Питър Уот
Черните гарвани (37)

36.

— Сър Доналд и госпожа Инид Макинтош!

Само най-любопитните се обърнаха да посрещнат влизането на новопосветения шотландски рицар и съпругата му. Балът по случай новата 1867 година не беше най-подходящото място за представяне на новите рицари на кралството и гостите на сър Джон, също рицар, и госпожа Сузана Мерл хвърлиха само бегъл поглед към новодошлите.

Присъстваше цветът на австралийската и британската аристокрация — едри земевладелци, чуждестранни посланици със съпругите си, аташета, висши военни и военноморски офицери и политици.

Тук бяха и господин Гренвил и Фиона Уайт. Те се отправиха към семейство Макинтош. Пътят им беше препречен от приятели и познати, които поздравяваха Доналд с почетното звание, предложено от правителството на Нов Южен Уелс за изключителен принос в развитието на икономиката на новата колония.

Най-сетне Фиона се доближи до родителите си. Тази вечер тя просто сияеше. Видът й беше по-скоро на момиче, отколкото на майка на две деца. Майка й също изглеждаше зашеметяващо и макар че двете продължаваха да не си говорят, Фиона се чувстваше горда, като гледаше колко елегантна изглежда Инид до снажната фигура на баща й. За да не помрачи настроението им, тази вечер тя бе готова на кратко примирие с майка си. Гренвил се добра пръв до Доналд и сърдечно му стисна ръката, а Фиона го целуна и прошепна в ухото му:

— Гордея се с теб, татко!

Въпреки желанието си не можа да се насили да бъде мила с Инид и двете жени сдържано си кимнаха. За щастие познати на Гренвил от корабостроителната индустрия искаха да обсъдят с него някакъв въпрос и Фиона с облекчение се отдалечи от родителите си.

Сър Доналд проследи дъщеря си с недоумяващ поглед. Усети, че нещо не е наред между нея и жена му, но не можа да си обясни причината. Освен това в момента се чувстваше зле и не можеше да се занимава със семейни проблеми. Въпреки че беше станал рицар на най-мощния и почитан орден на Шотландия, той все повече се отдалечаваше от обществото на търговци и банкери, в което го водеше жена му. Жадуваше за верандата в Глен Вю и компанията на своите овчари. Помпозната обстановка и кристалните полилеи на градските балове го задушаваха. Той отчаяно се оглеждаше с надеждата да срещне някой заселник от Куинсланд, дошъл случайно за бала в Сидни, но не можа да види никого и реши да намери поне сервитьор, за да изпие чаша шампанско.

— Радвам се да те видя сред рицарите на нашия орден, Доналд! — приближи се до него сър Ян Смит. — Заслужи си го, приятелю!

Сър Ян не беше фермер, но беше наел земя в Куинсланд и Доналд беше доволен, че ще може да поговори с някого за отглеждане на добитък и за земеделие.

— Чух, че си очистил земята си от чернилките преди няколко години — започна сър Ян. — Един от моите управители има проблеми с местните племена. Оплаква се, че полицията нямала достатъчно хора, за да предприеме нещо, а правителството не желаело да назначава още туземци.

Доналд кимна с разбиране. Най-накрая един човек, с когото можеше да си поговори. Той се впусна да обяснява проблема, който безпокоеше и него, но за негово голямо съжаление скоро беше прекъснат от Гренвил. Той искаше да обсъди с него въпрос, който не търпеше отлагане.

— Сър Ян, надявам се, че не прекъсвам обсъждането на някакъв важен проблем. Тук е твърде топло за сериозни разговори — извини се Гренвил.

— Дяволски топло, Гренвил! Но шампанското е студено — усмихна се Ян Смит и се огледа за сервитьора.

Когато се отдалечиха достатъчно, Доналд нетърпеливо попита:

— Е, казвай с какво ще ми развалиш настроението тази вечер? Като гледам физиономията ти, сигурно носиш лоши новини. — Той се огледа за сър Ян, с когото се надяваше да си поговори, след като изслуша Гренвил.

— Преди няколко седмици в Сидни пристигна един презвитерианец — сподели зет му. — Подал е оплакване срещу капитан Морт. Обвинява го в убийство.

— Този глупак Морт! — Доналд гневно прекъсна зет си. — Заплашва собствения си бизнес!

— Така е — съгласи се Гренвил. — Морт подозира, че е следен. Страхува се, че властите няма да му позволят да напусне пристанището.

Доналд усети, че стомахът му се разбунтува. Ако кралският флот осуетеше отплаването на „Морски орел“, това щеше да доведе до голям скандал за фамилията. Всички щяха да сочат с пръст новоизлюпения рицар, който беше допуснал на корабите си хора като Морт. Той съжали многократно, че беше препоръчал този опасен човек за капитан на кораба. Но беше притиснат. Нещата, които се случиха по време на разселването, ги свързаха завинаги в дяволски съюз.

— Докъде са стигнали с обвинението? — попита.

— Макалистър е разтръбил навсякъде за случая. Вестниците и аболиционистите също са скочили. Мисионерът е обявил на нашия капитан война на живот и смърт — обясни Гренвил.

— И това като капак на всичките ми проблеми в Куинсланд! — изрева Доналд. — Навсякъде само неприятности!

— Боя се, че има и още — тихо каза зет му. Лицето му придоби болезнено изражение. — Макалистър е наел адвокатската къща „Съливан и Леви“, които ще го представляват в съда.

— „Съливан и Леви“!? Никога не съм ги чувал.

— Там има един адвокат — Даниъл Дъфи — готов е на всичко, за да докаже вината на капитана.

Дъфи! Пак това омразно име! Проклетите ирландци се плодяха като зайци и непрекъснато му се изпречваха на пътя. Доналд попита без особена надежда:

— Има ли родствена връзка с убития Дъфи през шейсет и втора в Глен Вю?

— Племенник му е — отговори Гренвил. — Говори се, че досега няма загубено дело.

Доналд не попита нищо повече. Изпи чашата с шампанското и потърси отново сервитьора. Зърна Инид сред тълпата и каза:

— Време е да се присъединим към дамите.

Той насочи цялото си внимание към жена си, сякаш не бе чул нищо обезпокояващо. Тръгна към нея и за пореден път се възхити на стройната й, почти момичешка фигура. Гърбът й беше изправен, а на красивото й лице нямаше нито една бръчица. Фиона беше наследила гордата осанка и красотата на майка си. Въпросът беше дали притежаваше и нейното коравосърдечие. Защото липсата на скрупули и коравосърдечието можеха да бъдат разрушително оръжие, ако се обърнеха срещу семейството, помисли си той, като си припомни скритата война, която водеха майката и дъщерята. Да, сега Фиона беше много по-различна от лъчезарното дете, което си спомняше по време на кратките си завръщания от Куинсланд. Нейната студенина се усещаше дори и в отношението й към него.

— Здравей, татко! Тази вечер си неотразим — поздрави го Дейвид, когато баща му достигна до Инид и сина си.

— Благодаря ти, синко — изръмжа Доналд, — но се чувствам ужасно сред всичките тези зализани контета и мошеници. Само пречат на хората, които се опитват да превърнат тази земя в богоугодно място за живеене.

— Доналд! Не им позволявай да те разстроят — нежно го смъмри Инид. — Нали ми обеща, че няма да говориш за работа тази вечер?

Той отстъпи пред желанието на жена си, макар че положението на Глен Вю не беше добро. Финансовата криза в Британия задушаваше и местните пазари. Изкупителните жертви бяха земевладелците, които се опитваха да стабилизират все още младия си бизнес. Цените на памука падаха катастрофално и той се нуждаеше от солиден заем, за да задържи Глен Вю. По общо споразумение беше решено, че капиталите на фамилията няма да се ползват за новото начинание на Доналд. Това означаваше, че ако не успее да намери пари, трябва да напусне Куинсланд и да се върне в Сидни. Тази мисъл го убиваше. Но Доналд Макинтош щеше да оцелее. Той винаги оцеляваше.

— Извинявай, скъпа! — каза. — Права си.

Инид седна на близкия стол и разтвори ветрилото си. Помоли Дейвид за чаша студена вода. Молбата целеше да отдели за малко сина й от тях, за да може да се посъветва със съпруга си. Когато младият мъж се отдалечи, тя заговори:

— Дейвид смята да направи една обиколка по островите с „Морски орел“.

— Ако все още е наш — навъси се Доналд. Инид го погледна въпросително и той продължи: — Флотът се готви да спре кораба от курс, понеже търгувал с роби. Изглежда, че капитан Морт се е скарал с мисионерите по ония места.

— Но това е абсурд! „Морски орел“ извършва законна дейност. Кой разпространява тези отвратителни слухове?

Инид войнствено вдигна глава. Тя беше готова да се опълчи срещу всеки, който би могъл да свърже името на Макинтош с такава незаконна дейност.

— Знам, мила! Но някакъв побъркан мисионер обвинява капитан Морт в тежки престъпления. Ще искам от Гренвил пълен доклад за дейността на Морт и ще се свържа с нашите юристи. Сигурен съм, че няма защо да се безпокоим. Тези мисионери ги бива само да се оплакват. Следващия път, когато дойдат да искат пари, ще си помисля дали да им дам!

Инид замълча. Ако Кралският флот забранеше на „Морски орел“ да отплава, щеше да се наложи Дейвид да си остане у дома. Той искаше да направи снимки от живота на островитяните из Тихия океан. Но тя имаше лоши предчувствия за това пътуване. Не харесваше капитан Морт и не му вярваше. Още когато го видя за пръв път, през шейсет и трета, тя изпита силна антипатия към този човек. Имаше нещо в очите му, което я накара да го оприличи на побесняло животно. Неговият помощник също не беше стока. Двамата силно я плашеха и тя с всички средства се опитваше да разубеди сина си да пътува в такава компания. Майчината интуиция й подсказваше, че той ще бъде в смъртна опасност на „Морски орел“. Помоли Дейвид да избере друг кораб за пътешествието си, но той й напомни, че това е единственият кораб на Макинтош, който пътува в тази част на океана. В края на краищата той беше съсобственик на „Морски орел“.

Инид беше провела свое разследване. Нае тайни агенти, които й докладваха за жестокостите, придружаващи търговията с наемници. Никога нямаше да признае, че е осведомена за кланетата по островите, но сърцето й се свиваше от страх за Дейвид. Тя се обърна към мъжа си:

— Можеш ли да поговориш с Дейви да не заминава?

— Знаеш, че няма да има никакъв ефект — отвърна Доналд. — Той е твоето момче и щом не слуша теб, какво остава за мен.

Инид трябваше да се съгласи. Дейвид беше неин, а Ангъс слушаше за всичко баща си. А Фиона… към кого беше лоялна тя? Към мъжа си?

— Дано Кралският флот спре „Морски орел“ — промърмори.

Дейвид се върна с чашата вода. С него беше и госпожица Шарлот, и разговорът се завъртя около предстоящата сватба. Смятаха да се оженят след месец, когато Дейвид щеше да се върне от пътуването си.

В това време Фиона, отегчена от нескончаемите разговори на мъжа си за работа, реши да потърси познати из залата. Натъкна се на Пенелопе, която беше дошла с един кавалерийски капитан, командирован тук от Англия. Братовчедка й веднага се извини пред скучния си кавалер и се присъедини към нея. Хвана я за ръката и се изплези по посока на английския капитан. Фиона се изкикоти и закри лице с новото си ветрило:

— Ох, Пени — каза през смях, — как само се държиш с мъжете! Зле и нагло.

— Нагло ли? Уф, Фи, този е толкова досаден… Прави се на света вода ненапита — сбърчи носле Пенелопе.

— Света вода ненапита? Имаш предвид, че господинът е джентълмен и не споделя твоето желание… е, знаеш какво имам предвид? — Фиона се изчерви.

— Джентълмените са тъпи и скучни! Сега гледа като невинно агънце, а снощи ме яхаше, сякаш съм кобила и пръхтеше: „Ха, така, мойто момиче! Хубаво ли ти е?“ Да ми било хубаво! Едвам го изтърпях!

Фиона се огледа уплашено. Надяваше се, че никой не е чул думите на братовчедка й:

— По-добре да сменим темата, Пени. Някой може да ни чуе.

Но Пени беше изпила две чаши шампанско и малко се интересуваше от лицемерните правила на викторианския морал.

— Не нас, Фи! Мен! — нехайно отвърна тя. — Ти си скромна жена, имаш си съпруг, който знае как да задоволи една жена. Брат ми може да е всякакъв, но умее да успокои онова място между краката ти.

Фиона отвори уста, но нищо не каза. Докато се окопити, братовчедка й плъзна ръка около кръста й и прошепна:

— Ако намираш Гренвил за добър, трябва да опиташ с мен, любов моя!

Тя се обърна рязко и на висок глас извика своя капитан, който послушно тръгна към нея. Думите й накараха лицето на Фиона да се покрие с гъста червенина.

В този момент капелмайсторът обяви настъпването на Новата година. Прозвучаха първите акорди на „Доброто старо време“. Всички подеха старата шотландска песен и се хванаха за ръце: Доналд и Инид, Дейвид и Шарлот и накрая — Гренвил и Фиона. Пенелопе беше избягала от своя пиян ухажор и хвана ръцете на Фиона и брат си.

Инид пусна съпруга си и се притисна към Дейвид. Страховете й бяха останали в старата година и тя весело вдигна чашата с шампанско за новогодишната наздравица.

 

 

На друго място едно друго семейство също празнуваше настъпването на 1868 година. Вместо в разкошна бална зала членовете му се бяха събрали в кухнята на хотел „Ерин“. Стаята беше малка, но пазеше спомените за тези, които сега не бяха с тях — Патрик, Майкъл, Том и Кати, и семейството имаше усещането, че те също присъстват на новогодишната трапеза.

Франк Дъфи стоеше нестабилно в средата на стаята и се опитваше да подхване старата ирландска песен, която пееше всяка Нова година още от дете. Толкова беше пиян, че едва не изля уискито си върху главите на Даниъл и съпругата му Колийн. Младата жена услужливо прихвана свекъра си, който така залитна, че се блъсна в масата. Тя държеше в скута си малката си дъщеря Чармийн. Детето се опитваше да остане будно, държеше очите си широко отворени и смучеше палеца си. Двегодишното момиченце беше одрало кожата на баща си. Имаше черните къдри на Даниъл, докато Мартин, с една година по-голям от сестра си, беше наследил медночервените коси на Колийн. И двете деца се заливаха от смях, като гледаха пияния си дядо. Беше като в доброто старо време, когато цялото семейство се събираше на големия празник и кварталът се огласяше от веселия им смях.

Лицето на Бриджит лъщеше от топлината и алкохола. Обичайната чашка шери преди лягане беше умножена по пет и тя разнежено гледаше симпатичната си снаха и й намигаше приятелски. Колийн беше добра съпруга за Даниъл и бързо стана част от семейството, така че Биди не се притесняваше. Колийн нямаше да се разприказва зад гърба й, че свекърва й е била пияна на Нова година. А и имаше ли ирландец, който да не се почерпи на този празник?

Даниъл също беше пиян. Той се опитваше да приглася на баща си, но не беше много по пеенето. Заряза песента и енергично се изправи, с вдигната чаша за тост:

— За краха на Макинтош! — изрева, за да надвика децата и Франк. — Дано скоро да видим как краката на капитан Морт се люлеят на бесилката!

Колийн не познаваше враговете на Дъфи, но знаеше всичко за тях. Знаеше, че двете фамилии са свързани чрез Патрик, който спеше в силните ръце на Макс. Грубият, едър мъж нежно люлееше момчето и припяваше някаква немска приспивна песен. Само преди минути двамата се боричкаха и Макс се правеше, че се превива от болка от ударите на малките юмручета. Накрая се търкулна на пода и извика: „Предавам се“, но Пат скочи върху корема му и закрещя: „Искам още! Искам още!“

Да, нейният Патрик беше наполовина Макинтош, мислеше тя със страх. Бяха й разказали как детето се е озовало при тях и тя го прие като свое. Всички обичаха малкия Патрик. Мъжът й също трепереше за него и често казваше с гордост, че момчето е много повече Дъфи, отколкото Макинтош. Колийн си помисли, че скоро ще им се наложи му да кажат кои са истинските му родители, и сърцето й се сви. Но засега всичко беше наред и семейството празнуваше, изпълнено с надежда за по-добър живот.