Питър Уот
Черните гарвани (27)

26.

Каретата се движеше по мокрите улици на Сидни, изтропа по широката алея и навлезе под арката от преплетени клони на дърветата, които с настъпването на зимата бяха захвърлили пъстрите си рокли от червени, жълти и кафяви листа. После бавно спря пред главния вход на разкошна двуетажна къща в шотландски стил. Инид Макинтош слезе от колата, без да изчака помощта на кочияша. Нареди му да занесе багажа в нейната стая и забърза към топлия, сух вестибюл. Служителят се запрепъва след нея с камара от пакети в двете си ръце — резултат от посещението й в големия магазин на Дейвид Джоунс в града. Пролетта наближаваше и Инид подменяше гардероба си за баловете, пикниците и следобедните сбирки на чай, които идваха заедно с хубавото време. Не че имаше нужда от нови тоалети, но можеше ли една жена да устои на подобно изкушение?

Симпатично тъмнооко момиче с безукорно чиста престилка отвори вратата и я поздрави почтително:

— Господин Уайт ви очаква във всекидневната, госпожо — съобщи то и помогна на господарката си да свали мократа вълнена пелерина.

— Благодаря, Бетси — отвърна господарката и свали меките кожени ръкавици. — Съобщи на господин Уайт, че ще го видя след малко. И му предложи чаша шери, докато ме чака.

— Разбира се, госпожо! — отвърна послушно Бетси и отнесе мократа пелерина към кухнята, където печката бумтеше.

Инид беше леко раздразнена от неочакваното посещение на племенника си. Мислеше, че той е още в Мелбърн, за да договори с банкерите заем за бъдещото разширяване на пасищата в Куинсланд. Изглежда, че през четиримесечния си престой далеч от благотворното влияние на Макинтош Гренвил беше забравил добрите маниери, помисли тя и презрително сви устни. Протоколът изискваше да изчака, докато получи официална покана да ги посети. За нея етикетът беше неизменна част от обществените взаимоотношения, а нарушаването му водеше до хаос и анархия.

Инид се преоблече, напудри отново лицето си и слезе във всекидневната. Племенникът й седеше в огромното кожено кресло до камината. Следеше играта на червените езичета, които излизаха от нажежените въглени, и въртеше в ръцете си чаша със сладко шери. Влизането й го откъсна от мислите му и той се спусна към нея:

— Здравей, лельо! Нямах време да изпратя предварително визитката си. Но се надявам да ме извиниш предвид обстоятелствата, които ме накараха да съкратя престоя си в Мелбърн…

Значи Пенелопе вече беше уведомила брат си за последните събития, помисли Инид и се настани на дивана отляво на камината.

— Досещам се за какво искаш да говорим — каза тя. — Щяхме да те уведомим… когато преценим, че моментът е подходящ.

Гренвил я изгледа и затърси по-меки думи да изрази възмущението си. Накрая избухна:

— Тя разваля всичко! Да забременее от това ирландско копеле Дъфи!

— Защо копеле? Доколкото знам, господин Дъфи е плод на законен брак — невинно отвърна Инид. Седна на дивана и загледа племенника си с лека насмешка. Това момче не умееше да си сдържа нервите. Разочароваше я. Тя продължи спокойно: — Фиона ще развали всичко само ако се разприказваш за това. Никой няма да знае освен семейството и Моли О’Рурк. Казах на приятелите ни, че е при роднини в Голбърн.

— А какво ще кажем, когато се върне в Сидни с детето? Или си помислила и за това? — попита Гренвил, въпреки че добре познаваше леля си. Знаеше, че тя е обмислила всичко до най-малките подробности.

— Разбира се! Фиона ще се върне сама в Сидни. Уговорих се с Моли да ни отърве от детето — отговори безизразно, сякаш ставаше въпрос да се отърве от някое нежелано кутре.

Гренвил погледна леля си с уважение, примесено със страх. Каква жена! Беше безмилостна с всеки, който посмееше да се изпречи на пътя й. Дори и със собствената си дъщеря.

— Относно премахването… — тихо заговори той — предполагам, че става дума за преждевременно раждане и смърт на плода…

Инид едва прикри презрението си:

— Не всички използват услуги, които предлагат хора като Джак Хортън, за да премахнат пречките пред себе си, Гренвил.

Той пребледня, но не каза нито дума. Не знаеше откъде леля му беше научила за Хортън и какво точно знаеше. Но Инид сякаш прочете мислите му и тържествуващо продължи:

— Не беше трудно да се досетя какво си направил, когато прочетох във вестниците, че господин Дъфи бил търсен от полицията за убийство. Тогава се зачудих защо любимият ми племенник наема на работа човек, известен като опасен и безскрупулен престъпник. И… събрах две и две.

Гренвил изгълта шерито на един дъх. Странно, сега вкусът му не беше толкова приятен.

— Какво би направила ти, за да се отървеш от Майкъл Дъфи, лельо? — предизвикателно я попита той.

— Вероятно каквото и ти — отвърна честно Инид. — Нямаше да допусна дъщеря ми да се омъжи за този дрипльо. — После тръсна глава и смени темата: — Колкото за детето, не се тревожи. Всичко съм обсъдила с Моли.

Колко дяволски уверена беше леля му! Как спокойно седеше със скръстени ръце там, на дивана и нито един мускул не трепваше по гладкото й лице! Добре, че Фиона не беше наследила каменното сърце на майка си, мина през ума му. Но всъщност той не знаеше нищо за сърцето на Фиона и предпочете да не се замисля за това.

— Сега разбирам защо си отложила сватбата за ноември — каза той и отново напълни чашата си с шери. — Дотогава Фиона ще се е възстановила напълно.

— Това е едната причина — отговори Инид. — Другата е, че през ноември се навършва една година от смъртта на Ангъс. Мисля, че е подходящо да почетем паметта му с началото на съвместния ви живот. С господин Макинтош решихме, че едно пътуване до Европа е подходящ подарък за вас. Сигурна съм, че ще подейства освежително на Фиона. А ти ще можеш да празнуваш Коледа с майка си.

Гренвил се изненада от щедрия подарък и омекна:

— Благодаря ти, лельо Инид! За мен ще е удоволствие да ми бъдеш тъща.

Той вдигна чашата си и отпи, като се надяваше леля му да не долови сарказма. Но Инид не обърна внимание на непочтителния тон на бъдещия си зет и продължи невинно:

— Забравих да спомена. Децата, които ще се родят от вашия брак, ще носят името Макинтош — Уайт. Това устройва ли те?

Гренвил кимна и се усмихна съучастнически на леля си. Стана му ясно, че обединението на богатствата на двете семейства не беше само негова цел, но и на леля му. Един ден той щеше да управлява всичко.

— Само още едно нещо, преди да си тръгнеш — каза Инид, като че ли току-що й беше хрумнало. Той застана нащрек. — Искам да махнеш малката Дженифър от дома си. Сега, когато се жениш за дъщеря ми, нямаш нужда от такива забавления. И най-добре уволни градинаря. Забелязах, че не подрязва добре розите.

Долната устна на Гренвил увисна. Дяволска жена, знаеше всичко и контролираше всичко!

 

 

Когато се приближи до дома си, Гренвил с раздразнение забеляза каретата, която беше спряла пред задния двор. Когато влезе, старата готвачка се спусна да го поздрави и да поеме палтото му. Освен, че готвеше чудесно, тя беше най-лоялният и дискретен служител в къщата.

— Сестра ви се забавлява, сър — подметна тя и усмивката й разкри два реда криви и редки зъби, — но сигурно скоро ще се освободи. Господинът е тук от доста време.

Той се намръщи и й благодари за помощта. После се отправи директно към библиотеката. Нетърпеливо си наля уиски и застана до прозореца. Скоро от задната врата излезе млад, добре облечен джентълмен. Той притича, скочи в каретата и потегли към града. Гренвил изпи последната глътка от скъпото малцово уиски и се запъти към стаята на сестра си. Този път, преди да влезе, почука. Пенелопе отвори вратата с усмивка, която бързо изчезна, когато видя брат си.

— Твоят приятел си тръгна — каза Гренвил, като огледа преценяващо копринената й риза. — Предполагам, че прекрасната ти усмивка беше предназначена за него, а не за мен.

— Не очаквах, че ще се прибереш толкова рано от леля — ледено изрече тя и се върна в стаята. Гренвил се загледа в съблазнителните й бедра, които лъстиво се повдигаха, докато тя се движеше из стаята.

— Мислех, че ще обсъждате подробностите около сватбата — добави Пенелопе и седна пред старинната тоалетка от тиково дърво, което й даваше възможност едновременно да разресва дългите си къдрици и да наблюдава реакциите на брат си в огледалото.

— Обсъдихме ги — потвърди той и се разположи на леглото върху измачканите копринени чаршафи, които още пазеха аромата на любов. — Ти изпълни твоята част от сделката, Пени.

— Не беше лесно — отговори тя, като бавно прокарваше сребърната четка по цялата дължина на копринената си коса. — Фиона си беше втълпила, че Майкъл Дъфи ще се върне при нея. И като се има предвид състоянието й…

Гренвил почувства, че призракът на ирландеца се завърна и с него се върнаха и страховете му. Докато този човек беше жив, властта му над Фиона никога нямаше да бъде пълна. Ех, ако Хортън беше успял…

— Но въпреки това тя се съгласи да се омъжи за мен! — твърдението му приличаше повече на въпрос.

— Няма за какво да се притесняваш! — отговори сестра му, трогната от измъченото му изражение в огледалото. — Фиона винаги е правила това, което й кажа. Тя ще забрави за детето си, ще се омъжи за теб и ще ти народи куп наследници. И с времето ти ще намериш начин да я накараш да забрави ирландеца. Богатството ще ти помогне.

— Не си много романтична — отбеляза с тъга той.

— Ти ме направи такава! — извика тя и се обърна рязко към него. — Аз съм твое копие. А може би щях да стана като Фиона, наивна, романтична — прошепна с горчивина. — Или да бъда като мама, красива и загадъчна… Никога няма да разбера какво щеше да стане с мен, ако ти не ми беше отнел всички шансове за любов и щастие, Гренвил!

Тя искаше да продължи, да излее всичко, което чувстваше към този мъж, най-обичания и най-мразения от всички мъже в живота й, но се въздържа. Нямаше смисъл, той нямаше да я изслуша. Имаше други начини да го нарани така, както той някога я беше наранил. Продължи да разресва косата си, макар ръката й да трепереше.

— Няма да ти се извинявам! — каза Гренвил студено и стана от леглото. — Имал съм нужда и съм го направил.

— Разбира се, че няма да се извиниш! Ние сме от рода Уайт и подчиняваме всичко на собствените си нужди, нали, братко? Но помни, че те познавам както никой друг. И някой ден ще те победя със собствените ти оръжия!

— Няма да можеш — отвърна той с пренебрежение и стана от леглото. — Не се плаша от жени. Като всяка друга фуста твоите нужди са елементарни, а желанията ти могат да се предвидят. Нищо не можеш да ми направиш. По-добре помисли за един добър и богат мъж, който да се грижи за теб, да задоволява дребните ти капризи и да ти направи деца, които да осмислят живота ти.

Гренвил излезе бавно от стаята. Пенелопе инстинктивно замахна да запрати четката по него, но се спря. Усмихна се злобно и продължи да разресва красивата си коса.

 

 

Ледената суграшица шибаше по стъклата на дървената хижа, сгушена в края на малка горичка от каучукови дървета. Макар че не можеше да се сравнява с разкошната къща на Макинтош в Сидни, тя беше достатъчна четиримата й обитатели да се чувстват удобно и уютно въпреки студа навън.

Фиона Макинтош седеше в уютната кухня с крака, увити в одеяло, и гледаше тъжно красиво изписаната покана в скута си. Въздъхна дълбоко и остави поканата до другите писма на масата:

— Госпожа Манинг организира бал в Уолрой, но аз няма да мога да отида — проплака и погледна към бавачката си, която седеше до нея и плетеше вълнена пелена за бебето.

— Ще има още много балове, мила — отвърна й Моли с майчинска нежност и продължи да движи изкусно куките. — Нека мине малко време и ти ще бъдеш най-красивото момиче на пролетните балове.

Фиона въздъхна още веднъж и сложи ръка върху корема си. Бременността й дойде като шок. Ех, ако беше поговорила с Пенелопе за начините да се избегне това. Ако беше помислила предварително… Но беше късно.

Тя въздъхна още веднъж и се замисли за предстоящата си сватба с Гренвил. Как ли щеше да живее с него? Несъмнено той беше представителен мъж. Елегантен, начетен и добре възпитан. Всичките й приятелки въздишаха по него. Сигурно сега се пръскаха от яд, че именно тя ще стане госпожа Уайт. Но въпреки всичко вечер, когато изгасеше свещите и затвореше очи, виждаше образа на Майкъл. Той беше героят на еротичните й сънища. В него имаше нещо тъмно и загадъчно, което продължаваше да я вълнува. Напомняше й на Хитклийф от романа на госпожа Бронте, който беше чела наскоро. Тя беше запленена от силния, изгарящ от любов циганин и често плачеше над страниците на романа в тихите кътчета на градината пред малката хижа. Брулените от вятъра хълмове и мъгливите долини, описани там, създаваха подходяща атмосфера за силните чувства на героите. Тя буквално поглъщаше любовните сцени и си припомняше ръцете на Майкъл.

Наскоро Фиона прочете във вестниците, че той е търсен от полицията във връзка с разследване на убийство и се възмути. Майкъл не беше убиец. Такъв нежен и любящ мъж не беше способен на хладнокръвно убийство.

Старата жена откъсна поглед от плетката и надзърна през прозореца. Вятърът удряше бясно по дърветата и клоните пращяха зловещо, сякаш някой отвън стреляше с пушка. Неочакваната пролетна бурята й напомни нейната собствена съдба.

След като я изнасилиха, войниците на кораба я превърнаха в своя играчка. Тя забременя на четиринайсет години. Роди детето в приют за бедни в Парамата и няколко дни след това го погреба. За щастие Доналд и Инид я откриха и я спасиха от онова отвратително място. Взеха я на работа като домашна помощница съгласно програмата на правителството за предсрочно освобождаване. Тя спечели доверието им и беше назначена за бавачка и на трите им деца. Но Фиона й беше най-близка до сърцето. Собствената й майка не й обръщаше внимание. Беше отдадена изцяло на двете момчета и презираше малкото красиво същество само защото беше момиче. Моли я замести във всяко отношение. Сега, когато я гледаше, толкова млада и крехка, но безвъзвратно изгубила своята невинност, сърцето й се свиваше от болка за нея. Още по-мъчително беше чувството за вина, което изпитваше. „Дано господ ми прости за това, което трябва да направя с бебето ти, мила моя — молеше се безмълвно тя. — Ако знаеше какво иска майка ти от мен, щеше да ме убиеш на място!“

Зловещият вой на вятъра я стресна. Стори й се, че навън вилнее страшният келтски дух Банши и вещае смърт. Моли потръпна в суеверен страх. Това ли беше отговорът на нейната молитва за прошка? И можеше ли да има прошка за нейното предателство, за убийството на бебето, което Фиона очакваше? Старата жена познаваше тези приюти за бедни деца много добре и не си правеше никакви илюзии за съдбата на детето. Там оставяха нежелани и незаконни деца, за да изчезнат завинаги от лицето на земята. Там трябваше да отиде и плодът на невъзможната любов между една Макинтош и Майкъл Дъфи.

 

 

Бурята вилня цяла нощ, но утрото дойде спокойно и усмихнато. Долу, в градината, пъстроцветни пеперуди весело пърхаха около първите пролетни цветя. Голите клони на дърветата и храстите се възраждаха за нов живот.

Пролетният възторг обзе и Фиона. С нетърпение изчака Моли да й помогне с обличането и се приготви да прекара деня в градината под широката сянка на евкалипта. Слънцето и чистият въздух щяха да се отразят добре на бебето и да влеят малко сили в тялото й. Моли се суетеше около нея и тикаше в ръцете й меко одеяло. Съгласи се да я остави сама в градината само ако Фиона се увие с него около кръста. След хиляди заръки да я извика веднага, ако има нужда от нещо, тя се прибра, а младата жена най-сетне се настани под дървото с книжка в ръка. Около час след това Моли дочу виковете й и се прекръсти. Времето за раждане беше дошло. Изтича в градината и двамата с цветнокожия коняр помогнаха на превиващата се от болки жена да се прибере в хижата. Бавачката нареди да доведат лекар, да донесат чисти кърпи, топла вода и ножици и зареди молитва след молитва до леглото на Фиона, чиито болки се засилваха с всяка минута.

Раждането продължи до вечерта. Цял ден тялото на родилката се разкъсваше от неизпитвана досега болка, но подкрепата на милата Моли й даде сили и под вещото й ръководство тя роди без голяма загуба на кръв. Преди лекарят да дойде, бавачката държеше в ръце червеното хлъзгаво телце на новородено момченце. Стаята се огласи с радостни възгласи, щастливи сълзи и нежни думи. Фиона лежеше изтощена в мокрите от пот чаршафи и се усмихваше.

Лекарят дойде малко след като всичко беше свършило и прегледа родилката. Заяви, че всичко е наред и че Фиона се нуждае само от почивка. Даде й лауданум и си тръгна. В джоба му шумолеше дебел плик с банкноти, предназначен да купи мълчанието му. Инид не го беше забравила. Сега оставаше последната стъпка, която зависеше от Моли.

Рано на другия ден Фиона се събуди от тежкия наркотичен сън и повика Моли, но тя не се появи. Младата жена се опита да възстанови събитията от предния ден. Мозъкът й все още беше обвит в бялата пелена на лауданума, но тя напрегна всичките си сили и се опита да разбере защо бавачката и бебето не са до нея. Единственото, което си спомни, беше гласът на Моли, която й каза: „Момче е“, и изнесе детето от стаята. И от нейния живот.

Фиона зарида неутешимо. Никога до този момент не бе изпитвала такава мъка. Обляна в сълзи, тя зовеше Моли, после бебето си и после пак Моли, но всичко беше напразно. Никой дори не отвори вратата, за да попита как е и има ли нужда от нещо. Сълзите й пресъхнаха, но отчаянието и скръбта не напуснаха сърцето й. Но имаше и още нещо. Някакъв зловещ шепот, който изпълваше стаята с безплътни сенки и засилваше отчаянието й. Фиона не можеше да види никакви материални следи, но сърцето й подсказваше, че в тъмните ъгли на стаята се спотайва зловещ дух, който идва от много, много далеч. От една равнинна земя, където мъртви майки държаха в прегръдките си мъртви деца и плачеха за мъртвите си мъже.