Ги Шантпльор
Априлската годеница (23)

V

Колет накара камериерката да повтори думите на Сюзан.

— Значи щом мис Северн стигне, ще ми пише?

— Да, госпожо.

— Но не ви ли каза защо са я повикали в Париж или поне името на лицето, което я вика?

— Мис Северн ми каза само: една стара приятелка.

— Значи госпожица Жемие! Там ще е — заключи Колет.

Тя отиде с Низет в малкия салон и седна в любимия си ъгъл. Отдавна бе свикнала с ексцентричностите на Сюзан и внезапното й заминаване не я разтревожи ни най-малко.

Низет закапризничи и поиска „някой голям“ да играе с нея. Майка й я смъмри сърдито. Необичайният строг тон на винаги усмихнатата госпожа Фовел изненада детето и то не настоя повече. С вид на накърнено достойнство то се отдръпна и започна да гледа през прозореца.

Колет продължаваше да седи на канапето, като удряше нервно с крак по килима. Измъчваше я съвестта, че нахока без причина детето. Но то не й се сърдеше и се забавляваше да гледа през прозореца.

Изведнъж запляска с ръце и заскача от радост.

— Тонти иде! Тонти иде!

— Глупчо, не може да бъде Тонти. Тонти е в Париж.

— Но това е Тонти — настоя Низет обидено. — Иде по алеята с един господин.

Заинтересувана, Колет стана. Наистина беше Мишел. След няколко минути той влезе в салона с Албер Даран.

— Робер не е ли с теб? — попита Колет брат си.

— Робер ще се върне след два-три дни. Задържа го непредвидена работа. Сюзан знае ли, че съм тук?

— Сюзан ли? Но тя е в Париж!

— Как тъй в Париж? — извика Мишел.

— Да, в Париж! Тя е просто луда! — каза Колет и обясни как е станало заминаването й.

Мишел слушаше и не разбираше.

— Заминала, докато ти си била в Прекроа? Без да те дочака, без да ти остави бележка?

— Предполагам, че не ми е писала, защото е бързала за влака. Но мисля, че госпожица Жемие можеше да почака до утре.

Мишел мълчеше. Изведнъж стана, хвана ръката на сестра си и каза с развълнуван глас:

— Колет, нищо ли не знаете вие, тя и ти? Особено тя беше ли дочула нещо?

— Но какво има? — запита госпожа Фовел изплашена.

Мишел въздъхна дълбоко.

— Мила моя, нещастията идват винаги внезапно. Кредитна банка фалирала и цялото ми състояние или почти цялото е загубено.

Колет се хвърли в прегръдките на брат си.

— Бедни мили братко!

Той я целуна нежно и каза:

— Мислиш ли, че тя е узнала? Не вярвам някой да й е казал… Нали не е заминала затова?

Колет го погледна.

— Сюзан ли? Ти бълнуваш, братко. Как може да узнае нещо, което и аз самата не зная?

— От Бетюнови.

— От Бетюнови? Невъзможно. Бетюн отсъства, а Мей не знае нищо. Освен това Сюзи не е виждала никого от тях нито вчера, нито днес.

— Може би от вестниците. Фалитът засяга и други, освен мен. Всички вчерашни вестници писаха за него.

— Откъде ще знае Сюзан, че парите ти са в Кредитна банка. Освен това не сме чели вестници. И за нея мога да те уверя. През цялото време сме били заедно, само днес се разделихме, като отидох в Прекроа. Ето виж! — и Колет посочи върху масичката неразгънатите вестници.

— Пък и дори да е научила нещо, не би заминала само за това, би ме дочакала, нали? — опитваше се да се успокои Мишел.

— Разбира се, ако не е отишла да те търси в Париж.

— Не, не вярвам.

— Ти си прав. Ако тя имаше и най-малкото подозрение за това, щеше да иска да те види, да поговори с мен. Не, положително не знае нищо.

— Ох, мила Колет, кажи, че наистина вярваш, че тя не би заминала така.

— Но разбира се, сигурна съм. От страх да не се разминете тя би те дочакала тук и би ми казала всичко. Тя те обича, аз знам и…

— Тя ли ти го каза?

— Не, но то се вижда.

Мишел се усмихна тъжно.

— А, вижда се… Тогава ти си много щастлива — остави сестра си и седна на друго кресло.

— Не може ли да се надяваме на нещо? — попита Колет.

— На нищо. Спомняш ли си, че онази вечер говорихме с Робер за работите в банката. Той беше чул лоши слухове. Но това ми се стори толкова невероятно, че не обърнах никакво внимание. Когато попитах господин Аленж, и той не знаеше нищо и допускаше, че това са само злонамерени слухове. И изведнъж онази вечер избухна като бомба новината за самоубийството на Моро-Фромон, директора на банката. Вчера вече всички знаеха за станалото. Има много бедни хорица, които като мен са вложили скромните си спестявания там и сега остават без пукнат грош.

— Как е стигнала работата дотам?

Мишел стоеше сломен и Даран отговори вместо него:

— Моро-Фромон заедно с други двама администратори, без знанието на управителния съвет, ангажирали банката с едно колосално предприятие. Никой не допускал нищо лошо. Но впоследствие видели, че всичко е загубено и Моро-Фромон се застреля, което за съжаление не може да оправи работите.

— Пълно разорение ли е? Нима всичките пари на Мишел са загубени?

— Ще почакаме до ликвидацията, госпожо, но не вярвам тя да даде задоволителен резултат.

— Все пак аз съм щастлив, че ми останаха имотите на улица „Бел Фьой“. Ще мога с тях да живея и да започна нова работа. О, боже мой, но не съм само аз!

И като се върна на първата си мисъл, продължи:

— Ще й съобщя сам случилото се. Нека знае какво ме чака в бъдеще… да знае, че ще трябва да работя…

— Чакай, братко — прекъсна го Колет, — да бъдем справедливи. Нима мислиш, че Сюзан…

— Не мога да кажа нищо, но фактът, че я няма тук, когато съм тъй загрижен, тъй нещастен, много ме наскърби. Ох, бих дал десет, двадесет години от живота си, само да бъда уверен, че тя не знае нищо.

— Но ти можеш да научиш много лесно. Госпожица Жемие живее на улица „Сен Пер“ № 35. Иди още утре при Сюзан.

— О, за нищо на света! — извика Мишел. — Казала е, че щом стигне, ще пише. Ще видим дали ще пише. Искам тя да се чувства свободна, абсолютно свободна и ако предположим, че е изправена пред някакъв въпрос за разрешение, нека да не й влияем. Ако тя не пише, тогава… тогава и аз ще взема своето решение.

— Но ако аз й пиша — само две думи, най-обикновени?

— Слушай, Колет, обещай ми, че няма да потърсиш Сюзан, нито ще й пишеш. Също, че и Робер няма да отива да я търси… Аз държа много на това, разбираш ли, много. И ако ти не ме послушаш, няма да ти простя никога. Имам сериозни причини.

— Обещавам ти — каза тъжно Колет. — Ти знаеш по-добре от мен. Но все пак…

— Обещай ми! — настоя той.

— Обещавам ти.

— Може би тя ще пише — каза Мишел, като си спомни, че всъщност нямаше никакви доказателства, за да се тревожи, освен предположения. — Щом получиш писмо, ще ми телеграфираш, нали? Тогава ще отида да я потърся… Но какъв егоист съм, мисля само за себе си. Вие също имате влогове в тази банка… около двадесет хиляди франка.

Колет махна безгрижно с ръка. Всичко, което се отнасяше за пари, й бе чуждо. Никога не бе си дала сметка какво струва луксът, в който бе живяла първо при чичо си и после при мъжа си и който й бе необходим, както въздухът:

— На Робер много ли му е мъчно? — попита тя.

— Сигурно. Не е приятно човек да загуби голяма сума.

Мишел стана, след него и Даран.

— Тръгваш ли вече? — попита Колет.

Той кимна с глава.

— За Париж?

— За Париж утре сутринта. Присъствието ми там е необходимо, дойдох, защото ми се искаше да ви видя със Сюзан. Сега ще отида в Сен Силвер, за да потърся едни документи.

— Сам ли ще вечеряш?

— Даран ще вечеря с мен и утре заедно ще се върнем в Париж.

— А Робер няма ли да се върне по-рано от три дни?

— Да, вероятно след три дни… Довиждане, сестрице.

Той я прегърна и целуна.

— Мисли за брат си… Нали ще ми телеграфираш веднага, улица „Божон“, ама веднага!

Колет се разплака.

— Моля ти се, Мишел, остани да вечеряш с мен, и Даран също. Толкова съм разстроена, чувствам се самотна! Щом искате, веднага след вечерята си идете.

Мишел отстъпи. Колет знаеше много добре каква жертва прави той с това сега, когато отсъствието на Сюзан му създаваше толкова тревоги.

Щом Мишел научи за фалита, първата му мисъл беше за Сюзан и веднага потегли за Ривайе. Страшна мъка разкъсваше сърцето му. Искаше Сюзан да научи най-напред от него за катастрофата, искаше да я види, да излее болката си пред нея и тя да го ободри, да го окуражи.

Спомни си как в полумрака на вестибюла тя му поднесе челото си с думите: „Не ми казвайте така лошо сбогом.“

А сега беше принуден да й каже: „Аз не съм вече богат и понеже не ме обичате, свободна сте.“

Какви ли мисли не го измъчваха тези двадесет и четири часа, какви ли не предположения. Само едно не му дойде наум — че няма да намери Сюзан в Кастелфльор и че жестоките му съмнения ще продължат още няколко часа.

Заминала внезапно, без да каже дума никому…

Идеше му да полудее от мъка. Но понякога проблясваше надеждица… Сюзан не знае за фалита. Тя е заминала, защото… защото… и той сам не знаеше защо. Мислите му се объркваха, главата го болеше.

Когато стигнаха с Даран пред входа на Сен Силвер, часовникът на черквата в Ривайе удари девет. Двамата приятели се качиха в работния кабинет.

— Слушай, приятелю, не трябва да страдаш за неща, които още не знаеш дали са действителност — каза той. — Тровиш се, без да знаеш нещо положително.

Мишел сякаш не го чуваше.

— Най-после, бъди откровен с мен, да видим от какво се страхуваш. Кажи ми всичко.

— Мисля, че… — започна Мишел, замълча, въздъхна и продължи: — Аз съм негодник, ядосвам се на себе си, но не мога да изгоня от ума си една отвратителна мисъл: именно, че тя е научила за разорението ми. Не е имала смелостта да сподели с мен един по-скромен живот, решила е да си върне свободата и от страх пред скръбта ми и укорите на Колет, заминала е с намерение да ни пише, за да избегне мъчителното обяснение. Милата малка Занна!

— Не разбирам откъде са тези подозрения? — попита Даран. — Преди всичко, както ти сам призна, мис Северн не знае къде си вложил парите си. После, от думите на госпожа Фовел трябва да разбереш, че тя не е имала възможност да научи за фалита. Освен това… Забелязал съм, че често стават много странни недоразумения, особено между хора, които се обичат.

— Сюзан не ме обича.

— Откъде знаеш? Питал ли си я?

— Знам, че не ме обича.

— Ами тя знае ли, че ти я обичаш?

Мишел поклати глава и се усмихна тъжно.

— Когато се сгодихме, тя беше необикновено откровена с мен. Не че беше готова да се омъжи за първия срещнат, но се страхуваше от бедността, държеше на това да се омъжи за човек, относително богат. Каза ми го най-откровено. Сега вече не съм богат.

— Но не си и беден. Остава ти къщата на улица „Бел Фьой“, тридесет хиляди франка в акции от „Колонизатор“ и кулата Сен Силвер. Освен това имаш цяло състояние в картини и художествени предмети. И като оставим настрана това, което ще получиш при ликвидацията на банката, събира ти се около дванадесет, до петнадесет хиляди доход. Освен това от своята работа ще си изкараш още доста… да, да… Пък в случай че се нуждаеш от пари, от повече пари, знаеш много добре, че аз…

Добрият Даран се развълнува, смути се и не можа да продължи повече. Мишел му стисна ръката.

— Да, приятелю, знам, не съм се съмнявал никога. В първия момент, когато узнах за катастрофата, бях много сломен, но сега… сега мога да възвърна духа си и дори да бъда щастлив, но… ако тя ме обича. Трябваше да й кажа, че я обичам — продължи той. — Не го направих, защото отначало не исках да го призная. Едва сега, когато я загубвам, разбрах какво е тя за мен.

— И ти мислиш, че си могъл да обичаш така, да страдаш, без тя да го е разбрала? Нима мислиш, че в очите ти, в гласа ти, дори в гнева ти не е крещяла любовта? И ако бях на твое място, знаеш ли какво щях да направя? Щях още утре да замина за Париж и без да губя нито минута време, щях да потърся годеницата си и щях да й разкажа всичко, най-напред за любовта си и после…

— Не — прекъсна го Мишел, — това е за мене въпрос на гордост. За бога, не! Нали чу какво казах на Колет? Искам Сюзан да се чувства свободна.

— Пиши й поне.

— Тя трябва да пише.

— Ами ако не пише?

— Защо говориш така? Защо да не пише?

— Откъде да знам. По някаква причина, която нито ти, нито аз знаем и която я е накарала да замине. Какво ще направиш, ако не ти пише?

— Ще чакам два дена, три дена и после ще й пиша аз. Ще й кажа, че съм разорен и че й връщам дадената дума, ето какво ще направя.

Даран не настоя повече. Той стана и подаде ръка на приятеля си.

— Лека нощ, трябва да си починем и да се поуспокоим. И тъй — до утре в седем часа.

Щом се върна у дома си, Даран взе бележника си и записа адреса на госпожица Жемие, който случайно госпожа Фовел бе споменала пред Мишел.