Ги Шантпльор
Априлската годеница (25)

VII

Беше вече пет часът. Макар че трябваше да отиде на много места по работа и на няколко срещи, този ден Мишел се връща три пъти вкъщи с надеждата, че ще намери писмо от Сюзан или телеграма от Колет.

След като призна всичко на Даран, сега Мишел се срамуваше пред него, че годеницата му го е напуснала. Двамата обядваха заедно, след това се виждаха още два-три пъти, но на тази тема не говориха нищо.

Мъката на Мишел ставаше непоносима. Още утре ще пише или ще отиде при нея — каза си. Два дни и половина живееше в неизвестност.

Целия ден прекара в тичане насам-натам и когато се върна вкъщи, където всичко му напомняше охолния му живот, се почувства изоставен и самотен.

Слугата беше излязъл. Вкъщи беше тихо. От време на време по улицата минаваше някоя кола.

Мишел се бе изтегнал на дивана в пушалнята, където преди няколко месеца разговаряха надълго с Даран. С цигара в ръка той лежеше и мислеше. Беше го обхванала такава апатия, че не му се искаше дори да се раздвижи.

Стори му се като насън, че някой звъни, но в това състояние, в което беше, далеч от действителността, и наум не му идваше да стане да отвори. Чу се повторно звънене, сега по-силно. Тогава Мишел си спомни, че бе казал на Даран да дойде по това време и побърза да му отвори.

В първия момент в рамката на отворената врата Мишел различи само нежен женски силует, облечен в тъмно. Изведнъж разбра, че това е Сюзан и най-противоречиви чувства се смесиха в душата му. Радостта бързо се замени с подозрение, че това е пак някакъв неин каприз.

— Аз съм — каза Сюзан, като се мъчеше да говори спокойно, макар че трепна, когато вратата се отвори и видя Мишел.

Без да каже нито дума, Мишел я въведе в пушалнята, затвори вратата и седна срещу нея.

— Ще имате ли добрината да ми кажете какво става с вас от два дни насам? — попита той. — Напускате Кастелфльор като беглец и не намирате за нужно да пишете две думи поне на Колет или на мен…

В очите на Сюзан блеснаха сълзи. Посегна с ръка, за да спре думите му.

— Избягах, защото Клод ми каза… защото научих… ужасни неща… После дойде Даран и ми каза, че вие сте разорен, че ще станете беден провинциален архивар и затова не искате да се ожените за мен.

Мишел я слушаше пребледнял и се опитваше да отгатне мисълта й. Сюзан млъкна и започна да кърши ръце.

— О, Мишел — продължи плачешком тя, — ако е нужно и аз ще работя… Но моля ви, оженете се за мен, аз…

Мишел не разбра как я сграбчи в прегръдките си. Дълго я притиска до сърцето си, без да каже нито дума, всичко се завъртя в главата му, очите му се замъглиха, в ушите му бучеше цял океан, не виждаше дори нея — своята любима, чувствайки само насладата от нейното присъствие, аромата на косите й, топлотата на лицето й, вкуса на сълзите й и биенето на своето собствено сърце.

После заговори тихо, страхувайки се да не разпръсне хубавия сън и да не се върнат преживените скърби.

— Но нали искахте да се омъжите само за богат мъж?

— Но тогава аз…

— Значи ме обичате мъничко?

— Да, малко…

— Мила малка Занна, любимо мое дете, съкровище мое… О, как ви обичам.

Той я разглеждаше и й се любуваше. Както след бала в Шене, тя го видя коленичил пред нея. Целуваше треперещите й ръце и й говореше тихо. Изля сърцето си пред нея, говореше каквото му дойде на устата: че я обича, че я обожава, че е щастлив, че отдавна я обича, но не е смеел да й го каже, защото се страхувал, че тя не го обича, че я ревнувал от Деплан, от Пол Реол, от всички, че страдал, но мълчал… Каза й, че е достатъчно богат, за да й създаде удобен живот, че я обича много, за да я направи щастлива, че дори и да беше принуден да стане беден архивар, щом като тя го обича, той няма да има смелостта да се откаже от нея дори ако трябваше да я види да работи заедно с него. Каза й, че сам той ще работи усилено, ще живеят скромно в Париж и ще се помъчи да запази Сен Силвер… пак, че я обича, че я обожава, че е щастлив със своята малка Сюзи, със своята Занна!

Сюзан му разказа това, което бе чула от Клод, и за всичките си решения. С това искаше да оправдае бягството си, а също и да чуе от устата на Мишел истината.

— Когато се обяснявахме с вас, Мик, у Бетюнови, аз ви наговорих такива неща, че сигурно сте се чудили и маели. Мислехте ли, че може да се ожените за момиче като мен?

— Не — засмя се Мишел.

— Не ме ли харесвахте?

Той не отговори.

— О, Мишел, тогава бях съвсем невежа, не умеех нито да прикривам, нито да се представям по-добра, нямах понятие от френските обичаи. Но сега свикнах… Мик, ако сте ме харесвали поне малко, защо се държахте така с мен?

— Аз бях ревнив! А вие бяхте кокетка, освен това същинска американка и после… обичах ви толкова много!

— А, това било причината! Но ето вече половин час не сте ме смъмрили. А всъщност днес извърших най-голямата си американщина.

— Във Франция, мис Северн — започна тя подигравателно, — едно възпитано момиче не бива никога да отива само в квартирата на ерген, дори ако той е неин годеник, френските обичаи…

— Колко добре направихте, мила малка лудетино, че пренебрегнахте френските обичаи днес!

Сюзи се засмя от сърце.

— Но това е за последен път. Не съм ги забравила напълно. Напротив.

Тя се изчерви и наведе очи.

— Но когато дойдох тук съвсем сама, си казах, че с това ще ви принудя да се ожените за мен.

— О, скъпата ми Сюзи! Но Даран ме е представил голям герой, какъвто не съм.

— Как го обичам този мил Даран — извика Сюзан.

— Аз също!

— Мишел, струва ми се, че капчицата романтизъм, която има у мен от баба ми, се е разраснала тъй, че е заляла всичко у мен — и ума, и сърцето ми.

Започнаха да говорят сериозно. Сюзан трябваше да се върне в Кастелфльор още тази вечер с господин Фовел. Мишел щеше да остане, понеже имаше още работа с господин Аленж…

На прага Сюзан се обърна и каза:

— Искате ли да ми доставите голямо удоволствие? Бих желала да ви определя среща.

— Както на Пол Реол? — попита я полушеговито, полусериозно Мишел.

— Не — каза тя, без да се смути ни най-малко. — Пол Реол не дойде, а аз искам вие да дойдете. Но като казах среща, не се изразих добре. По-скоро едно поклонение, което ще направим двамата…

Мишел я погледна въпросително.

— И тъй, утре в десет и половина в Зелената гробница, искате ли?

Докато Сюзан се спускаше бързо надолу по стълбата, Мишел, наведен над рампата, я следеше с очи.

Как само в един миг всичко в живота му се промени.