Ги Шантпльор
Априлската годеница (15)

VIII

„Колко е смешен Пол! — каза си Сюзи и подкара конете. — Изглежда, че много обича Симон. А тя — как се изчерви, като я попитах дали е мислила за своя бъдещ мъж.“

Сюзан знаеше, че Мишел ще се върне предната вечер и все пак остана учудена, като го видя, че я чака пред вратата, и то сърдит.

— Добър ден — каза тя тъй весело, като му подаде ръка, за да й помогне да слезе, че той не посмя да прояви веднага лошото си настроение.

Но когато влязоха в салона, Мишел не можа да се сдържи повече.

— Кога ще се откажете от лошия навик да излизате сама?

— Много обичам да излизам сама! — отговори тя най-спокойно, като сваляше пред огледалото шапката си.

— Отгоре на всичко и закъснявате. Колет започна да се безпокои.

Сюзи се обърна с шапка в ръка и го погледна.

— А вие не?

— Естествено, че и аз се безпокоях. Дойдох преди близо час.

Сюзан не отговори нищо и влезе в трапезарията, където Колет, Робер и децата се готвеха да обядват.

— Моля за извинение — каза тя и седна на мястото си.

— Ние трябва да се извиним, но Низет беше гладна. Всъщност вие закъсняхте само десет минути — каза господин Фовел.

— Защо закъсня? — попита я мило Колет.

Мишел седна на мястото си и започна да яде мълчаливо.

— Да си призная, поскитах малко и не знаех, че е късно. Освен това по пътя срещнах Пол Реол и го заведох у госпожа Дьо Лорж, бил канен на обяд.

Мишел изпусна вилицата си.

— Позволихте на Пол Реол да се качи в кабриолета ви?

— Разбира се.

— А на вас ви се струва естествено младо момиче да се разхожда с млад мъж?

Гласът му трепереше от яд.

— В Америка това е нормално. Освен това репутацията на едно момиче не може да зависи от някакви глупави условности! — извика Сюзан също тъй гневно.

— Ние не сме в Америка!

— Чакайте, по-спокойно! — намеси се господин Фовел.

— Как мога да бъда спокойна, когато… — започна Сюзан.

— Не се сърдете, мила малка братовчедке. На теория вие сте права, но на практика Мишел е прав… Ако малко поразмислите, ще се съгласите с мен.

Сюзи утихна, а Мишел се загледа през прозореца.

— Ами какво казаха Реолови, ще дойдат ли? — попита Колет, за да промени темата.

— Няма да дойдат. Четири нощи си лягали късно и Жак се страхува, че Терез ще се преумори.

— Глупости! — каза Мишел, който бе още ядосан.

— Глупости ли? — попита Сюзан, като се раздразни отново. — Нима е глупост един мъж да се грижи за жена си?

— В този именно случай е глупост.

— Какво искате от тях — намеси се пак господин Фовел, като си сипваше салата, — те са влюбени като гълъбчета.

— Вече шест месеца, откакто са женени. Струва ми се…

— Че вече е минало времето да си гукат — продължи господин Фовел. — Чакай, приятелю, нека ти дойде до главата, ще те видя дали няма и ти да гукаш като всички.

— Не вярвам… О, не! — възрази Мишел, навел глава.

Силна червенина заля лицето на Сюзан и очите й се насълзиха от яд, но с усилие на волята си каза някак неестествено спокойно:

— У Реолови беше Деплан.

— Не можете ли да кажете господин Деплан? — започна пак Мишел.

— Е, както обичате! Преди малко казах Жак и това не ви направи впечатление.

— Не е все едно — каза господин Фовел добродушно в ролята си на помирител.

— И тъй, видях господин Деплан, който ми разказа за бала.

— Ах, наистина, я разкажи! — извика Колет.

И те се увлякоха да говорят за зелените и лилави рокли, а в това време господин Фовел заговори с Мишел за Ориента.

След обяда Сюзан си взе шапката и каза на Колет, че ще отиде край реката. Мишел, който съжаляваше ако не за укорите, то поне за начина, по който ги бе направил, я попита любезно дали може да я придружи.

В подножието на склона седнаха на една пейка. Реката течеше пред краката им и шумеше приятно.

Сюзан чертаеше по пясъка с върха на чадъра си, а Мишел, мрачен както винаги, гледаше неопределено пред себе си. Сюзан го погледна и поиска да каже нещо, но се поколеба.

— Мишел — каза най-после, — спомняте ли си понякога за жената, която ви е причинила толкова скръб?

Мишел трепна, но веднага се опомни и каза спокойно:

— Не, вече не мисля за нея. Казах ви, че тази любов беше една авантюра и аз се излекувах напълно от нея.

Тя помълча и после каза:

— Много ли беше красива тя?

Мишел я погледна насмешливо.

— Защо ми задавате този въпрос?

— Сигурна съм, че тя е била много красива, по-красива от мен — каза Сюзан, навела очи. — И… вие я обичахте много, нали?

— Да, много — каза той равнодушно. — Но ще ви моля да забравите тази история, както и аз сам съм я забравил.

И като се опита да се усмихне, прибави:

— Понеже заговорихте за моето минало, аз ще ви запитам за вашето. Зная, че не сте романтична, нито сантиментална, но зная положително й, че годежът ви е отчаял, отчайва и сега много мъже.

— Вие знаете всичко, нали ви разказах.

— Но в Америка са ви ухажвали, нали?

Той се смееше, но я наблюдаваше сериозно.

— О, разбира се, дребни флиртове, но не толкова, колкото вие мислите.

— И никой ли не е искал да се ожени за вас?

— Да, един търговец от Нови Орлеан. Ах, колко смешен беше! Нито аз, нито чичо Джон го харесвахме…

— Ако някой би ви обикнал там, може би вие щяхте да се смилите над него и освободена от обещанието си — защото баба ви е желала само вашето щастие, щяхте да се омъжите във Филаделфия и… така щеше да бъде по-добре.

Сюзи изпусна чадъра си, който шумно падна на дървената пейка.

— Защо? — попита тя с негодувание.

— Защото може би щяхте да бъдете по-щастлива и…

— И вие също, нали?

— Не съм казал подобно нещо! — отвърна разпалено Мишел.

Сюзи не възрази и стана.

Принуди я да се спре и стисна двете й ръце.

— Сюзан — каза, — трябва да ми вярвате.

— Вярвам ви — отговори тя хладно. — Оставете ме да си вървя, Мишел, Колет очаква гости, трябва да се преоблека.

Стаята на Колет се отделяше от стаята на Сюзан чрез един будоар. Сюзан потърси Колет там, но не я намери. Понеже силно я болеше глава, извади иглите от косите си и те се пръснаха свободно по раменете й. Погледна се машинално в огледалото и видя страните си, мокри от сълзи. С яд ги изтри.

„Все едно ми е вече… Той е лош, несправедлив… толкова по-зле! Казвала ли съм му, че не съм щастлива? Той бил щастлив, а аз не! Просто отвратително! Има дни, когато го мразя!“

Някой почука на вратата.

— Колет, мога ли да вляза?

Господи, гласът на Мишел! Сюзан поиска най-напред да избяга, но гордостта й я прикова на мястото й и като скри мократа си кърпичка, каза спокойно: „влезте“, забравяйки, че е с разпуснати коси.

— Мислех, че Колет е тук — каза Мишел. — Мога ли да взема някоя книга за четене. Отивам си.

— Изберете, която искате.

Мишел взе, която му попадна в ръка.

— Лека нощ — каза Сюзан, — трябва да отида да се преоблека.

Бе уловила вече дръжката на вратата, когато Мишел й зададе такъв банален въпрос, че сам се притесни от него:

— Коя рокля ще облечете?

Сюзан го погледна учудена.

— Лилавата.

Той се поколеба малко и после каза:

— Очите ви изглеждат уморени… зачервени.

— Зачервени? Ни най-малко! От какво ще ми бъдат зачервени очите?

— Не знам, само констатирам факта. Може би от праха по пътя тази сутрин.

— Навярно. Значи съм грозна? Интересно!

Мишел се усмихна. Със своите къдрави, не много дълги коси около лицето си тя приличаше на красив малък паж. Но всичко това той не й каза, а се задоволи само с две думи:

— О, не.

Изведнъж се реши да заговори за това, което го измъчваше.

— Сюзи — каза, — искам да ви обясня защо ви казах тъй преди малко.

— Не сте ме наскърбили — отвърна тя все още хладно. — Нали веднага след това ми казахте, че не сте искали да ме обидите и аз ви повярвах.

— Радвам се — каза Мишел с тон, който по-скоро би означавал противното. — Довиждане, Сюзи.

И той излезе. Но зачервените й от праха очи го измъчваха. Освен това той бе забелязал в ъгъла на креслото мократа й кърпичка.

Час след това Колет четеше в салона в очакване на гостите си. Сюзан бе седнала в краката й, както често обичаше да прави.

— Колет — каза тя, — как мислиш, жената… която Мишел обичаше по-рано… вярваш ли, че той още мисли за нея?

— Какво ти е дошло наум!

— Не вярваш ли?

— Сигурна съм, че не.

— Колет — каза Сюзан, като сложи главата си на коленете й, — смяташ ли, че съм достойна за него?

Госпожа Фовел хвана с две ръце главата й и я целуна нежно.

— Та щях ли аз да искам да се омъжиш за него, ако не беше достойна?

— Как се казва тази жена?

Отначало Колет не искаше да говори за миналото, нито за отвратителната жена, но после отстъпи и каза името й, като разказа подробно цялата история.

— Тази пролет видях графинята в Кан, разбира се, не я заговорих… Вие с мис Стивънс бяхте вече заминали.

— Те са били тогава годеници?

Още един въпрос стоеше на устните й: „Беше ли нежен Мишел с годеницата си?“, но тя не посмя да го изрече.

— Да, бяха годеници — каза Колет, като се засмя. — Но ти няма защо да бъдеш ревнива. Годежът им бе съвсем френски!

Сюзан се изправи бързо.

— Колет, обещай ми, че няма да кажеш на Мишел нищо за това, което те питам…

Очите й се напълниха със сълзи.

— Днес си много нервна, мила моя — каза Колет. — Успокой се, няма да кажа нищо на Мишел. И ако продължаваш да мислиш още за спречкването ви днес на обяд, ще направиш грешка. Сигурна съм, че Мишел вече съжалява. Не бива да му се сърдиш.

— Аз не му се сърдя — отвърна Сюзан и целуна братовчедка си.

На сърцето й сега бе по-леко.

Цели пет дни Мишел не дойде в Кастелфльор. Когато Колет прати да питат как е, той отговори, че работел без отдих върху пътните си бележки. Тогава господин Фовел заяви, че ще отиде в гълъбарника му да го види и попита Сюзан дали не иска да го придружи.

Като видя неочакваните гости, Мишел се смути, макар че натрупаната с книжа маса пред него свидетелстваше за усилена работа.

Далеч от Кастелфльор, той избягваше постоянните случаи да упреква Сюзан и да я измъчва. И Мишел не лъжеше, като изтъкваше за втора причина на новото си отшелничество силното главоболие, което напоследък го измъчваше често.

— Смятам, че Реолови имат право, безсънните нощи много зачестиха — каза Мишел.

— Въпрос на навик — отговори Сюзан. — Аз например не се уморявам изобщо.

— И все пак изглеждате малко бледна — каза Мишел, като я гледаше внимателно.

Тя поклати отрицателно глава.

— Не сте ли болна?

— Не, забавлявах се много.

— Докога ще трае този живот на пустинник? — попита господин Фовел.

— Най-малко до края на седмицата.

— Ще дойдете ли на бала у Сенвалови? — попита Сюзан.

— Навярно, не ще мога да се въздържа да не отида.

Сюзан намери отново добрия си приятел. До вечерта на бала Мишел избягваше всички чужди хора, дори и най-близките си приятели, но с годеницата си излизаше на кон, както по-рано, четеше й написаното от него, разговаряха за наетия апартамент, за покупката на мебелите, изпрати шест пилета на Марсиен Мишо.

Сюзан си казваше от сутрин до вечер, че златното време се върна и бе доволна, напълно доволна от съдбата си. Тъй много мислеше за това, че започна и сама да го вярва.