Ги Шантпльор
Априлската годеница (6)

VI

Както бе решил, на следващия ден Мишел не отиде в Прекроа. За нищо на света не искаше да се срещне с щастливата си свенлива годеница. Само при мисълта, че щом го види, ще му се усмихне многозначително, тръпки го побиха. Скитайки по зелените поляни, той стигна до Ривайе и реши да узнае условията за наемането на една вила, която Даран искаше да ангажира за лятото.

Улиците бяха пълни с народ. Селото празнуваше патронния си празник. От двете страни на главната улица пред окичените дюкянчета стояха селяни и разговарях!

На площада, където се издигаха театърът, менажерии и другите по-важни постройки, празненството бе в разгара си. Мишел мина през навалицата и се спря пред импровизирана сладкарница. Наоколо се бяха натрупали пет-шест годишни мърляви хлапаци и гледаха как други, по-богати деца, купуваха различни лакомства и бързо ги излапваха.

Неправдата винаги измъчваше Мишел. „Горките беднячета!“ — помисли си той и приближи до тях.

— Елате! — каза им. — Всеки да си вземе по три парчета само полека, без да се блъскате.

Малките дивачета се втурнаха към сладкишите, без да им дойде наум да му благодарят. Само едно, по-големичко, се обърна към Мишел и каза:

— Вие сте истински галантен тип!

Мишел се разсмя на този комплимент и отиде да плати осемнадесетте курабийки. Някой го побутна по рамото.

— Ей, млади човече, какво правите тук? Децата черпите? А аз мислех, че сте в Париж — каза глас с американски акцент.

Мишел се обърна и се оказа лице срещу лице с едра млада руса жена. Блестяща от здраве и свежест в своя пролетен тоалет, тя държеше за ръка две руси момиченца, здрави и усмихнати като нея. На няколко крачки от тях, на другата страна на улицата, с викове и смях група елегантни младежи се упражняваха в стрелба с лък. Мишел изобщо не предполагаше, че в началото на април може да се съберат в Ривайе толкова много хора. Мей Бетюн би си създала връзки дори и в Сахара и би превърнала дори и камъните на Кордилиерите в свои обожатели.

Бетюн се бе оженил за нея заради хубавата й зестра, но защо тя се омъжи за Бетюн — това никой никога не узна.

— Току-що пристигнах — отговори Мишел на упрека й. Той стисна ръката й и целуна двете момиченца, които му поднесоха розовите си бузки.

— Ще ми разкажеш ли една приказка? — попита Мод.

— Ще ми нарисуваш ли един вълк? — обади се и Клер.

— Дори две приказки и два вълка! — обеща Мишел, смеейки се весело. — Научих от Колет, че сте предприели огромни ремонти в Прекроа — обърна се той към майката.

— А аз научих от друг човек една много по-голяма новина — отвърна тя.

Мишел я погледна учудено.

— Явно, че човек никога не знае какво може да очаква от вас. Вие сте човек на внезапните решения. Изведнъж годеж по американски! Изобщо не очаквах това. Колет е възхитена, нали?

Но като видя изненадата на лицето му, тя побърза да прибави:

— Разбира се, новината ми я предадоха като тайна. Бъдете спокоен, писмото ви не ми показаха и аз няма да кажа на никого! Хайде, елате да отидем при нея!

— Но, госпожо…

— Хайде, хайде, повече не ви задържам, Сюзи, ей, Сюзи!

При това име едно младо момиче се обърна и се отдели от групата. В розовото й усмихнато лице Мишел позна велосипедистката от Зелената гробница.

С женствената си прическа, черната кадифена шапчица и дългата светлосива рокля, която се спущаше на меки гънки чак до глезените, тя изглеждаше сега по-възрастна и много по-хубава, отколкото в спортния си костюм.

Щом срещна погледа на спътника си от миналата седмица, тя се изчерви.

А Мишел? И най-странното видение би го изплашило по-малко от това младежко лице. Струваше му се, че ще полудее. Жертвата на Клод, годеницата от априлската шега, авторката на писмото беше значи това момиче? Какво да каже? Какво да направи? Как да обясни на нещастното дете пред толкова любопитни хора, че е станало жертва на необмислена шега? Как да й признае, че откакто я бе видял за първи път, когато погледна на нея само като на малко ексцентрично момиче, той повече не бе и помислял за нея?

Смутен, Мишел я поздрави и се изчерви повече от нея.

— Получихте ли някакво известие от рицаря, госпожице?

Радостният блясък в очите на момичето засия по цялото й лице.

— Но да! — каза тя и погледна Мишел смело в очите.

— Утре сутринта, господин дивако, ще ви чакаме в Прекроа — каза госпожа Бетюн весело.

Мишел отговори с машинална усмивка, която можеше да се приеме като утвърдителен отговор, извини се, че трябва да отиде вкъщи да напише няколко важни писма преди заминаването на пощата, и се отдалечи, без да каже нещо по-ясно и определено.

Върна се вкъщи страшно смутен, че не намери начин да се избави от забърканото положение, което глупавата шега на Клод създаде. На масата го чакаше писмо от Колет, чийто радостен тон го хвърли в още по-голямо отчаяние.

„Братко, ти си бил страшно потаен! Приключението ти в Зелената гробница е възхитително! И знаеш ли от кой го научих и коя е била героинята? Да си кажа право, все ми се струва, че ти си отгатнал коя е тя, както и тя узнала кой си. Сигурна съм, че и ако не знаехте абсолютно нищо един за друг, случката пак щеше да има същия резултат. Всичко се нарежда по-добре, отколкото можех да си помисля. Едва ли би имало по-подходяща обстановка за срещата на моя брат с милата ми Занна. Мисля, че би било страшно банално да представя в един обикновен салон господин Мишел Тремор на мис Сюзан Северн Джексън.

Пиши ми веднага, искам по-скоро да узная какво се е случило в Зелената гробница.

Робер смята да напуснем Кан към 18 този месец и да се преместим в Кастелфльор преди 1 май. Жалко, че тъкмо тогава Бетюнови ще заминат за Флоренция, а моят брат ще се зарее из фиордите, за да се върне оттам някой ибсеновски мечтател! Хайде, махай се, лоши дивако!

И все пак те целувам.

Твоя Колет“

Мишел сгъна писмото на четири, разкъса го на дребни парченца и го хвърли в камината. Възпитателката на Бетюнови не беше значи мис Сара, а мис Северн; мис Северн беше велосипедистката от Зелената гробница, а велосипедистката от Зелената гробница беше внучката на леля Режин, малката братовчедка от Америка, която Колет още наричаше с детското й име Занна и която на петнадесетгодишна възраст бе заспала най-спокойно при десерта. Колет имаше право. Всички обстоятелства се бяха стекли тъй, че да доведат този резултат. Но Мишел не бе склонен като сестра си да се възхищава от невидимата ръка, която нареждаше съдбата му. Случаят го бе довел до примката. Въпросът бе как да се измъкне от нея.

Макар че писмото на Колет внасяше донякъде светлина, все пак не можеше да помогне на Мишел да излезе от смешното положение. Да пише на Клод нямаше никакъв смисъл. Мисията да се разсее заблуждението на жертвата на тази шега бе твърде деликатна, за да се повери в ръцете на виновника. Най-умното бе да се каже всичко на госпожа Бетюн и да се остави на нейната женска тактичност уреждането на въпроса. Разбира се, след това ушите на Клод ще бъдат поизтеглени, но Мишел не мислеше вече за него.

Цялото му съчувствие сега бе на страната на малката братовчедка. Без всяко колебание тя с готовност прие да отдаде младостта си на човека, за когото смяташе, че я обича. А той трябваше да й каже грубо: „Вие приехте да бъдете моя, на мрачния, винаги намусен, отвратен от толкова неща човек, а аз ви отблъсквам, вас — самата красота, надежда и радост!“

Клетото дете! Страдала е достатъчно, като е загубила тъй рано най-близките си. Но на двадесет години човек все още има вяра в живота и очаква хубавото. Навярно и малката Занна гледа с усмивка на бъдещето и тази усмивка на щастливо доверие Мишел ще помрачи. И може би, за да не срещне никога вече еднодневния си годеник, нещастната малка възпитателка ще напусне благосклонното към нея семейство, където се е приютила. И невинната шега на господаря й Клод ще се превърне в нейна трагедия!

Мишел взе писмото на мис Северн и започна да анализира всяка фраза.

Не, разбира се, че малката братовчедка и Мишел не бяха родени, за да останат чужди един на друг. Много естествено бе братовчедът да бъде подкрепа за малкото бедно момиче, останало съвсем само в света.

Сюзан не би се срамувала, както много други, от това, че сама е изкарвала хляба си. Тя се учудваше, че той се е прикривал тъй добре, мислеше, че е разбрал коя е тя. Иначе как би й направил само след няколко дни предложение за женитба?

Предложението, разбира се, я е изненадало, но тя е знаела, види се, повече за своя братовчед, отколкото той за нея. Затова и така бързо даде съгласието си. И все пак тя се извиняваше наивно за това.

Мили Мишел — пишеше в края на писмото си вместо официалното господине, и го молеше да отиде при нея да си поговорят. Имала да му казва много неща. Искаше навярно да го опознае по-добре, както и той нея. И понеже се страхуваше, че се е показала твърде различна от френските момичета, завършваше с една учтива фраза. При мисълта, че това тъй младежко писмо бе приписал на мис Сара, Мишел се разсмя.

Комедията, която той несъзнателно изигра при днешната среща, усложни още повече работата.

Обвиняваше себе си, обвиняваше Клод, обвиняваше и Колет, че го е представила във въображението на момичето като някакъв печален рицар. О, защо Провидението не се смили, та да накара момичето да го отблъсне!

Но Сюзан бе бедна и самотна. Имаше нужда от подкрепа и положение в обществото, затова се бе уловила за първия срещнат мъж. Това не обиждаше Мишел, напротив, донякъде бе удовлетворение след постъпката на Фаустин Морел. Но Мишел махна с ръка на всички тези мисли и се усмихна горчиво, като си представи глупавата си физиономия на другия ден у Бетюнови.

Още не бе станал от масата и в стаята се втурна Албер Даран. Мишел го посрещна радостно, заведе госта си в кабинета и му разказа цялата история. Но ефектът бе съвсем неочакван. Даран едва не се задуши от смях.

— Прекрасно! — извика той. — Нали казахме, че ролята на кандидат за женене не ти подхожда изобщо и ето че това младо момиче ти спестява трудностите. Чудесно!

Мишел прехапа устни.

— Нямам настроение да се шегувам — каза сърдито той. — Всичко това ми е страшно досадно. Разказах ти го, за да поискам съвет. И понеже ти можа само да се изсмееш, нека го оставим настрана и да говорим за друго… Докога ще стоиш в Ривайе?

— Една седмица — отговори спокойно Даран. — Но кажи ми защо не искаш да се ожениш за това момиче?

— Защо ли? — извика Мишел и стана прав. — Ей богу, ти си луд! Кога съм имал намерение да се женя? А даже и да го имах, толкова ли глупав ще бъда, та да се оженя за момиче, което не познавам изобщо и което не обичам!

— Не смятам, че е необходимо да обичаш страстно жената, за която ще се жениш. Прекалено силната любов често пъти не носи щастие в брака. Понякога женитбите по разум са по-щастливи.

— Това са женитби за пари!

— Невинаги. Има хора, които се женят, за да имат уютен дом и деца. Ако мис Северн е добра, интелигентна и хубава, доколкото е нужно — а такава тя е, — повтарям, защо не се ожениш за нея?

Мишел се изсмя горчиво.

— Мишел или насила ожененият. Един нов водевил от Скриб! Знаеш ли какво ще направя? Утре сутринта ще замина и от Кап Нор ще пиша на госпожа Бетюн да се обясни със сина си. А ти, ти си голям чудак! Не, уверявам те, такъв съвет не очаквах от теб. Да се оженя само защото някакъв невъзпитан хлапак написал писмо от мое име на едно момиче, за да си направи априлска шега!

— Но това момиче не е какво да е. Тя е твоя братовчедка и е избраната от сестра ти за твоя жена. А колкото за писмото на оня глупак Клод, трябва да се признае, че е било добре написано, за да бъде прието на сериозно.

— Да не искаш да кажеш, че трябва да бъда признателен на Клод?

— Може би да!

— Мисля, че сам мога да разреша този проблем, нали?

— Разбира се! Имаш ли новини от господин Фовел?

— Да.

— Как е ларингитът му?

— Напълно излекуван.

— Много добре! Един адвокат не трябва да има болен ларинкс.

И разговорът продължи на тази тема.

— Не разбираш ли, че аз ще бъда истински егоист, ако се оженя за това младо момиче? — каза изведнъж Мишел. — Ако бях на двадесет години, може би щях да си правя илюзии и щях да си кажа: Тя е хубава, очарователна, ще я обикна. Но аз съм на тридесет. Познавам живота и главно познавам себе си. Хубавите очи и свежото лице не са достатъчни, за да ми завъртят главата. Не обичам това дете. Даже и да изпитам впоследствие към него сърдечна привързаност, знам, че никога не ще ми вдъхне дълбока, гореща любов. Знам, че тя никога няма да получи от мен очакваната страст.

Даран сви рамена.

— Имай милост над мен — продължи Мишел — и повярвай, че не го правя от упоритост. Тя е едно романтично момиче. Спомни си условията, при които срещнах мис Северн… прекараните мигове до гроба на умрелия от любов рицар… името, което тя написа на стената, за да послуша легендата… Ах, защо не го прочетох! Горкото дете! Тя реши, че приличам на рицаря… И три дни след това получава писмото на Клод. В ума й се занизва редица подобни примери от книгите, предмети на мечтите й, тя си изгражда цял роман, убедена, че е обичана дълбоко. А представи си, че героят се окаже недостоен. Могъщата фея — фантазията — го е облагородила. Ще видиш, че благодарение на легендата за рицаря и преувеличените похвали на сестра ми това дете ще очаква от мен герой от някой роман.

— Възможно е наистина, но не виждам в това никакво неудобство.

— А толкова е ясно! Въобразявайки си, че е обожаван от легендарна личност, един прекрасен ден горкото момиче ще си отвори очите по-добре и ще види пред себе си обикновен джентълмен, който се е оженил за нея от скука, просто за да промени живота си. Какво разочарование! Не бих искал един ден Сюзан да ме обвинява, че съм я лъгал. Това, което ти казах преди малко, искам тя да го знае.

— Няма нищо по-лесно от това, ще й го кажеш.

— Да… И тогава тя ще ми отвърне: Сбогом, вие не сте този, когото очаквах.

— На твое място — каза Даран — не бих се тревожил. Бих се оставил този очарователен роман да плени и мен. И може би, представяйки си, че съм наистина герой от роман, ще стана по-добър. Вярата спасява! Във всеки случай бих бил поласкан, ако две хубави очи ме виждат такъв. Романът на един богат младеж е по-малко поетичен…

— Лъжеш се. Много естествено е мис Северн да изпитва тези чувства, които ти описах, не защото аз съм нещо изключително, а защото при тези условия всеки един би ги породил. Обаче, когато тя ми ги открие или ги прояви в държането си, аз ще бъда неспособен да призная тяхната искреност и ще търся да открия в тях някакъв фалш. Това няма да ми е за първи път!

— Ах, това е то значи! — скочи Даран. — Мразиш женитбите за пари, а нямаш вяра в любовта на бедните момичета. Не одобряваш брака по взаимно съгласие, а се боиш да се ожениш от романтично увлечение. Признаваш само женитба по любов, а се заклеваш да не обичаш никога жена си. Презираш момичетата, които се женят по сметка, а не вярваш в искреността на тези, които ти засвидетелстват обич. Какво искаш тогава?

— Не искам да се женя, това е всичко! И не желая името ми да се замесва в смешни истории. Разбираш добре, че не искам да жертвам свободата си заради априлската шега на Клод Бетюн!

— Разбира се — каза помирително Даран, — че не си отговорен нито за глупостите на оня хлапак, нито за това, че мис Северн не е обърнала внимание на датата на писмото. Ти ще обясниш тогава на госпожа Бетюн как стои работата и тя ще предаде на мис Северн по деликатен начин, че щом почувстваш най-малкото желание да се ожениш, ще бъдеш щастлив да посветиш живота си за нейното щастие, но че… и т.н. Всъщност имаш право, всичко това е само една водевилна история.

— А, ти наричаш това водевилна история! — извика без всякаква последователност Мишел. — Смяташ, че е смешно и забавно да кажеш на едно момиче: госпожице, вие бихте били възхитена да получите името ми, но аз на никаква цена не мисля да ви го дам!

— Не си ти, който ще й кажеш така. Всичко приемаш много трагично.

— О, Даран, моля ти се, стига! — извика Мишел и стисна главата си с ръце.

Заговориха за друго.

Думите на приятеля му накараха Мишел да си спомни разсъжденията му след срещата с Клод. Защо да се тревожи прекомерно за едно смешно положение? На априлската шега на Клод би трябвало само да се посмеят. Ако мис Северн е умна, тя първа ще се позабавлява с това…

Но работата е там, че трябва в такива случаи да умееш да се смееш, без да бъдеш противен.

Цялата нерешителност, цялата дивост на някогашния ученик се пробудиха у Мишел и в отчаянието си той си задаваше най-безсмислените въпроси, като че ли можеха да му помогнат нещо при свършения факт. Защо не бе дочакал летния сезон, за да напусне Париж? Защо не замина по-рано за Норвегия? Защо остана даже цяла зима във Франция? Защо като получи писмото, както предполагаше, че е от мис Сара, не разказа веднага всичко на госпожа Бетюн, вместо да дочака тези усложнения? Защо поне в деня на празника няма смелостта да каже истината. Сега отиването му в Прекроа стана още по-трудно.

Мишел не мислеше да се ожени за Сюзан Север. Наистина все един ден ще трябва да се ожени, но това ще стане по разум, без всякакъв романтичен елемент.

За миг пред очите му се мярна тънък строен силует. Той не бе силуетът на велосипедистката от гората, нито на хубавата американка от празника, но не бе и силует някой стар портрет. Лек, въздушен, той се плъзгаше една мебел на друга… може би нареждаше цветя във вазите? При неговото невидимо присъствие в стаята зацари приятен покой и Мишел затвори очи. За момент пред очите му се мярна невинният поглед на Симон Шазе и усмихнатата уста на красивата брюнетка Маргьорит Сенвал, която бе срещал често в салона на сестра си. Но се яви малката американка с невинни очи и усмихвайки се, каза:

— Моето име е по-сладко от името на Алис. Годеницата на рицаря — това съм аз. Защо извикваш други образи, а не моя?

— Ти си роман и поезия — отговори Мишел. — Между тях и мен всичко е свършено. Не чакай повече рицаря. Той лежи мъртъв в своето каменно легло. Никое име не е в състояние да трогне сърцето му, дори и твоето, колкото и сладко да е. Дори името от миналото, което бе последната му въздишка и което забрави във вечния си сън.