Питър Уот
Черните гарвани (45)

44.

Знойната мараня размазваше очертанията на фигурата пред очите на Том. Той подпря пушката си на едно ниско чворесто дърво и се прицели в мършавия млад бик пред него, който ровеше с муцуна в червената земя. Чу се пукот и животното подскочи на място. Бясно се завъртя около себе си с наведени към невидимия враг рога. Том изруга трептящата мараня, която му попречи да бъде по-точен. Бикът беше ранен, но куршумът не можа да улучи сърцето. Той зареди бързо и се метна след ранения звяр.

Петдесетина крачки зад него под рехавата сянка на бодливите храсти стоеше Уолъри и държеше поводите на конете. Той чакаше търпеливо, наострил уши за всяка промяна около тях. Двамата се намираха в най-южната част на Гълф Кънтри, при минералните извори, които ги деляха от земите на страшните воини на племето калкадун — постоянна заплаха за всички, бели и туземци, които дръзнеха да преминат през земите им.

Том се прицели отново във вилнеещото животно. Отново се чу пукот и бикът се свлече на земята. После рухна на една страна и вяло зарита с крака, докато кръвта от сърцето му изригваше на фонтани и къпеше червената прашна земя. Том се ухили доволно, метна пушката с още димящо дуло на рамо и се обърна към приятеля си:

— Довечера ще си устроим пир, Уолъри!

— Много бавен ловец — подразни го той. — Горко добиче, остаряло, докато чакало да го застреляш. Сега няма става за ядене.

Том посегна да го перне на шега, но Уолъри отскочи навреме и избегна удара.

— Неблагодарен негър! — изкиска се ирландецът и се запъти към мъртвия бик. — Да не би да си по-добър от мен!

Макар че Уолъри стреляше само от няколко години, той наистина беше по-добър стрелец от Том. Туземецът бързо се научи да борави с оръжията и да говори английски по-добре от Били, лека му пръст. Той се оказа много интелигентен и трябваше да се признае, че без неговите умения Том отдавна щеше да е повален от полицейски куршум или от копията на местните племена. Двамата се допълваха чудесно и образуваха странен, но непобедим тандем. Умението на Уолъри да чете следи ги беше довело до този бик, а куршумите на Том им осигуриха приятна промяна от обичайното им меню от месо на кенгуру.

Вече пет години те кръстосваха сухата трънлива земя на Куинсланд, като внимателно отбягваха всеки досег с цивилизацията. Два пъти в годината Том слизаше в някой град да попълни запасите от чай, тютюн, захар и брашно. Отиваше сам, за да не предизвика подозрението на гражданите при вида на дивия абориген. После се прибираше при Мондо и трите им деца. С тяхното раждане групата им беше нараснала от трима на шест души и той с облекчение си помисли, че огромното животно, което беше убил, ще осигури храна за техните трима гладници поне за десетина дни.

Вечер той често правеше равносметка на живота си. Беше загубил сигурния и спокоен живот в града, близките си и надеждата, че някога ще отиде в Европа. Сега живееше ден за ден, без да прави дългосрочни планове. Неговата райска градина сега беше тук, сред назъбените скали и трънливите пътеки, а неговата Ева беше черна красавица, готова на всичко за своя любим. За разлика от Адам той нямаше да бъде изгонен от рая. Щеше да остане част от тази червена земя. А когато си отидеше от света, кръвта му щеше да продължи да живее в неговите деца.

Том извади ножа от ботуша си и се наведе над проснатия бик. Зачуди се дали да не благодари на духа на животното, който според нирамбура се криеше някъде из близките храсти. Мисълта го накара да се ухили, но Уолъри не му даде възможност за още шеги:

— Да омита от тука! Бързо!

Без да се колебае, Том върна ножа обратно в ботуша и се хвърли към коня си. Уолъри беше вече на седлото си.

— Коне — понижи глас той и посочи на юг. — Много коне идва бързо.

Том се метна на седлото и погледна натам, накъдето сочеше туземецът. В далечината се виждаше облак от прах, който бавно нарастваше над храсталаците. Кои бяха тези ездачи? Полицаи? Работници от близките ферми? Едно беше сигурно — бяха врагове. В граничните райони нямаше нито една жива душа, която да не иска да ги линчува.

Той пришпори коня и се понесе след Уолъри. Над тях се разнесе оглушителен гръм. Първите гръмотевици напомняха за приближаващите мусонни дъждове. Колко много им трябваше сега един порен дъжд да залее пространството между тях и преследвачите им и да им осигури спокойствие за известно време.

Десетина минути след това петима мъже на коне достигнаха до трупа на младия бик.

— Гадове! — изпсува един от работниците в близката ферма и огледа кървавата рана на животното, около която вече се събираха мухи. — Това е работа на бял човек. Черен не може да стреля толкова добре.

Един от чернокожите ездачи се загледа в следите на копитата от конете на Том и Уолъри. Не беше трудно да разбере какви са хората, които убиха тяхното добиче.

— Същите хора, бос — обърна се той към мъжа, който се беше навел над трупа.

— Какво?

— Един бял и един черен летят на коне. Натам — аборигенът махна с ръка на югоизток и погледна към шефа си, който се загледа в указаната посока и се почеса по врата:

— Това трябва да са ония разбойници — Дъфи и неговия майол.

— Ще тръгнем ли след тях, Чарли? Или да кажем на полицаите в Бърктаун? — попита един от ездачите.

Чарли ожесточено взе да чеше наболата си брада. Не можеше да реши какво да предприеме. От известно време тези двамата убиваха всички отделили се от стадото животни. Не оставяха никакви следи. Единственото, което намираха фермерите и техните работници на мястото, бяха кръвта и копитата на животното. Но всички знаеха кой безчинства из земите им. Чарли беше чувал, че тези двамата ги търсят из цялата колония. Въпреки че имаше четирима ездачи със себе си, не биваше да рискува. Том Дъфи беше убил вече трима овчари. Не му се искаше някой от неговите мъже да бъде четвърти. Той свали широкополата си шапка и се загледа в буреносните облаци. Небето имаше черно-лилав цвят. От време на време по него пробягваха златисти паяжини, образувани от далечни светкавици. После се обърна към туземеца:

— Според теб къде биха се скрили, когато дъждовете започнат?

— При голяма каменна земя, бос! — без колебание отвърна той. — Много покрито и удобно!

— Така си и мислех! — Чарли нахлупи шапката си ниско над очите. Хвана поводите и нареди: — Отиваме в Бърктаун. Нека конната полиция се погрижи за тях. Нали за това им плащаме!

Том и Уолъри препускаха с всички сили, докато конете им не плувнаха в пот. Преминаха в лек галоп, но и това беше много за изморените животни. Уолъри даде сигнал да спрат, смъкна се от седлото и се върна няколко крачки назад. Том не зададе никакви въпроси. Знаеше, че туземецът напряга очи и уши, за да долови знаци, които ще му разкрият какво става около тях. В този момент огромна светкавица раздра черното небе и първите едри капки закапаха по главите им. Конете сякаш възвърнаха силите си и вирнаха отново глави. Уолъри се върна при коня си и каза:

— Не преследват нас. Отиват натам — посочи на север.

— Да отиват, където си искат, черньо — изхили се Том и облиза капките от лицето си. — Няма кой да ни проследи, докато не минат дъждовете. Хайде да се прибираме вкъщи!

Но Уолъри чувстваше необяснимо вътрешно безпокойство, а той вярваше на предчувствията си. Погледна към безгрижния си приятел и пое след него с надеждата Том да се окаже прав.