Ги Шантпльор
Априлската годеница (22)

IV

В мрака на стаята си, в леглото, Сюзан плачеше. Сълзите й бяха нямо доказателство за любовта, която тъй дълго бе отблъсвала, с която се бе борила. „Мишел е лош, безсърдечен, не познавам по-непоносим характер от неговия — мислеше тя. — Животът ми с него ще бъде тежък, но аз го обичам от цялата си душа, обичам го лудо, със смешната любов на героиня от роман. Той в моите очи е най-добрият, най-благородният и най-очарователният човек на света. Животът ми без него е невъзможен.“

Сладостна вълна се разля по тялото й, увлече се в тия надежди, опияни се като от вълшебен парфюм.

Сутринта, като се събуди, й донесоха писмото, което Мишел й бе обещал. Не посмя веднага да го отвори. Дълго разглежда едрия му разкривен почерк, който познаваше добре и който обичаше, макар че го намираше грозен.

Най-после тя отвори писмото, прочете го и с въздишка го сложи обратно в плика.

„Мила Сюзи,

Вчера говорих с Даран, Пол и Жак. Всичко се нарежда добре. Романът на нашите влюбени ще свърши, надявам се, както повечето романи…

До скоро виждане, Мишел“

Колко кратко и колко банално! Сюзан не си зададе дори въпроса дали Пол е говорил на Мишел за срещата в Камен кръст. Тя мислеше само за своите излъгани мечти. „И все пак доволна съм, че проблемите на тези деца се решават“ — заключи тя.

Същия ден Колет реши, че малката Занна е бледна и я заведе на разходка с кола. На другия ден децата помолиха Сюзи да не ги оставя сами и тя използва това, за да не отиде с братовчедка си в Шене и Прекроа.

Играха крокет с Жорж, Низет и Клод Бетюн, който обядва в Кастелфльор. След това, уморена, тя се оттегли на любимото си място на брега на реката. Скоро гимназистът дойде и седна при нея. Започнаха да разговарят приятелски, както в Кан. Сюзан се разсейваше с бъбренето на малкия си приятел.

— Не можете да си представите, Сюзи, колко странно ми се вижда, че сте годеница и че след няколко седмици ще се наричате госпожа Тремор.

Сюзан трепна, думите му я върнаха към действителността. Клод казваше истината — след няколко седмици тя ще бъде жена на Мишел! След няколко седмици тя ще се нарича госпожа Тремор, госпожа Мишел Тремор, Сюзан Тремор… Колко сладко й звучеше това име!

— Защо ви се струва странно? — попита тя.

— Преди всичко, защото не можех да си представя, че Мишел ще се ожени и после, защото още по-малко можех да си представя, че ще се ожени за вас.

— Но защо?

— Не знам. Защото не се интересуваше изобщо от момичетата, защото живееше като скитника-евреин, защото е ужасно сериозен, дори малко скучен…

— Не ви е срам!

— Защо?

— Защото, първо, смятате, че не съм достойна да се омъжа за един сериозен човек, и второ, защото говорите така за Мишел.

— Не ви ли е отегчавал никога?

— Разбира се, че не.

— Никога? Абсолютно никога?

— Никога.

— Чудно. Но не мислете, че не го обичам, напротив, обожавам го, вие знаете много добре. Това е най-шикозният тип, който познавам като сърце и като ум. Само че, струва ми се, че за хора като вас и като мен…

— Моля ви, не ме приравнявайте със себе си!

— … че за хора като вас и като мен не е достатъчно луд!

— От зле по-зле! — извика Сюзан и се разсмя от все сърце. — Но знайте, мили приятелю, че никога хора като Реймон Деплан и Пол Реол не ми са харесвали. Възможно е аз да съм луда, но тъкмо затова само един разумен човек може да ми хареса. За мен е нужен човек, който да ми се кара и да ме ръководи.

— А, в това не сте се излъгали! — каза Клод. — Че ще ви ръководи, бъдете сигурна… Най-чудното е, че вие го обичате!

Сюзан се изчерви като божур и удари Клод по ръката. Но това не го смути ни най-малко.

— И той също трябва да ви обожава. Виж, това не ме изненадва!

— Господин Клод — каза Сюзан, като се смееше насила, — вие сте ужасен. Направете ми удоволствието да млъкнете!

— Сигурно ще посвещава драсканиците си на вас, ще ви говори тихо, ще ви шепне нежности, ще ви гледа в очите и ще ви устройва сцени на ревност… Боже мой, как бих искал да ви видя заедно!

— Клод — извика Сюзан вече сърдито, — ако не престанете, ще си отида!

— Така ли се отнасяте с бащинската ми грижа към вас? — извика Клод и вдигна ръка към небето с такова комично изражение, че Сюзи се засмя пак. — Значи това ви дойде като гръм от ясно небе?

— Стига, досаждате ми!

— Отначало, знаете ли, помислих, че това е брак по сметка, поне от ваша страна… Но сега виждам… няма нужда да ви карам да говорите за Мишел. Достатъчно е само да чуете името му, за да се изчервите… Следователно…

— Не е вярно, че съм се изчервила. Както знаете, чувам доста често името му, за да ми прави впечатление.

— О, о, изчервихте се до корена на косите, дори и ушите ви се изчервиха.

— Клод, оставете ме на мира!

— Много сте неблагодарна — продължи невъзмутимо той. — Не знаете колко много дължите на мен!

— На вас?

— Да, на мен!

Разбира се, Сюзи не предполагаше какво се въртеше в глупавата глава на Клод. Получила ли беше Сюзан априлското му писмо? Дали неговото писмо е взела за сериозно, или по някакво странно съвпадение го е получила заедно с друго, изпратено от Мишел? С една дума дали той беше виновникът за женитбата им? Цялата тази история му се струваше така интересна и тъй забавна, че би пожертвал какво ли не спортно удоволствие, за да узнае дали веселата му шега е взета на сериозно.

Той извади от джоба си лист и започнала чете началото на писмото, което бе написал на Сюзан за първи април, начало, което му струваше толкова труд, колкото един латински или гръцки текст, и което се бе запечатало дума по дума в паметта му.

— Къде намерихте това писмо? — извика тя и грабна листа от ръката му, но видя, че беше проспект за фотоапарати. — Какво значи това? — попита тя.

— Това значи, госпожице Сюзи, че не Мишел, ви е направил предложение за женитба, а аз! Да!

Тя го гледаше, без да разбира.

— Госпожа Фовел искаше брат й да се ожени за вас. Аз знаех това, знаех също, нека го кажа за стотен път, че Мишел не искаше да се жени. На 30 март, излизайки с татко от Комеди Франсез, го срещнахме. Връщаше се от опера. Казах му, че се готвя да направя някоя априлска шега и изведнъж ми дойде наум: Чакай, казвам си, ще му изиграя една хубава игра! Тъкмо бях получил писмото ви, в което ми пишехте за приключението ви в Зелената гробница, спомняте си, нали? Тогава седнах и написах писмо в стил Сен Силвер, като се погрижих да напиша от вътрешната страна на плика: априлска шега! И все пак, като пуснах писмото, започнах да се разкайвам или по-скоро да се страхувам. Ако Сюзи не види написаното отвътре на плика? Ако направя някой гаф? Нали знаете какво ме чака от татко в такъв случай! Три нощи не спах. И един прекрасен ден научавам за годежа на господин Тремор с госпожица Северн и също, че всички са доволни и така нататък… Аз се хванах за главата. Питах се дали писмото ми е стигнало едновременно с някое друго от страна на Мишел, което да допълва моето. Не смеех да поверя на никого съмненията си, дори и на Мишел. Сега виждам, че писмото ми ви е сгодило, нима Мишел не ви е казал нищо?

— Знам тази история, Клод, само не знаех, че вие сте авторът на милата шега. Поздравявам ви, няма какво да се каже! — отговори хладнокръвно Сюзан.

Като схвана тъжна нотка в гласа й, Клод си каза дали не е направил втори гаф.

— Чакайте, Сюзи, не се сърдете. Знаете ли какво съм си мислил много пъти? Че Мишел със своя характер е способен да ви обича с години, без да смее да ви го признае. А така, благодарение на писмото ми… Както виждате, с негова помощ той веднага се реши.

Сюзи мълчеше. Клод се изплаши.

— Нали няма да кажете на никого? — помоли я той. — Ако родителите ми узнаят дори и сега…

— Не, аз няма да кажа — отговори Сюзан, — но помислете си каква голяма грешка сте направили… и колко важни последствия можеше да има.

— Но защо, щом като Мишел…

Сюзан го заплаши с пръст.

— Стига въпроси! Не преувеличавайте бащинските си права. Не вие сте причина за годежа ми, само го ускорихте с няколко дни.

Сюзан стана и тръгна към замъка. Ах, този ужасен Клод, какво безсъвестно чудовище се оказа!

— Трябва да се върна в Прекроа — каза той. — Емил и Рене Понмери ще дойдат с двама други приятели. Ще дойдете ли с мен?

— Благодаря, уморена съм.

— Ще ми простите ли?

Сюзан сви рамена и се опита да се усмихне.

— Какъв глупчо сте! Аз дори и не мисля за това.

Но когато остана сама, между четирите стени на своята стая, тя се хвърли смазана, разбита на канапето, завря главата си във възглавниците и дълго остана така неподвижна, без да плаче, без дори да мисли.

Не можеше да си даде точна сметка за това, което се бе случило преди шест месеца, не разбираше по какво стечение на обстоятелствата глупавата шега на Клод я бе сгодила. Едно й беше ясно сега — че изборът на Мишел не е бил свободен, че от деликатност той се е сметнал задължен към нея и че тя е приела — какъв срам! — да се ожени за човек, който нито е помислил за това, че тя първа му е писала, че му се е натрапила! Сега си обясняваше сдържаността на Мишел, странното му колебливо държане.

Но тогава… какво да мисли за графиня Вронска?

Всичко се провали. Всичките й доказателства, че той по избор се е спрял на нея, станаха невалидни. Навярно тя е станала неволна пречка за сближаването на Мишел с Фаустин, желано и от двамата. И може би имаше моменти, особено след като бе срещнал наново хубавата графиня, когато Мишел мразеше годеницата си, натрапена му от случая, проклинаше Клод и от все сърце желаеше да развали годежа.

Тази мисъл подлуди Сюзан. Тя реше да избяга, не искаше Колет и Мишел да я сварят в Кастелфльор.

Нахвърли набързо разни неща в една чанта, позвъни за камериерката на Колет и като си послужи за претекст с едно писмо, което бе намерила в стаята си, каза, че е повикана незабавно в Париж и че ще замине веднага, без да дочака връщането на Колет.

— Ще кажете на госпожата, че я моля да ме извини и че ще й пиша. Взимам със себе си само най-необходимото.

Слугите на Кастелфльор бяха свикнали със свободното й държане, та не се учудиха никак, че заминава сама за Париж.

— Лошо известие ли е получила госпожицата? — попита камериерката.

— Не, но лицето, което ме вика, е моя много стара приятелка и не мога да отлагам заминаването си.

Всеки ден в пет часа една кола отиваше на гарата, за да вземе пристигналите с влака провизии от Париж. Сюзан се качи в нея.

Трескава енергия поддържаше духа й. Чувстваше нужда да се надява и си казваше, че може би всичко не е загубено. Не, Мишел никога не я е мразил и проклинал. Това би било много жестоко! Понякога даже й се струваше, че е обичана. Отначало Мишел не я обичаше, но по-късно се привърза към нея. И все пак колко лош беше, жесток, груб и главно равнодушен от деня, в който получи писмото от Барбизон, след като бе срещнал графиня Вронска!

Може би случайно Мишел да пристигне в пет часа и да го намери на гарата. Тогава тя ще се хвърли в прегръдките му и ще му каже без гордост, без стеснение:

— Отведете ме със себе си, кажете ми, че нищо от това не е вярно, че съм сънувала, че ме обичате, че няма от какво да се страхувам при вас, че никога няма вече да се разделим!

Но Мишел не бе взел влака, който пристига в пет часа, и Сюзан отиде при госпожица Жемие и под някакъв предлог я помоли за гостоприемството й.

Госпожица Жемие имаше скромен пансион за млади момичета и преди Сюзан да постъпи у Бетюнови, бе прекарала няколко дни у бившата си възпитателка, когато бе дошла сама в Париж. Там биха могли да я намерят, ако решат да я потърсят. И освен това, нали беше казала на камериерката, че отива при една стара приятелка. Ще разберат къде е.

Тя реши да не пише и да чака. Мишел ще се върне утре в Ривайе. Мисълта, че той ще се ожени за нея насилствено, по дълг, я ужасяваше. Сега, когато тя го обичаше, искаше също да бъде обичана.

Сюзан беше бледна, болеше я глава.

След вечерята, извинявайки се с голямата умора, за да избегне разпитванията и ласките на госпожица Жемие, се оттегли в стаята си. Когато остана сама в скромната пансионерска стаичка, тъжна въпреки пъстроцветните си перденца, тя заплака.

— О, Мишел — шепнеше тя, — моят Мишел, моят годеник, моят съпруг, тъй страдам…

Чувстваше нужда да му говори, да му се оплаче — нему, който беше тъй далеч и може би също мислеше за нея.