Питър Уот
Черните гарвани (2)

1.

Първите лъчи на тропическото слънце едва докоснаха скованите от нощния студ ездачи. Скоро щеше да се развидели и сините им униформи да се откроят ясно на фона на безкрайната сивота на полусухите бодливи храсти, които се виждаха из цялата равнина. Двамата бели мъже начело на отряд от шестима аборигени яздеха в пълно мълчание и се радваха на ефирните целувки на току-що събудилото се слънце. Към обяд тези целувки щяха да станат жестоки и да изгорят бялата им кожа, но дотогава всичко щеше да е свършило и те щяха да се приберат под спасителната сянка на домовете си.

Язденето за сержант Хенри Джеймс беше мъчително. От време на време той разтриваше коляното си. Старата бойна рана се обаждаше все по-често. Надяваше се топлината на утрото да намали пулсиращата болка, но дотогава оставаше около час, в който отрядът трябваше да изпълни задачата си.

Той пропусна колоната пред себе си, свали крака от стремето и бавно го раздвижи. Ефрейтор Гидеон забеляза това и се приближи.

— Крак боли? — прошепна.

— Боли, мамка му! — изпъшка брадатият сержант.

Ефрейторът цъкна с език в знак на съчувствие и смушка коня, за да настигне другарите си. Аборигените обичаха сержанта. Не беше лесен човек, но пък беше честен и справедлив. Винаги заставаше на тяхна страна срещу онзи бял дявол, лейтенант Морт.

Гидеон и хората му знаеха, че двамата бели мъже не се спогаждат. Често дочуваха разправии и остри думи. Доколкото можеха да схванат, обикновено се караха за неща, свързани с работата, със задълженията на един или друг полицай. Псувните и заплахите за уволнение, които сипеше Махми — това беше името, с което аборигените наричаха лейтенант Морисън Морт — се чуваха през тънките стени на полицейския кабинет в казармата на Рокхамптън. Но Махми беше достатъчно хитър, за да не изпълни заплахите си. Знаеше, че само сержантът може да организира местните хора и да ги накара да се подчиняват. Полицаи и така не достигаха. Ако махнеше сержанта, половината от тях щяха да се разбягат по други участъци.

Хенри се опита да сложи крака си на стремето. Като че ли раздвижването беше помогнало и той въздъхна с облекчение. Болката го преследваше вече осем години.

На деветнайсет години Хенри беше изпратен на полуостров Крим като войник на Нейно величество кралица Виктория. Там, на брега на Черна река, близо до малкото градче Инкерман, огромната руска кавалерия, подкрепяна от артилерийски части, засипа англичаните с дъжд от куршуми и топовни изстрели. Хенри още помнеше огнената стена, зад която се показваха разкривените от злоба лица на руснаците, които напредваха към техните позиции. Един шрапнел улучи крака му и го разпра от бедрото до коляното. Агонизиращата болка беше отминала отдавна, но раната го направи негоден за военна служба и напомняше за себе си при най-малкото натоварване.

Хенри беше освободен от армията и оставен на болката и на мрачните мисли. Преди да отиде войник, той работеше във фермата на баща си в Йоркшир. Обичаше земята, но не искаше да тежи повече на родителите си. Новите колонии в Австралия предлагаха необятни пространства, стига да искаш да работиш. Взе заем от брат си, прибави дребните си спестявания от армията и пое към далечния и непознат бряг.

Още със стъпването си на пристанището в Бризбейн разбра, че ще остане тук завинаги. От пръв поглед се влюби във веселите дървени къщи на пограничното градче, в набраздените с железопътни релси пътища. Ярките, осветени от слънцето бои на сградите, сякаш нарочно контрастираха със сивите, студени зидове на каменната столица на Англия. Но най-много го учуди разликата между силните, загорели лица на местните жители, излъчващи здраве и жажда за живот, и бледите, изпити англичани. Хенри не се колеба нито миг. Установи се в града и потърси работа.

Това беше в 1856. Три години по-късно Куинсланд се отдели от Нов Южен Уелс. Бризбейн беше обявен за столица на новата колония, която обхващаше, освен вече населените крайморски райони, около осемстотин хиляди квадратни метра неизследвани земи към вътрешността на континента и множество малки зелени островчета на север. Там бродеха канибали, ловци на глави и още непознати за цивилизацията диви племена, живели тук векове преди португалци, холандци, англичани и французи да достигнат до тези места. На запад колонията беше оградена от планини, покрити с буйна тропическа растителност — естествена преграда срещу нашественици.

Хенри научи, че Националната конна полиция търси хора. Яви се и успя да убеди командира, че въпреки недъга си има достатъчно опит и знания да изпълнява задълженията си. Демонстрира прекрасна езда и владеене на коня — наследство от работата му в семейната ферма, и беше назначен с чин сержант в отряда на лейтенант Морисън Морт.

Още при първата среща двамата мъже изпитаха неприязън един към друг. Хенри се възмути от грубостта и тиранията на лейтенанта. Безогледната му грубост, с която се отнасяше към подчинените си, не беше характерна за местните колонисти. Въпреки красотата и мъжествената осанка за местните полицаи той беше по-скоро страшен, отколкото привлекателен. Имаше бледи сини очи, които излъчваха студенина и още нещо, което смущаваше и плашеше. Често в тях лумваше налудничав пламък, не, пожар, който напомняше огнените очи на фантастични същества, излезли сякаш направо от ада.

Хенри гледаше да го избягва, но това невинаги се получаваше. Спомни си миналата вечер. Лейтенантът ги беше събрал за инструктаж. Присъстваха още: наскоро заселилият се в Куинсланд шотландец Доналд Макинтош — собственик на огромни стада овце, синът му Ангъс и овчарите, които работеха за тях. Хенри видя как аборигените от конния отряд инстинктивно се отдръпнаха от лейтенанта, докато Морт чертаеше скица на местността върху червената земя. Те също се плашеха от очите на „белия дявол“. С върха на сабята си той отбеляза реката на север и начупения силует на хълмовете, които достигаха до разпръснатите на запад блата.

— Ние сме тук — посочи със сабята си той единственото открито пространство от изток на насъбралите се в полукръг мъже, — черните са тук.

Сабята прободе червената земя на мястото между речния бряг и веригата от хълмове. Морт вдигна очи към широкоплещестия шотландец:

— Тук е мястото, където последно сте ги видели, нали, господин Макинтош?

Доналд Макинтош кимна. Беше впечатляващ мъж. Въпреки че наближаваше шейсетте, телосложението му беше като на трийсетгодишен. Имаше дълга тъмна брада с лек червеникав оттенък на косъма. Кожата му беше загоряла от дългото излагане на жаркото австралийско слънце. Беше облечен като своите овчари и само пистолетите, които се подаваха от широкия кожен колан, го отличаваха от тях. По нищо не си личеше, че този едър и простоват на вид мъж е патриарх на една от най-богатите фамилии из британските колонии. Започнал с превоз на стоки през океана и търговия със земя, скоро компанията „Макинтош“ станала една от най-мощните търговски фирми в Сидни. Не след дълго се зае да изплаща имението Глен Вю и прилежащите към него пасища. Търговията с овце и вълна утроиха семейното богатство и направиха Доналд Макинтош една от най-влиятелните личности в Бризбейн. Затова, когато заговори, настъпи пълна тишина:

— Ангъс се е натъкнал на тях миналата седмица. По това време на годината те винаги са тук. Едва ли са променили местоположението си.

Морт начерта със сабята линия на изток от предполагаемия лагер на племето.

— Ние ще се разположим тук, на километър от лагера. От вас искам да заградите изхода от тази страна — лейтенантът посочи мястото между залива и хълмовете. — Моите хора ще ги подплашат и те ще се втурнат право към вас. Капанът ще щракне.

Морт погледна доволно към Макинтош. Очите му горяха с пламъка на лудостта и това стресна дори и якия шотландец. После се обърна към мъжете:

— Някакви въпроси?

Огледа всички и спря очи на Хенри. Сержантът се размърда:

— Какво ще правим с жените и децата? Господин Джаксън говореше за разселване. Може би…

— Това е разселването, сержант! — Едва прикри презрението си към мудния и според него нерешителен полицай. — Ако оставим жените и децата, те отново ще се наплодят и ще продължат да досаждат на господин Макинтош. Не, ще свършим работата както трябва. Ще дам право на полицаите да решат въпроса с жените, както намерят за добре — подсмихна се той, — но ви обещавам, че ще бъде решен веднъж завинаги. Това отговаря ли на въпроса ви, сержант Джеймс?

Хенри кимна и сведе поглед към кръговете и чертите върху червената земя, които започваха да губят очертанията си във вечерния здрач.

Преди тъмнината да покрие напълно ниските хълмове, Макинтош и дружината му потеглиха с конете си, за да заемат позиции на запад от лагера на нищо неподозиращите негри. Нито европейците, нито аборигените можеха да си представят фаталните последици върху съдбите им, до които щеше да доведе последвалото клане. Последици, които щяха да оказват влияние върху живота на участниците в тези събития, на техните наследници, дори и неродените.

Беше дълга и студена нощ. Морт беше наредил да не се палят огньове. Студът проникваше през дрехите на Хенри и засилваше глождещата болка в крака. Зловещите писъци на дъждосвирците го измъчваха. Макар да знаеше, че ужасяващите вопли идват от малка птичка, която живее в шубраците, кожата му настръхваше от всеки техен писък. Неслучайно аборигените вярваха, че тези птици олицетворяват душите на умрелите им братя и сестри.

— Ефрейтор! Гидеон!

Командата, предадена шепнешком, достигна до длъгнестия туземец. Той леко смушка коня си, премина през постовете и безшумно застана до лейтенанта.

— Кажи, Махми?

— Искам да се промъкнеш до заливчето и да потвърдиш местоположението на врага.

Гидеон се намръщи. Белият дявол използваше думи, които му бяха непознати. Като „потвърдя“ например. Дали не искаше да го обърка нарочно? Да го изложи пред хората му. Морт забеляза озадаченото му изражение и изпсува.

— Проклета чернилка! Искам да отидеш и да видиш дали твоите черни братя са там. После да се върнеш и да ми докладваш какво е положението. Сега ясно ли е?

— Ясно, сър! — отговори ефрейторът, като едва сдържаше гнева си. Рязко се обърна и се шмугна в шубрака. Искаше по-бързо да се отдалечи от командира си.

Гидеон умееше безшумно да води коня си през бодливия гъсталак. Но сега се налагаше да бъде особено внимателен. Не можеше да отрече, че племената от вътрешността на Куинсланд бяха подбрали умело местата си за живеене. От едната страна сухите, трънливи храсти бяха чудесна естествена защита, от другата назъбените хълмове пазеха съня им. Белите не смееха да се мяркат насам. Тук техните коне и модерни оръжия бяха безполезни. И това не се дължеше само на удобното географско разположение. Мъжете от клана нирамбура бяха смели воини, готови да се бият за земите си. Те бързо се научиха да използват тактическите и психологическите слабости на белите нашественици. Не един колонист, подценил бойните умения на туземците, беше намерил смъртта си по тези места. Затова при провеждането на подобни акции властите предпочитаха да ползват услугите на Гидеон и хората му. Само туземци можеха да излязат в пряк двубой с боядисаните в червено воини на нирамбура.

Гидеон беше нает в Националната конна полиция от самия Фредерик Уокър — Разбойника, както го наричаха всички. През 1848 Фредерик, пияница и ловец на глави, сформира конен отряд от малцината останали живи от южните племена край река Риверина в Нов Южен Уелс. Той нае Гидеон заради внушителната фигура и способността му да схваща бързо. Туземецът се научи да убива като белите — да стреля с техните оръжия и да язди кон.

Той не изпитваше угризения на съвестта за участието си в тези акции. Аборигените в Куинсланд му бяха толкова чужди, колкото и белите колонисти. Неговата родина беше на хиляди километри оттук, по бреговете на река Марумбиджи, където той имаше друго име. То му беше дадено от старейшините на племето и носеше свещения дух на праотците. Не посмя да го каже на белите, когато го назначаваха, за да не предизвика злите сили, и те го кръстиха с едно от техните имена. Казаха му, че Гидеон е древен воин, известен с храбростта си. Способността да ръководи и да организира хората не остана незабелязана и той беше повишен в чин ефрейтор.

Острият му слух долови раздвижването в лагера на туземците. Различи обичайните сутрешни звуци: кашлица на стар човек, който разпалва вчерашен огън, плач на бебе, търсещо майчината гръд, скимтене на подритнато куче. Тихо слезе от коня и пълзешком се приближи до лагера. Освободи петлето на карабината си и затаи дъх. Чувстваше се пак воин, дебнещ сред родната джунгла, само че този път враговете бяха непознати.

Нощният мрак бавно отстъпваше пред светлината. Кланът се приготвяше да посрещне новото утринно слънце. Мирните хора не подозираха какво ги дебне сред блатата.