Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Fiancée d'Avril, 1898 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,1 (× 28 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание
Ги Шантпльор. Априлската годеница
Маг’77, 1992
История
- — Добавяне
V
Мей Бетюн разсъждаваше така: „Сюзан е американка, а Мишел е дошъл кой знае от коя неизвестна планета. С какво право ще им налагаме френските условности?“
Всички в Ривайе разсъждаваха като Мей Бетюн. Понеже познаваха светските интереси и независимия характер на Сюзан, а, от друга страна, познаваха Мишел като доста дивичък домосед, никой не се учудваше, като срещаха Сюзан в обществото сама с Колет без годеника си или когато ги срещаха сами двама да се разхождат в гората. От двамата годеници без съмнение той бе влюбеният, защото беше богат, а се женеше за бедно момиче, а тя, въпреки вкусовете на своя бъдещ съпруг, продължаваше да бъде общителна и да не липсва от никой салон в Ривайе. Тези годеници разбираха любовта и светското благоприличие посвоему. Но това не се зловидеше на никого в Ривайе, напротив, всички приемаха с отворени обятия не само веселата Сюзан, но и Мишел, ако случайно някога се решеше да напусне кулата си, за да отиде да се забавлява.
За да оправдае постоянните си отсъствия, Мишел казваше, че има важни работи за довършване. Историята на древните народи лежеше непобутната в папката му, но бележките си от последното пътуване той подреждаше с голямо увлечение. След дълъг уморителен труд приветливите лица на Колет и Робер, радостта на децата им и усмивката на Сюзан бяха най-сладката му почивка.
Понякога той четеше на Сюзан това, което бе написал, и оставаше учуден от будния й ум.
В обществото, тоест на сутринните, вечерните или следобедните забави много ухажваната Сюзан се веселеше от все сърце. Мишел виждаше как тя обича да танцува, да се смее и да бъде харесвана, но се зарече да я оставя да прави каквото ще и да бъде любезен с младежите, които бяха около нея. Когато присъстваше на забавите, Мишел не стоеше настрана. Той взимаше участие в „невинните“ игри и за да не се различава от другите мъже, съсипваше се да флиртува с госпожа Дьо Лорж, една лесно утешима вдовица. Лично със Сюзан Мишел не се занимаваше много, но не забравяйки правата си на годеник, от време на време отиваше при нея, за да й предложи ръката си или за да й услужи с нещо. Тогава, учудена, Сюзан го възнаграждаваше с усмивка, която означаваше: „Я гледай, та вие сте били тук, много ми е приятно.“ Той не й се сърдеше. Младежкото й увлечение му бе много забавно — като нещо неизвестно нему. Но най-хубавите мигове на тяхното „приятелство“ бяха часовете, когато бяха сами двамата. Сюзан беше отлична ездачка. Три пъти седмично тя възсядаше красивия си червен кон, подарен от годеника й, и двамата кръстосваха цялата околност. Това бяха вълшебни излети, часове на лудо препускане или на дълги разговори при ритмичния ход на конете. Тези сутрешни разходки на чист въздух отморяваха Мишел от неговата работа и Сюзан от нейните удоволствия.
Но Мишел с мъка привикваше с „презокеанското“ държане на годеницата си. Колет искаше да й наложи своите схващания, но малката американка се противопостави тъй енергично, че Колет трябваше да отстъпи. Еди ден Сюзан изложи теориите си за благотворителността.
— Виждате ли, Мишел, благотворителните учреждения не са достатъчни, трябва да се притече на помощ и частната благотворителност. Но човек не бива да разпилява средствата си безразборно, трябва всеки един да поддържа известно число бедни — според сумата, с която разполага, но не е достатъчно да им дава своята парична помощ, трябва да отделя за тях от времето си и от сърцето си. Аз, която не съм богата, мога да си позволя да раздам тук-там по някое петаче, по чифт чорапи или по някоя евтина рокличка. Ако раздавах това, с което разполагам на много места, никой нямаше да почувства помощта ми. Затова всичко, което мога да дам, го давам на семейство Мишо! Знам, че то не е много при тяхната мизерия. Дядото и непълнолетната още внучка работят от сутрин до вечер, за да поддържат недъгавата баба и останалите деца, понеже бащата и майката са починали. Ще се радвам, ако мога да облекча товара им. Те се радват, като ме видят, аз им давам съвети… Да, приятелю, и много добри съвети! Разговарям със старата, мъмря децата, когато не се пазят чисти, и понякога даже ги мия сама. Когато са послушни, аз им нося бонбони. А през това време по-голямото момиченце, Марсиен, което умее много добре да плете дантели, работи. Струва ми се, че децата са станали по-прилежни в училището, откакто започнах да се интересувам от бележките им, и дядото казва, че всичко вкъщи се е променило, откакто научих Марсиен да разтребва стаите и да слага цветя в глинените гърнета. На дядото се харесва много да има цветя у тях.
— Да, да — настоя Сюзан, като видя, че Мишел се усмихна, — на дядото му харесва това. Аз самата не съм поетична, но мисля, че не е безполезно да има малко поезия в живота на бедните. Това съм го чула от баба ми. Нося у Мишо също и забавни книги за четене, та да разсея монотонния им живот. Да, Мишел, мисля, че съм направила доста добро на тези хора и с това съм доставила радост и за себе си.
Това верую възхити Мишел. Значи куклата не се ограничава с една посредствена интелигентност. При това тя имаше сърце и сърцето се присъединяваше към ума, за да вършат заедно добро. Той й прости за велосипеда, който й помагаше да прави добрини.
Но не всички американщини на годеницата си бе готов да прости. Една вечер я видя в Кастелфльор да танцува пред двадесет души „танца на фустата“ така важно и с такова умение, че се засрами.
Този „танц на фустата“, който бе голямата сензация в Англия и Америка, бе една от големите дарби на мис Северн. Тя го танцуваше леко, ефирно, както лети пеперудата. При всяко движение на ръцете й роклята й от светлолилав фулар я обгръщаше като криле и даваше пълна илюзия на голяма красива пеперуда, която привличаше.
Не можеше да се отрече невинната прелест на това грациозно създание, както и не можеше да не се възхити човек на прелестната малка статуйка от плът, която широката гъвкава рокля обвиваше. Мишел трябваше да признае силата на тази прелест, но той си спомни, че не бе сам, в салона имаше и други и тази мисъл го разгневи, причини му почти физическа болка:
След малко Сюзан се оказа случайно до Мишел и видя, че той не споделя общия ентусиазъм.
— Колко сте намусен! — каза тя весело, щастлива от успеха си.
— Слушайте, Сюзи, този танц не ми хареса и трудно ще ми бъде да ви поздравя.
— „Танцът на фустата“ ви шокира? Та той се играе във всички салони.
— Възможно е, но да си призная, досега не съм го виждал никъде, освен във „Фоли Бержер“, и ми беше много неприятно да го видя днес.
Сюзан се разсмя.
— Грозен ли е?
— Не, прекалено хубав е!
— Намирате, че съм хубава?
Мишел се усмихна, но в тъмните му очи пробягна неопределено изражение.
— Тъкмо затова.
Мис Северн се изчерви.
— Ще изпълните ли желанието ми — каза Мишел, този път съвсем сериозно — да не танцувате вече този танц?
Тя обмисляше решението си.
— Ще бъдете ли много, много доволен от това?
— Съвсем доволен.
— И ще бъдете ли в замяна на това много мил с мен?
— Доколкото мога да бъда.
— Добре тогава, вече няма да танцувам „танца на фустата“… поне тази вечер.
Мишел се зачуди на послушанието й и си каза, че с търпение ще може да премахне много от ексцентричностите й. Но не разбра, че послушанието й се дължеше на комплимента му, който тя намери най-ласкателен от всички комплименти, които бе получила тази вечер.
Този пръв успех не накара Мишел да търси по-често дух на подчинение у годеницата си. Но облаците бяха много редки на техния хоризонт. Без да иска да го признае пред себе си, на Мишел започна да му става приятно присъствието на жена в живота му.
Сърдечното й приятелство му ставаше скъпо. В него имаше нещо много изтънчено, нещо много нежно, което характеризира приятелството между мъж и жена.
Това приятелство му стана скъпо, но без да го поглъща напълно, без да го придружава в самотата му. Той му се радваше само инцидентно, както на слънчевите лъчи, които обичаше да гледа как играят по листата около кулата, без да проникват вътре.
Мишел предпочиташе да вечеря в Кастелфльор в малкото дни, когато Колет нямаше гости.
Една вечер към седем часа, като влизаше в малкия салон, Колет стана насреща му и развълнувана го запита дали случайно не е виждал Сюзан.
— Сюзан ли? Не! Нима е излязла? Ей сега ще плисне пороен дъжд — каза той и подаде ръка на господин Фовел, който четеше до лампата и му стисна ръката, без да вдига очи от книгата.
— Тя отиде у Мишо и аз бях започнала вече да се безпокоя, когато малкият Луи дойде и каза, че баба му умряла внезапно и Сюзан не искала да остави децата сами, преди да се върне дядо им. Казах да впрегнат колата. Дано Сюзи не тръгне, преди колата да стигне до Мишо.
— Каква смела филантропка! — извика господин Фовел, който бащински обичаше бъдещата си снаха.
Мишел седна недоволен.
— Намирам, че тя прекалява със своята филантропия и главно със своеволието си — промърмори той. — Вече е твърде късно, за да излиза едно момиче само.
Колет сви рамена, с което искаше да покаже, че не може с нищо да помогне и Мишел заговори с Робер за друго. Но когато казаха, че колата е готова, той стана.
— Ще отида да я потърся — каза той.
Старата Мишо спеше вечния си сън на своето легло, където години наред бе чезнала като вещ, изхвърлена от употреба. Трепкащите светлини на двете свещи очертаваха острия й профил върху засипаната с цветя възглавница.
Коленичили до леглото, старият Мишо и Марсиен се молеха.
От време на време пламъчетата се засилваха и светлината достигаше до ъглите на стаята. Сюзан седеше неподвижна до прозореца, загледана в свещите. Беше бледна и лицето й изглеждаше отслабнало. Бе тихо и в тази неестествена тишина предметите изглеждаха странни.
Мишел застана гологлав почтително до леглото с онова вълнение, което замества молитвата в такъв случай. След това се приближи до Сюзан.
— Благодаря ви, че дойдохте — каза тя тихо. — Мога да си тръгна, една приятелка на Марсиен ще бди тази нощ.
Като чуха да се шепне, Мишо и Марсиен се изправиха. И двамата плачеха. Разчувстван, Мишел им подаде мълчаливо ръка. На малкия Луи той бе обещал подкрепата си, но в този момент мислеше само за Сюзан, изплашен от бледността й и сухите й трескави очи.
Тя го последва няма и безводна, той я зави с едно палто и я изведе вън. Все тъй мълчалива, Сюзан седна в колата. Конете потеглиха.
— Какъв тъжен ден! Колет много се безпокоеше за вас.
Мишел каза това машинално, без всяко намерение да я укорява. Но Сюзан не го разбра.
— Правя всичко, което мога, за да не безпокоя никого — отвърна тя. — При първа възможност изпратих Луи… не можех да оставя децата сами с умиращата си баба. Правя това, което мога…
— Но аз не ви упреквам в нищо — добави Мишел. — Смятам само, че сте прекомерно уморена.
Тя въздъхна дълбоко и започна да разказва как намерила днес следобед старата Мишо умираща, без децата да разбират какво става с нея. Веднага пратила малкия Луи в селото да вика лекаря, стария Мишо и свещеника, но когато те дошли, всичко било свършено. Марсиен не искала да повярва, че баба й е умряла, прегръщала я, викала я…
— О, Мишел — продължи Сюзан, — да знаете какво изпитах в този момент! Струваше ми се, че за втори път загубвам баба си и чичо Джон. Почувствах се сама, тъй сама, че…
Тя въздъхна дълбоко и наведе глава.
— Сюзи, бедно дете…
Мишел инстинктивно я притисна до себе си. Това не бе милувка, това не бе и братско чувство. Ако детето, което преди малко го водеше при умрялата си баба, бе въздъхнало така, сигурно и него щеше да притисне по същия начин до сърцето си, сърце, което бе страдало и което разбираше страданията на другите. Това бе съчувствие на силния към по-слабия, бе здравата ръка, която се протяга за помощ на крехката детска ръка.
Сюзан бе безсилна като малко дете. Цели часове се бе борила със спомените си на сираче, енергично бе ободрявала и утешавала другите. Уморена да прави усилия над себе си, тя се бе отпуснала сега и й бе приятно да утешават на свой ред и нея.
Със свито от мъка гърло, със сухи трескави очи, тя не плачеше, а притискаше челото си на рамото на Мишел, ръката си бе сложила в неговата и от време на време цялото й тяло потрепваше. На няколко пъти се опита да заговори, но Мишел не я оставяше и сам й говореше нежни думи, каквито му дойдеха наум. Конвулсивните потрепвания станаха по-редки, малката ръка се стопли, уморената глава се отпусна на рамото. Мишел замълча, за да не смущава спокойствието й.
Колата продължаваше по пътя. От време на време през стъклото на купето провикваше светлината от някоя къща. Дъждът валеше монотонно.
— Бях много нервна — каза Сюзан след малко. Освободи се от прегръдката му и потри челото си с ръка.
— По-добре ли сте сега? — попита Мишел.
— Да.
— Обещавате ли ми, че тази вечер ще бъдете разумна и няма да мислите за неща, които ви измъчват, ще си казвате, че в замяна на тези, които сте загубили завинаги, сега имате семейство, което ви обича, което се грижи за вас и което иска да ви направи щастлива?
— Да.
Той я погледна внимателно, като се опитваше да види в мрака изражението на лицето й.
Колата спря пред Кастелфльор. Когато влязоха във вестибюла, Сюзан се спря.
— Аз не ви благодарих, Мишел. Вие бяхте истински приятел за мен… Толкова добър!
Той хвана ръката й, както преди малко в колата, стисна я нежно и погледна годеницата си със странен поглед.
— Вие сте неизказано добра! — каза той.