Питър Уот
Черните гарвани (24)

23.

— Сержант Хенри! Сержант Хенри!

Хенри подскочи в леглото и в просъница се пресегна за револвера. Гласът, който го зовеше отвън, беше настоятелен и тревожен. Сигурно беше нещо спешно, иначе полицай Барни никога нямаше да го събуди.

— Какво става, полицай? — измърмори той.

— Бързо дойде, сержант Хенри! Ефрейтор Гидеон… той убит.

— Какво?! — Сержантът скочи от леглото и се появи на вратата на колибата по гащи и с револвер в ръка. — Какво имаш предвид, като казваш „убит“?

— Господин Морт — запелтечи полицаят, който го чакаше пред вратата с фенерче в ръка. — Той убил ефрейтора в лагер „Дървото“. Господин Морт е дявол, бял дявол, сър! Той луд. Дупчи ефрейтор със сабя много пъти. Всичко свърши.

Хенри грабна фенерчето от Барни и се върна в стаята. Зашари с лъча и намери униформата. В бързината болният му крак се закачи за един стол и тежкият мъж едва успя да се задържи на краката си. Най-после успя да се облече и хукна навън.

Новината вече се беше разнесла из лагера и воят на жените изместваше нощния покой. Хенри се отправи към коня си. Барни го следваше. Животните неспокойно пръхтяха. Плачът на жените ги караше да наострят уши.

— Какво стана? — попита той, докато наместваше седлото на коня си.

— Не знам — отговори Барни. — Бил със старец, когато лейтенант Морт дошъл. Изглеждал смешно.

— Как така „смешно“?

— Смеел, без да спре, и казал ефрейтор Гидеон убил онези момиче. Каза, ефрейтор дойде с него. Ефрейтор гледал изплашен. Всички били изплашен.

Хенри разбираше защо всички са били изплашени. Морт ги е видял да пият, което беше нарушение на вътрешния ред и можеше да им донесе по десет удара с камшик. Даде знак на Барни да продължи:

— После чули, ефрейтор Гидеон пищи. Аз бяга, а старец казва господин Морт намушка ефрейтора със сабя.

— Исусе! — прошепна Хенри.

„Морт е полудял“ — поклати глава той. Да убиваш диваци по време на акция е едно, но да убиваш служители на Нейно величество, без значение дали са бели или черни, вече е сериозно престъпление. Прилоша му, като си помисли, че трябва да предприеме нещо. Не знаеше дали има право да арестува висш офицер, но, от друга страна, не можеше да остави убийството без последствия. Убиецът трябваше да си плати.

Стигнаха в лагера „Дървото“. Мястото беше пусто, макар че огънят все още припламваше и хвърляше трепкащи отблясъци по клоните на близките дървета. Полудивите кучета, които винаги се навъртаха около селищата на местните, се спуснаха срещу конете им, но зад тях не се показа нито една жива душа. Бараките изглеждаха празни. Явно хората бяха напуснали лагера, за да се скрият от нещо или от някого, отбеляза Хенри, докато се взираше във всяка клонка наоколо.

Морт седеше близо до огъня и топлеше ръцете си, сякаш беше спрял да си почине. Сабята лежеше в скута му. Острието й изглеждаше черно от кръвта на фона на отблясъците на догарящите дървета. Лейтенантът ги посрещна с изкривено от налудничава усмивка лице.

— О, сержант Джеймс! Виждам, че полицай Барни ви е довел.

Барни отстъпи към неосветената част на лагера. Страхът от мъжа със сабята беше по-силен от чувството му за дълг.

Хенри остана на коня си, стреснат от безумната усмивка и смъртнобледото лице на лейтенанта.

— Имате ли да ми кажете нещо за ефрейтор Гидеон, сър? — извика той. — Полицай Барни ми докладва, че сте го убили.

— Така е — отвърна Морт. — Вижте ей там, в храсталака. Жалко, че стана така. Взех го със себе си да поразпитаме из лагера за черните момичета. Но той се изплаши, че ще го разкрия, и се опита да ме убие. Трябваше да се защитя.

— Да се защитите ли?

Хенри не вярваше на ушите си. Морт дори не си беше направил труда да измисли правдоподобна версия за убийството.

— Да, сержант — отвърна капитанът с тон, сякаш обясняваше нещо на малко дете. — Проведох лично разследване и установих, че ефрейторът е убил тези нещастни туземки. Дойдох тук да поговорим като мъже, но той изпадна в паника и ме нападна. За щастие бях въоръжен.

Хенри слезе от коня, без да изпуска от очи мъжа до огъня. Можеше ли всичко това да е истина? Можеше ли Гидеон да е прихванал от безумието на белите и да е убил тези момичета? Не, това беше абсурдно. Той познаваше добре туземеца. Наведе се и взе от огъня един горящ клон. Внимателно тръгна към храстите, които посочи Морт.

— Малко по-наляво, сержант — услужливо се обади лейтенантът и след секунди Хенри се препъна в тялото.

Гидеон лежеше по гръб. Хенри се наведе и го огледа на светлината на горящия клон. Тялото беше покрито с множество прободни рани, но той съсредоточи вниманието си върху ужасяващата рана на мястото, където трябваше да се намира устата — характерния „подпис“ на убиеца. Следите бяха от сабя! Не от нож, както се беше заблудил, а от сабя. Какъв глупак е бил!

Затвори очите на приятеля си и решително стисна устни.

Когато се върна при Морт, носеше пистолет. Треперещ от ярост, той го насочи към главата му. Лейтенантът погледна към него и самодоволната усмивка изчезна от лицето му. Знаеше, че сержантът и Гидеон бяха приятели, но не му беше минавало през ума, че кроткият и изпълнителен Хенри Джеймс ще посмее да насочи оръжие срещу него. Обади се тихо:

— Приберете оръжието, сержанте! Може да се спънете и да стане беля.

— Ти, ненормалник, такъв! — Хенри дръпна ударника на пистолета си. — Ти уби ефрейтор Гидеон и момичетата, мамка ти!

— Това пък откъде го измисли? Нямаш никакви доказателства. Съветвам те да прибереш оръжието и да забравим за случката, защото иначе… Да вадиш оръжие на висшестоящ е сериозно провинение.

— Но не по-голямо от това да убиеш три момичета и полицейски ефрейтор — озъби се сержантът. — Не знам дали да те убия, или да те арестувам. Заслужаваш да те застрелям на място, но тогава трябва да съчиня някаква история, за да обясня инцидента, а аз не съм толкова добър в лъжите като теб. Все пак може и да измисля нещо.

Морт разбра, че сержантът не се шегува. Как се случи така, че подцени този човек? Не усети какъв кураж имаше това сакато копеле.

— Ако те арестувам — продължи безстрастно Хенри, — доказателствата ще се окажат недостатъчни, за да те осъдят. Но нещо може да изскочи, ако се поразровят около смъртта на ирландския търговец. Забравих да спомена, че Гидеон ми разказа всичко за него, така че напразно го уби.

Устата на Морт пресъхна. Силата беше на страната на сержанта. Какво трябваше да избере той, куршум или скандал?

— Ако ме арестуваш, кариерата ти в полицията е свършена! — изхриптя той. — И двамата знаем, че началството не обича скандалите. Каквото и да стане с мен, ще намерят начин да те изритат от полицията.

Продължи да го заплашва в отчаян опит да отклони вниманието на сержанта, но той не сваляше пистолета.

— Сега сме само аз и ти, Морт — каза Хенри тихо. — Барни избяга. Ръцете ми треперят от ярост и пистолетът може да гръмне.

Морт се опита да се надигне, но не му достигнаха сили. Вместо това застана на колене и протегна ръце към Хенри:

— Арестувай ме, щом трябва! Нима наистина искаш да ме убиеш?

Чу се гръм и той изкрещя:

— Мили боже! Не можеш да ме застреляш като бясно куче!

Хенри зареди отново и спокойно изрече:

— Пропуснах. Никога не съм бил много добър в стрелба на тъмно.

Морт закри главата си с ръце. Втори изстрел отекна в нощта и той се сгърчи в прахта, за миг помислил, че е мъртъв.

— Моля те — заскимтя, когато осъзна, че още е жив, — арестувай ме, но махни този пистолет! — Изведнъж му хрумна спасителна идея: — Какво ще кажеш да се върнем в участъка и да си подам оставката?

— Знаеш, че първо трябва да подадеш предупреждение за напускане. Ако не спазиш процедурата, трябва да напуснеш пределите на Куинсланд.

Лейтенантът мислеше трескаво. Ако се съгласеше, Хенри щеше да го заведе в участъка. Другите полицаи щяха да се събудят и кой знае, нещата можеха да се обърнат и да се случи така, че той да арестува сержанта.

— Да — каза смирено, — знам, че ако напусна без предупреждение, ще съм в нарушение на правилника. Това те устройва, нали? Ако напусна Куинсланд, това ще удовлетвори ли чувството ти за справедливост?

— Може да се каже — измърмори Хенри. — Но те предупреждавам, че ако не напуснеш, трябва да ме убиеш. Иначе ще разкажа всичко на началниците и на журналистите.

Морт примигна. Ако успееше да арестува сакатия полицай, той наистина щеше да разкаже всичко и Морт беше загубен. Ако пък го убиеше, Барни щеше да го уличи като извършител. Знаеше, че туземните полицаи обожават своя сержант и няма да оставят убиеца му да се измъкне безнаказано. Единственият път оставаше подаването на оставка.

— Добре, сержант! — изправи се той и показа, че се контролира напълно. — Ще трябва да подадете рапорт за смъртта на ефрейтор Гидеон. Аз ще докладвам как ме е нападнал и се е наложило да се защитя.

Хенри кимна, обърна се и пое към казармите. Мразеше се заради сделката, която беше принуден да направи, но съзнаваше, че няма друг избор. Утешаваше го единствено фактът, че поне хората от неговия участък няма да страдат повече от безумието на лейтенанта.

Когато пристигнаха в участъка, Морт написа оставката си и му я връчи без повече обяснения. Напусна района още преди да настъпи утрото.

 

 

Месец по-късно заместващият офицер седеше на бюрото на Морт и четеше рапорта. Хенри стоеше мирно пред него. Кракът го болеше и той псуваше наум надутото копеле, което се правеше, че не забелязва това.

— Много необичайно, сержант Джеймс — отбеляза младият офицер. — Тези доклади са объркващи. Убит полицай и убиец, който неочаквано напуска службата по собствено желание. Той трябваше да бъде тук, за да даде показания.

— Тъй вярно, сър! Такава е процедурата. За съжаление господин Морт изчезна и никой не знае нищо за него.

— Хм… Добре. Предполагам, че е написал сведение за инцидента в лагера на аборигените? Като се имат предвид обстоятелствата, господин Морт заслужава похвала за разплитането на случая с убийствата на черните момичета и опита му да залови престъпника. Но щабът е учуден от напускането му без предупреждение. Господин Морт ще понесе последствията от постъпката си.

— Тъй вярно, сър!

— Трябва да отбележа, сержант, че не съм много доволен от вашата работа, докато сте замествали — важно каза офицерът, но Хенри знаеше, че това беше чиста лъжа. Поддържаше идеален ред в казармите. Неговите туземни полицаи бяха едни от най-добрите кавалеристи в колонията. Изказването на офицера явно имаше за цел освобождаването му от служба.

Макар и наперен, младият офицер беше съвестен служител и тази игра на котка и мишка го смути. Сержант Хенри Джеймс беше много добър в работата си, а той трябваше да изпълни желанието на някакъв си фермер и да намери причина, за да го уволни.

— Ще пусна препоръка да бъдете преместен на място, което ще бъде уточнено от главната квартира — смотолеви той. — Въпроси?

— Съвсем не, сър!

Преместване значи, но можеше да бъде много по-зле.

— Можете да продължите да изпълнявате служебните си задължения, докато пристигне официалната заповед. Сега сте свободен!

Хенри козирува, обърна се и се запъти към вратата, когато чу тихия глас на офицера:

— Ако бях на ваше място, нямаше да бързам с багажа. Докладите често се губят и тогава преписките отиват в архива.

Хенри се усмихна с благодарност. На света все още съществуваше справедливост.

 

 

Сержантът излезе на площадката. Когато го видяха, полицаите, които чистеха конюшните наблизо, спряха и погледнаха към него със страх и надежда. Бяха забелязали, че влиза в канцеларията с парадната си униформа и се досетиха, че това не вещае нищо добро за техния шеф. Но той се обърна към тях, ухили се и извика:

— Още съм тук, мързеливци! Хващайте се на работа да не заиграе камшика!

Туземците усърдно заработиха с лопатите. Лицата им грейнаха в усмивка. Техният сержант беше строг, но честен и справедлив.

Хенри закуцука към квартирата си. Беше доволен, но една мисъл продължаваше да го гризе отвътре. Имаше чувство, че пак ще се сблъска с Морисън Морт. Той знаеше, че мъже като него винаги оцеляват. Те бяха като плъховете — неизтребими.

— Трябваше да те убия, мерзавецо! — тихо изсъска той.