Питър Уот
Черните гарвани (40)

39.

Звънецът оповести края на учебните занятия и училищният двор се изпълни с деца със сополиви носове и разранени колена. Сред шум, викове и смях те хукнаха към изхода, но много от тях с любопитство огледаха високия брадат мъж, който стоеше в средата на двора и чакаше някой да излезе от малкото, приличащо на колиба училище.

Последна се появи една симпатична млада жена. Тя също погледна с любопитство към непознатия, който веднага се насочи към нея, като свали шапката си, за да даде знак, че е чакал именно нея. Тя се взря в суровото, почерняло от слънцето лице, с ясни следи от наскоро прекарана треска, после в револвера, затъкнат в широкия колан, и се сети за един друг мъж, който някога беше обичала и който я беше оставил, за да гони мечтите си. Непознатият пред нея също приличаше на човек, който не се задържа на едно място.

Мъжът я погледна с ослепително сините си очи и се усмихна неловко:

— Госпожица Джоунс?

Роуз също се усмихна и го поправи:

— Госпожа Кар. Аз съм съпруга на господин Робърт Кар.

— Но преди това сте били Роуз Джоунс, нали? — Люк изчака отговора й и любезно попита: — Бихте ли ми отделили минутка? Имам нещо за вас.

— Сигурно става дума за Джак — промълви тъжно тя и отмести поглед към учениците, които вече напускаха училищния двор.

— Предполагам. Видях го само веднъж и не успя да ми каже името си. — Той кимна леко и се представи: — Казвам се Люк Трейси. — Поколеба се за момент, но решително продължи: — Джак е мъртъв, госпожо Кар! Аз бях до него в последните му часове и го погребах по християнски.

Лицето й се сгърчи за миг. Люк доби впечатление, че крехкото й тяло ще се разпадне на парчета. Но Роуз успя да се овладее и задавено изрече:

— Това беше неизбежно. Горкият Джак… — Вдигна големите си, плувнали в сълзи очи към него и попита: — Как умря той, господин Трейси?

— Майолите го пронизаха с копие на юг от Кейп Йорк.

Роуз се олюля. Люк я хвана за ръката и я поведе към един пън в края на училищния двор. Тя седна и се втренчи в празното пространство, без да обръща внимание мъжа до себе си, сякаш беше сама. Настъпи мъчителна тишина и Люк си помисли дали няма да е по-добре да я остави за малко сама и да дойде по-късно. Но неочаквано тя наруши тишината:

— Може да си помислите, че съм студена, след като съм се омъжила за друг, докато Джак обикаляше из колонията. Сигурно изглежда, че това, което ми казвате, не ме интересува. Но аз наистина обичах Джак. Бях много млада и вярвах, че той ще постигне мечтата си и ще намери злато. — Тъжно се усмихна. — Все ми разправяше как един ден ще има пари и ще построи за мен красив замък, а аз ще стана съпруга на най-богатия мъж в света. Казваше ми красиви думи, но аз исках само едно — да бъде до мен. Така и не разбра, че го обичам заради благородството му, заради нежността му… Един ден замина и аз го изпратих с думите: „Помни, че няма да те чакам вечно.“

Сълзите я задушиха и тя замълча. Люк мислеше за своя живот и за Кейт. Кое беше по-важно — любовта или осигуряването на добър живот за семейството? Дали не изпускаше и той любовта си в търсене на една химера?

Роуз избърса сълзите си и продължи:

— Джак се връщаше и отново заминаваше. Губеше се с месеци, с години. Получавах писма от всички краища на колонията. Докато един ден казах: „Край!“ Когато господин Кар се появи в живота ми, разбрах, че на света има и мъже, които са до съпругите си, когато те имат нужда от тях. Мъже, с които можеш да планираш живота си, можеш да разчиташ… — Тя се обърна към Люк и попита: — Разбирате ли какво имам предвид, господин Трейси?

Той кимна и отклони погледа си, сякаш имаше лична вина за несбъднатата им любов. Жената беше права. Добрите мъже бяха при семействата си. Само празноглавците обричаха живота си на една мечта. Може би беше време да захвърли всичко и да се установи в Рокхамптън. Нали Соломон и Джудит все това му повтаряха. Дребният евреин дори му предлагаше да стане управител на новия магазин, който скоро щеше да отвори врати в Таунсвил. Но тази работа не беше за него. Какво разбираше той от грънци и паници?

— Някои мъже го носят в кръвта си, госпожо — отвърна тъжно, загледан в щурането на мравките до краката му. — Те не могат да живеят по друг начин, въпреки че губят всичко, което обичат.

Люк говореше на Роуз, но мислеше за Кейт. Може би вече я беше загубил. Твърде много години минаха…

— Вие също сте златотърсач, нали?

Роуз не очакваше отговор. Тя беше сигурна. Виждаше как страда мъжът от своите лични загуби и пропусната любов.

— Моля се да намерите своята мечта, преди тя да ви е убила.

Люк се усмихна тъжно, стана и извади от джоба си нещо, увито в парцал:

— Обещах на Джак, че ще ви предам това от него.

Тя взе предмета и го завъртя любопитно в ръцете си.

— Не познавах добре Джак — продължи той, — но според мен беше добър човек. Щеше да бъде щастлив, ако знаеше, че не сте сама, че има някой до вас, който ви обича и се грижи да сте добре.

Роуз нищо не каза. Държеше подаръка, без да го развие. Искаше да го отвори, когато остане сама. Това беше нещо между нея и Джак и тя се надяваше, че държи в ръцете си дневник, в който той е записвал най-съкровените си мисли. Сигурно беше изповядал и любовта си към нея. Унесена в мисли, тя не схвана думите на Люк, когато той тихо каза:

— Джак намери своята Златна река. Но тя го погуби.

Американецът бързо се обърна и се запъти към вързания за портичката кон.

Роуз остана, потънала в спомените за мъжа, който някога беше нейният живот. Дневникът му щеше да й помогне да го разбере по-добре. Да разбере и своя избор по-добре. Бавно разгъна парцала. Вместо дневник видя голяма пачка банкноти. Изумена, тя разрови парите. Нямаше да е учителка по математика, ако не можеше да сметне, че в ръцете си държи цяло богатство. Едва сега осъзна последните думи на непознатия мъж: „Джак намери своята Златна река, но тя го погуби.“

 

 

Под стържещия звук на раздрънкана цигулка отегчена млада жена припяваше тъжна песен за живота по бреговете на река Бризбейн. Люк Трейси седеше на грубо сглобена малка маса в едно крайпътно ханче на две седмици път от Туомба и отпиваше от долнопробния ром. Цигареният дим беше толкова гъст, че не виждаше смисъл да запали и той. Протяжната песен засилваше мрачните му мисли.

Заети да направят впечатление на двете дами, които се разхождаха около масите и показваха готовност за по-близки отношения, останалите клиенти не му обръщаха внимание. Момичетата не отказваха на никого, но се знаеше, че ще отидат при този, който ще брои най-много за услугите им. Те също не поглеждаха към рошавия и прашен златотърсач, който по ирония на съдбата носеше в джоба си такава сума, че можеше да купи не само трите жени, но и цялото заведение.

Златото на Джак беше обърнато в пари благодарение на тайните връзки на Соломон с прекупвачи, които от своя страна по незаконни канали го доставяха на майстори златари из целия свят. Те го превръщаха в красиви бижута, с които се окичваха суетните съпруги и дъщери на богати търговци, офицери и политици.

Продажбата на злато на черно се наказваше със затвор, но ако човекът го легализираше, трябваше да посочи източника му пред съответните власти. Тази информация незабавно предизвикваше златна треска, която обикновено завършваше със заграбването на златоносната местност от силните на деня. Златотърсачите най-често оставаха без нищо. Американецът не можеше да допусне това и потърси услугите на Соломон.

Люк отново надигна чашата и отпи. Алкохолът приятно замая главата му и той усети как тялото му се отпуска. Но мислите му оставаха все така тъжни. Богатството в джобовете му не го правеше по-малко самотен. Образът на Кейт изпълваше съзнанието му. Любовта му към нея беше по-силна от всякога.

— Господин Трейси, ако не се лъжа?

Изненадан, Люк се обърна и видя висок красив мъж, който се усмихваше иронично към него. Намръщи се и предпазливо попита:

— Познаваме ли се?

— Не помните ли Рокхамптън, шейсет и трета?

Люк помнеше.

— Господин О’Кийф! — процеди през зъби. — Мислех, че не желаете да бъдете разпознат на територията на Куинсланд.

Кевин О’Кийф придърпа един стол към масата и седна без покана.

— Може и така да е, господин Трейси — каза и затършува из джоба на жилетката си, — но колонията отчаяно се нуждае от предприемчиви мъже като мен, за да стане удобно мястото за живеене.

Извади от жилетката си един гулден и се провикна към момичето, което пееше своята безкрайна песен:

— Сали, донеси на мен и на господина още по едно питие!

Момичето неохотно се подчини.

— Мързелана! — измърмори той след певицата. — Трябваше да я оставя да гние в „Скалите“. Винаги се натрясква така, че не е в състояние да обслужи клиентите в края на вечерта.

— За теб ли работят тези жени?

Кевин разсеяно кимна. Личеше, че мислите му са заети с друго. Наведе се към Люк и заговори приятелски:

— Чух, че плащаш с едри банкноти. Доколкото си спомням, тогава ти спомена, че търсиш злато. Сигурно си напипал нещо голямо, а?

— И да съм, не виждам какво те засяга, О’Кийф! — рязко отговори Люк.

Кевин погледна спокойно американеца. Не се изплаши от явната заплаха в погледа му, въпреки че видя големия револвер, който се подаваше от колана му. Под зализаната външност на сводник все още се криеше един от най-добрите в боя с юмруци и не бяха малко посетителите на бардака, които носеха белези от ударите му.

— Мислех си, че в името на старото приятелство ще споделиш с мен местоположението на твоето златно съкровище. Тук — посочи околните маси — ще се намерят много мъже, които са готови да копаят докъдето и колкото им кажем срещу малко цуни-гуни с моите момичета. Бихме могли да участваме наравно.

Люк се загледа в едрия мъж пред себе си, но вместо неговото лице в съзнанието му изплува образът на изгарящата от треска Кейт, с полепнали по лицето мокри коси, която лежеше безпомощно в малката стаичка зад магазина на Соломон и Джудит Коен. Яростта закипя в него и без да мисли за последиците, той стовари железния си юмрук в лицето на Кевин. Ударът беше толкова бърз, че дори и опитен противник като О’Кийф не успя да реагира навреме и той падна тежко на дървения под. Но след миг скочи на крака. В ръцете му проблесна острието на дълъг нож.

Момичето, което им носеше напитките, извика и хвърли таблата на пода. Люк насочи колта към главата на Кевин, който все още беше на земята, подпрян на лактите си.

— Подлец! — изсъска. — Заслужаваш да те застрелям като куче за това, което причини на Кейт!

Другият мъж остана на земята, вперил поглед в противника си. По гласа на американеца усети, че заплахата е напълно реална. Но не се уплаши. Кевин О’Кийф беше всичко друго, но не и страхливец:

— Кейт?! Какво общо имаш ти с жена ми, че я наричаш с малкото й име?

В помещението настъпи абсолютна тишина.

— Съпругата ти е най-прекрасната жена, която познавам — отвърна Люк, приковал поглед в Кевин. — Ако знаех, че твоето убийство ще я зарадва, нямаше да се колебая нито за миг. Но съм убеден, че тя не би пожелала съпругът й да умре така позорно в един долнопробен бардак. Дори и този съпруг да е боклук като теб! Давам ти втори шанс, О’Кийф! Но не искам да се приближаваш до Кейт.

О’Кийф скръцна със зъби:

— Внимавай, Трейси! Кейт е моя жена и ако те видя около нея, ще те убия!

Люк не пожела да продължи свадата. Не искаше неприятности в район, който не познаваше добре. Предпазливо достигна до вратата и излезе от хана. Кевин остана на земята, загледан след него с недоумение. Нима имаше мъж, който би жертвал живота си за Кейт? Той лично не би го направил за нито една жена на света. Дори и за трите момичета, които му изкарваха хляба.

Люк отвърза коня от перилата на входа и препусна лудешки, за да избяга от стържещите звуци на цигулката. Знаеше, че няма от какво да се бои. О’Кийф предпочиташе да подпира лакти на някоя маса и да играе карти, вместо да хукне след него из храсталаците.

Усети, че кобилата губи сили, и намали темпото. Наведе се и прошепна в ухото на старата си приятелка:

— Спокойно, миличка. Отиваме си вкъщи.

Бавно поеха по пътя за Рокхамптън. Време беше да се върне и да се опита да устрои живота си. Да признае любовта си към Кейт, да излее чувствата, които таеше в душата си цели пет години. Сега вече имаше какво да й предложи. Имаше пари.

Решението накара сърцето му да се отпусне и той затананика старата американска песничка, станала нещо като химн за американците, които бяха дошли в тази страна да търсят късмета си. Отначало запя тихо, но постепенно пусна гласа си: „Дойдох от Алабама с банджото на гръб…“

Душата му намери покой, какъвто не бе изпитвал от години, и скоро песента му се понесе в хладната тропическа нощ: „О, Сузана, за мене не тъжи…“