Ги Шантпльор
Априлската годеница (19)

I

Когато към осем часа се върна в Кастелфльор, Мишел беше вече по-спокоен. В салона намери господин Сенвал и Ланжий, които бяха дошли да узнаят как е Сюзан. Робер повтори думите на лекаря. Колет влезе и отведе брат си при годеницата му.

Тя беше бледна като слонова кост и тази бледност се подчертаваше още повече от синкавата белота на завивките и възглавниците й. Но малко по малко чертите й се оживиха и нервната раздразнителност, която тъй много беше изплашила Колет и Антоанет, бе изчезнала.

Когато Мишел и Колет се приближиха до леглото й, тя се усмихна и подаде ръка. Превръзката на челото й, от която се подаваха няколко непокорни къдрици, й придаваше още по-детски вид. Мишел се бе зарекъл да бъде спокоен и от страх, че гласът му ще затрепери, стисна мълчаливо ръката на Сюзан.

— Мишел, докторът беше много любезен. Каза ми, че съм била като децата, умеела съм да падам, без да се ударя, че съм била отлична ездачка, че съм показала достойно за похвала хладнокръвие, но след всичко това бил уверен, че доброто Провидение има пръст в цялата работа — в гласа й имаше несъзнателното кокетство на болен, който иска да го съжаляват. — Много се изплаших, мили Мишел!

Мишел стисна нежно ръката й.

— И аз също.

— Горкичкият ми брат — обади се Колет, — и той беше бледен като теб.

Сюзан погледна внимателно годеника си.

— Значи щяхте да скърбите, ако бях умряла?

Мишел се усмихна пресилено.

— Какъв въпрос! А вие няма ли на скърбите, ако аз умра?

— О, да, много ще скърбя.

Той коленичи до леглото й.

— Кажете ми, боли ли ви нещо? Какво чувствате?

— Нищо не ме боли, само съм малко уморена. Докторът има право, това е цяло чудо. Само че е стар неверник. Аз благодаря на Бога, че ме е покровителствал, а не като него на Провидението. О, колко съм му признателна! Нямам никакво желание да умра! И вие също сте му благодарен, нали?

— Да, мила Занна.

Тя се усмихна и в този момент бе тъй хубава, тъй невинна, че очите на Мишел се наляха със сълзи. Наведе се и целуна къдравата й глава.

— Спете спокойно — каза той.

— И вие също.

Когато Мишел бе вече до вратата, тя го повика.

— Ами Пепа? Горката ми Пепа?

— Вашата ужасна Пепа само се е подхлъзнала — каза той, като се закле в себе си никога вече да не поверява на „ужасната Пепа“ най-скъпото си същество.

И следващия ден Сюзан прекара в легло, но на третия лекарят й позволи да стане, при условие, че още два дни ще пази пълна почивка.

Мишел я намери, че лежи в будоара. Беше облякла една от домашните дрехи на Колет и крехкото й тяло се губеше в големите гънки на розовата коприна. Дантелите, които обкръжаваха главата й, й придаваха особена прелест. Под очите й още имаше сини кръгове, но цветът на лицето й сега беше по-свеж. Буйните й коси бяха събрани на тила. Под непокорните къдри на челото й се виждаше малка рана, покрита с марля.

Когато Мишел влезе, Колет, права пред шезлонга, нареждаше меките възглавници около леглото на Сюзан. Като видя сестра си да се грижи тъй майчински за годеницата му, Мишел почувства дълбока признателност към нея.

— Виж я — извика весело Колет, — прилича на малко момиченце, което е облякло роклята на майка си, за да играе на кукли.

— Добре ли сте? — попита Мишел.

— Да.

Потънала в пуха и коприната, тя наистина изглеждаше много добре. През отворения прозорец навлизаше струя свеж въздух. В стаята се чувстваше лек аромат на цветя.

Сюзан бе щастлива, че тъй много я обичат Колет, господин Фовел и децата, както и многобройните приятели, които не бе виждала, но които идваха по няколко пъти в Кастелфльор, за да питат за нея.

А най-щастлива бе, че я обича годеникът й, станал изведнъж тъй нежен и внимателен към нея.

— Лицето й е розово като халата й — каза усмихнат Мишел.

Доволна, Сюзан се засмя.

— Мик, вие започнахте да ми правите много комплименти! Хубаво е да бъде човек болен, но само да не го принуждаваха да лежи неподвижно. Представете си, Мик, цели два дни!… Колет беше тъй мила да не се отделя от мен през цялото време. Обещавате ли ми и вие да стоите днес при мен?

— Стига да искате.

— И утре през целия ден?

— Да, и утре през целия ден. Ще отида с Робер в Париж, но след пет дни. Дотогава вие ще бъдете съвсем здрава.

На Сюзан й се искаше да каже: „Мишел, ухажвате ме, за да ме развличате, както тогава, по време на разходката“, но се сдържа и само каза:

— Колет, в сравнение с брат ти, добрата самарянка не струва нищо.

— Ще направи много добре, ако остане целия ден при теб. Аз първа ще се възхитя от него — каза Колет.

Сюзан погледна годеника си.

— И други мислят като теб, но какво ще каже Мишел?

Мишел беше решил да не насърчава кокетството й, затова не отговори нищо, но отметнатата върху гърба на стола ръка на Сюзан беше така близко до устните му, че той не можа да се сдържи да не я целуне и Сюзан сметна това като утвърдителен отговор.

Пленничеството в будоара бе много приятно. Мишел удържа обещанието си. За него беше истинско удоволствие да прекарва със Сюзан часове наред, да се грижи за нея, да я слуша да говори, да се радва на усмивките й, а в това време, наведена над работата си, Колет усърдно бродираше.

Но Мишел не бе произнесъл нито една любовна дума — все от страх да не види Сюзи тържествуваща, че и от него е направила свой роб.

А в душата на Сюзан бе станал цял преврат. Тя видя около себе си любов и у нея се яви смътно желание да обича, да бъде обичана както Терез и Симон, да бъде и тя над всички, единствена за някого.

Дали Мишел си спомняше даденото в гората обещание, или само премеждието, което бе преживяла, го бе трогнало? Сюзи не знаеше, но имаше един неоспорим факт: след случката на могилата Мишел се държеше като годеник. Наистина той не й казваше нищо повече от това, което би й казал един брат, но се занимаваше повече с нея — това, което един брат, даже един другар не би направил, и в погледите, в думите му, в цялото му държане имаше нещо — какво именно, тя не знаеше, но нещо, което я правеше безкрайно щастлива. Тогава тя си зададе въпроса: „Ще ме обикне ли той? И щом като аз полудявам от радост при мисълта, че може да ме обича, обичам ли го самата аз?“

В това състояние беше душата на Сюзан.

И Мишел се опитваше да проникне зад чистото й чело, да отгатне мислите й. Тя тъй малко приличаше на другите момичета!

Мишел предложи на Сюзан да й чете на глас и тя се възхити, но като чу думата роман, направи гримаса.

— Обичате ли романите? — попита тя.

— Да, с тях понякога си почивам, но когато са написани добре и когато не са лишени от мисъл.

— А аз, когато искам да прочета хубави мисли, не ги търся в романите. Остават само сантименталните истории…

— Е?

— Когато са истински, те не ме интересуват, дори бих упрекнала автора, че разказва интимния си живот, за да се хареса на другите.

— Защо? — попита Колет заинтересувана.

— Защото мисля, че когато човек има свои спомени, по-добре ще направи, ако ги запази за себе си.

Колет се изсмя.

— Тогава какво да четем? — попита Мишел. — Кажете ми коя книга сте започнали да четете, ще я взема и ще продължим от страницата, до която сте стигнали.

— Добре, донесете „История на Меровингците“ от Августин Тиери — каза невъзмутимо Сюзан.

— Нима тази книга не те приспива? — извика Колет учудено.

— Да ме приспива! Та тя е великолепна! Описва цял един свят. Човек опознава хората от онова време, живота им, идеите им. Това е по-романтично от всички измислени романи, ако човек търси романтизъм, и същевременно е истина. Такива книги обичам аз.

И Сюзан се увлече да говори в този смисъл. Колет заключи, че тя е родена да се ожени за историк и Мишел започна да чете исканата книга.

Да, пленничеството беше много приятно, тъй приятно, че Сюзан и не мислеше да излиза, макар че докторът й бе вече позволил.

На четвъртия ден Сюзан разреши на Мишел да чете стихове. Той чете от Мюсе, от Сюли Прюдом, от Копе, от Верлен, като избираше най-нежните, пълни с чувство стихове, чрез които влюбените си казваха: обичам те.

Мишел четеше добре. Свенливостта му пречеше да чете с патос, но красивите нотки в гласа му и ясната му дикция бяха достатъчни, за да увличат.

Отначало Сюзан слушаше с известен скептицизъм, после с изненада, докато най-сетне поезията я увлече съвсем.

Към четири часа дойдоха да съобщят на Колет, че е дошъл господин Понмери със синовете си. Когато останаха сами, Мишел попита:

— Искате ли да ви прочета нещо, което страшно много обичам? Няма да ви чета цялото. Обикновено тези страници отварям, когато съм тъжен, затова ме е страх, че отново ще изпадна в такова настроение, ако прочета цялото. По природа не съм песимист, избягвал съм винаги мрачните мисли. Но тези стихове имат за мен особена прелест, не знам, но в тях има нещо прекрасно и същевременно нещо мъчително.

— Четете — каза Сюзан.

И той започна да чете за това, което „не се случва два пъти в живота“. Поетът гледаше с отчаяние на всичко и мисълта му непрестанно летеше към любимата жена.

С полузатворени очи, облегната на гърба на креслото, Сюзан слушаше с благоговение скръбта на една благородна горда душа.

Под влияние на някаква непреодолима сила Мишел вдигна глава и срещна погледа на Сюзан. Той разбра, че в тази минута — за първи път досега — те се разбраха. Мълчанието продължи няколко секунди. Не смееше да заговори от страх да не се е излъгал.

— Не — каза Сюзан, сякаш отговаряше на някаква своя собствена мисъл, — вие не сте песимист по душа. Тези, които се бунтуват срещу живота, не са песимисти. Това са хора, които очакват нещо от него, които вярват в щастието. И вие вярвате, нали?

— А вие?

— Аз също вярвам, от цялото си сърце…

На вратата се почука.

— Позволено ли е за приятели? — попита сладък глас.

— Вие ли сте, госпожице, о, разбира се, влезте! — извика Мишел, като се преструваше, че много е зарадван от посещението.

През полуотворената врата Симон подаде тъмнокосата си глава и след това се показа цяла.

— Сама ли сте? — попита Мишел.

— Терез остана вкъщи, все още не е добре. Аз дойдох с Жак, но той остана с госпожа и господин Фовел и Понмери в цветарника.

— Ще отида при тях — каза Мишел и излезе.

На вратата видя Антоанет, която носеше чая.