Питър Уот
Черните гарвани (19)

18.

Малкият витлов параход се насочи към главния канал на река Фитцрой. Едва успя да се пребори с приливната вълна от речна вода, която връхлетя върху океана и загрози синьо-зелените му води с мръсни кафеникави петна. Придошлите води на реката влачеха тиня, трупове на животни и пясък. Капитанът със свито сърце следеше да не удари коритото в откършен от пороищата клон или в трупа на някой пеликан.

Една млада жена в напреднала бременност се държеше за страничния парапет на палубата и наблюдаваше с интерес пеликаните, които грациозно се плъзгаха по вече утихналите води на крайбрежието. С детинска радост следеше как крият големите жълти клюнове в бялата перушина на гърдите си, сякаш бяха срамежливи колежанки.

Кейт О’Кийф, по баща Дъфи, се наслаждаваше на красивата гледка, но мисълта й беше насочена към предстоящата среща с баща й и брат й. Как ли изглеждаха те сега? Том сигурно бе станал голям мъж и вече закачаше момичетата. Ами баща й! Колко щеше да се радва той на първото си внуче! Представи си как ще зяпнат и двамата от изненада, като я видят тук. Знаеше, че ще започнат да сумтят неодобрително и да философстват, че толкова млада жена, и бременна при това, не бива да се заема с големи планове.

Корабът настигна труп на кенгуру, което се носеше по течението, и Кейт усети жал към подутото животно, което се полюляваше като балон върху сивите речни води. Изведнъж на повърхността се подаде страховитата глава на крокодил. Той отвори огромната си паст и кенгуруто изчезна в мътните води, завлечено на дъното на реката от ужасното чудовище. Кати изхлипа от ужас.

— Няма нищо страшно, госпожо. Това е алигатор. Няма да ви нарани.

Кейт чу дълбокия мъжки глас и се обърна. Не познаваше високия чужденец, но го беше забелязала, когато се качваше на борда в Бризбейн. Стоеше на кея, встрани от тълпата изпращачи, и единственият му багаж бяха малка торба и рогозка за спане, преметната около рамената му. Нещо веднага я привлече към него. Около трийсетте, с гъста, рошава брада и небесносини очи, той не беше красавец. Според Кейт беше малко старичък. Дрехите му я накараха да го причисли към легендарните хора от Кенеди, за които беше чела в едно списание. Кенеди беше районът, западно от Рокхамптън, който се разпростираше на север — дива и необработена земя. Хората, които се заселваха там, бяха сурови, дори опасни мъже. Те живееха за мига, яздеха с пушка на рамо и камшик до тях на седлото и търсеха злато и приключения. Техният начин на живот запленяваше умовете на бледите млади служители в опушените малки канцеларии из Сидни. Да, този човек приличаше на авантюрист, мислеше си Кати, като оглеждаше мускулестото му тяло и небрежното облекло. Тя вдигна поглед към лицето му и с изненада установи, че той също я оглежда. Когато погледите им се срещнаха, сините му очи се оживиха. Тя наведе смутено глава. Беше забелязала дългия белег, който прорязваше лицето му от дясното око до космите на буйната брада. Чудно, но той не загрозяваше лицето. Напротив, придаваше му загадъчност. Позна, че е американец по напевния говор, който често бе чувала в хотела на чичо си.

— Алигатори? Не са ли крокодили?

Той й се усмихна топло и тя поруменя.

— Права сте. Но тук малко хора ги наричат с истинското им име, госпожо…

Кейт се ядоса на начина, по който непознатият й се натрапи. Но той й се усмихна мило и това прогони раздразнението й.

— Госпожа О’Кийф — каза тя и той докосна шапката си в знак на уважение:

— Люк Трейси, госпожо. Предполагам, че мъжът, с когото имах нещастието да играя карти снощи, господин О’Кийф, е ваш съпруг.

Тя кимна тъжно и се загледа в мътните води на реката.

През цялото време на престоя им в Бризбейн беше седяла сама в стаята си, докато мъжът й играеше карти по баровете. Връщаше се късно през нощта и от него се носеше миризмата на евтин парфюм и ром. Ако загубеше, настроението му ставаше ужасно и макар че никога не й беше посягал, в такива моменти тя се страхуваше от него. Ако спечелеше, при нея се връщаше същият мил и любящ Кевин, на когото тя бе дарила сърцето си преди около година. Кати се зарадва, когато напуснаха Бризбейн, и горещо се молеше Кевин да осъзнае задълженията си като съпруг и бъдещ баща.

— С колко ви оскуба съпругът ми, господин Трейси?

— Не можеш да изкопчиш много от закъсал златотърсач — пошегува се той с невесела усмивка. — Тръгнах си, преди залозите да скочат. Единствената игра, на която залагам, е търсенето на злато.

Без да иска, тя отново огледа мъжа. Ръцете му бяха силни и мазолести, като на човек, който цял живот се е занимавал с тежък физически труд.

— Към Рокхамптън ли сте се насочили? — попита любезно той.

— Може и там — отвърна тя. — Искаме да построим хотел на подходящо място по брега. Вие в Рокхамптън ли живеете?

— Живеех преди петдесет и осма, когато всички се втурнахме към Кануна, за да търсим злато. Пет години не съм се прибирал. Тогава заминах като много други глупаци и работих като вол само за да открия, че златото там е изкопано много преди аз да отида. Откакто напуснах Баларат през петдесет и четвърта, все търся късмета си, но засега безуспешно.

— Аз бях в Баларат за малко през петдесет и четвърта с татко и брат му, чичо Франк — оживи се Кати, — но бях малка и не си спомням много. Татко и чичо бяха сред щастливците, които успяха да съберат някой килограм злато и построиха хотел. Но татко реши, че не става за кръчмар, купи волове и коли и дойде тук да прави търговия в новата колония. По-големият ми брат е с него. А вие чували ли сте за хотел „Ерин“ в Сидни?

— Съжалявам, госпожо — поклати глава той, — не познавам добре Сидни.

— Татко и Том сега са някъде из района на Кенеди — гордо каза тя. — Баща ми е един от миньорите в златните мини, които се биха в Юрика.

— Аз също бях там, когато британските войски дойдоха — каза тихо той. Споменът за онази неделна сутрин, когато британската армия и полицията нахлуха и смазаха бунта в лагера, го връхлетя, както ставаше винаги, когато се споменеше този район. — Как се казва баща ви, госпожо?

— Патрик Дъфи — отвърна тя. Не се надяваше този янки да познава баща й. Миньорите, които въстанаха при Юрика, бяха хиляди.

— Той беше с нас! — засия Трейси. — Як ирландец, който беше с германския си приятел…

— Макс Браун! — извика развълнувано Кейт. — Макс работи при чичо в хотела.

— Баща ви се би рамо до рамо с нашата Калифорнийска военна бригада. Мислех, че англичаните са го хванали… — Люк се засмя от радост, че големият ирландец и приятелят му са избегнали сабите на войниците.

Кати се почувства щастлива като дете, че можеше да разговаря с човек, който познава баща й:

— Татко и Макс избягаха — каза тя и погледна към белега на американеца. — Там ли се случи това?

— Получих го от един британски байонет — сбърчи чело той и докосна белега си.

Люк си припомни онази гореща утрин в колония Вирджиния. Миньорите се биеха под флага на Южния кръст срещу несправедливото събиране на такси от страна на британското правителство, което всъщност нямаше свои представители в златоносния район. Работниците от най-различни националности се оплакаха пред губернатор Хофман, но не получиха отговор. Тогава грабнаха оръжието. Жестокото поражение на миньорите и клането, което последва в Юрика, насочи вниманието на обществеността към тях. Таксите бяха премахнати и хората, които намериха смъртта си, не загинаха напразно.

Докато говореха, Кевин О’Кийф се приближи към тях с несигурна крачка и недоспал вид. Видя, че жена му разговаря с високия мъж, който седеше на игралната маса срещу него миналата вечер, и това го ядоса. „Гаден янки“ — помисли той и почувства ревност, като видя как сияеше жена му, докато разговаряше с него.

Кейт го съзря и прекрати разговора. Двамата мъже си кимнаха сдържано, а младата жена развълнувано взе да разказва на Кевин всичко, което й се беше случило сутринта.

— Господин Трейси е живял в Рокхамптън и може да ни даде полезна информация за тази част на Куинсланд — завърши тя.

Люк погледна с презрение към О’Кийф и се зачуди как може мъж да оставя бременната си съпруга сама през нощта. Вечерта беше забелязал, че флиртува с жените в бара, и му дожаля за Кейт.

— Не мога да ви помогна много — провлече той. — Когато напусках града, той представляваше няколко бараки от южната страна на реката. Казаха ми, че копачи от Кануна се заселили тук и градът придобил малко по-цивилизован вид.

— Вие по работа ли сте тръгнали, господин Трейси?

— Ще опитам да изкарам някой долар и после продължавам на запад.

— И какво ще правите там? — О’Кийф съзнаваше, че се държи нахално, но не беше в настроение да любезничи.

— Ще търся Големия късмет.

— Големия късмет?

— Да. Ще открия най-доходоносната златна мина и светът ще заговори за това! Като Дънлоп и Регън през петдесет и първа в Баларат.

— Вижте, вижте! Не е ли красиво! — възкликна Кейт. Ято диви патици се издигна над лагуната и се насочи към обраслата с трева долина, нашарена с тъмнозелените корони на разпръснатите из нея чаени дървета. Тя насочи блесналия си поглед към Кевин и той трябваше да признае красотата на гледката, въпреки че предпочиташе мръсните улици из Сидни.

— Красива земя — обади се Люк, повече заради Кейт, отколкото заради гледката.

— Наближаваме ли града? — попита тя и повдигна към него сияещите си очи.

— Малко остана.

— Тогава — намеси се О’Кийф — трябва да слезем и да приготвим багажа си. — Той хвана жена си за ръката и едва промърмори: — Може да се срещнем из града, господин Трейси.

— Може би — кимна Люк без ентусиазъм. Обърна се към Кейт и почтително свали шапката си.

Те си тръгнаха, но американецът продължи да гледа загрижено след тях. В очите на младата жена видя нещо, което го разтревожи. Познаваше добре симптомите на жълтата треска и разбра, че състоянието й скоро ще се влоши. Но, от друга страна, госпожа О’Кийф не беше негова грижа. Имаше си съпруг, който да се грижи за нея.

Той се загледа напред и скоро позна бреговете на Рокхамптън.

 

 

Пъстрата тълпа на брега приближи към слизащите пътници. Посрещачите подвикваха радостно към новопристигналите и се опитваха да се доберат до тях. Посредници се блъскаха напред и търсеха кандидати за работа из фермите. Жени оглеждаха пасажерите и предлагаха помощ в домакинството на тези, които изглеждаха по-заможни.

Кевин и Кейт с мъка си пробиваха път сред тълпата. Горещият въздух ги удари и Кати имаше чувството, че се намира пред отворена врата на огромна фурна. Дебелите дрехи, с които тръгнаха от Сидни, бяха неподходящи за това място, точно над Тропика на Козирога.

О’Кийф се върна, за да се погрижи за багажа, а Кейт се отдалечи от брега и навлезе навътре, където жегата беше още по-нетърпима. Изведнъж въздухът пред нея затрептя и след миг сякаш всичко наоколо се обагри в кървавочервено. Тя загуби съзнание и се свлече на земята. Тълпата я погълна, но след миг се раздели на две, за да даде път на едни силни ръце, които я поеха.

 

 

Когато се раздели със семейство О’Кийф, Люк не можа да прогони тревогата за болната жена и реши да ги последва. Кевин О’Кийф явно не познаваше симптомите на жълтата треска. Видя, че Кейт остава сама, и реши да я следва плътно. Оказа се съвсем наблизо, когато тя припадна. Спусна се да й помогне и се огледа за съпруга й. Скоро го видя да бута количка с багаж.

— Насам, О’Кийф! — провикна се той през тълпата с бременната жена на ръце.

— Какво стана? — В гласа на Кевин се долови паника.

— Има треска. Трябва да я занесем на хладно и да извикаме лекар.

Кейт се размърда и заговори как щяла да се оправи, ако свали тези дрехи от себе си, и Люк разбра, че тя бълнува.

— Намери някакъв превоз, аз ще остана при жена ти! — нареди той на объркания Кевин. Не беше сигурен, че точно той трябва да остане при Кейт, но съпругът не възрази.

Кевин намери една каруца. Като чу, че клиентът не знае къде иска да отиде, кочияшът отказа, но младият мъж го заплаши, после му бутна шепа монети и най-накрая осигури услугите му.

Люк нежно положи Кейт в задната част на колата. О’Кийф взе главата й в скута си и успокоително я залюля. Американецът седна зад кочияша и попита:

— Знаеш ли магазина на Соломон Коен?

— Онзи, евреинът ли?

— Същият.

— Знам го. Там ли да ви откарам?

Люк кимна и кочияшът шибна конете. Те се втурнаха из прашните улици и принудиха обливащите се в пот пешеходци да се отдръпнат от пътя. Люк се огледа и мимоходом забеляза колко нови магазини и големи къщи са изникнали през времето, докато беше отсъствал. Но остави разходката из града за по-късно. Сега трябваше да настани удобно младата жена и да й осигури лекар.

Когато спряха пред магазина на Соломон, той с изненада видя, че на мястото на малката колибка се издига голям магазин със стени от дебели трупи и красив дъсчен покрив. Отпред имаше витрина, на която бяха изложени най-различни стоки: тигани, паници, такъми за риболов и други любопитни неща. Явно златната треска се отразяваше добре на търговията в Рокхамптън.

Евреинът чистеше витрината, когато колата спря пред магазина. Той погледна към тях и веднага позна Люк, който тъкмо слизаше. Соломон щастливо се усмихна, захвърли метлата и пристъпи към госта с протегнати ръце.

— Трейси, приятелю! — весело подвикна той и сграбчи Люк в прегръдките си. — Колко съм щастлив, че те виждам! Сети се, значи, за старите си приятели.

Люк се освободи от прегръдката на приятеля си и любопитно го огледа. Соломон изглеждаше променен. Беше гладко избръснат и на носа му се мъдреха кръгли очила. Костюмът му беше нов. Беше се превърнал в солиден, закръглен мъж на средна възраст. Тези, които не го познаваха, нямаше как да предположат, че достойният господин носи по гърба си печата на каторжник.

На младини Соломон беше уличен във фалшифициране на банкови документи. Присъдата му беше екстрадиране в колонията в Нов Южен Уелс. Но дребният човечец скоро спечели уважението на началството, като се зае да сложи в ред архива на лагера и добросъвестно водеше документацията на невежите надзорници. Освободиха го предсрочно. Когато разбра, Джудит прекоси океана заради него и двамата се ожениха тук, в новата колония. Тя имаше усет към търговията и скоро младото семейство беше готово да върне заемите, които направи, за да отвори магазина.

Като ги заливаше с порой от радостни думи, Соломон отвори вратата, за да внесат Кейт. Мъжете я настаниха и Люк предложи Кевин да потърси лекар, и после да се погрижи за багажа на семейството, който беше останал на пристанището. Увери го, че жена му е на сигурно място тук. Кевин се поколеба. Дали да остане с Кейт, или да се погрижи за покъщнината, която мъкнеха със себе си чак от Сидни? В този момент се появи Джудит Коен. Бързо намери работа на всички, погледна спокойно към О’Кийф и му нареди:

— Трябва да побързате. Имаме нужда от лекар веднага!

Той реши, че Кейт е в добри ръце, и се качи отново в каруцата, за да изпълни задачите си.

Соломон и Люк се втурнаха да изпълнят поръчките на Джудит. Студена вода, чисти чаршафи и тишина за Кейт.

Джудит беше по-млада от Соломон с осем години. На пръв поглед те бяха неподходяща двойка. Тя беше висока красавица с гарвановочерни коси и смугла кожа, което говореше за испанската кръв на дедите й. Соломон беше нисичък и топчест, със светла кожа и руса коса. Беше шегаджия, за разлика от жена си, която гледаше сериозно на живота и вечно се тревожеше за нещо. Но въпреки това се разбираха чудесно и още се обичаха.

Джудит влезе в стаята при Кейт, а мъжете останаха да чакат лекаря. Евреинът постави пред Люк чаша и я напълни с най-хубавия си ром. Много вода беше изтекла, откакто не се бяха виждали.

— Докога ще ходиш самичък? Няма ли да се ожениш?

Соломон зададе въпроса на шега и не очакваше отговор, но Люк тъжно изрече:

— Бях женен.

Приятелят му не попита нищо и тактично смени темата:

— Ами тази красавица, която ни доведе? Момчето, което изпрати за лекаря, е неин съпруг, нали?

— Да — отговори Люк, загледан в кехлибарената течност. — Дъщеря е на един човек, с когото се бихме рамо до рамо в Баларат. Свестен мъж! Госпожа О’Кийф казва, че бил пътуващ търговец по тия места.

— Как се казва? Познавам много, които разнасят стока из Кенеди.

— Патрик Дъфи — отвърна Люк и отпи от чашата си.

— Имаше един Патрик Дъфи — загрижено го погледна Соломон. — Беше пронизан от копията на майолите в края на миналата година. Брат му май държеше хотел в Сидни. — Малкият човек се намръщи: — Момичето сигурно не знае за смъртта му.

— Божичко, не! — уплашено поклати глава Люк. — И мисля, че сега не е времето да разбере!