Ги Шантпльор
Априлската годеница (7)

VII

Към десет часа Мишел възседна Тристан и отиде до Прекроа, където потърси госпожа Бетюн. Прав до прозореца в малкия салон, той гледаше навън и чакаше.

Сутринта бе облачна, от време на време преваляваше. Тъжно, мрачно време. Часът за обяснението удари.

Мишел не се чувстваше ни най-малко отговорен. Единственият виновник бе Клод, а да поправят грешката бяха длъжни господин и госпожа Бетюн. И с една глупава настойчивост в ума му се връщаше непрекъснато все една и съща мисъл: „Аз не мога да се оженя само затова, че Клод е скроил априлска шега на възпитателката на сестрите си!“

Най-после се чуха стъпки и госпожа Бетюн влезе. За нещастие не бе сама. Сияеща от радост, както винаги, тя се приближи, гъвкава и грациозна, с ръка около талията на мис Северн, която също се усмихваше с пламнали страни. И двете бяха тъй млади, тъй свежи, тъй сияещи — едната в разцвета на своята хубост, а другата в напъпилата си младост, че заедно с тях в стаята нахлу свежа струя, сякаш изведнъж денят стана топъл и ясен. Те стиснаха ръката му и седнаха, весело шумолейки с роклите си. Завърза се лек, непринуден разговор.

— Госпожице — обърна се Мишел към Сюзан.

— Госпожице ли — прекъсна го Мей Бетюн. — Защо това обръщение? Нали сте братовчеди!

Оттогава той престана да се обръща направо към Сюзан и забеляза, че и тя запазваше същата сдържаност.

Думата годеж не бе произнесена, но тя се чувстваше във въздуха и Мишел имаше впечатление, че около него се заплита невидима мрежа. Но в присъствието на мис Северн му бе невъзможно да поиска от госпожа Бетюн обяснение с нея насаме, а още по-невъзможно му бе да каже истината в присъствието на момичето.

Минаха няколко минути и госпожа Бетюн сама засегна парливия въпрос.

— Мислех, че писмото на Сюзи ще ви догони едва в Париж — каза тя — и очаквах да видя в Прекроа нечетливия ви почерк, но не и симпатичната ви личност.

— Намерих писмото на братовчедка си, щом се върнах, и исках още вчера да дойда в Прекроа, но когато ви срещнах, не ви казах, защото с вас имаше много хора и веднага намерих предлог да се измъкна — излъга Мишел тъй хладнокръвно, че сам се зачуди.

— Горкото момче! Без да искам, съм му развалила плановете! Ами какво казва Колет за събитието?

— Колет не знае нищо — отвърна Мишел, чувствайки, че все повече и повече затъва.

Мей плесна учудено с ръце и се обърна към Сюзи.

— Не се чудете, мила моя, господин Тремор е рядък оригинал и никой никога не ще може да го промени. Ние с Колет се убедихме вече в това.

— Много лоши работи ли са ви казали за мен, братовчедке?

— Много!

— Не се обиждам. Може би дори да са ме представили по-невинен.

— Ако очаквате комплименти, предупреждавам ви, че няма да ги получите. Но ще ви оставя да се оправдавате сам срещу нашите обвинения — каза госпожа Бетюн стана. — Мила моя — прибави тя, — вие сте американка, господин Тремор е от някоя още непозната планета. За това ми е позволено да действам, вън от установените френски правила… Ей сега ще дойда!

И елегантната фигура изчезна зад вратата. Мишел търсеше думи да я спре, искаше с някаква хитрост да накара да остане, като отстрани за малко Сюзан, но нищо не му дойде наум. И преди да си даде сметка за последствията от това бягство, гласът на мис Северн го върна към действителността.

— Наистина сте рядък оригинал — каза тя.

Мишел погледна братовчедка си въпросително.

— Не ме ли познахте веднага в Зелената гробница?

— Не — отговори той уклончиво.

— Но когато ме познахте, защо не ми го казахте?

— Ще ви отвърна със същия въпрос — каза Мишел усмихнат.

— Аз ли? Само исках да се позабавлявам. Преди всичко, да си призная, малко ме беше страх от вас, но после, когато разбрах кой сте, а дори и преди това, страхът ми се изпари. Но когато разказах приключението на госпожа Бетюн и когато го описвах на Клод, и през ум не ми минаваше, че рицарят може да изиграе някаква роля в моя живот. Знаехте ли, че съм възпитателка на Мод и Клер?

— Не — каза Тремор.

И макар да виждаше, че този начин на разговор го заплита все повече и повече в шегата на Клод, нямаше смелостта да каже истината и прибави, надявайки се, че това ще бъде за последен път:

— Знаех от Колет, че сте били в Кан, тъй че не се учудих много, като ви видях и в Прекроа. Но мислех, че възпитателка на Мод и Клер е мис Сара…

— А! — разсмя се весело Сюзан. — Когато ви писах за възпитателката на Бетюнови, вие сте мислили за мис Сара! Тогава не сте знаели, че аз сама печеля прехраната си? — продължи тя в сериозен тон.

— Колет ми бе писала, че придружавате госпожа Бетюн в качеството си на секретарка.

— Моят чичо Джон ми остави цялото си състояние, но то не е голямо и аз не съм богата. Трябва да знаете, че цялата ми зестра е шест хиляди долара. Не е много, нали?

— Госпожице! — извика Мишел възмутен.

Сърцето му се сви от мъка при мисълта, че това дете ще си обясни нерешителността му с въпроса за зестрата. Той трябваше да говори, сега трябваше да каже всичко, ако иска да не бъде безчестен…

— Защо не ме наричате Сюзан? Аз още не знам положително, но се надявам на вашето приятелство.

И тя му протегна мило малката си ръка.

— Благодаря — каза Мишел и стисна ръката й.

Това доверие му бе приятно, още повече, че облекчаваше изпълнението на задачата му, но все пак той се чувстваше много объркан и напразно викаше на помощ цялата си воля, цялото си желание да действа честно. Думите се спираха на гърлото му. Нима можеше да й каже: „Аз чаках досега, за да ви кажа, че сте излъгана, гнусно лъгана.“

Пък нали и тя не смяташе годежа им за окончателен? Мишел се хвана за тази мисъл и реши да почака.

— Днес сте много мълчалив, братовчеде.

— Често съм такъв — потвърди Мишел.

— Колет ми каза. Тя ми е говорила много за вас. Не ви ли се струва, че тя желаеше нашата женитба?

— Сигурно… я е желала… но…

— Но?

— Но ако сляпата й обич към мен е избрала вас за моя жена, то нежността й трябваше да намери за вас нещо по-добро.

— Да не искате да ви правя комплименти?

— Боже мой, уверявам ви — не.

Сюзан млъкна и започна грижливо да маха едно сухо листо, което се бе закачило за роклята й. Изведнъж вдигна глава, отстрани падналите над челото си коси и погледна откровено Мишел.

— Ако исках да говоря с вас — каза тя, — то е, защото… защото, да си кажа искрено, смятам, че не съм жената, която ви е нужна…

Мишел трепна.

— Защо?

— По много причини. Защото преди всичко вие сте известен човек, а аз съм едно обикновено момиче. О, не протестирайте, вие ме познавате толкова малко, че похвалите ще звучат банално… После, вие сте един вид поет, или ако искате, мислител, увличате се по химери… а аз съм съвсем практична натура. Навярно сте забелязали, че има две категории момичета за женене: едните мечтаят за женитбата, а другите пресмятат. Аз обаче съм в една трета категория: момичета, които разсъждават. Не се ръководя от интереса, но не мога да се похваля и че съм сантиментална.

Докато се обясняваше на френски със своя смешен американски акцент, Мишел я разглеждаше.

В английски костюм с висока яка, тя приличаше много повече на малката велосипедистка от Зелената гробница от елегантната дама, която срещна вчера да се разхожда. В Зелената гробница тя се стори на Мишел ниска, слабичка. Сега изглеждаше не тъй дребна и много нежна с белоснежен цвят на лицето, леко порозовял като цвете на плодните дръвчета през април. Кестенявите й коси с оттенък на восък се извиваха буйно в естествени къдри около правилно развитата й глава. Красиво очертаната уста се усмихваше невинно, откривайки белите й зъби. Очите й осветяваха цялото лице. Това бяха очи, които говорят много, както бе казал и Даран. Влажни сини очи с весел блясък — сякаш хубав слънчев ден.

Сюзан Северн минаваше навсякъде за много хубава. Човек трябваше да бъде сляп, за да не го види. Мишел гледаше без любов, но с истинско удоволствие, както се гледа рядко красиво цвете.

— В Зелената гробница — продължаваше тя — може би сте си правили големи илюзии за мен. Наистина всичко това беше много романтично, макар че се отнасяхте с мен като с бебе: тази среща в усамотения параклис, идеята ми да напиша името си на стената! Не знам наистина каква лудост ме бе обзела… Обичам легендите, това е… Навярно в прозаичното ми въображение на янки има едно малко синьо ъгълче. То е наследство от баба ми — вашата леля Режин. Тя е била романтична. Пожертвала е всичко заради любовта си: семейство, бъдеще, отечество. Но аз често съм я виждала да плаче и тя никога не говореше за дядо ми. Не е била щастлива. Нейната скръб може би ми е повлияла и аз никога не съм мечтала за женитба по любов. Изглежда, че силните увлечения не са ми присъщи. Спомняте ли си възпитателката ми, французойката, която ме наричаше Занна? Горкичката, имаше годеник, за когото не можа да се омъжи, но като ми поверяваше мечтите си, бе толкова смешна, че аз си казах: Да обичаш, без да бъдеш нещастен, както баба ми, е много смешно.

— Не често пъти човек е едновременно и нещастен, и смешен.

— Женитбата и любовта — продължи мис Северн — не ме интересуваха до смъртта на чичо Джон. Животът ми течеше спокойно и леко между моите сериозни занимания и малките удоволствия с приятели и приятелки и аз бях доволна. Чичо Джон заместваше и баща ми, и майка ми, тъй като аз не си спомням за тях. Но не искам да се представя пред вас по-добра, отколкото съм. Обичам хубавите тоалети, хубавите жилища и лукса, под каквато и да е форма, но като виждах бедния ми чичо над шестдесет години да работи от сутрин до вечер в едно бюро заради мен, с удоволствие пестях. Когато той се връщаше, ме намираше винаги засмяна и ние двамата бяхме щастливи в скромния си живот. После… после чичо Джон почина…

— Бедно дете! — прошепна Мишел.

— Оттогава започнаха моите мъки. Аз се почувствах тъй малка, тъй слаба и неопитна, че за първи път помислих да си намеря опора. Но докато това стане, трябваше да работя, понеже не съм богата. Баба ми ме възпита католически като французойка. Преди смъртта си тя ми каза: „Обещай ми, че нито сърцето, нито дългът не ще те задържат в Америка, че ще се върнеш във Франция и ще се омъжиш за французин.“ Аз обещах. От баба си бях научена да обичам Франция като своя втора родина. Останах сама в света и когато мис Стивънс пожела да я придружа в Париж, за да се грижа за кореспонденцията й и да й чета, аз тръгнах с нея.

— За да си търсите съпруг? — попита Мишел.

— Първо, за да спечеля малко пари, и после — да имам повече възможност да срещна някой французин, който търси жена. На вас ви се струва смешно това, но кажете ми, когато родителите искат да оженят дъщеря си, нима я оставят да стои вкъщи до огнището? Нима мислите, че когато момичетата отиват на бал, го правят само за удоволствието да потанцуват? Уви, аз нямам родители, които да се погрижат за мен и затова трябваше сама да устроя живота си тъй, че да бъда между французи — понеже искам да се омъжа за французин. Но знайте, че макар да си търся съпруг, няма да се омъжа за кой да е.

— Благодаря — каза Тремор и се поклони иронично.

— Досега съм срещнала вече двама — продължи момичето най-спокойно. — Най-напред в парахода един търговец от Бордо, много сериозен, но ужасно скучен, грозен… И после в Кан един холандец, който бе готов да сложи в краката ми името си заедно с десет милиона и няколко десетки години. Но за моя вкус и милионите му и годините му бяха твърде много. Аз нямам някакъв идеал, но все пак имам известна цел.

— И тя е?

— Да се омъжа за човек, достатъчно млад, за да споделя вкусовете ми или поне за да ги разбира, достатъчно почтен, за да мога гордо да вървя до него, достатъчно добър и честен, за да му имам пълно доверие, и достатъчно интелигентен, за да може разумно да направлява своя и моя живот.

— С една дума — съвършенство!

— Чакайте, още не съм свършила: достатъчно богат, за да ми създаде лукс, удоволствия, които тъй много обичам. Никога не бих се омъжила за беден човек. Искам да бъда напълно искрена. Късче хляб, споделено в колибата — всичко това е хубаво на теория. Но нали знаете пословицата: Когато няма сено в яслите, конете се ритат. Предпочитам хубавия дом пред колибата и сладкишите пред хляба. Забелязала съм, че женитбите по любов са по-редки и по-малко щастливи.

— А, имате вече свои лични наблюдения?

— Имала съм често възможност за това. Имам приятелки, които обожаваха годениците си и които след това не спираха да се оплакват от мъжете си. Станали са завистливи и страдат до смърт за най-незначителни неща. А виждам наоколо си и други семейства, прекрасни, макар че началото им не е било романтично. Няма да спомена Бетюнови, но вземете например Колет и Робер! Те са хора, доволни от съдбата си и се обичат, без да мечтаят за невъзможното. Семейството на Колет е моят идеал. А ако ми кажете, че съм твърде взискателна и амбициозна за една възпитателка, ще ви отговоря, че амбициозна или не, аз съм господарка на живота си. Малкото състояние, което имам, ме пази от крайна нужда. Работата ме отегчава, но не ме плаши. Ако не се омъжа, зная прекрасно да се утеша. Както ви казах, принадлежа към категорията момичета, които разсъждават. Когато вие ми направихте честта да поискате ръката ми, аз размислих. Не само че у вас са съчетани всички търсени от мен условия, но освен това вие сте брат на Колет, която обичам много, и племенник на баба ми, следователно мой братовчед, когото съм склонна също да обикна. По-добър няма никога да срещна. Затова веднага ви отговорих да. Аз съм честна и откровена и ако вие сте мислили нещо друго за мен, ако сте очаквали да чезна от любов по вас, то по-добре не се женете за мен. За вас ще бъда предана жена, добър другар в нужда, ще ви уважавам, ще ви обичам посвоему, но не знам, може да не е хубаво, но… няма никога да ви обожавам. Аз съм неспособна да обичам страстно.

Всичко това Сюзан изрече просто, спокойно и ясно с бистрия си глас. Отначало Мишел я слушаше учуден, после с чувство на възмущение и накрая с нескривано любопитство.

— Странно дете сте вие — каза той.

— Не мисля — възрази тя. — Аз само не съм си губила времето да мечтая за звездите и да чета романи. Знам, че животът не е роман и че звездите блестят далеч от земята. Аз съм искрена — искрена пред другите, искрена пред себе си, а това е най-трудно. Но виждам, че моите принципи ви изненадват. Вие мислехте, че аз хвърча по небето?

— Да, аз ви мислех за такава или по-вярно — страхувах се да не бъдете такава.

— Страхувахте се?

Тя замълча, замисли се и изведнъж каза:

— Мишел, сигурна съм, че вие не ме обичате. Защо искате да се ожените за мен?

Мишел се смути. Досега той я бе слушал, без да се замисли, и бе неподготвен за този въпрос.

Но Сюзан продължи спокойно:

— Опитът ми от романите, както и от живота, е твърде кратък, но мисля, че ако ме обичахте, нямаше да изслушате така спокойно всичко, което ви казах. Затова трябва да отговорите на последния ми въпрос. Зная, че не ме обичате, аз съм почти бедна, нямам семейство, връзки… Защо пожелахте да стана ваша жена?

Въпросът беше прям и изискваше същия отговор. Мишел трябваше да признае грешката на Клод, както и своята, но непреодолим срам стягаше гърлото и устните му. Сега той чувстваше, че е виновен наравно с Клод. Изведнъж се реши и заговори.

— Вие бяхте тъй откровена с мен, Сюзан, че трябва и аз да постъпя по същия начин — каза той, наричайки я за първи път с малкото й име. — Имате право, аз ви познавах много малко, но и вие мен също, защото Колет ви е дала невярна представа. Може би по-рано да не съм бил така разумен като вас, но сега съм и поетът, ентусиастът и мечтателят, който ви е описала, е вече изчезнал. Този поет бе луд или най-малкото глупак. За разлика от вас, наивно вярваше, че звездите са постижими и че животът на всички хора може да послужи за тема на поетични разкази. Скоро действителността го разочарова. Отчаянието му бе много голямо, подобно на това, което бе направило баба ви нещастна и възпитателката ви смешна, тъй силно, че би ви накарало да потреперите, ако не ви кара да се смеете. Той бе тъй смешен, тъй нещастен, че се закле да се излекува от любовната си мъка. И тъй добре удържа клетвата си, че се излекува окончателно и завинаги не само от мъката, но и от любовта. Той си каза, че животът му е разбит и умря след това… говоря за поета. Вече не мечтая за голяма любов, за голямо щастие и се отказах да стигам звездите. Само не знаех какво да правя с разбития си живот… и поисках да ви го дам. Не искам вече да бъда самотник, искам да имам свое огнище и задължения, които да ме избавят от моя егоизъм. Аз също размислих и ви предложих брак, защото зная, че сте добра и умна, защото сте сама като мен и защото Колет ви обича. Приятелството, за което ме молите, приемам с радост и единственото чувство, което искам от вас, е сериозното чувство на съпруга, която да споделя с мен и грижи, и радости. Не мога да ви кажа, че ви обичам страстно, както заслужава вашата младост. Но мога да ви се закълна, че вашето щастие ще ми бъде по-скъпо от моето лично щастие и ще имате в мен една сигурна, предана опора… Искате ли да станете моя жена?

Мишел погледна със страх Сюзан, надявайки се да чуе отказ.

— Да, Мишел — каза тя засмяно.

Когато Мишел се сбогува с годеницата си в присъствието на госпожа Бетюн, той докосна с устни ръката й.

— За вас ще трябва пръстен като за кукла — каза, все още държейки тънките й пръсти в ръката си.

По лицето на момичето не се забеляза никакво вълнение. Тя го погледна умолително в очите й каза:

— Ако обичате — с една перла! Една хубава перла! Толкова ги харесвам!

Дъждът бе престанал. Слънцето блестеше между облаците. Госпожа Бетюн и Сюзан изпратиха Мишел и докато той се качваше на седлото, те стояха весели и бъбриви.

— И тъй, до довечера! Вечеряме в седем часа — напомни Мей Бетюн и Мишел се отдалечи, поздравявайки от коня си за последен път двете дами.

Щом излезе от вратата, той пришпори коня си. Чувстваше нужда да се освежи от вятъра, да облекчи изопнатите си нерви с физическа умора. Препускаше в луд бяг, без да обръща внимание на калта. После намали ход, изтри потното си чело и се помъчи да събере мислите си.

Струваше му се, че се пробужда от кошмар. Но уви, кошмарът бе действителност! Щеше да промени живота си. От тази вечер влиза в ролята на годеник. Гняв забушува у него, смесен с отчаяние пред свършения факт. Но гневът му не засегна Сюзан. Защо и с какво право ще иска от нея да се различава от повечето свои съвременници? От къде на къде си представяше, че в главата на едно двадесетгодишно момиче още може да съществува романтизъм?

Сюзан се чувстваше самотна, почти бедна, негодна за ежедневната борба с живота. В женитбата тя търсеше покровител и богатство, но трябваше да й се отдаде справедливостта, че като е решила да се омъжи за богат човек, не й бе достатъчно само да бъде такъв. Сметката й бе много по-честна от сметките на много други и би изглеждала срамна само в очите на голям наивник.

Надарена, за свое щастие, с трезв ум, със спокойно въображение, със студено сърце и спокоен темперамент, тя бе момиче като много други. Но тя постъпи като честен човек. Наистина отначало откровеността й се стори на Мишел малко цинична, но невинните й сини очи веднага му наложиха да почита прямия й характер. Сега той предпочиташе грубата откровеност сто пъти пред фалшивата сдържаност.

Понеже щеше да осигури на своята жена охолен живот, той реши, че всъщност прямият характер на Сюзан много прилича на неговия. Женитба по разум! Така да бъде!

— Моето решение е също плод на разума, както и вашето — бе казал той на мис Северн. — Искам само жена ми да бъде добра и интелигентна, и обичана от Колет…

Обичана от Колет тя беше, добра и интелигентна имаше основание да се предполага, че е, но за да бъде напълно искрен, трябваше да й каже: Искам жена ми да бъде кротка, а вие, струва ми се, сте малко своеволна като мен и доста палава. Когато ви срещнах първия път, обикаляхте сама гората, облечена като момче.

— Да се оженя! Както и да е, все ще го направя един ден! Но да взема жена, която не харесвам — това е абсурд!

И той започна да преценява хубостта на мис Северн, която за момент го бе пленила. Беше прекалено слаба, прекалено нежна, а същевременно с момчешки маниери. Това противоречие го дразнеше като нещо неестествено, както би дразнила окото една маркиза от миналото столетие, ако цяла напудрена и натруфена се качеше на велосипед. После, дразнеше го акцентът й, колкото и слаб да бе, макар че френският й език бе граматически безпогрешен. Такава, каквато я видя в Зелената гробница, Мишел си я представяше във всекидневния живот и от думите й днес „една перла, една хубава перла“, той заключи, че е прекалено много дете за двадесет и две годишната си възраст.

Колкото децата са прелестни, толкова жените-деца са нетърпими! И той трябва постоянно да живее с тази жена-дете! Мишел си представи Сюзан на мястото на Колет — също тъй светска, също тъй палава, но без прелестта на женствеността. Обичаше нежно сестра си, но не един път се бе учудвал на безкрайното търпение на зет си. Семейството на Колет бе идеал за мис Северн!

Мишел се чудеше на себе си, че е стоял и слушал най-спокойно речта й. А можеше просто да я прекъсне и да й каже: „Имате право, аз съм луд, аз си въобразявах, че страстно ме обичате.“ И още веднъж се надсмя над своята наивност, че е допуснал романтизъм у разсъдливата Сюзан.

Вкъщи го чакаше Даран.

— Е, какво? — запита го нетърпеливо преданият му приятел. — Ще се жениш ли или няма да се жениш?

— Махай се оттук! — викна му той сърдито и отвори вратата, за да влезе в съседната стая, но съжали и каза: — Нали ще обядваш с мен? Аз съм луд, Даран, същински глупак! Разбира се, че ще се оженя.