Ги Шантпльор
Априлската годеница (18)

XI

Конете вървяха бавно през гората към Козята могила, където беше определена срещата на цялата компания. В душата на Мишел и Сюзи бе леко и радостно, както в първите дни на тяхното приятелство, но към приятелството сега имаше едно ново чувство.

От два дни той бе престанал да анализира всяка подробност в душата си и в този час търсеше да проникне само в душата на вървящата редом с него амазонка, в чиито широко отворени очи се криеха толкова тайнствени неща.

Същите причини за разногласия съществуваха още между двамата или можеха да се породят всеки момент. Недоразуменията бяха само приспани, но и двамата ги бяха забравили — тя повече от него, защото това бе в природата й, а той по-малко, но достатъчно, за да се наслади на тази благотворна забрава.

— Мик, вие не обичате разходките с компания и може би ще се отегчите?

— Ни най-малко!

— Знаете ли, че когато искате, вие можете да бъдете много мил? Защо не сте всякога такъв?

Мишел не отговори нищо. Само повдигна веждите си, с което искаше да каже, че не знае въобще, че може да бъде мил или пък, че не намира за нужно да бъде такъв. Сюзан можеше да го разбере както си иска.

— Изглежда, че обичате да се правите по-мрачен, отколкото сте по природа — продължи тя. — Изглежда, че под строгия ви, сърдит, малко състарен вид се крие жизнерадостен млад човек, който може да бъде весел и щастлив и от най-дребна причина. Това не знаех досега. Разказа ми го един ваш приятел.

Лицето на Мишел просия.

— Даран! — каза той. — Преди няколко дни получих писмо от него. Очаквах го да дойде следващата седмица. Кога сте се виждали с него, освен вечерта, когато ви приспа с археологическите си разкази?

— След годежа ни, преди вашето и неговото заминаване.

— Наистина, бях забравил.

— Той ви обича много. Вярно ли е, че не предприемал нищо, без да се посъветва с вас?

Мишел се засмя.

— Почти. Например в последното си писмо ме моли да намеря един инженер за баща му и да го посъветвам за избора на автомобил. Това е доказателство за голямо доверие, какво да правим — така сме свикнали. Обичаме да говорим с него за всичко, каквото ни дойде наум, безразлично дали е важно или не. Аз познавам целия му живот и той познава моя. Да, вярвам, че той ме обича. Аз също го обичам като свой брат.

— Толкова по-добре, Мишел, Даран ми харесва и аз също ще го обикна.

Мишел се учуди.

— А аз се страхувах, че Даран ще ви се стори малко — как да кажа — малко обикновен. Той се възхищава много от вас, вие сте го очаровали.

Тя се засмя тихичко и с детския си маниер каза:

— Колко хора се възхищават от мен! Просто смешно.

Мишел не намираше, че е толкова смешно, но не каза нищо. Не се въздържа да каже само с малко повече сериозност в тона:

— Вие знаете, че аз предпочитам колкото може по-малко хора да се възхищават от вас.

Но този ден Сюзи нямаше никакво желание да се сърди, нито даже да се задиря.

— О, Мишел — каза тя с укор, — мисля, че бихте могли да ми спестите тази тежка дума. Аз съм тъй сдържана, дори сериозна след бала у Сенвалови.

— Значи от два дни.

— Особено вчера у госпожа Риеж. Бях седнала до Реймон Де… до господин Деплан. И знаете ли за какво сме приказвали през цялото време? За американската конституция! Надявам се да сте доволен?

— Много доволен — усмихна се той. — Но ако вие говорите за американската конституция и при днешната разходка, ще отблъснете всички си ухажори.

Сюзи го погледна изпод око.

— Има едно средство да ги отблъснете вие сам.

— Кажете го веднага.

— То е… то е да играете по-добре от друг път ролята си на годеник. Да, да стоите до мен, да берете цветята, на които се е спрял погледът ми, да изглеждате…

Сюзан се смееше, но гласът й звучеше някак необикновено.

— И тъй, да изглеждате така, както всички годеници, нали… Не го казвам, за да ви упрекна!

— И би било несправедливо, мисля. Веднъж вие ми казахте, че годениците, тъй както ги разбират всички, ви са страшно досадни и че предпочитате един добър приятел.

Тя пак се засмя.

— Това е съвсем вярно, но… направете така само един-единствен път, за разнообразие.

Мишел мълчеше със свито сърце. За укор или не, но в забележката на Сюзан имаше известна доза истина.

Понеже Мишел мълчеше, Сюзан го попита:

— Ще ме ухажвате ли само един-единствен път, само днес, но през целия ден, за да не го правят другите?

В насмешливо зададения въпрос се чувстваше двояк смисъл.

— Разбира се, че искам — отговори Мишел, също тъй шеговито. — Но се страхувам, че сравнението, което ще направите, няма да е в моя полза.

Сюзан се наведе и го погледна в очите през полуспуснатите си дълги клепки, както правеше винаги когато искаше да се хареса.

— Ако наистина мислехте така, нямаше да го казвате.

И държейки с една ръка поводите, тя му протегна другата си ръка и той я целуна.

Отговорът на Сюзан и целуването на ръката й от Мишел не бяха нещо обичайно за техните отношения.

— Два без двадесет! — извика Сюзан, като погледна часовничето си. — Закъснели сме.

И тя пришпори своята Пепа.

Около ландото на Сенвалови, в което седяха госпожа Сенвал и госпожа Реол, неразположена от няколко дни, се трупаха елегантни ездачи, между които се очертаваха стройните силуети на няколко амазонки и червеното облекло на госпожа Дьо Лорж. На десетина метра от колата на голям камък седяха господин Сенвал и Деплан и пушеха, а младият Понмери се разхождаше. От групата се носеше шум от весели разговори, от време на време се чуваше веселият смях на някоя жена или цвиленето на кон, който предчувстваше приближаването на двамата свои събратя.

Отегчена да седи на едно място, Симон Шазе, още по-дребничка в амазонската си шапка, препусна с коня из полянката, спря се пределна купчина диви метли и започна да разглежда нежните им цветове.

Пол Реол се приближи до нея.

— Искате ли да ви набера от тях? — попита той, като следваше, без сам да знае, съвета, който в същия този момент Сюзан даваше на Мишел.

— Не, предпочитам да си набера сама.

— Да ви помогна ли да слезете?

— Дали ще имам достатъчно време?

— Ще имате, Тремор и мис Северн ги няма още.

Симон се освободи от стремената и докато се опомни, Пол я взе в ръцете си и я сложи на земята. Тя извика и пребледня.

— Изплашихте ме! — каза и се отдръпна от него.

— Моля извинение! Сърдите ли ми се? Причиних ли ви болка?

— Болка не сте ми причинили, но не обичам да бъдат груби с мен.

Говореше тихо, засмяното й лице се помрачи. Пол наведе глава.

— Простете ми, сгреших. Аз ви разсърдих, оскърбих — вас, за която бих пожертвал всичко, само да ви избавя от най-малката неприятност.

Тя мълчеше.

— Бъдете добра, Симон — замоли се той, изплашен от мълчанието й. — Сърцето ви е пълно със състрадание към страдащите, към болните, към бедните. Е, добре, представете си, че и аз също така имам нужда от вашата милост. И аз съм… нещастен, много нещастен, уверявам ви.

Симон го слушаше спокойно, но при последните му думи трепна.

— Вие сте нещастен? Но защо?

— Не мога да ви кажа. Жак ми забрани.

— Тогава е нещо лошо?

И Симон го погледна с широко отворени невинни очи.

— О, не е лошо, не мислете така.

Той се спря, поколеба се, нещо го задушаваше, но изведнъж се реши:

— Защото ви обичам, Симон, а Жак намира, че съм недостоен за вас.

— Вие ме обичате?

Тя каза това тихо, шепнешком, и скри лицето си с ръце, но изведнъж ги махна и Пол видя усмивка на хубавото й лице и сълзи в очите.

— Вие ме обичате! Та това съвсем не е лошо, господин Пол.

— Ах, колко сте мила!

Той изпита лудо желание да коленичи пред нея и да целуне мократа от скъпите й сълзи ръка, но си спомни, че не бяха сами.

— Значи сте съгласна да ми станете жена? Кажете, кажете по-скоро!

— Да, съгласна съм, но първо трябва да питаме Терез.

Пол едва се сдържа да не извика от радост.

— О, моята хубава Симон! Ако знаехте само колко ви обичам, колко щастливи ще бъдем…

Той съвсем забрави поръката на Жак и се отдаде на щастието си, че е обичан от този невинен ангел.

А Симон, засрамена, шепнеше тъй тихо, че Пол едва я чуваше:

— Аз съм щастлива, толкова щастлива!

Никой не мислеше да прекъсва влюбените. Чакаха да дойдат Сюзан и Мишел, за да потеглят, а те все още се бавеха. Когато се показаха в края на полянката, радостни викове и „браво“ гръмнаха в тяхна чест.

— Виждате ли, Мишел, ние сме последни — каза тя, малко нервирана от това шумно посрещане.

И преди Мишел да схване намерението й, тя пришпори силно кобилата си в бесен галоп през дупките, купчините сухи лиани и разпръснатите из тревата трупи. Изплашено, животното внезапно се спря и се изправи на задните си крака. Сюзан мислено се видя смазана под тежестта на коня. Всичко стана с бързината на светкавица. Инстинктивно тя освободи краката си от стремената и бързо скочи настрана, като затвори очи. Стори й се, че се удари в нещо, почувства силна болка в главата и загуби съзнание.

Когато дойде на себе си, беше в ландото на госпожа Сенвал. Конете вървяха в тръс. Тя видя Мишел, наведен над нея, поддържаш я с ръка, и срещна изплашения му поглед, почувства голямото му безпокойство и прошепна:

— Нищо ми няма, Мик.

Главата й се замая, потърси опора и се склони на гърдите на Мишел. Тя отново затвори очи.

 

 

Колет приближи до канапето, където бе седнал Мишел, и нежно сложи ръка на рамото му.

— Можеш да бъдеш спокоен, братко, докторът повтори дума по дума на Робер същото, което каза и на нас. По едно чудо се е спасила. Раничките по челото й са незначителни и след два-три дни шокът от уплахата й ще мине. Горкичката, колко ли се е изплашила! И ние не по-малко!

Колет си отдъхна облекчено.

Като видя Сюзан бледна, олюляваща се, без да разбира какво става с нея, с кръв по челото, и Мишел — съвсем слисан, занемял, Колет страшно се изплаши. Лекарят я успокои, но Мишел бе все още разтревожен. Той не слушаше какво му говори и седеше, отчаяно навел глава.

— Робер уверен ли е, че няма нищо опасно? — попита той.

— Напълно уверен.

— Мисля, че благодарение на високата трева ударът не е бил толкова силен — каза той тихо, като на себе си. — Аз видях, един сух клон й причини раните по челото.

Колет започна да му говори тихо успокоителни думи. След банята, която направи, Сюзи се почувства ободрена и успокоена. Болеше я малко глава, но нямаше треска. Искаше й се да поспи.

— Аз ще си отида — каза Мишел и стана.

— Но нали ще вечеряш тук? — попита сестра му.

— Не, ще дойде после пак.

— Безсмислено е — настоя Колет. — Остани, може би тази вечер ще можеш още веднъж да видиш Сюзи.

— Ще дойда след вечеря.

— Но ти си тъй уморен, тъй съсипан!

— Моля те, Колет, остави ме — каза уморено той.

Не знаеше как се бе озовал в работната си стая в Сен Силвер. Като автомат бе изминал пътя, без да вижда, ни да чува нещо. Една мисъл се бе загнездила в ума му и парализираше цялото му съзнание: „Ами ако се беше убила или наранила тежко… Ако сърцето й бе престанало да бие, когато я взех в ръцете си, ако бях я видял умираща?“

И изведнъж всичко щеше да остане сън, химера, надеждата му да я направи своя, да я отнесе далеч оттук, да я отнеме от другите и с нежността си да я накара да го обикне — тази надежда щеше да бъде завинаги загубена!

Той седеше пред масата, облакътен, стиснал челото си с ръце. Хълцания без сълзи разтърсваха раменете му.

И малко по малко, въпреки страха и безпокойството, които думите на лекаря не можаха изобщо да успокоят, една радост изпълни сърцето му и се разля по цялото му тяло… Да, сега той знаеше, не се съмняваше, че я обича — нея, малката априлска годеница, която случаят му бе довел. Обичаше я дълбоко, с цялата си душа.