Ги Шантпльор
Априлската годеница (5)

V

Господин и госпожа Реол посрещнаха сърдечно Мишел. Той не послуша съвета на Даран и през цялата вечер не обърна никакво внимание на Симон Шазе, сестрата на Терез, едно шестнадесетгодишно дете, което стоеше тихо и грациозно. Но в тихата уютна домашна обстановка той се чувстваше много добре. Въпреки простотата на мебелите, под меката светлина на розовия копринен абажур всичко бе много мило. Насреща му интелигентното лице на Жак Реол сияеше от щастие. Жак се гордееше със своята жена, макар че единственото хубаво нещо у нея бяха големите изразителни очи и фигурата й на съвършена парижанка.

Даран имаше право, цветята разхубавяват всичко. В малката уютна стая имаше много цветя.

На другия ден във влака, който го носеше към Ривайе, Мишел си спомни с тъга за приветливото домашно огнище на Реол. Но щом зърна своя „гълъбарник“, почувства колко силно е привързан към него, макар че там бе преживял много скръбни часове — а може би и тъкмо затова.

Когато прекрачи прага, от покрива изхвръкнаха няколко птички и започнаха да се гонят във въздуха. Мишел се запита дали те ще му донесат един ден щастието, за чиито предвестници се смятат. Бе уморен от шумния Париж, но трескавостта на последните дни, призракът от миналото, който изведнъж се появи сред спокойните му часове, направиха да му се вижда тъжен животът в Сен Силвер.

Мишел четеше разсеяно нов роман и се чувстваше тъй самотен, че се попита как досега не си е взел куче, което да лежи кротко в краката му и да го гледа с верните си очи.

Почувства голяма нужда от промяна. В края на месеца ще замине за Норвегия, където не е бил досега. Изкушаваше го и мисълта да отиде в Кан, където сестра му, зет му и племенниците му щяха искрено да му се радват. Но се страхуваше, че и там ще бъде шумно, както в Париж. Когато отидеше в непозната страна с надежда да види нещо ново, често имаше впечатление, че всичко това вече го е видял и тогава си казваше, че светът е много малък и еднообразен. Но както казва и поговорката: скръбта е другар. При голяма скръб рядко човек се чувства самотен.

Когато сърцето му се затвори след Фаустин, нищо не бе я заместило в него. Сега бе изчезнало дори и очарованието на миналото. Разделяйки се с графиня Вронска, Мишел усети онова съжаление, което човек чувства, като изхвърля увехнали цветя, които са му били много скъпи и които дълго е държал до сърцето си.

В тези мрачни размишления той си спомни думите на Даран. За щастлив живот с нежна любяща жена той веднъж вече бе мечтал и се бе излъгал жестоко, затова сега се страхуваше от повторно разочарование.

„Аз съм създаден, за да страдам и да причинявам страдание. По-добре е да живея сам“ — казваше си той.

Вечерта, преди да се прибере в своя павилион, Жакот, жената на градинаря, която изпълняваше в кулата длъжността на готвачка, влезе при Мишел и му донесе чаша липов чай. Мишел чувстваше нужда да разговаря с някого и я запита за майка й в Ривайе и за сина й — ученик в гимназията. Словоохотливата, Жакот не се ограничи само с отговорите върху тези въпроси. Тя даде на Мишел, когото наричаше свой син, най-подробни сведения за зайците, за пилетата, за цветята и за коня му Тристан.

— Лека нощ и приятни сънища, господин Мишел — каза тя и излезе.

Тази добра жена със своята наивна бъбривост му напомни Даран. Всяко лято Даран наемаше малка къща в Ривайе и Мишел с радост си помисли, че верният му добър приятел ще бъде скоро тук.

Сутринта го пробуди слънчев лъч. Още със ставането си Мишел взе бързо решение да работи. Отвори широко прозорците на работния си кабинет и свежият ароматен въздух нахлу в стаята. След това започна да подрежда бележките и документите си, които бе събрал за своето предстоящо съчинение.

Надвечер раздавачът му донесе много писма, едно, от които неприятно го изненада. Бе написано с непознат женски почерк и носеше дата 2 април… Прекроа. Писмото бе следното:

„Господине,

Писмото ви от вчера силно ме учуди. Ние се познавам тъй малко! Но вярно е, че не сме създадени, за да останем чужди един на друг. От това, което съм чула да се говори за вас, виждам, че ще бъда неблагодарна, ако не приема предложението ви и жертвата, която правите заради мен потъпквайки националните си предразсъдъци. Знам много добре, че се иска известна смелост един французин от вашия кръг да се ожени за скромна възпитателка.

Може би трябваше да размисля повече, преди да ви отговоря, може би ще откриете в моя бърз отговор липса на сдържаност, на женско достойнство. Но вие разбрахте, че аз съм малко по-друга от вашите съотечественички затова и пренебрегнахте посредничеството на госпожа Бетюн и се обърнахте направо към мен. Затова постъпвам също тъй откровено и ясно, както вие. Приемам да стана ваша жена.

А сега, мой мили Мишел — много естествено е да ви наричам тъй, нали? — мисля, че имам да ви кажа хиляди неща — за вас, за себе си, за вашата прекрасна сестра. А представете си — аз нищо, абсолютно нищо не подозирах! Как умело сте се прикривали!

Писмото ви е от Париж и аз не знам дали вече сте се върнали в Сен Силвер, където ви изпращам моето. Но щом се върнете, елате, моля ви, в Прекроа да си поговорим. Едва тогава ще мога да гледам на вас като на свой годеник.

Знам, че френската учтивост е твърде церемониална, но аз още не съм усвоила изразите й, затова ви моля да приемете със снизхождение израза на най-добрите ми чувства.

С. Северн“

Мишел бе тъй изненадан, че се питаше дали това не е халюцинация вследствие съветите на Даран и Колет.

Замъкът Прекроа… една възпитателка чужденка… възпитателка на Бетюнови… С. Северн…

— Сара! — извика той. — Мис Сара! Сантименталната стара госпожица! Невъзможно! Някой си е направил глупавата шега да напише това писмо.

Но като прочете по-внимателно писмото, по простотата му, по липсата на излишни излияния и сантименталности Мишел реши, че то не е писано на шега. Тонът беше сериозен, искрен, разумен. Написано по този начин, писмото нямаше за цел да предизвика смях. Като се имаше предвид характерът и възрастта на старата госпожица, едва ли можеше да се каже: „Ние не сме създадени, за да останем чужди един на друг.“ Това бе леко напомняне на теорията за сродните души. В извиненията за бързо взетото решение се чувстваше наивен страх от присмех. Не, без съмнение писмото бе плод на лоша шега, но то самото не бе писано за шега. Бедната възпитателка го е написала в отговор на писмо, което е получила.

Изведнъж Мишел си спомни проекта на Клод за някаква априлска шега. Лекомисленото момче не се е поколебало да избере за обект на тази шега мис Сара, която е приела всичко много сериозно.

Разбира се, Клод не е и предполагал, че шегата му ще има такъв успех.

Ядосан, че са го замесили в такава глупава история и съжалявайки нещастницата, Мишел реши веднага да отиде в Прекроа и да покаже на госпожа Бетюн писмото на бъдещия кандидат за зрелостно свидетелство. Но като поразмисли малко, от страх, че госпожа Бетюн ще каже на мъжа си, а той в гнева си ще накаже прекалено строго виновника, Мишел реши да го смъмри сам и да го накара да напише друго писмо, в което да се извини най-учтиво. И реши още на другия ден да пише на Клод. Господин Бетюн навярно ще бъде в Шантили и няма да узнае нищо, така че шегата ще мине без тежки последствия.

За момент Мишел си представи физиономиите на Даран и Колет, като узнаят за годежа му с мис Сара, и се развесели. Но скоро забрави Клод и неговите лудории и слезе в парка да се разходи на чист въздух и да се полюбува на цветята си.