Питър Уот
Черните гарвани (4)

3.

Призори хората на Доналд Макинтош стигнаха до свещената планина на нирамбура. Хапнаха набързо, без да слизат от конете си. Закуската им се състоеше от сух хляб, полят с вода от манерките. Дъвчеха бавно и чакаха уговорения знак. Наоколо цареше тишина, нарушавана единствено от жалните писъци на дъждосвирците и поскърцването на седлата.

Мислите на Доналд бяха далеч от предстоящата операция. Сухият сезон упорстваше и вместо спасителен дъжд из равнината се вихреха разрушителни, напомнящи торнадо ветрове. Все по-често към небето се издигаха стълбове от червена прах и носеха със себе си камъчета и откъснати парчета от покривите на стопански постройки. Миналата година дъждовете бяха оскъдни и оставиха земята суха. Сега сушата продължаваше. Дори и блатата пресъхваха. Колкото и богат да беше, не можеше да си купи дъжд. Но поне можеше да се справи с туземците, които използваха ценните за овцете му източници на вода, и да спаси стадата си от жажда.

Ангъс се наведе, за да види баща си на другия край на конната редица. Очите им се срещнаха и Доналд му се усмихна широко. Младежът му отвърна. Той обичаше баща си. Възхищаваше се на самообладанието му и дори малко му завиждаше. Колко спокойно седеше той на коня си, сякаш чакаше началото на лов за яребици, а не избиването на диваците, които живееха из земите им. Ангъс не беше толкова уверен. Напоследък имаше усещането, че някой непрекъснато го наблюдава. Улавяше нечие невидимо присъствие, сякаш наоколо витаеше същество без плът, но реално и осезаемо като червената прах около тях. Внезапно му прилоша. Ушите му забучаха, зави му се свят и той бавно се свлече от седлото. Баща му забеляза падането и извика с бащинска загриженост:

— Как си, момче?

Гласът достигна до сина му сякаш от много далеч. Ангъс се насили да се усмихне и отговори уверено:

— Добре съм, не се безпокой. Май вчера слънцето ми дойде в повечко.

Но той знаеше, че не е от слънцето. Беше нещо, което се настани в главата му преди няколко дни. Беше осезаемо и го държеше в постоянен ужас.

„Там… в пещерата… Белият воин дебне своята жертва…“

Както винаги видението дойде неочаквано и затрептя в трескавото му съзнание, както трептеше маранята над нажежената червена земя на равнината по обяд. Ангъс отчаяно се опита да прогони образа от себе си, но не успя.

„Белият воин дебне своята жертва с копие, готово да убива…“

Преди седмица Ангъс беше видял Белия воин. Заедно с двама от овчарите тръгнаха да търсят заблудила се овца по древните могили на Глен Вю. Случайно се натъкнаха на пещера. Отворът й беше умело прикрит от голям къс скала, надвиснал над него.

— Исусе! Какво е това дяволско място? — прошепна един от овчарите и плю в пазвата си.

Тесният вход на пещерата преминаваше в обширна зала, на чиито стени бяха издълбани древни рисунки. Тримата застинаха в суеверен страх пред изрисуваните с охра картини. Бяха изображения на живота и смъртта и на живота след смъртта. Имаше ловни сцени със същества, отдавна изчезнали от лицето на земята, страховити чудовища сякаш от друг свят. Имаше и един бял мъж, въоръжен с вдигнато над главата си копие. Древният художник беше уловил мига, преди воинът да хвърли копието си към невидимата жертва. Овчарите се спогледаха, изпълнени с тревога и страхопочитание. Мястото излъчваше някаква примитивна мощ, сякаш картините живееха свой собствен живот извън времето.

Зловещото величие на пещерата го наведе на мисълта, че са попаднали в древно езическо светилище, принадлежащо на племето дарамбал, което живееше в подножието на хълмовете. Въздухът беше изпълнен с напрежение. За миг Ангъс съжали, че е нарушил светостта на пещерата, но после младежката самонадеяност надделя. Та той беше представител на най-могъщата финансова империя в страната. Нямаше да се уплаши от някакви рисунки на диваци. Трябваше да покаже кой е господар на тази земя. Извади остър нож от ботуша си и се приближи към изрисуваните стени. Насочи се към белия воин и започна да стърже древната рисунка от камъка.

— Моля ви, недейте, господин Макинтош! — нервно се обади един от овчарите. — Ще ни донесе нещастие.

— Прав си, Джак — отвърна Ангъс, като продължаваше да дълбае. — Само че на черните, не на нас.

Скоро ръката му се умори и той прибра ножа в ботуша си. Отдръпна се и огледа резултата от работата си.

— Някой ден ще дойдем с едно буре барут — подсмихна се той, като оглеждаше доволно повредената рисунка — и ще вдигнем във въздуха това дяволско място.

Той изведе хората си от пещерата и тримата с облекчение се върнаха в реалния свят, където нямаше изненади и необясними неща. Но оттогава имаше мъчителни видения. Те нахлуваха в съзнанието му ненадейно и го държаха в постоянен страх и тревога. Здравето му се разклати и той едва успяваше да прикрие следите от безсънните нощи пред баща си.

Напрегнатото очакване взе да изтощава овчарите. Нещата се проточваха и някои от тях започнаха да клюмат на седлата си. Изведнъж върху главите им се посипаха камъни и чакъл. Конете подскочиха, а мъжете обърнаха мускетите си нагоре.

— К’во става, мамка му! — ядосано изруга старият Макинтош. — Да не сте сасънак^[1] женчовци, та се плашите от едно малко пухкаво животинче!

Едва сега овчарите забелязаха дребното скално кенгуру, което подскачаше по склона точно над тях.

Доналд ядосано поклати глава. Той ползваше родния си език само за да разкаже някой сочен шотландски виц или когато беше много ядосан. Наведе се, за да види реакцията на сина си от фалшивата тревога. С дългата си брада Ангъс приличаше на хищен ястреб, готов да полети след жертвата си. Погледът му беше напрегнат, но в него нямаше страх. Бащиното сърце се изпълни с гордост. Един ден този юнак щеше да наследи огромната семейна компания, която той беше създал. С всеки ден Доналд се уверяваше, че синът му ще бъде достоен наследник на всичките богатства на фамилията Макинтош. Той се замисли за бъдещето, но шумът, който достигна до слуха му, го върна към действителността. Отпред се чуха все още слаби писъци на бягащи насреща им хора. Конете наостриха уши и зариха с копита. Овчарите излязоха от дрямката, погледнаха господаря си и зачакаха команда за атака.

— Внимание, момчета! — изръмжа Доналд. — Диваците всеки момент ще се покажат.

Наложи се да чакат двайсет минути, преди да се появи първият майол. Ангъс го посрещна и го повали, за гордост на баща си.

Младият туземец изскочи от храстите, влачейки след себе си щита и копието. Най-после беше достигнал хълмовете, които според него щяха да му осигурят закрила. Спря се да поеме въздух на десетина крачки от Ангъс.

— Внимавайте, господин Макинтош! — извика един от овчарите. Туземецът се опули. Разбрал, че е в клопка, той се опита да вдигне копието и да го хвърли по конника, но дългото оръжие се заплете в храстите. Ангъс използва забавянето. Насочи пистолета и изстреля четири куршума. Първите два не улучиха, но другите се забиха в гърдите на жертвата и отхвърлиха тялото като топка назад. Дървеното копие — ненужно и жалко оръжие пред дулото на пистолета — изтрака и падна на земята.

— Добро попадение, господине! — поздравиха го овчарите. Той долови уважението към младия господар.

Ангъс гледаше дивака с интерес. Колко лесно било всичко! Наистина, не беше като убийство на истински човек, но все пак беше по-вълнуващо от лов на кенгуру. И по-опасно. Туземецът можеше да го убие, ако копието не се беше заплело.

Не можеше да става и дума за угризения на съвестта. Всички знаеха, че черните нямат душа. Само досаждаха на хората, като тъпчеха и без това оскъдните пасища и изпиваха водата на овцете. Затова трябваше да се изтребят до крак и Ангъс беше горд, че даде пример на хората си. Вдигна глава и потърси с поглед баща си, за да види реакцията му. Получи жест на одобрение и се изчерви от удоволствие. Най-после беше станал истински мъж.

— Вижте, идват и други — чу се глас и той стисна пистолета, готов за нова схватка.

Един по един от храстите изникнаха оцелелите от клането туземци. Бяха жалка група от куцащи и пълзящи същества, събрали последните си сили, за да попаднат в ръцете на други жадни за кръв убийци. Напред излезе момче, което се олюляваше. То видя редицата от конници и замръзна срещу тях с широко отворени очи. В миг куп оловни парчета засипаха крехкото му телце и то се свлече в прахта, обляно в кръв.

— Не хабете излишно барута! — провикна се Доналд. — Струва пари. По един куршум на парче.

Овчарите обаче бяха озверели и не му обърнаха внимание. Пилееха патроните, без да мислят, забавляваха се да стрелят в краката на нещастниците, които се мятаха отчаяно между насочените към тях пушки и подплашените коне. После се целеха в главите им и те се пръскаха като дини пред очите на останалите жертви. Играта беше увлекателна, но накрая ги умори, а и плячката намаля.

— Оставете ги, идват други! — извика Доналд, като се прицели в тичаща жена с дете на гърдите. Пушката подскочи в ръцете му и той изгрухтя от удоволствие, като видя, че куршумът беше минал едновременно през детето и майката. „Двама на цената на един“ — си помисли шотландецът и огледа бойното поле. Видя кървави купчини от преплетени тела на мъже, жени и деца, които от време на време помръдваха и издаваха хъркащи звуци. Само младите момичета и девойки бяха пощадени. Овчарите ги подкараха с ритници към близкото дърво. Щяха да се върнат по-късно, за да се позабавляват с тях.

Клането продължи с пълна сила. Постепенно изстрелите се разредиха, докато и последният нирамбура не падна в копитата на конете им.

Увлечен в лова, Ангъс беше загубил представа за времето. Тъкмо презареждаше пистолета, когато зърна млада девойка да се промъква покрай него. Обърна коня и я повали на земята, но подобно на пружина тя се изправи и хукна като подплашен заек. След миг той я настигна и с жесток удар на ботуша я свали на земята. Опита се да я стъпче, но конят отказа да мине през нея. Не беше в природата му да убива без причина. Разярен, младежът насочи пистолета си към жертвата, но като я видя долу, зарила лице в прахта, с гърчещо се, черно като абанос тяло, усети, че в него се надига диво желание. Яростта отстъпи място на похотта. Момичето, наранено от ботуша му, се напрягаше, но не успяваше да се изправи на крака. Ангъс разбра, че жертвата не може да се измъкне. Извади камшика от страничния джоб на седлото, нанесе й жесток удар, за да е сигурен, че скоро няма да се съвземе, и пришпори коня, за да довърши акцията. Въображението му зареди картини, изпълнени с похот и наслада, която щеше да получи от стегнатото й младо тяло, когато всичко утихнеше.

Това беше славен ден за Ангъс. Той се чувстваше велик и непобедим. Никакъв спорт, никакво състезание не можеше да се сравни с удовлетворението, което изпитваше, изтребвайки черните диваци. Английският лов на лисици бледнееше пред австралийските забавления. Младият мъж пак се сети за черното момиче и вълна на сладостно очакване се разля по тялото му.

Краят на тази безумна нощ настъпваше. С кървясали очи Доналд слезе вдървено от коня. Протегна схванатите си крайници и избърса чело с ръкава на ризата си.

— Джак, дай ми пушката си — нареди той на своя работник.

— Празна е, сър.

— Дай ми пушката! — ядоса се Доналд. Грабна оръжието от озадачения мъж и се насочи към стара, стенеща от болка жена, която се опитваше да изпълзи настрана от една купчина мъртви и умиращи туземци. Тя се спъна в ботуша на шотландеца и вдигна поглед нагоре. Видя приклада на пушката точно над главата си и изпищя. Желязото се стовари безмилостно върху темето й. Чу се хрущящ звук и писъкът замря. Но мъжът не спря дотук. Вдигна отново пушката и бавно и методично продължи да нанася удари, докато кървавата маса под него се изравни със земята.

— Продължавайте по същия начин — нареди той, като върна пушката. — Да не остане нито един жив!

Овчарите кимнаха мълчаливо. Зверското убийство разтърси душите им. Въпреки че бяха корави мъже, жестокостта на господаря им ги накара да занемеят. Страхът изпълни душите им и те безропотно слязоха от конете, за да довършат кървавото дело.

Ангъс свърши с гонитбата и побърза да се завърне при девойката, която беше успяла да се съвземе и се опитваше да изпълзи нагоре по хълма. Настигна я и я обърна по гръб с ботуша си. С чувство на вина затърси баща си. Да убиваш черни е едно, да се съвкупяваш с тях — съвсем друго. Но баща му беше зает с огледа на телата и той въздъхна с облекчение. Разтвори краката й и я притисна с тежкото си тяло. Девойката затрепери неконтролируемо. Мехурът й се изпразни, но миризмата на амоняк го възбуди още повече. С дива похот той я сграбчи за косата. Отчаяните й писъци се понесоха из хълмовете и се смесиха със стонове на умиращите й сестри.