Питър Уот
Черните гарвани (21)

20.

Овчарят се поколеба, преди да пристъпи към двете тела. Той беше туземец, а туземците имаха суеверен страх от смъртта. С неохота клекна до тялото на младия Джо, което беше започнало да се разлага. Ръцете му бяха вкопчени в дръжката на копието, което стърчеше от гърлото му. Близо до него се въргаляше тялото на Мънки. От всички отвори на тялото му излизаха червеи. Доналд Макинтош стоеше зад овчаря и чакаше отговори.

— Откри ли колко човека са били, Гундали?

— Двама, бос. Един бял и един тузем. Мръсна работа! — смръщи вежди Гундали и яростно взе да се чеше по главата.

Доналд се обърна към двамата по-млади овчари, които стояха умърлушено настрани. Бяха пристигнали скоро от Англия, изпълнени с надежди и бъдещи планове. Слушаха страховитите истории, които заселниците разказваха из кръчмите за жестокостта на аборигените, но ги приемаха като част от местния фолклор. За съжаление всичко се оказа истина.

— Рос, Грахам! Размърдайте се и погребете телата.

Доналд потърси манерката. Видът на мъртвите служители му остави горчив вкус в устата и той изплю първата глътка вода, за да премахне усещането. Мънки беше застрелян в главата. Първата мисъл на Доналд беше, че някой дивак е успял да се добере до пушката на Мънки и да стреля. Но Гундали беше по-умел в разчитането на следи. Той казваше, че единият от нападателите е бял.

— Извади върха на копието от Джо, преди да го погребете — нареди той на туземеца. — Искам да му хвърля един поглед.

Докато Гундали изрязваше внимателно плътта около острието на копието, Доналд се загледа в двете плитки ями, които младоците копаеха в спечената земя. Дупките бяха непосредствено до телата. Така не се налагаше да пренасят труповете на ръце. Достатъчно беше да ги претърколят към гробовете.

Как можа да се случи това на един от най-опитните му служители? А и това младо момче, горе-долу на възрастта на Ангъс…

Още от снощи започна да се тревожи за стария Джими, Мънки и новака Джо. Трябваше вече да са се прибрали в Глен Вю. Бяха отишли да огледат за нови пасища на запад. Тъкмо мислеше да прати хора да ги потърсят и старият Джими се прибра сам. Когато го попита къде са Мънки и Джо, той се изненада и смънка нещо. Но предложи да заведе Доналд и тримата служители до мястото, където лагеруваха последната нощ.

Сега Джими седеше на разстояние и се разкъсваше между чувството на вина, че беше оставил приятелите си сами през онази нощ, и буйната радост, че е отървал кожата.

Доналд забеляза вълненията му и подвикна:

— Мръсен содомит! Довлечи си задника тук и ми кажи какво стана!

Старият Джими неохотно смушка коня и се приближи. Слезе от седлото и наведе глава.

— Обясни ми защо не лежиш мъртъв до тях? — извика ядосано Доналд. — Кажи ми всичко или, кълна се, ще ти пръсна мозъка!

Старият овчар запристъпва от крак на крак и заобяснява:

— Намерихме младо момиче от диваците на юг оттук и Мънки каза, че ще я води на господин Босток — излъга той. — Щото господин Босток обича черни момичета около себе си.

— Така е! — язвително изрече Доналд. — А сега ми кажи колко ти плати Били Босток за момичето.

— Петачка, шефе. — Мъжът разбра, че няма смисъл да лъже. Босток и Макинтош живееха наблизо и често си ходеха на гости.

— И Мънки те остави да отведеш момичето просто така?

— Канеше се да й пререже гърлото на сутринта. Те с младия Джо добре се забавляваха с нея. Мънки искаше тя да остане жива за през нощта… за всеки случай, ако някой от тях се събуди. Но аз реших, че мога да изкарам някоя лира, и я заведох на Босток. Това е самата истина, господин Макинтош! Кълна се в гроба на майка си!

Доналд се втренчи в овчаря, без да каже и дума. Джими набиваше с крак земята под себе си. Приличаше на куче, което очаква тояга от господаря.

Мина доста време, преди Доналд да заговори отново:

— Как са се оставили така лесно?

Джими имаше своя теория и с готовност я изложи, с надеждата да умилостиви шефа си:

— Преди два дни се натъкнахме на двама стари майоли. Хванахме единия, но другият ни избяга. Сякаш се разтопи във въздуха. Както и да е, когато го хванахме, една побъркана старица се появи отнякъде и ни нападна с един прът. Е, ние я застреляхме. После се поогледахме и…

— Давай нататък — обади се Доналд. — Не ми се слуша как сте се забавлявали с една баба.

— И намерихме младата жена и едно момче — продължи Джими. — Сигурно са оцелели от разселването миналата година. Решихме, че няма други, и затова не поставихме пост за през нощта.

— И това ни отне Мънки и Джо! — горчиво каза Доналд и потърси сянка, за да изчака хората си. Махна към Джими да му покаже, че е свободен, и той бързо се скри от погледа му.

Междувременно Гундали беше успял да извади върха на копието. Огледа го внимателно и се намръщи. Подаде го на шефа си и обясни:

— Това острие също като това, дето уби господин Ангъс, бос. Убиец на господин Джо, убиец на господин Ангъс.

Доналд почувства как го облива студена пот. Призракът беше излязъл от гроба си. Или никога не бе умирал? При преследването Гидеон го беше убедил, че раненият туземец няма шанс да оцелее в пустошта, но ето че беше жив и продължаваше да избива хората му.

Той се вторачи в изпепелените от слънцето ниски храсти, сякаш очакваше да види убиецът да се появи и да насочи към него копието си, изричайки с гръмовен глас древни майолски проклятия към него и семейството му. А до него зловещо се усмихваше висок бял мъж с насочен към гърдите му пистолет.

Дъфи!

— Приключвайте вече! — извика той. — Просто хвърлете малко пръст върху тях и толкова. Ще ги погребем после. Трябва да се приберем в Глен Вю.

Доналд се метна на коня и потегли напред. Хората му с облекчение зарязаха труповете на другарите си и поеха след него. Искаха да избягат от това злокобно място, което ги плашеше и рисуваше кошмарни картини във въображението им.

Макар че Дъфи и черният убиец имаха два дни преднина, те вървяха пеша. Бяха успели изкусно да заличат следите си, но Доналд знаеше къде да ги търси. Старият Джими беше оставил ясна следа по пътя си към Балаклава и той се досети, че ще се насочат натам, за да се опитат да спасят момичето. И когато пристигнеха, той щеше да бъде там, за да арестува ирландеца. Том Дъфи беше убил бял човек, лека му пръст на малкия Джо, и щеше да отговаря за това. А кожата на убиеца на Ангъс най-сетне щеше да увисне в библиотеката до другите трофеи от разселването.

Отне им половин ден, за да стигнат до Балаклава. Бил Босток ги посрещна сърдито:

— Доналд, приготвил съм камшик за Стария Джими! — размаха ръце той, докато мъжете вкарваха конете в прашния двор пред къщата. — Това дяволско момиче, което ми доведе, донесе само неприятности в Балаклава. Хората ми се разбягаха. Изглежда, че някакъв дивак ги е уплашил миналата нощ. Убедил ги, че владее магията на майолите, и ги заплашил, че ще им пререже гърлата, ако не му дадат момичето. Някой си Уолъри.

Доналд изтри потта от челото си. Главата го болеше от мисълта, че Дъфи и оня дивак, когото Босток нарече Уолъри, отново му се изплъзват. Сякаш бяха дяволи, а не хора.

— Джими е в Глен Вю — каза той уморено и разкърши схванатите си от язденето рамене. Посегна към манерката, но после размисли. — Бил, намира ли ти се някоя глътка скоч?

— Влез вътре — кимна домакинът и погледна хитро към него. — Ти май си имал някакви планове за това момиче, иначе защо ще биеш целия път дотук.

— Няма значение! Повече няма да го видим, нито аз, нито ти — отговори Доналд.

Но той не се предаваше още. Таеше надежда, че Морт ще има повече късмет да издири момичето и двамата му спасители. Трябваше да прати човек в Рокхамптън и да съобщи на лейтенанта, че Том Дъфи и черният убиец са се появили в района. Морт знаеше какво да прави.

Старият Джими седеше под сянката на едно каучуково дърво и дремеше. Около главата му се въртяха рояци мухи и от време на време той замахваше, за да ги отпъди. Овцете се бяха скупчили под сянката на близките храсти. Кучето му, кръстоска между коли и някаква местна порода, лежеше до него с лапи върху дългия си нос. То беше единствената му компания. Доналд му беше оставил петте паунда, които взе за момичето, и Джими ги похарчи за рома, който сега му помагаше да мине времето.

Главата му клюмаше, натежала от алкохола и жегата. Пиенето беше единственият начин да се справи със самотата и досадата, които често докарваха овчарите до лудост или самоубийство. Еднообразната работа, безкрайната сивота на пейзажа и липсата на жени бяха постоянни техни спътници.

Изведнъж кучето наостри уши и измъкна носа си от лапите. Джими продължаваше да дреме, но ниското, предупредително ръмжене на животното го извади от летаргията. Явно беше надушило нещо в храсталака. Овчарят се надигна вдървено и посегна за пушката си.

Кучето съзря черната фигура, която изникна от високата трева близо до мястото, където лежаха овцете, и се разлая. Изплашеният Джими вдигна бързо пушката си и стреля, но не улучи. Това беше фатална грешка. Сега оръжието беше празно и безполезно. Туземецът замаха с ръце и викна към някого, но Джими не посмя да се обърне и да види какво става. Неочаквано изскочи гол до кръста, дългобрад бял мъж и насочи към него два револвера. Зад мъжа стоеше момичето, което беше влачил с примка на шията чак до Балаклава.

Кучето се хвърли смело върху белия дивак, но след миг полетя във въздуха. Падна с прекършен гръбнак близо до безполезната вече пушка и жално заскимтя. Том прекрати мъките му с един изстрел. Стана му жал за животното, но то щеше да защитава стопанина си и така или иначе щеше да умре.

Джими осъзна, че е обречен. Страхът запълзя из вените му и той застина с очи, приковани в човека с револверите. Съзнаваше, че животът му зависи от неговата милост. Но щеше ли да има милост? Неочаквано пред очите му се появи агонизиращото черно момче и той разбра, че Бог му праща ангел на отмъщението, за да го накаже за злото, което беше причинил на толкова много деца. Дулото на колта изгърмя и Джими се преви над простреляните си слабини. Писъците му се разнесоха из равнината.

— Око за око, зъб за зъб. Така пише в нашата Библия — тихо каза белият мъж, надвесен над гърчещия се мъж. Кървавото петно на панталона му ставаше все по-голямо.

— Боже, помогни ми! — пищеше Джими. — Убий ме, човече! Ако имаш сърце, застреляй ме!

— Бог ще те убие, когато реши! — каза Том и пъхна единия от револверите в широкия си колан. — А докато го направи, искам да се молиш за прошка на тези хора — посочи към Уолъри и Мондо, — за това, което им причини преди два дни. Трябва да си щастлив, че ти давам време да осъзнаеш греховете си. Моли се, нещастнико, но не на мен, защото аз няма да ти простя!

Отдалечи се от ранения, който послушно започна да нарежда молитви на покаяние. Приближи се към Уолъри и сложи ръка на рамото му:

— Ела, ще те науча да стреляш като белите мъже — каза и посочи револвера, с който беше стрелял по Джими. — Ще те науча да яздиш кон. Време е да опознаеш нашия свят.

Уолъри не разбра какво казва приятелят му, но закима с глава и погледна към Мондо. Тя трепереше като лист. Следеше сцената едновременно със страх и възхищение и се чудеше дали Том е зъл дух на белите или част от магията на свещената планина. Какъвто и да беше, тя знаеше, че ще го следва до края на живота си.

Две седмици по-късно хората, които носеха провизии на овчарите, намериха останките на стария Джими. Съобщиха на Доналд и Гундали потвърди, че това е работа на същия човек, който е стрелял и в Мънки. Доналд нищо не каза. Влезе в дома си и две седмици не се показа. Хората му с нарастващ ужас слушаха пиянските ругатни и силните трясъци, които ехтяха от къщата. От време на време се разнасяха тъжни, разкъсващи сърцето песни, придружени с тиради на шотландски.

Най-накрая Доналд Макинтош се появи на прага блед и измъчен, но готов да вземе отново нещата в ръцете си. В неговата райска градина имаше змия. Смъртоносна змия на име Дъфи. И той трябваше да й откъсне главата.