Ги Шантпльор
Априлската годеница (3)

III

Мишел сравняваше спокойната свежест на Ривайе и тишината на Сен Силвер с трескавостта и шума на Париж. Когато влезе в душната зала на операта, където се носеха звуците на оркестъра, златната украса, блестящите тоалети и голотата на дамите се сляха в едно замайващо впечатление и на Мишел се стори, че сънува тежък сън. Веднага потърси госпожа Вронска. Не бе лесно да я открие в тази тълпа.

Ложата на госпожа Верние? Тази ли е или онази там? Фаустин я нямаше. Оркестърът гърмеше и заглушаваше певците. От време на време се чуваше някой глас, който звучеше странно, като заблуден…

Фаустин не беше там…

Изведнъж в чертите на една жена, облечена в бяло, той я откри — по едно движение на очите, по една гънка на устните — такава, каквато беше в спомена му, и той загуби представа за настоящето. О, това беше тя, до жестокост същата! Но изведнъж това видение изчезна и остана само непознатата, облечена в бяло.

Оркестърът утихна, флейтите и гласовете запяха по-нежно.

До госпожа Вронска — неизменната госпожа Морел, все тъй величествена в кадифената си рокля, гледаше наоколо с широко отворени очи. С годините лицето й се беше съвсем обезличило и напомняше старите избелели фотографии.

В този момент графинята взе лорнета си и Мишел веднага свали своя. Мисълта, че тя може да го забележи, когато я наблюдава, го накара да се изчерви. Трепна от един висок тон в музиката и се опита да забрави интимните си преживявания, но действието свърши.

Малко по малко креслата се опразниха. Без сам да знае как, Мишел се оказа в кулоара със свой приятел, известен депутат, който с молив в ръка му обясняваше ползата от монопола на алкохола. Отегчен, Мишел побърза да се върне на мястото си, но го спря Адриен Дерьо. Облегнат на вратата, Мишел слушаше разсеяно анекдотите и клюките и изведнъж се сепна. Дерьо го питаше дали е поздравил графиня Вронска.

— Не — каза Мишел.

— Прекрасно създание! — продължаваше Дерьо, сякаш говореше за расов кон. — Бях й представен у Монтебело. Този идиот графът бе още жив. Много мила жена, но старият Станислав не й остави нищо. Вярно, че приживе й е осигурил доста голямо състояние в скъпоценности…

И отново започна хвалбите си по адрес на Вронска:

— Но вие познавате хубавата Фаустин и…

— Тоест познавах преди седем-осем години госпожица Морел, която бе приятелка на сестра ми — прекъсна го студено Мишел.

— Чудесно! И графиня Вронска си спомня за това далечно минало, защото преди малко пита за вас и каза, че се надявала да ви види през антракта.

— Тя е много любезна.

— Нали? И главно хубава! О, драги мой…

В този момент публиката нахлу в залата и приятелите се разделиха.

Доволен, че се прекрати този разговор, Мишел зае мястото си и се опита да слуша по-внимателно следващото действие. Но усилията му отиваха напразно, мисълта му бягаше другаде. И когато завесата се спусна, той си отдъхна облекчено.

През антракта Мишел остана на мястото си и заразглежда с интерес ложите, повечето от който бяха празни.

Госпожа Морел я нямаше. Фаустин бе с гръб към залата и разговаряше с дама и господин, прав до стената, с ръкавици и цилиндър в ръка. Някой бутна Мишел по ръката. Това бе Дерьо, винаги усмихнат, с неговата постоянна гримаса, която правеше, когато монокълът му щеше да падне.

— Тремор, графиня Вронска ме прати да ви повикам — каза той и прибави: — Поздравявам ви!

— Няма за какво — издума Тремор и се опита да се усмихне, но сърцето му бе свито като в обръч.

В кулоара той срещна госпожа Морел, която си вееше усилено с ветрилото и разговаряше с една дама — същата, която преди това бе в ложата при графиня Вронска. Мишел поздрави, без да се спре.

Когато влезе в ложата — малко бледен, но достатъчно владеейки се, за да забележи друг вълнението му, Фаустин беше сама и разглеждаше залата с бинокъла си. При отварянето на вратата тя се обърна.

— Най-после! — каза.

Тремор се поклони почтително, но доста хладно.

— Господин Дерьо ми каза, госпожо, че сте ми направили честта да ме повикате.

Искаше да подчертае, че посещението му не бе съвсем доброволно.

Графиня Вронска му посочи с ветрилото си стол.

— Господин Дерьо ви е напомнил само вашия дълг. Имам в Париж много приятели и всички, които бяха тази вечер тук, дойдоха да ме поздравят.

— Защото, госпожо, вероятно вярват, повече от мен във вашата памет и в собствените си заслуги. Признавам, мислех, че сте ме забравили и ви благодаря, че ми доказахте, че съм се лъгал.

В тази забележка се долавяше агресивен тон и макар че сърцето на Мишел биеше до пръсване, гласът му остана спокоен.

Фаустин го погледна.

— Седнете най-после — каза тя със същия любезен, миролюбив тон.

Той се подчини и започна да разглежда залата.

— Добра публика — каза той.

— Отлична! — отвърна равнодушно графинята.

Назовавайки имената на познатите, които бе видял в залата, Мишел наблюдаваше Фаустин.

Да, тя се бе променила много. Затова не можа да я познае веднага. По-хубава ли бе сега? Той не знаеше. Но бе по-друга. Бюстът се бе развил разкошно, а пристегнатата със сребърен колан талия бе останала тънка и гъвкава. Млечната белота на облите й рамена не се различаваше изобщо от белотата на разкошно бродираната със сребро коприна, която обвиваше гладкото й тяло на статуя. Всяка черта на лицето й бе някак подчертана, веждите й — навярно почернени — се открояваха малко рязко на ниското й чело, обкръжено с буйните й коси, сега не тъй светли, навярно по изкуствен начин направени златисти. В извиването на талията, на врата й, в движението на ръцете й се чувстваше внимателно и търпеливо проучване. А най-много очите! Те не бяха същите.

Фаустин също търсеше по лицето на бившия си годеник следите от годините, от живота, от страданието.

Тези две същества, които се бяха обичали — или поне си го бяха казвали, които бяха мечтали да заживеят заедно и сега, след осем години, се срещаха за първи път, си разменяха най-обикновени думи, сякаш се бяха разделили вчера.

Говориха за музика, за Брюно, за Вагнер, за последния сезон в Байронт. Докато Фаустин слушаше този нов за нея човек, учудвайки се, че не вижда в него дивака от Кастелфльор и в скучните му приказки — старателния студент от Екол дьо Шарт, Мишел също я разглеждаше и се плашеше от непознатите пламъчета в очите й.

Изведнъж млъкнаха. Думите, които си разменяха, сякаш оставаха висящи във въздуха. Оставяха впечатление на ледена студенина помежду им. Тогава Фаустин каза тихо:

— Колко отдавна беше…

Тази фраза можеше да казва много неща или нищо.

Мишел предпочете да я изтълкува като нищо незначеща.

— Много отдавна. Оттогава не сте ли се връщали във Франция?

Тя продължи все тъй тихо:

— Знаехте ли, че съм вдовица?

— Да, научих скоро и много съжалявам.

Горчива усмивка се появи на устните й.

— А вие? Пътувахте, работихте… Четох статиите ви в „Ревю де дьо монд“. О, вие ще напреднете много, сигурна съм. Можете да бъдете с големи претенции.

Той се поклони мълчаливо.

— Направи ви лошо впечатление, че изпратих преди малко да ви повикат, нали?

— О, не, само се учудих.

— Трябва да ви кажа, че… трябва при все това да ви обясня… — продължи тя все тъй тихо.

Мишел я погледна.

— Разбрах! Не ровете миналото.

Вратата се отвори и госпожа Морел влезе. Мишел стана. Госпожа Вронска му подаде нежната си като цвете парфюмирана ръка, току-що извадена от ръкавицата, и каза:

— Аз съм в „Континентал“. Ще ви видя пак, нали?

— Страхувам се, че не, госпожо. Утре се връщам в Ривайе, където ще остана до заминаването си в Норвегия. Там ще прекарам лятото.

Той се поклони още веднъж на Фаустин и на госпожа Морел и излезе. Понеже не искаше да покаже, че бяга, дочака края на последното действие и напусна операта.

По пътя господин Бетюн, който се връщаше пеша от Театър Франсе с Клод и барон Понмери, го настигна и четиримата тръгнаха заедно. Понеже безкрайните разговори на Бетюн по финансови въпроси отегчиха Мишел, той улови Клод под ръка и тръгнаха напред.

Този Клод не бе особено интелигентно момче. Но бе училищният първенец по тенис и по футбол, бе страстен велосипедист и бъдеш шампион. Мишел изслуша снизходително разказа му за последния мач на Велоклуба, прекалените му похвали за някакъв автомобил и се посмя над проектите му за една априлска шега.

Пред тази буйна младост, преливаща от сила и енергия, Мишел се замисли над себе си, тъй рано помъдрял. Клод бе вече шестнадесетгодишен, а в здравото си тяло имаше още съвсем детинска душа. Мишел не си спомняше някога да се е чувствал шестнадесетгодишен.

Бетюн бе спрял една кола, трябваше да се разделят. Клод се сбогува с приятеля си, който му се видя разсеян.

— Намираш ме много глупав, нали? — попита той.

Мишел се усмихна и го потупа дружески по рамото.

— Напротив, много добре правиш.

На следния ден Мишел не отиде в „Континентал“, но не се върна и в Ривайе. Почти цялата сутрин прекара при нотариуса си, господин Аленж, след това, заедно с Албер Даран, отиде да обядва на площад „Мадлен“.

Приятелството на Тремор с Даран датираше още от ученическата скамейка, а по-късно животът ги сближи още повече. Бяха се срещнали неочаквано в Египет и на тъжния отчаян Мишел бе много приятно братското внимание на другаря му, който продължаваше да го почита и да му се възхищава, както в ученическите години.