Ги Шантпльор
Априлската годеница (13)

VI

— Моля ви, госпожице, стойте мирно една минутка, само минутка. Отегчавате ли се да позирате? Разбирам, че вие сте тъй жива и подвижна! Дявол да го вземе това неуловимо изражение в очите!

— Но пийте си кафето, Ланжий! — извика Мишел някак недоволен. Той четеше на верандата.

— На вас, Мишел, не може да се угоди! — смъмри го Сюзан. — Нали преди малко укорявахте господин Ланжий, че не бърза да довърши портрета ми?

— Не съм го укорявал в нищо… нека си изпие кафето, докато е топло… Смешно е това негово бързане. Едва сме станали от масата!

Наистина, че току-що бяха станали от масата. Но Ланжий бе работил преди обяда и искаше веднага да продължи работата си. Господин Фовел, Колет и господин Бетюн си пиеха кафето в пушалнята, а в това време Сюзан позираше с блестящи очи, засмяна, сякаш още потрепваща от смях. Светлите й коси, свежото й лице, сивата й вълнена рокля и чайните рози в ръцете й хармонираха със зеленината на верандата зад нея.

Няколко минути мис Северн остана съвсем неподвижна.

— Ох, господин Ланжий, задушавам се — извика изведнъж тя и се раздвижи на стола си.

— Хайде, починете си малко — съгласи се художникът.

Ланжий бе един от честите посетители у Фовелови както в Париж, тъй и в Ривайе. Колет и Мишел третираха приятеля на чичо си и като свой приятел. В детинството им той не един път бе участвал в игрите им.

Петдесет и пет годишен, среден на ръст, с добродушен вид, Ланжий съвсем нямаше романтичния вид на художник. Красивата му уста, покрита с малки мустачки, и гъстите му посивели коси му придаваха доста оригинален вид, но той не държеше много на външността си. Със своята вродена скромност той губеше в очите на широката публика, но в таланта му, както и в държането му нямаше нищо, което би направило евтин ефект.

Многобройните си приятели Ланжий дължеше на своето добро настроение, което нищо не можеше да помрачи. Бе много общителен, обичаше живота в пълния смисъл на думата, но пред големите компании предпочиташе интимните обеди, непринудените разговори край шумящия самовар, сред изтънчена елегантна обстановка, където се чувстваше опитната ръка на жена. А най-много предпочиташе обществото на жени — млади или стари, но да бъдат умни, изтънчени, грациозни, защото, най-любимото му нещо бе да седне в удобен фотьойл и да кокетира с красноречието си пред безразлично двадесет или шестдесетгодишна слушателка.

Сюзан бе любимката на Ланжий. Като я гледаше, спомняше си думите на Шекспировата Беатриче: „Когато съм се родила, една звезда затанцувала на небето.“

Струваше му се, че вижда танца на тази звезда в блестящите й очи и в мелодиката на гласа й.

— У нея има — казваше той на Колет — нещо от птичка, от цвете, от бистро поточе, не знам още от какво… Тя е млада, весела и невинна, но е и нещо повече от това — тя е самата младост, самата веселост, самата невинност! Присъствието на тази мис Пролет ме освежава!

И Ланжий поиска разрешение да подари на приятеля си Тремор портрета на мис Пролет.

— О, какъв сте намусен! — каза Сюзан, като мина край Мишел, който продължаваше да прелиства вестници и списания.

Тя влезе в пушалнята, сипа кафе и с чашка в ръка се спря на прага на вратата.

— Искам да ви поднеса с бялата си ръка един шартрьоз, господин художнико заслужавате това, нали?

— Мисля, че да, щом като човек трябва да заслужи благоволението ви да ми услужите.

Мишел влезе в пушалнята.

— Ланжий, елате да изпушите една пура — предложи той.

— Извинете, драги приятелю, но от пурите ми става зле.

— Тогава една цигара?

— Не, благодаря, не пуша. Ще седна да довърша нещо в косите на портрета. За това няма нужда да се позира.

И художникът седна пред акварела си.

— Но имате достатъчно време за това!

— Хайде, Мишел, остави горкия Ланжий на мира — намеси се Колет. — Нека прави каквото иска, ако ще да работи, ако ще да почива, когато му се поиска, той сам ще запуши. В Кастелфльор той е у дома си, нали, драги учителю?

— Благодаря, госпожо, благодаря!

Той взе четките и се обърна към Сюзан.

— Добрият Мишел, колко е любезен и внимателен към стария си приятел! Моля ви, госпожице, позирайте още малко… Вчера казах на Ланкри за вас двамата: „Каква прекрасна двойка са те! Колко е приятно в този век на дребни сметки да види човек тъй нежно привързани годеници, годеници, които се обичат!“ Обърнете се малко повече в профил, моля ви.

— Може ли да видя? О, колко е хубаво! По-хубаво от мен!

— О, госпожице, това не е вярно!

— Уверявам ви… Хайде, сега ще стоя мирно.

— Благодаря. Великолепно, един слънчев лъч в косите ви! Малко наляво, моля ви! Така… Вие правите с Мишел дълги разходки?

— Да, много често на кон.

— Възхитително! В Ривайе има чудни кътчета, романтични пътечки, полянки… Мишел цени много природата в този край, обича я като художник. Художникът вижда в природата много неща, които обикновеният наблюдател не забелязва. Класиците са търсили красотата в невъзможното, романтиците — в изключителното, а тя всъщност е в най-обикновеното и истинският художник умее да я види там. Една малка тревичка, един слънчев лъч могат да накарат цялото му същество да затрепери от радост… Не сгъвайте така ръката си, моля ви! О, госпожице, каква наслада и същевременно какво мъчение е да ви рисува човек! Каква наслада е да постигаш идеалното, като копираш действителността, и какво мъчение е да знаеш, че тази действителност е непостижима като идеал!

— Вие ставате съвсем невъзможен с този портрет, приятелю — каза Мишел, като се опитваше напразно да придаде на гласа си шеговит тон.

— Мишел има право, Ланжий — обади се господин Фовел. — Та вие забравяте всички ни заради Сюзи!

— Ето, ето, мили приятели… ей сегичка.

— Мишел — извика Сюзан, — елате да видите колко е хубаво!

Мишел се подчини неохотно и направи пресилено няколко комплимента на художника.

Часът удари два и половина.

— Понмери и Реолови ей сега ще дойдат да играем крокет и тенис — каза Сюзан.

— Понмери, госпожа Реол? — извика художникът. — Не знаех, че ще дойдат. По-скоро да отида да си измия ръцете, цял съм изпоцапан. Не се безпокойте, Тремор, сам ще си намеря всичко. Госпожице, благодаря ви за търпението.

И той погледна изцапаните си с бои ръце, после пое внимателно ръката на Сюзан и я целуна.

— Вие сте същински ангел! — извика той и влезе вътре.

Щом излезе, Мишел застана пред Сюзан и скръсти ръце.

— Колко пъти сте слушали вече историята за тревичката и за слънчевия лъч? — запита той гневно.

— Но… за първи път — защити се Сюзан.

— За първи път ли?

— Разбира се, за първи път! Горкият Ланжий, как го оскърбихте! Това е недостойно от ваша страна! Аз го обичам, о, колко много го обичам…

— И аз го обичам не по-малко от вас, вярвайте ми… Но ще видите, че той още петдесет пъти ще ви разправи историята за малката тревичка и за слънчевия лъч… О, той има един начин на разговор с млади жени и момичета, който винаги ме е отвращавал.

— Ланжий?

— Да, Ланжий, — вечният поет… И какво беше това целуване на ръката ви! Нима е прилично? Но няма що, явно е, че ви доставя удоволствие.

Сюзан избухна в смях.

— Вие ревнувате от Ланжий? — извика тя. — Вие — от Ланжий? Разбирам да ревнувате от…

— От кого? — попита Мишел раздразнен.

Сюзан го погледна учудено. Бе свикнала с лошите настроения на Мишел, но държането му към Ланжий силно я възмути.

— Не зная от кого — възрази тя, — не е важно от кого, но… о, горкият човек, той ни мисли тъй привързани един към друг!

— Струва ми се, че това ни най-малко не го засяга — дали сме привързани или не!

В този момент се чу шумът от автомобила на Понмери, Сюзан стана.

— За първи път ние с вас се караме — каза тя. — Мислех ви за по-учтив.

И тя отиде с Колет да посрещне гостите.

Наистина това бе първото спречкване помежду им и от няколко дни то се чувстваше в отношенията им. Но Сюзан нямаше навик да се отдава на дълги размишления. След Понмери дойдоха госпожа Реол и сестра й и тя побърза да покаже на гостите си още пресния акварел.

— Мило е, нали? Направил ми е устата малко големичка, но все пак е много мило.

— Прекрасно е, Сюзан. Какъв нежен художник е добрият Ланжий.

Сюзан седна в един бамбуков фотьойл и започна да се смее като луда.

— О, Терез, мила Терез, представи си, Мишел ме ревнува от Ланжий!

— От Ланжий! — възкликна Терез и също се разсмя.

— Да, представете си, ревнува.

И Сюзан разказа всичко, което се случи преди малко.

— Мишел постоянно се сърди — завърши тя. — Но не е прав, нали не съм аз, която флиртувам… нито пък той би го направил. Колко смешно би било!

Госпожа Реол погледна внимателно Сюзан.

— Мога ли да бъда откровена с вас, Сюзи?

— Но да!

— Добре тогава, знайте, че не бива да правите капитал от грешките на господин Тремор. А когато лошото настроение мине, сложете си ръката мило в ръката на годеника си и му кажете: „Мисля, че бяхте несправедлив към мен, но зная, че го направихте неволно. Аз ви причиних мъка и това ми е много неприятно…“ Тогава ще видите, че той няма вече да ви се сърди.

— Обаче — започна Сюзан.

Но в този момент на верандата дойдоха Колет, Ланжий, Понмери и след тях господин Фовел и Мишел. Всички слязоха в градината и поверителният разговор не можа да се завърши.

— Мислех, че ще отидете в Сен Силвер — каза Сюзан, като видя, че и Мишел отива към крокета.

— Промених намерението си — отвърна той сухо.

По време на играта Гастон дьо Понмери забеляза лошото настроение на Мишел. Увлечен в разговор с госпожа Реол, Ланжий направи една грешка и Мишел се разсърди.

— И най-добрите приятели се карат на крокет — отбеляза Сюзан и погледна лукаво Мишел.

Сърдеше ли се Мишел сериозно на невинния Ланжий? Сюзан сама не обичаше да се сърди и мразеше сръдните у другите. Мисълта, която я бе забавлявала целия ден, вечерта я натъжи. Че Мишел се дразнеше от Ланжий — това бе допустимо, но да прехвърля недоволството си върху нея — това е отвратително! По-добре да не беше идвал този досаден Ланжий!

Сюзан си спомни с тъга щастливото време след завръщането на годеника й от Норвегия, хубавите разходки, приятните разговори, където Мишел се оказа съвсем друг човек, непознат дотогава. Какъв добър приятел беше той! Отначало тя се страхуваше от него, мислеше го за студен, важен, надменен. После разбра, че по-скоро е свенлив, отколкото важен, че е повече сдържан, отколкото студен, разбра, че у него няма надменност, а естествено превъзходство над другите. Доставяше й — удоволствие да разговаря с този любител на стари пергаменти, който не се подиграваше с нейното невежество. Най-после той разбра, че малката Занна обича да се забавлява и я остави да прави каквото иска.

Тя напразно търсеше в онова щастливо време нещо, което да заслужава укор, й намираше само дребни неща, които не заслужаваха да им се обръща внимание.

Това, което си спомняше най-добре, бе нежната доброта на Мишел в деня на смъртта на старата Мишо и чувството на абсолютно доверие, което й вдъхна. Този ден Сюзан почувства, че вече не е сама на света… И изведнъж всичко се промени. От ден на ден Мишел ставаше по-мрачен… и същевременно по-често присъстваше на забавите. Сега той отиваше навсякъде, където канеха Фовелови, присъстваше почти на всички приеми в Кастелфльор, но се веселеше рядко, по-често биваше намусен. Лесно можеше да се забележи, че някои от компанията му бяха приятни, като например Жак Реол и жена му, дори и надутата госпожа Дьо Лорж, а други от известно време му бяха антипатични. Като например Пол Реол, с когото постоянно се спречкваше, братята Понмери, които страшно бе намразил, и нещастния Реймон Деплан, на когото винаги противоречеше, а Ланжий съвсем не можеше да понася.

Не само това. Напоследък бе свикнал за всяко нещо да засрамва Сюзан, не тъй открито, разбира се, с думи, но с погледи, с премълчаване, което я изкарваше вън от себе си.

„И все пак трябва, трябва да се помирим!“ — си казваше Сюзан.

На другия ден Мишел заминаваше за три дни.

„Как да се сдобрим? Как?“ — продължаваше да си задава въпроса Сюзан, докато Мишел разговаряше с Колет и Робер. Към Сюзан той се обръщаше студено, с официална учтивост.

Но след вечерята, когато Мишел по навик излезе да пуши на терасата, Сюзан отиде при него.

„Какво да направя?“ — питаше се тя, понеже Мишел не забелязваше или се правеше, че не забелязва присъствието й. Тя си спомни съвета на Терез. Не бе трудно да го изпълни. Мишел стоеше прав, с цигара в уста, сложил ръка върху каменната ограда. Нищо по-лесно от това да сложи ръката си върху неговата и да направи това, което я съветваше Терез. Хайде, нека опита! Трябва само малко кураж… Но какво ще си помисли Мишел? Ако й каже някоя груба дума или се надсмее, или дори само я погледне учудено, о, тогава би предпочела да умре!

Тя сложи ръката си на няколко сантиметра от ръката на Мишел. Боже мой, та тези ръце бяха създадени една за друга! Пък и нали неведнъж се бе случвало малката да потъне в голямата! Сюзан продължаваше да се колебае, но не намери смелост. Трябваше да прибегне до друго помирително средство.

Тогава тя каза смело първата фраза, която й хрумна.

— Мишел, мога ли да прочета романа на Тьорие?

— Кой именно? Тьорие е писал много романи — отговори сухо Тремор.

В този момент раздразнението му не бе срещу Ланжий, а срещу самия него, а в такова състояние на духа той бе винаги нелюбезен с всички.

— Последният, който е излязъл — каза мило момичето.

— Е?

— Питам ви дали мога да го чета. Колет ме упреква, че не съм в течение на нищо.

— Не зная, не съм го чел.

— А!

Мишел продължаваше да пуши, загледан в тъмната градина.

— Знаете ли, Пепа е болна — подзе Сюзан.

— Вашата кобила? Да. Днес я видях, няма нищо опасно.

Ново продължително мълчание.

— Мишел, смятам, че госпожа Реол е прекрасен човек. Колкото повече я опознавам, толкова повече я обиквам.

— А, много добре!

— Ще се виждаме с тях често в Париж, нали? Когато… когато се оженим.

— Кои?

— Реолови.

— Ако искате.

Времето минаваше, но планът на Сюзан не успяваше. Мишел щеше да си тръгва вече. Изведнъж тя почувства, че ако се разделят така, нещо, някаква връзка между тях ще се скъса и това й причини силна мъка.

— Мишел — каза тя изведнъж, като направи усилие над себе си, — колко несправедлив бяхте към Ланжий по време на крокета.

— Той не знае да играе — отговори Мишел, като че ли дали ще спечели или ще загуби играта на крокет беше най-важното нещо в живота му.

— Не отричам, но щом на нас ни трябва да попълни числото на играчите!

— Хубава причина!

— Хайде, Мишел, признайте си, че не крокетът беше причина за лошото ви настроение.

Мишел хвърли сърдито цигарата си.

— Сюзан, ние и друг път сме се карали заради този… заради Ланжий. Признавам, че ядът ми беше смешен, но вие зле разбирате думите ми.

— Добре, да не спорим повече. Искам само да няма неразбирателство между нас, още повече за такава незначителна причина.

— Това, което ме ядоса най-много, Сюзи, е, че казахте, че съм бил ревнив. Аз — ревнив, и то от Ланжий! Не, вие не мислите сериозно, че аз ви ревнувам от Ланжий, нали? Преди всичко по природа не съм ревнив — каза той тъй убедително, че сам го повярва.

— И тъй, всичко е забравено, нали? И пак сме приятели?

— Да, Сюзи.

Разговорът приключи и Сюзи беше доволна, че е постъпила като ловък дипломат.

Но връщайки се у дома, Мишел не разсъждаваше оптимистично. Той стигна до печалното заключение, че двамата със Сюзан не се разбират изобщо и че истински сговор между тях е все по-малко и по-малко вероятен.

Вината е негова, че продължава да бъде идеалист. Цял месец си въобразяваше, че е постигнал относителното щастие на спокойния мирен живот, на нежното приятелство, за което бе мечтал. Сюзи не беше жената, която той би обичал, това е вярно, но той мислеше, че у нея ще открие нежна съпруга. Най-напред се възхити от ума й, после една вечер я видя нещастна пред един смъртен одър и се почувства голям егоист до това детско сърце, способно на толкова човечност. Тази вечер чувството му бе дълбоко, силно, незабравимо… Но на другия ден видя, че момичето, което тъй горещо му бе благодарило вечерта във вестибюла на Кастелфльор, бе същото, което танцуваше неприличния танц, което не изпускаше случай да изпуши една цигара, което лудееше за хубави тоалети и по валса и което никога не би се омъжило за беден човек.

За да я опознае по-добре, Мишел реши да ходи със Сюзан на забавите и да я наблюдава. Сега вече той бе напълно убеден — Сюзан е кокетка, която се опива от собствения си чар и от глупавите ласкателства на околните. Към младежките оригиналности можеше да бъде снизходителен, но кокетството й бе отвратително! Той се опита да повлияе на Сюзан в това отношение, но тя остана учудена, стана й досадно… сметна го за ревнив! И то да я ревнува от Ланжий! Глупачка! Как тя не можа да разбере, че ако той е търпял досега дърдоренето на това старче, то е било само от уважение към годините му… Ревнив!

Разсъждавайки така, Мишел продължаваше да върви към Сен Силвер. Омръзна му Сюзан, омръзна му всичко, омръзна сам на себе си! Съжаляваше, че се е скарал с нея, но най-много — че е загубил предишното си спокойствие.

Сюзан е кокетка. Какво толкоз? Не беше ли кокетка и Колет? Не бе ли се влюбил първия път пак в лекомислена кокетка? Беше ли избрал жена си като всички други мъже? Не, наложи му я случаят, глупавият случай.

Прочее той ще остави Сюзан да прави каквото ще и ще се намесва само когато достойнството му го налага. Но да си създава главоболия заради една вятърничава лудетина, да поправя грешките на възпитанието й — това няма никога да направи!

На другия ден Мишел замина за Париж и остана три дни.