Ги Шантпльор
Априлската годеница (14)

VII

През тези три дни разходките, посещенията, вечерите следваха една след друга. Сюзан нямаше време да се насити, а нежели да размисля. У дома цялото й време бе погълнато от Колет, която една панделка не можеше да си сложи, без да се посъветва с нея. От друга страна, децата не я оставяха и я търсеха всеки миг. Останалото време тя посвещаваше на тоалетите си, като се стараеше да бъде винаги добре облечена, без това да й струва много пари.

На четвъртия ден сутринта Колет реши да покани Реолови на вечеря. Зарадвана, Сюзан предложи да отиде да им предаде поканата и както винаги, се качи сама на кабриолета и взе поводите в ръцете си.

Стройна в своята рокля ампир, бродирана с цветчета, с голяма шапка под бял тюл, Сюзан влезе в салона на Реолови поруменяла от свежия въздух и с блеснали очи.

— От рамката на някаква картина ли сте излезли, госпожице? — запита шеговито Жак Реол.

— Ласкател!

Тя му подаде засмяна ръка, след това забеляза Реймон Деплан, който й се покланяше дълбоко, и се усмихна и на него. Сякаш слънце заля стаята.

— Как е Терез? — попита тя. — Не, благодаря, няма да сядам, трябва да си вървя, но да ви кажа най-напред защо съм дошла: Госпожа и господин Фовел канят госпожа и господин Реол, както и госпожица Симон Шазе и господин Пол Реол да им окажат честта да вечерят тази вечер у тях… без официалности. Излишно е да го казвам: на село като на село! Защо не ми отговаряте?

Жак се колебаеше.

— Вашата покана е много съблазнителна, госпожице, но страх ме е, че ще трябва да се откажем от нея.

— Но защо?

— Вечеряхме в петък в Шене, в събота в Кастелфльор, в неделя у Риеж, а в понеделник приятелите ни бяха у дома… Днес е вторник!

— Нали сме дошли на село, за да си почиваме — отбеляза мъдро Реймон Деплан.

— Или поне сме имали това похвално намерение. Мисля, че ще бъде неразумно Терез и Симон да излизат и тази вечер. За съжаление отговорностите ми като глава на семейство ми налагат да бъда откровен.

— Прекалено много, но аз ще видя Терез и ако и тя откаже, ще се карам с вас.

Когато излизаше от стаята, Сюзан се обърна и видя, че Реймон Деплан я гледа захласнато, но това не я смути никак.

— Получихме покана от госпожа Сенвал. Каква прекрасна идея — бал в зелено и лилаво! Ще полудея от радост.

— Лилави тоалети на дамите, а бледозелени тоалети на момичетата, лилави и зелени цветя ще украсяват салона, в лилаво и зелено ще бъде компльонът!

— А, ще има и компльон! — извика Сюзан.

— Чудесен компльон, госпожице, на мен се падна удоволствието да го водя с братовчедка ми Маргьорит.

— Господи, трябва да е много интересно да се води компльон! — извика Сюзан тъй искрено, че двамата мъже прихнаха да се смеят.

— Да можех да избирам партньорката си! — каза Деплан. — Но понеже не мога да го направя, обещавате ли ми да танцувате с мен първия валс, вашия първи валс?

— С удоволствие.

Сюзан му кимна и се закани с пръст на Реол, който се готвеше да я придружи до Терез.

— Стойте, стойте, знам пътя. Искам да говоря на Терез насаме. Довиждане, господа!

Но и госпожа Реол даде почти същия отговор като мъжа си.

— Четири дни поред, и то като се има предвид, че това е от два месеца насам! Прекалено става. Ето и господин Деплан ни покани за утре вечер от името на госпожа Сенвал, но му отказахме. Много неприятно е, че отказваме на приятелите си, особено на вас и Колет!

— Колет ще ми се сърди, знайте. Ще ми се кара.

— Нима може някой да се кара на вас?

— И още как! Има някои, които постоянно ме мъмрят, например Мишел.

— Е, това не го вярвам!

— И грешите. Мишел може да бъде много лош. Нали видяхте как се държа с Ланжий?

— Наистина… А какво стана с горкия Ланжий?

— Нищо не е станало или по-право — не знам. Мишел е много особен, намразил е дори и приятеля си Деплан.

— Нима господин Деплан е бил някога приятел на господин Тремор? Та той е нула пред него!

— Нула? Наистина той не е ангел, но е голям смешник и ме забавлява. Той така спокойно говори глупости, че умирам от смях.

— Сюзан, признайте, че той се възхищава много от вас и че ви го е казвал!

— Може би. Но какво да правя, има хора, много по-интелигентни от Деплан, но те ме дразнят.

— Не сте ли доста суетна, Сюзи?

Мис Северн спусна дългите си мигли.

— Това развлича — въздъхна тя.

— А ако тъкмо заради това господин Тремор не обича господин Деплан?

— Не го обича? А, ще го обикне пак! Ами ако и аз обръщам гръб на хората, които не мога да търпя, като например госпожа Дьо Лорж?

— Тя е глупава жена.

— Кажете по-добре, че е позьорка, нахална, невъзпитана! Мисли се за хубава, цапоти се, слага си перуки! Не разбирам защо Колет приема тази жена… А Мишел я намира духовита!

— Аз не мисля, че е особено духовита, но колкото до перуките…

— Да, да… Ох, как ме отвращава!

Сюзи мачкаше нервно чадъра си.

— Но, мила Терез, аз не съм дошла, за да ви говоря за госпожа Дьо Лорж. Искам да дойдете довечера.

И Сюзан започна пак да настоява, но Терез й отговаряше все едно и също: Жак каза това, Жак предпочита онова.

— Та вие също ли му се подчинявате на вашия Жак? — извика Сюзан, изгубила най-после търпение.

— Зависи… но не обичам никога да му противореча.

— Правите грешка, че го глезите така, Симон, един съвет от мен — извика Сюзан на влязлото момиче, — не се женете. Когато човек се ожени, не може да прави каквото си иска.

Момичето се засмя свенливо.

— О, ние с мъжа ми ще искаме винаги едно и също нещо.

— Ние с мъжа ми! Я ги гледай тези малки момиченца! Мислили ли сте вече, Симон, за бъдещия си мъж?

Сюзан се чувстваше вече стара със своите двадесет и две години.

— Да, понякога съм мислила — отговори Симон и се изчерви.

Беше прекрасна с детското си лице, с дългите си плитки, с невинната си усмивка и с учудения си поглед, в който се отразяваше цялата й невинна душа.

Когато Сюзан потегли за Кастелфльор, в ума й се въртяха впечатления от току-що направеното посещение. Яд я беше, а сама не знаеше защо.

„Господин Реол е просто смешен. Голяма работа, че четири нощи поред са си лягали късно! А ние с Колет от осем нощи не сме си лягали по-рано от два часа! А Терез? Навярно й е все едно дали ще остане вкъщи, когато другите се забавляват. Кой знае, може би предпочита да прекара една вечер насаме със своя Жак.“

И Сюзан шибна гневно лъскавите гърбове на двете понита.

„Много се радвам за бала у Сенвалови — продължаваше тя. — Каквото и да казва Терез, Деплан е много мил… Бил позьор? Е, кой ще хвърли пръв камък върху него днес! Наистина ме харесва. И колко други още смятат, че съм хубава. Нека се възхищават от мен! Терез нарича това кокетство. Тя може да говори така, защото има мъж, който живее изключително за нея. Аз съм сигурна, че Жак сам й прави толкова комплименти, колкото правят на мен Деплан, Поимери и всички други, взети заедно! Ще ме ревнува ли Мишел от тези хора? Ревнив ли е човек, когато не обича? Аз също не го обичам… но не съм ревнива.

Смешно! Терез живее скромно, това се вижда, принудена е да прави икономии, лишава се от много неща и все пак не съм видяла по-щастлив човек от нея. Наистина тя изглежда много щастлива! За нея вечерята у Колет не представлява нищо.“

Кончетата бяха много уморени. Сюзан ги спря съвсем и ги остави да пасат трева край пътя.

„Колко лесно се вижда, че господин Реол обожава Терез! По хиляди неща. Сигурна съм, всички мислят, че Мишел не ме обича. Питам се как би изглеждал, какво би ми казал, ако ме обичаше.“

В гората се чу шум и кончетата наостриха уши.

— Хайде, хайде, страхливци — извика им Сюзан.

— Обзалагам се, госпожице, че ме взехте за горски разбойник!

Сюзан се обърна и видя Пол Реол, който се смееше от все сърце. В едната си ръка държеше молив, а в другата лист хартия с писани и зачерквани драскулки. По светлите му дрехи бе полепнал мъх.

Той бе висок черноок мъж, слаб, но истински парижанин в държането си. Под грижливо подрязаните му мустачки се очертаваше насмешливата му уста, но в очите му се четеше доброта.

„Не се бойте от скитника, той е добро дете“ — казваха очите му.

Пол Реол бе извършил не една лудория, но сърцето му остана непокварено. Интелигентен, нито свенлив, нито нахален, нито смирен, нито горд, Пол Реол съзнаваше добре качествата си, както и недостатъците си. Без да се старае да изтъкне първите или да прикрие вторите, той търсеше неволно симпатия и прошка и почти винаги ги намираше.

Очарован от хубостта на малката американка и окуражен от свободното й държане, той бе започнал да я ухажва. Но един ден Сюзи му се изсмя в лицето и оттогава те станаха добри приятели. Когато Пол узна за годежа й, я поздрави сърдечно и много похвали Мишел.

— Ето един брак, който благославям с двете ръце. Луд ли е Ларошфуко, та казва, че нямало идеални женитби?

Между тях се създаде истинско приятелство, без никакви други мисли. Пол говореше каквото му хрумне, Сюзан се смееше на брътвежите му. Невъзможно беше човек да е строг с това жизнерадостно момче и всички го обичаха въпреки недостатъците му.

— Я виж! — извика Сюзан зарадвана, като го видя. — Човек може да помисли, че сте се търкаляли в сено. И какъв унесен вид имате. Господи! Да не слизате от Парнас?

Той наведе виновно очи.

— Уви, госпожице, не трябва да се учудвате на моите глупости.

— Да не сте влюбен?

— Точно така, госпожице, влюбен като никога досега в живота си!

— Горкото момче, да го оплачеш! И сигурна съм, че най-малко за двадесети път сте влюбен така.

— Не се подигравайте! Този път мога да умра от любов.

— Хайде де, бих искала да видя как.

— Много любезно. Наистина грешите, като ми се присмивате. Работата е много сериозна.

— Признавам, че признаците са доста обезпокоителни. От колко стиха се състои поемата ви?

— То не е поема, госпожице, а сонет. Сонетите се състоят обикновено от четиринадесет стиха, а аз за съжаление съм написал само четири, макар че от осем часа сутринта съм на работа. Тези четири стиха, писани в продължение на два часа, са ясно доказателство, че ми липсва талант.

Сюзан се изсмя непочтително.

— Два часа ли? Та сега е дванадесет. Значи цели четири часа — по един стих на час! Доста насърчително.

— Дванадесет ли е вече? — извика Пол и се хвана за главата. — А съм канен на обяд у господин Ланкри. Госпожа Дьо Лорж ще ме заяде, щом ме види, разбира се, като десерт.

— А, госпожа Дьо Лорж! Значи сонетът…?

— О, боже мой, съвсем не! Добре ме наредихте!

Сюзан прихна да се смее.

— Аз ще мина близо край господин Ланкри. Искате ли да ви оставя на кръстопътя? — попита Сюзан мило, като се съвзе от смеха.

— Дали искам? И още как! Но вижте ме — ще помисли човек, че съм спал в някоя плевня.

— Е, нищо, ще направите мили очи, ще кажете някоя и друга глупост… Госпожа Дьо Лорж не е много взискателна.

Пол изтърси палтото си от мъха и след кратко колебание седна до Сюзан.

— Искате ли да карам аз?

— Не, това ми прави удоволствие.

И тя шибна леко с камшика си кончетата.

— Хайде, поете, прочетете ми стиховете си.

Пол започна да декламира:

„Очите ви не казват нищо.

Нима няма какво да кажат,

когато срещнат моя поглед?

Чух гласа ви, видях…“

— Усмивката ви, то се разбира от само себе си. Не чуйте, стиховете са непоносими, освен когато са много хубави.

— О!

— Руса ли е?

— Не.

— Черноока?

— Да.

— Момиче? Значи ще се ожените за нея.

— Уви!

— Как тъй уви?

— Уви! Отказаха ми.

— Да не е Маргьорит Сенвал?

— Не.

— Казахте черноока… Хубава ли е?

— Божествена!

— Отгатнах: Симон.

Пол въздъхна.

— Да, Симон.

— Добре, какво по-хубаво! Оженете си!

— Лесно е да се каже: оженете се! Но вие не познавате Жак.

— В какво ви укорява? За лудориите ли ви!

— Главно заради безделието ми. Мисли, и то справедливо, че ако имам постоянно и сериозно занимание, няма да ми остава време за глупости. Обещах му, че ще работя, но той не вярва, докато не види като свети Тома. А мен това не ме насърчава никак… Също и заради историята с онази англичанка.

— Коя англичанка?

— Англичанката, която отвлякох миналата зима… Трябвало да се оженя за нея.

— Добре сте направили! Откъде ви дойде наум да крадете англичанка? Е, как завърши авантюрата ви?

— Много просто. Разбрахме се, с Пенелопа, тя се казваше Пенелопа, че характерите ни не си подхождат изобщо. Тогава се разделихме най-трогателно и тя се върна на своя остров. Само Жак вдига шум за тази работа. Третира ме като донжуан, Ловелас и прочее. Вече месец, откакто му открих любовта си към балдъзата му…

— И той ви изгони?

— „Каине — развика се, — какво направи с онази англичанка? Никога, чуваш ли, никога не ще ти дам това невинно дете, ако не ми докажеш, че работиш. И ако се осмелиш да й кажеш и една дума за любов, кракът ти повече няма да стъпи у дома!“ Кажете, госпожице Сюзи, не съм ли най-нещастният човек?

Сюзан го погледна с дълбоко съчувствие и същевременно с любопитство. Като всяка неромантична жена, тя се интересуваше и от най-баналната любовна история.

— Ще ми помогнете ли? — запита я Пол.

— От все сърце, стига да мога и ако и вие бъдете разумен.

— Като светец, ще видите. Симон ме преобрази. Имам само една цел, едно желание, една мечта в живота — Симон! А хората не ми вярват!

Сюзан го слушаше, но кой знае защо, думите му я дразнеха.

„Влюбените са страшно досадни“ — каза си тя.

Стигнаха до кръстопътя и той слезе.

— Вие сте моята добра фея, госпожице Сюзи. Благодарение на вас госпожа Дьо Лорж ще бъде по-милостива. Но моля ви: не казвайте нищо на Мишел! Веднага ще вземе страната на Жак. „Работи и се утешавай, човек не умира от любов“ — това ще ми каже той.