Ги Шантпльор
Априлската годеница (4)

IV

След като се наобядваха, двамата приятели тръгнаха по улица „Роаял“. Даран схвана, че мисълта на Мишел е другаде. След като поговориха за незначителни неща, Мишел млъкна, хапейки долната си устна, което бе сигурен знак, че му е тъжно.

Бе един от тези хубави дни на Париж, когато пролетта се чувства навсякъде; във въздуха, в нежната фигура на някое младо момиче, облечено в светла рокля, в ароматните китки шибой, продавани по тротоарите. Цветя! Цветя! Навсякъде цветя! В ръцете на децата, по корсажите на жените, по наушниците на конете, по плещите на разносвачите, в кошниците на готвачките! Цветя! Цветя!

— Вече е 30 март! Как бързо минават дните! Сега сме в разгара на пролетта.

След тази забележка Даран хвана под ръка Мишел, който остана все тъй мълчалив.

— Бих дал всичките си колекции, дори потира за свети мощи, за който току-що ти говорих, само и само да те видя щастлив, приятелю — каза Даран.

— Щастлив! Защо мислиш, че не съм щастлив?

— Да, ти не си щастлив — продължи Даран. — Не е зле някой да ти заграби рентата от петдесет хиляди лири.

— Ти си незаменим! — извика Тремор весело. — Нима пилея глупаво богатството си?

— О, не, но ако беше беден, нямаше да се ограничиш сам в мъдруване, щеше да работиш. Да!

— Нима сега живея като безделник?

— Не, разбира се, ти работиш… когато ти остане време. Също пътуваш, но това не ти доставя никакво удоволствие. Бих предпочел да те видя на постоянна работа, дори и като архивар в някой провинциален град.

Мишел се разсмя.

— Я ми кажи първо ти какво работиш?

— Аз ли? Аз съм ленивец, признавам, но при мен е по-друго. Аз съм обикновен човек, неспособен на нищо велико, на нищо полезно. Но ти — ти си друг! Твоето дело ще бъде от значение, даже и да е изследване върху… как се казваше онзи варварски народ?

— Но аз имам намерение да работя, мой мили Ментор, и щом се върна от Норвегия…

— Очаквах да ми кажеш това. За да започнеш нещо, винаги трябва да се върнеш отнякъде. Ако нямаше пари, щеше да седиш тук и да работиш.

— Но историята на варварските, както ти ги наричаш, народи няма да ме затрупа с банкноти.

— Може би, но ще прослави бедния архивар.

— Дори и това не! Тези книги сега никой не ги чете. Искаш да ме разориш! А моят нотариус току-що ме убеди да направя една хубава сделка и ето ме собственик на къща.

— Добре, нека минем към втората част на моята програма — продължи Даран. — Тя е по-лесна за изпълнение. Ожени се! Не ставай егоистичен стар ерген!

— Ще ти отвърна със същото — ами ти?

— С мен работата е по-друга. Както съм се родил да бъда колекционер, така съм се родил и да бъда стар ерген. Аз имам своите дребни навици, на които държа. Сигурно ще отегчавам жена си, както и тя мен. Но ти! У теб няма никакви мании, но ти липсва практичен ум. Вървиш вирнал нагоре нос, с риска да си счупиш врата. Нужна ти е една малка разумна глава, която да мисли за теб… и една малка нежна ръка, която да разведрява челото ти. Ти би обожавал децата си. Те ще крещят от сутрин до вечер в ушите ти и ще разпръсват мрачните ти мисли. Със своя ум, със своето бащинско сърце ти ще се грижиш за тяхното възпитание и ще направиш от тях истински човеци. Това струва много повече от твоите варварски истории, уверявам те.

Мишел го слушаше небрежно.

— Много си красноречив! — каза той. — Вече си представям щастието, за което ми говориш, кротката си сериозна, образована съпруга, весела, без да бъде лекомислена, и тъй нататък. Това рядко птиче съм го срещал във всички романи, които съм чел на младини.

— А аз съм го срещал и в живота. И ти също. Например жената на Реол. Тя има сестра. Ожени се за госпожица Шазе.

— Ох, Албер, ако знаеш колко малко мисля за женитба и колко неприятна ми е тази личност, която преди малко назова, ще ме оставиш веднага на мира.

Вървяха по улица „Божон“ и спряха пред къщата на Мишел.

— Ще се качиш ли горе, щом сме тук — попита той.

— С удоволствие — отвърна Даран.

Разговорът и горе продължи на същата тема.

— Признавам — подзе отново Даран, — че ако има човек, когото най-малко си представям в неблагодарната роля на „кандидат за брак“, това си ти. Но все пак знам, че за теб ще бъде най-добре, ако се намери някое младо момиче, по-смеличко и достатъчно влюбено, за да започне да те ухажва и да ти направи предложение за женитба. И понеже си много добър и се страхуваш да причиниш мъка на когото и да било, когато тя ти каже: „Обичам ви, искате ли да се ожените за мен?“, ти няма да имаш смелостта да й кажеш не. И ще бъдеш щастлив.

— Разбира се, щом като това момиче се окаже наистина смело и влюбено… Ако се бе виждал с Колет, щях да помисля, че сте се наговорили. Онзи ден тя ми писа същото, което ти ми казваш днес. Ела да седнем тук.

И Мишел отвори вратата на пушалнята си.

— Госпожа Фовел е здраво мислеща жена.

— Горката Колет! Този комплимент е съвсем нов за нея. Пури ли предпочиташ или цигари?

— Една цигара, ако обичаш. Предложила ли ти е вече някоя годеница прекрасната ти сестра?

— Разбира се.

— Отлично! Познавам ли я?

Този път Мишел се изсмя от все сърце. Прав, подпрян на камината с цигара в ръка, смеейки се, той изглеждаше съвсем млад.

— Как не, познаваш я и ти. Само не зная дали си спомняш за нея. Тя е мис Джексън, далечна братовчедка, внучка на моята леля Режин. Преди няколко години мис Джексън бе дошла в Париж, за да научи френски, и ние — аз и ти — обядвахме с нея у сестра ми. Тогава ти бе погълнат от твоите археологически издирвания и цялата вечер ни занимава с разкопките си и намерените останки. С красноречието си приспа момичето.

Даран се изсмя сърдечно.

— Спомням си. Една малка Ан ли, Жан ли… русичка. Ти веднъж вече има работа с подобна кокетка и тя те отврати от женитбата. Но понеже си благородно момче, нито веднъж не те чух да кажеш, че една никаквица те е излъгала или че земята е населена само с измамници. Тази госпожица не успя да убие у теб уважението към жената и аз те поздравявам с това. И наистина, има и други жени, например твоята прекрасна сестра, макар и да се занимава с дреболии, не е ли една честна, предана жена, готова да се хвърли в огъня за мъжа си, за децата си и за теб? Много просто е да се ожениш, достатъчно е само едно мило момиче да те обикне.

— Много просто — прошепна Мишел и сви рамена.

— Разбира се, че е много просто — повтори Даран. — Много мило е да бъдем скромни, но не бива да се прекалява. Ти си мрачен, приличаш на герой от роман. Всичко това разпалва въображението на жената.

Тремор седна. Разговорът, започнат със смях, ставаше мъчителен.

— Само твоето въображение е разпалено, и то за невъзможни неща — отвърна той. — Не, приятелю, аз не съм герой от роман, а обикновен човек, който не разбира достатъчно себе си и когото другите съвсем не разбират. А толкова е глупаво да бъдеш неразбран! При все това съм ревнив, груб. Героят от романите има право понякога да убие, но никога не трябва да бъде в лошо настроение. А аз изпадам често в такова.

Мишел прекоси два пъти стаята, хвърли цигарата си в камината и пак седна.

— Такъв, какъвто се показваш сега, ти всъщност не си.

— Значи ме познаваш добре — каза тъжно Мишел.

— Слушай, Мишел, искам да видя у теб не човека, който Фаустин Морел извая, а детето, каквото беше, какъвто те познавам — трудолюбив, ентусиаст, поет, сериозния юноша, даже прекалено сериозния, прекалено дивия, но тъй добър, тъй нежен, тъй доверчив, прекрасното момче, чието сърце бе широко отворено за всичко. Уверявам те, с малко искрена обич и по-спокоен живот ти ще станеш отново моя скъп някогашен приятел.

Мишел поклати глава.

— Още една илюзия!

Той стана, отиде до едно шкафче в ъгъла на стаята, извади шише с мадейра, наля в чашка и го предложи на Даран.

Старото ароматично вино бързо го направи по-чувствителен към изяществото на предметите в стаята, където Мишел го бе приемал толкова пъти, и той започна да се оглежда наоколо.

— Всичко у теб е хубаво, много хубаво, Мишел. И все пак, ако там, до онази амфора, има едно клонче люляк, а в онази купа — свежи рози, твоят прекрасен музей щеше само да спечели, щеше да добие живот, топлота. Сложи в живота си цветя, добри ми Мишел, трябва да го направиш.

Даран си отиде, а Мишел се върна при нотариуса си, господин Аленж, за да доуреди още някои работи. Нотариусът дълго му говори за едно предприятие, където и сам щеше да вложи капиталите си.

Отнасяше се за анонимно дружество, основано на голям капитал, което имаше за цел да увеличи приходите от колониите, като облагодетелства френските емигранти, използвайки предимно тях като работници и произвеждайки продукти, за които климатът и почвата най-много благоприятстват.

Мишел помоли господин Аленж да запише на негово име тридесет акции от „Колонизатор“, след това се отби у Пюви дьо Шаван, за да види новите му картини, за които му бяха говорили толкова много, върна се вкъщи, прегледа вечерните вестници, написа препоръчително писмо за един бедняк и към седем часа реши да вечеря у приятеля си Жак Реол, секретар на министъра на външните работи, който бе женен за Терез Шазе, приятелка на Колет. Женитба по любов и не особено разумна, казваха хората, защото Жак не бе богат, а зестрата на Терез бе незначителна.

Във фиакъра, който го отвеждаше към дома на младоженците, Мишел си спомни миналата вечер и се надсмя над наивността си по отношение на Фаустин. Какви илюзии си правеше до вчера тази жена, у която разумът, заместваше сърцето! Студена, безчувствена, абсолютен господар над душата, както и над тялото си, тя умееше да играе отлично ролята си, преструвайки се, че съжалява искрено за любовта му.

— Тя е ужасно добродетелна — бе казал Адриен Дерьо.

И наистина тази добродетел е ужасна, каза си Мишел, щом като е станала, както и бездушната й хубост, средство да задоволи амбициите й. Жалка комедиантка! Какви ли нови сметки крои! „Граф Вронски умря, без да ми остави нищо. Наистина съм хубава и мога да се омъжа и без пари, но днес мъчно се намират мъже, които не се интересуват от богатството. Дали да се омъжа за Тремор? Той е млад и не е глупав. Може би ще успея да направя нещо от него, член на Института или нещо подобно. Този Дон Кихот ще вярва на всяка моя дума, на всяка моя сълза.“

Да, без съмнение Фаустин Вронска бе способна да мисли така.