Ги Шантпльор
Априлската годеница (21)

III

Мишел отдавна бе престанал да си прави всякакви илюзии за характера на госпожа Морел и смяташе, че познава добре и Фаустин, за да вярва на разкаянията и отчаянията й. В Париж, както и в Трувий, той разбра много добре, че вдовицата на Станислав Вронски бе склонна да поднови прекъснатите някога връзки. На два пъти графинята рискува последния си коз. Тя го викаше като приятел, а се надяваше да го задържи като съпруг. Това можа да прочете между редовете на писмото й Мишел. Красивата сирена, която бе блестяла в руския двор, гледаше на любовта на бившия си обожател като на последен изход от положението си. И навярно борбата с годеницата, удоволствието да й отнеме любимия я въодушевяваше, правеше я трескава, но тя си бе останала добра артистка, щеше да изиграе чудесно ролята си, само да може да успее. Но яви ли се един нов граф Вронски, и — сбогом, идилийо!

Равнодушието прощава лесно. Мишел извиняваше графинята за сегашните й сметки, както и за миналото й презрение, но фразата в писмото й, която се отнасяше до Сюзан, страшно го разсърди, макар че той скри това от годеницата си.

Един миг само беше достатъчен да изтръгне Мишел от опиянението и да го хвърли в съмнения. Беше ли обичан?

Тя с право се сърдеше, но защо изрази това с такъв унизителен гняв? Защо не заплака? Нима, освен гордостта й, в сърцето й нямаше мъка, когато той й даде да разбере, че не я обича? Защо беше толкова лоша, защо избираше да му каже най-жестоките думи?

Така той реши да отиде в Барбизон и на другия ден се отправи към гарата, чувствайки, че ще умре от мъка и предпочитайки хиляди пъти да се затвори сам с книгите си в Сен Силвер, отколкото да слуша хленченето на госпожа Вронска.

Това име извикваше у него само едно далечно ехо. Това той установи с изненада.

Фаустин пишеше, че е нещастна. Кой знае, може би след всичко това наистина беше? Внимателно, с голяма почит той ще й покаже каква грешка е направила. Той обича годеницата си. Неговото щастие, неговото единствено щастие е любовта на Сюзан! Но той ще направи усилие да посъветва Вронска, дори ще се погрижи да я утеши — нали е приятелят, за когото тя говореше в писмото си.

Замислен, Мишел чу, че някой го вика и като се обърна, извика от радост. За голяма негова изненада пред него стоеше Даран, когото очакваше в Ривайе не по-рано от следния ден.

Те тръгнаха заедно, разговаряйки като хора, които имат да си кажат много. Даран, който вървеше в същата посока, го запита къде отива.

— Ще взема влака в единадесет часа — каза някак колебливо Мишел. — Отивам в Барбизон.

— Сам в Барбизон? По работа ли?

— Да, по работа.

— Много ли е важно?

— И да, и не — каза Мишел все тъй колебливо.

— Не би ли могъл да пишеш, а? Ще прекараме двамата чудесно деня. Хайде сега у дома! Ще видиш, донесъл съм сума работи оттам, а имам и доста неща да ти разправям. Това не те ли съблазнява?

Напротив, това го съблазняваше, и още как. И все пак се колебаеше. Сюзан не трябваше по никой начин да помисли, че той е капитулирал.

— Не искаш да оставиш годеницата си ли?

— Годеницата ми не разчита на мен днес.

— Чудесно! Я да видим сега няма ли някакъв начин да отложим твоята работа?

— … Да, ако… — започна Мишел.

— Тогава аз ще те отвлека. Ще напишеш писмото у дома, ще го пратим веднага на гарата и до довечера няма да се разделяме. И тъй, разбрахме се.

 

 

Тази нощ Сюзан не спа добре. Вечерта тя заяви, че се чувства напълно здрава и че иска да започне пак да живее като всяко напълно здраво момиче, за което докторът бе дал вече съгласието си.

Така още от сутринта тя се постара да разсее мъката си и неприятните си мисли, които не я напуснаха през целия ден. Придружи Колет до Прекроа, където Бетюнови току-що бяха пристигнали. Но въпреки огромните й усилия да се покаже весела, мисълта й беше другаде, далеч от Прекроа, под големите дървета на Барбизон, в сенчестите алеи на гората, където мислено виждаше една грациозна фигура да се опира на ръката на добре познат й човек.

Тя си представяше графиня Вронска много красива, съвършено различна от себе си — една малка невзрачна американка! Представяше си я висока, стройна, малко надменна, с тънки черти и прозрачен лилиев цвят на лицето. Как да не направи разлика Мишел между класическия профил на Фаустин, буйната й черна коса и царствената й походка и неправилното лице с вирнато носле, най-обикновената прическа и дребничката фигурка на клетата Сюзи? О, ами ако от тази тъй радушно приета среща се пробуди някогашната любов?

Сюзан чувстваше, че не е способна да му хареса. Тя знаеше, че е хубава, поне за много други беше така. Но пред Мишел се чувстваше безсилна, всяка борба й се струваше напразна.

Този ден на Сюзан й се струваше, че е грозна слаба, зле облечена. Достатъчно беше графиня Вронска само да се появи, за да победи.

И все пак? И все пак Мишел избра нея за своя годеница. Графиня Вронска беше вдовица и Мишел знаеше това, когато й направи предложение с писмото си.

Следователно той не обичаше графиня Вронска, нищо не го задължаваше да се жени за малката си братовчедка, която му бе съвсем непозната.

Но Мишел не отказа на молбата на тази жена. Тя му бе казала само: „Ще бъда два дни в Барбизон“ и той веднага отиде при нея… На думите на годеницата си не обърна никакво внимание, не скри дори намерението си да отиде в Барбизон…

И все пак Сюзан се питаше дали Мишел е изпълнил намерението си. Нищо не доказваше, че е отишъл в Барбизон и ако е отишъл, нищо не доказваше, че ще говори с графинята за друго, освен за работа.

Срещата в Трувий е била случайна и Мишел заяви, че нищо обидно не е казано за нея. Каза го с такъв тон, че нямаше нужда от клетва. Никога на Сюзан не й е идвало наум да се съмнява в думите му.

Когато се върнаха. Колет отиде да си смени роклята и останала сама, Сюзан се опита да чете романа, за който бе говорила Мей, но очите й напразно следяха редовете. В този момент й донесоха писмо с печат от съседното на Ривайе село. Беше послание от нещастния Пол.

„Скъпа мис Сюзи,

Жак и Терез мислят, че съм в Париж, Симон също. Но аз нямах смелостта да отида по-далеч, не зная какво да правя, загубил съм си вече ума.

Както знаете, щастието ми зависеше от съгласието на Жак, който е настойник на балдъза си. Той ми отказа и сега единствената ми надежда е във вас. Двама души имат влияние над моя брат: Терез и Мишел. В ръцете ви лежи една съдба! Мишел ви обожава и с пълно право. Щом вашият гласец и хубавите ви очи се намесят, всичко ще тръгне на добре. Нали ще се намесят?

Утре, понеделник, от четири до шест часа ще бъда в ловния павилион на кръстопътя за Камен кръст. Ако решите с Мишел да направите разходката си в тази посока, ще направите щастлив, мила добра фейо, един окаяник, който ви засвидетелства най-почтителна преданост.

Вашият приятел, Пол“

— Горкият Пол! — прошепна Сюзан. Но с това тя искаше да каже също: „Горката Сюзан!“

А колкото за разходката до Камен кръст, лъжете се. Мишел и не мисли да се разхожда с годеницата си.

Преди вечерята Робер, който влезе заедно с Мишел, отбеляза гласно, че Сюзан е много бледна. Сюзан почувства върху себе си погледа на годеника си, но отговори весело, че се чувства прекрасно и че свежият въздух я е ободрил много.

Мишел сякаш бе забравил спречкването предния ден, подаде, както обикновено, ръка на Сюзан и дори й каза няколко думи. Какво означаваше това държане? Че е ходил в Барбизон или че не е ходил?

На Сюзан се искаше да погледне Мишел дълбоко в очите, да види какво става в душата му, но не посмя да го направи, както и не посмя да го запита.

А Мишел — нима Мишел можеше да признае това, което би унизило гордостта му?

Писмото до графиня Вронска, което написа у Даран, беше истински шедьовър на почтителна любезност. В него бяха казани предварително добре обмислени много приятелски любезности. То би предизвикало у Сюзи небивала наслада, триумф, а той смяташе, че Сюзи не заслужава това. Зарече се да я държи в пълно неведение, да не й казва нищо за писмото, нито за графиня Вронска, нито за Даран.

Сюзи не издържаше повече. Искаше й се да извика: „Искам да знам бяхте ли при онази жена, кажете, кажете по-скоро! Каквато и да е истината, предпочитам я пред неизвестността, която ме смазва!“

Тя го гледаше как продължава да върти машинално в ръцете си плика с писмото на Пол Реол. На Мишел продължаваше да говори за Понмери, за борсата, за Кредитна банка…

Сигурно е видял Фаустин, изглеждаше много доволен! Какво се е случило между тях? Имаше ли основание да преживее толкова безпокойства? О, колко е лош! — мислеше Сюзи.

И тъкмо беше готова да извика от яд, когато реши да му изиграе една комедия.

Изведнъж грабна плика от ръцете му. Той я погледна учуден. Тя наведе очи и каза смутено:

— Извинявам се, но това постоянно движение на ръцете ви ме дразнеше.

Мишел я гледаше, без да е убеден, че това е наистина така, и потърси с очи плика, който тя скри.

— Получили сте писмо? — не се сдържа и попита той.

— Да, не сте ли го видели?

— Не.

— От кого е? — запита разсеяно Колет.

— От момичето в Меран, което ми ши синята рокля, нали го знаеш?

— А! — каза Колет.

Сюзи разкъса внимателно плика, скри парченцата в джоба си и се наведе над книгата си.

Мишел продължи разговора си с Робер, но изглежда, че Сюзан бе постигнала целта си. Говорейки за слуховете на борсата, за Кредитна банка и прочее, Мишел я поглеждаше от време на време крадешком и през цялата вечер не я изпущаше от очи.

Изненадан от бързината, с която тя грабна и скри писмото, той може би си е спомнил вчерашните й думи и все ще се е поразтревожил малко. Толкова по-добре! Мъжкото му честолюбие ще страда, той ще си представя разни неща.

На другата сутрин, като слезе долу да закусва, тя видя, че Мишел беше вече там и реши да доиграе играта докрай.

Ще отиде сама в павилиона, ще си послужи със срещата с Пол, за да подразни още малко Мишел. И тя започна търпеливо да чака обикновения въпрос на Мишел какви са намеренията й за следобеда. Но понеже не последва въпрос, прибягна до една хитрост.

— За колко часа поръча колата, Колет? — попита тя.

— За два часа. Добре ли е?

— Чудесно.

— Къде ще ходите, Сюзи? — попита господин Фовел разсеяно.

— У Маргьорит Сенвал.

— Сама?

— Да, Колет не иска да излиза.

Мишел не каза нищо.

— Мишел — каза Сюзан, — ако на връщане от Мишо мина през Камен кръст, ще се отдалеча ли много?

Той я погледна учуден.

— Не, защо?

— Откъде трябва да мина, по алеята, която е вдясно от къщата на Мишо?

— Да… но…

— Защо питаш? — обади се Колет.

— Така, искам да знам.

Разговорът мина на други теми. На следния ден сутринта Робер и Мишел заминаваха за Париж, където щяха да останат два дни. Колет, която вече мислеше за окончателното им връщане, даде нареждания на мъжа си за почистването на жилището им на улица „Тилзит“.

— Колет — каза Сюзи неочаквано, сякаш една и съща мисъл я занимаваше непрекъснато, — искам след Сенвалови да отида у Мишо.

— Няма ли да се умориш много?

— Не, щом като ми разрешаваш да взема колата.

— Прави каквото искаш.

Сюзи отиде на другия край на салона, седна пред пианото и взе няколко акорда. Мишел стана и отиде при нея.

— Искате ли да ви придружа до Шене? — попита той.

Тя престана да свири.

— Невъзможно, искам да видя Маргьорит насаме.

— Добре, тогава ще ви придружа до Мишо! Ще дойда да ви взема от Сенвалови, когато ми кажете.

— Благодаря, не.

— Защо?

— Защото ще ми досаждате. Предпочитам да бъда сама.

Мишел я погледна внимателно.

— Много сте особена. Вчера бяхте необикновено весела, помислих, че сте склонна да се помирим, а вие…

— Аз и сега съм весела и ни най-малко не ви се сърдя. Нали знаете, нашите кавги завършват винаги така, от само себе си. Само влюбените годеници се помиряват. Ние нямаме нужда от това.

— Ако това е така, защо не искате да ви придружа?

— Казах ви, защото предпочитам да бъда сама.

Тя помълча малко и каза предизвикателно:

— Ами ако имам среща с някого… и аз също?

Мишел се намръщи.

— Има шеги, които изобщо не са смешни.

— Наистина ли?

Сюзан стана. Беше напълно доволна.

Мишел беше пребледнял. Остави я и взе един вестник.

Когато Сюзи слезе във вестибюла, готова за излизане: с бяла сламена шапка, прихлупена над свежото й лице, и синя рокля, гарнирана с дантели, срещна Мишел, който също излизаше.

— Колко смешен вид имате! — подхвърли му тя през рамо. — Къде отивате, в Барбизон?

— У Даран — отговори сухо той.

— У Даран ли? Нима е пристигнал?

— Да, вчера.

Те минаха заедно през площадката. Сюзи скочи леко в колата, седна, оправи роклята си и го погледна.

— Защо имате такъв смешен вид?

— Какъв вид?

— Не знам, някак загрижен или по-скоро… Но чакайте, също такъв вид имах аз едно време, когато баба ми четеше приказката за Червената шапчица и мен ме беше страх… от вълка, нали ме разбирате?

Мишел сви рамена и понеже присъствието на слугите не му позволяваше да й отговори в същия тон, направи знак на кочияша и конете потеглиха.

Сюзан ликуваше — ако можеше с тази дума да се изрази яростното й възбуждение при мисълта, че цял ден Мишел ще си блъска главата в различни подозрения, също като нея предишния ден.

Думите и държането на Сюзан се сториха странни на Мишел, такава нервност той не бе забелязал в нея досега. Но писмото не го разтревожи ни най-малко. Знаеше, че Сюзан е достатъчно съобразителна, за да не забрави на масата писмо, което би искала да скрие от него. И очите й бяха така невинни и чисти, как може да се усъмни в тях? Нещо в дъното на душата му казваше, че не бива да се съмнява. Една вина имаше Сюзан, която му причиняваше цялата мъка. Тя бе, че си служеше с тези хитрости, за да му отмъсти. Навярно е намислила още някое отмъщение, затуй разпитваше за павилиона до Камен кръст, като искаше с това да намекне, че има някаква среща там.

Мишел се усмихна тъжно. Какво желание у нея да му причини зло! И той тръгна към къщата на Албер Даран.

След едночасов разговор и спор за съмнителната автентичност на един стар църковен требник Мишел остави приятеля си и машинално се отправи към Камен кръст. Когато излезе на шосето, срещна колата на Фовелови да се връща празна и попита кочияша къде е Сюзан. Тя беше останала у Мишо и казала, че ще се върне пеша.

Колкото повече Мишел разсъждаваше, толкова повече поведението на Сюзан му се струваше странно и не можеше да си обясни причината. Той забеляза, че по пътя вървеше Пол Реол замислен, с наведена глава. Изведнъж сърцето му спря да бие и в тия няколко мига си спомни увъртанията на Пол около Сюзан в Кан, в Ривайе, спомни си дългите им разговори насаме, бала в Шене и откритите възхищения на Пол от Сюзан. Но се овладя и тръгна спокойно срещу младежа, който не бе го забелязал.

— Ти ли си? Мислех, че си в Париж — каза той любезно. Изтръгнат внезапно от замислеността си, Пол трепна.

— В Париж ли? Мис Северн не ти ли е казала?

— Мис Северн?

Усмивката изчезна от устата на Мишел.

Пол го улови под ръка.

— Ето какво, приятелю, ще ти разкажа всичко сам. Само бъде снизходителен към мен, защото колкото и да ти изглеждам луд, знай, че съм много нещастен.

Те стигнаха в павилиона малко преди четири часа. Без сам да знае, Пол бе постъпил като истински дипломат. Изповедта му намери дълбок отзвук. Много по-добре, отколкото самата Сюзан би могла да го направи, той спечели пред Мишел каузата на своето щастие. Но остана учуден, че Мишел чува всичко това за първи път.

— Навярно писмото е пристигнало снощи. Ние със Сюзи не можахме да останем и пет минути сами.

Пол се задоволи с това обяснение.

— Слушай, моето момче — каза Мишел, който третираше по-малкия брат на своя приятел като свой по-малък брат. — Ще говоря с Жак още тази вечер, защото виждам, че си искрен и вярвам в любовта ти и в добрите ти намерения. Но трябва да се разберем: готов ли си да работиш сериозно, да направиш жертва? Представи си, преди малко Даран ми говори за теб.

И наистина Даран, който не знаеше нищо за лошите слухове около Пол, бе намислил същото, което мислеше и Сюзан. Той познаваше Пол като добро момче, по-скоро безгрижен, отколкото мързелив, много интелигентен, много честен и се надяваше, че съблазнителното му предложение за една сигурна и добре платена работа, макар и в Америка, ще накара младия инженер да остави бездействието и да използва дипломата си. Когато Албер Даран му изложи плана си, Мишел погледна с недоверие на него. Съмняваше се в трудолюбието на съвършения парижанин, какъвто бе Пол. Но още при първите думи Пол се възхити също като Симон, а при последните се хвърли на шията на приятеля си.

— Значи приемаш?

— Дали приемам? Америка е страната на моите мечти, тя е обетованата земя, Рай, Елисейските полета, Валхала! Америка и Симон! Боже мой, та човек може просто да умре от радост! Ще видиш, аз ще стана втори Едисон! Приятелю мой, колко добре стана, че те срещнах!

Мишел се усмихна.

— Даран ще вечеря у дома, ела и ти. После ще отида да кажа две думи на Жак, а в това време вие с Даран си поприказвайте.

Мишел слушаше тъжно проектите за бъдещето на Пол и комплиментите за прелестта, ума и добротата на Сюзан, неговата първа довереница.

— Тя е способна да дойде сама в павилиона — каза Мишел, който имаше основание да допусне това и въпреки болката си, се опитваше да го каже весело и непринудено. — Навярно тя е отчаяна, че не е могла да ми каже за вашата работа. Ще я почакам тук.

Пол се възхити.

— Прекрасна идея! Почакай я! Каква хубава изненада ще бъде за нея, като види теб вместо мен. Спокойно ще ви оставя двамата тук. Но знаеш ли, когато стана годеник, ще предпочета американската система.

И Пол излезе сияещ. Мишел го проследи с тъжен поглед. Лошото му настроение се увеличи още повече. Сърдеше се на Сюзан, че от желание да му отмъсти, е решила да му изиграе тази лоша комедия и е била готова да дойде сама на среща с Пол — нещо, което при тези условия Пол не би си позволил да иска от нея. И главно не можеше да й прости думите, казани в момент на силен гняв: „Аз обичам друг.“

Тя беше го осъдила като виновен, без да му даде възможност да се защити, без да му поиска ни най-малкото обяснение. Беше решила да му отмъсти, без дори да знае дали е ходил в Барбизон.

Сюзан очакваше, че Мишел ще отиде да я потърси в павилиона и излезе смело от Мишо.

Тя вървеше бавно и събираше букет от различни цветове листа: кафяви, червеникави, жълтеникави, сребристи, златисти, тъмни като коприна и плътни като кожа, пъстри и едноцветни.

Така тя стигна ловния павилион, чийто покрив се показа зад дърветата край кръстопътя. В кръглата зала с потъмнели стени, украсени с мецалиони с разни ловджийски изображения, нямаше никой. Слаб ветрец разклащаше надничащите през отворените прозорци лозови вейки.

Сюзи се учуди, че Пол го няма. Беше вече пет часът. Тя седна да го чака. При мисълта, че ще трябва да признае на Пол, че не е казала нищо по неговата работа на Мишел, тя силно се смущаваше, но реши да обясни мълчанието си с това, че е желала, преди да говори на Мишел или на Даран, да поговори с него дали е наистина съгласен да отиде в Америка.

Измина цял час. Пол все още не идваше. Навярно слънцето се е скрило вече зад хоризонта, синята светлина на небето се замени с бледорозова, върховете на дърветата се позлатиха, денят преваляше.

Внезапен страх обхвана Сюзи. Тя не искаше повече да чака и избяга от павилиона.

Тя се поколеба и пое пътеката вляво. Пътечката се спущаше по един стръмен склон и се губеше в гъсталака. Тя й беше добре позната, пресичаше гората и излизаше право на шосето за Кастелфльор.

Сюзан си спомни първата среща с Мишел. Спомни си първата уплаха и после връщането им в тихата нощ.

Оттогава изминаха пролетта и лятото. Крехките ясно зелени листа бяха пожълтели, потъмнели. Това беше есенната премяна на гората. Под краката й хрущяха вече сухи листа. По същата тази пътечка сега вървеше годеницата на Мишел, новата годеница на неутешимия рицар. Но този път беше сама. Името й, записано върху стената на параклиса, не можа да накара рицаря да забрави сладкото име, което бе записано завинаги върху надгробния камък и в сърцето на мъртвия воин. Ако Мишел наистина ревнуваше, щеше да остави гордостта си на заден план!

Малко по малко впечатлението, че някой върви по следите й, се затвърди у нея. „Това сигурно е Мишел, не може да бъде никой друг, освен Мишел…“ Това тя си повтаряше непрестанно и мисълта, че всеки момент Мишел можеше да излезе от храстите, я правеше страшно нервна.

„Ами ако не е Мишел? Ако е някой друг?“

Сюзан замръзна от страх, кръвта заби в ушите й и изведнъж хукна да бяга. Пътечката извиваше и се съединяваше с една друга, по-широка пътечка. Внезапно Сюзан забеляза на няколко крачки пред себе си висок човек и веднага позна, че това е Мишел.

Радостно чувство на облекчение я обзе и първото й желание беше да се хвърли в прегръдките на годеника си, да се сгуши там, да бъде успокоена, помилвана като изплашено дете. Но държането на Мишел не насърчи намерението й и тя се спря пред него, като се опитваше да изглежда спокойна, а всъщност едва се сдържаше да не заплаче.

— Колко се радвам, че ви срещнах, Мишел! Не знаех, че тъй бързо мръква…

— Навярно също такова е било изражението ви, когато са ви чели Червената шапчица — каза той безмилостно.

При тази насмешка на Сюзан й се доплака още повече, но се сдържа.

— От Мишо ли идвате? — попита я той.

— Ами вие?

— Бях при Даран; струва ми се, че ви казах, че ще ходя при него.

— Струва ми се, че аз също ви казах, че ще ходя у Мишо.

— Много се забавихте.

Тя не отговори нищо, а мислено се питаше дали той не е вървял след нея в гората, или наистина сега се връща от Даран. По-вероятно беше второто. На Сюзан й се искаше много да бъде вярно първото предположение, но Мишел беше тъй студен, тъй непристъпен и с нищо не показваше, че е се загрижил за нея.

— Връщате се в Кастелфльор, нали? — попита той.

— Да, разбира се.

Тръгнаха заедно по тясната пътечка, тъй близо един до друг и същевременно тъй далеч. Обхваната от болезнен страх, Сюзан плъзна ръката си под ръката на Мишел.

— Страх ме е — каза тя.

— Когато човек е страхлив като дете, ще направи по-добре да не скита сам из гората нощем.

Мишел беше проследил Сюзан още от напускането й дома на Мишо и й се обади едва когато видя, че се е изплашила. Той още й се сърдеше заради необмислената постъпка, но тръгна след нея, като не искаше да я остави съвсем сама, а, от друга страна, не искаше да й покаже, че е постигнала целта си.

Когато излязоха на шосето, Сюзан си спомни, че утре той заминава за два дни. Ако тя и сега пропусне момента да му говори за Пол и за Симон, рискува да не изпълни мисията, с която се бе ангажирала.

— Мишел — каза тя, — имам да ви говоря нещо.

И му разказа за любовта на Пол и за писмото, което бе получила от него.

Мишел изслуша спокойно познатата му вече история. Когато Сюзи стигна до проекта, който бе намислила, той я прекъсна и й каза, че Даран мислел същото.

— Какво щастие! Значи, Мишел, вие ще помогнете на горките влюбени и ще убедите Жак? Бъдете сигурен, че Пол е искрен и Симон…

— Ще направя каквото мога, Сюзан. И аз вярвам, че Пол е искрен. Той е лекомислен, мързелив, но е добро момче, честно, почтено. Не е богат, Симон също, но се обичат. Останалото ще се уреди с малко добра воля. Жестоко е да се разделят две същества, които се обичат и разбират.

Гласът му беше развълнуван. Сюзан си каза, че навярно той мисли за Фаустин.

— Не знаех, че сте толкова сантиментален.

— Ще се срещна с Жак още тази вечер — каза Мишел, без да отговори на забележката й.

Във вестибюла на Кастелфльор той се спря.

— Довиждане.

Сюзан трепна.

— Няма ли да се качите горе?

— Не, време е да се върна в Сен Силвер. Даран ще вечеря при мен.

— Но нали утре заминавате с Робер?

— Всичко е уговорено. Ще се срещнем на гарата в седем часа.

Сюзан искаше да каже още нещо. Не искаше Мишел да се раздели така с нея.

— Ще ми пишете ли? — попита тя. — Искам да знам резултата от разговора ви с господин Реол.

— С удоволствие ще ви пиша, преди да тръгна. Довиждане.

Той й стисна ръката и понечи да излезе.

— Мишел — прошепна тя, — не ми казвайте така лошо сбогом.

И инстинктивно поднесе челото си, главата й докосна гърдите му. Тогава той притисна силно доверчивата й глава, целуна очите й и без да каже дума, излезе.

Това стана тъй внезапно, че преди още да се е почувствала щастлива, Сюзи се питаше какво трябва да мисли, дали тази целувка беше от непринудена нежност, или беше само от любезност, и се засрами от себе си, че е изпросила целувката от човек, който не е и мислел да й я даде.