време на своето Съновидение.

Сляп съм, но и аз виждам в Съновидението и знам, че духовете на праотците говорят чрез мен. Колко много съм преживял… Тялото ми носи знаците на моето племе и моя клан и белези от куршумите на белите мъже.

Питате ме дали познавам разбойник на име Том Дъфи. Някога бяхме повече от братя. Той ми показа как да яздя конете на белите и да убивам с оръжието им.

Колко бели мъже съм убил ли? (Дълго мълчание.)

Питайте нещо друго.

Какво, какво? Дали вярвам, че духовете на праотците направляват пътя на живите? Искате да ви разкажа за тяхното проклятие, макар че не вярвате в Съновидението.

Ще ви кажа. Ще ви разкажа за две фамилии на белите, които повярваха в живия дух на праотците. Едната фамилия се наричаше Макинтош, а другата — Дъфи. Тогава всички бяхме млади. Историята започна тук преди много, много години, когато черните гарвани долетяха и изкълваха очите на моите хора.

По същото време една нощ долетяха и други гарвани. Те бяха на коне и се появиха малко преди слънцето да огрее нашата червена земя.

Всичко е пред очите ми и аз ще ви го разкажа така, както беше.