Ги Шантпльор
Априлската годеница (26)

VIII

Бледото есенно слънце посребряваше росата по листата. Мишел остави шосето и тръгна по пътечката, която водеше към кръстопътя за Жувел и за Зелената гробница.

Вятърът бе обрулил дърветата. Голите клони се очертаваха на белезникавото зимно небе.

Външно днешният Мишел Тремор приличаше напълно на Мишел Тремор, който бе минал оттук през пролетта, но в душата му се бе извършила голяма промяна. Много неща оттогава се бяха заличили в паметта му. Фаустин Морел, графиня Вронска! Колко радости и страдания, колко болки му бяха причинили тези две имена!

Първата му любов беше повече пропита със страст, сегашната — по-нежна, но по-дълбока.

Постепенно вълнението му се усилваше, спомените му изчезнаха, мислите се парализираха. Всяка крачка го приближаваше до Зелената гробница, където го чакаше любимата жена.

Мишел влезе в гробницата. Вътре беше спокойно и тихо. Рицарят спеше в своето каменно легло. Къде е Сюзан?

От дъното на параклиса се появи малка нежна фигурка. В първия момент Мишел почувства разочарование, сякаш изминалите шест месеца се върнаха изведнъж назад — срещу него вървеше малката велосипедистка с момчешкия си костюм. Не беше тази, която той очакваше, о, не! Нещо го жегна, но той направи усилие над себе си и опита да се усмихне в отговор на усмивката на това същество, което идваше насреща му в злополучния спортен костюм.

— Ах, ето ви най-после!

Тя му протегна двете си ръце и той ги целуна.

Тя продължаваше да се усмихва, очите й блестяха от радост — тъй нежни, тъй женствени очи, че Мишел забрави, че това не е тя.

— Елате, учени господине, елате да дешифрирате един стар надпис — каза тя и го поведе за ръка.

В дъното на параклиса между многото женски имена тя му посочи едно съвършено кратко: Сюзи. Тези четири букви беше написала някога малката велосипедистка при светлината на своето фенерче, докато Мишел стоеше равнодушен към това, което тя прави, и гледаше тъжно до вратата как вали дъждът.

— Мишел — попита тя както в легендата: — има ли по-сладко име от това?

— Не, мила Сюзи, за мен по-сладко име няма.

— Даже името на Алис?

— Дори и нейното.

— Даже и на… Фаустин?

— О, дори и от това, заклевам ви се.

— Спомняте ли си, първия път реших, че приличате на рицаря. Намирам прилика и сега.

— Да, разбира се, спомням си.

— Спомняте ли си каква е легендата, която ми разказахте? Само името, по-сладко от името на Алис, може да върне спокойствието на рицаря. Ще почива ли сега в мир?

Мишел се усмихна.

— Легендата казва и друго нещо. Затова момичетата от околността се страхуват да напишат името си. Легендата казва, че влюбеният рицар не ще позволи на друг да се ожени за избраницата му. Имате право, мила Занна, ние с рицаря си приличаме малко.

— Колкото за ревността, приличате си много, признайте!

Но не го дочака да признае и продължи:

— Какво сте писали на вашата графиня в писмото?

Мишел не можа да скрие усмивката си.

— Писах й, че годеницата ми е много болна, страхувах се дори да не я загубя и затова не смея да я оставя нито ден сама.

— О, Мик, не беше точно така, но колко мило от ваша страна, че сте го писали. Страшно мразя тази жена!

— Защо? Отдавна вече не я обичам.

— Истина ли е това?

— Самата истина.

Сюзан се позамисли, после сложи ръце на раменете на Мишел и го погледна с лъчистите си очи.

— Добре, знайте, че аз искам да не я виждате никога.

Без да отмества ръцете й, Мишел сложи своите върху тях и каза:

— Сюзи, защо сте облякла този костюм? Като ви гледам в него, сякаш виждам някой хлапак, а не хубавата си годеница.

— Искам да си спомните миналото… Мишел — каза внезапно тя. — Аз не съм съвършена, имам много недостатъци. Може би тъкмо тях исках да ви напомня днес. Този малък хлапак, който ви шокираше по-рано, не е умрял в мен. От време на време той пак ще се явява на бял свят, дори и след като се оженим. Той ще ви досажда, ще ви дразни може би, но аз искам вие да го обичате, макар че не го харесвате, както обичате Сюзи, която харесвате. Да, мили мой, искам да го обикнете.

Изказа всичко това мило, свенливо и Мишел се трогна.

— Добре, ще го обикна, обичам го вече. Аз ви обичам изцяло, обичам всичко, което е у вас, всичко, което сте вие… Аз също така имам недостатъци. Забравихте ли колко често съм бил лош и несправедлив дори към вас, която обичах толкова много? Нека да се обичаме такива, каквито сме.

Никога досега той не бе почувствал, че обича Сюзан такава, каквато е, такава, каквато природата, средата и възпитанието са я създали. Той разбра сега, че в нея обича не свой идеал, а нея самата, обичаше я с тази изключителна прозорлива любов, за която преди шест месеца говореше графиня Вронска.

Слънцето се бе издигнало високо. Жълтите и сини стъкла на старите прозорци пропускаха мека светлина. При това осветление каменното лице на рицаря като че ли се усмихваше, сякаш наистина през тази есенна утрин бе намерил покой.

Сложила глава на рамото на годеника си, Сюзан го гледаше и мълчеше.

— Мишел — прошепна тихо тя, сякаш бе отгатнала мисълта му, — нали Бог е добър и животът е хубав? Ние ще бъдем много щастливи.

— Да, много щастливи.

Той се наведе над усмихнатото й лице и целуна устните й.

Рицарят от Сен Силвер мислеше също като малката априлска годеница: че Бог е добър и животът е хубав, когато човек се труди и когато обича.