Ги Шантпльор
Априлската годеница (9)

II

Вечерта преди отпътуването Мишел вечеря у Фовелови в Кастелфльор. Там беше и Сюзан, освободена от длъжността си след заминаването на Бетюнови.

В строежа си Кастелфльор напомняше Трианон и Колет го бе мебелирала подходящо, но бе внесла известна свежест и лекотата на модерния стил.

В парка имаше беседки, кадифени полянки, липови и дъбови сенки и тук-там между зеленината се белееха статуи и се извиваше малка рекичка, чиито брегове бяха изпъстрени с цветя. Същински рай.

Приятно се живееше в Кастелфльор. Сюзан бе щастлива между винаги засмените лица и изящната обстановка.

Облечена в бледолилава рокля, тази вечер Сюзан бе красива като рядко цвете. Изглежда, съзнаваше това, бе в прекрасно настроение и всичко я забавляваше: и играта на билярд, която предложи преди вечеря на Мишел и която загуби поради неумение, и албумът със стари снимки, и името, което господин Фовел произнесе и което й се стори много смешно, и възражението на Жорж, когато майка му го смъмри, и заспалата физиономия на Низет, като казваше лека нощ…

За първи път тази година поднесоха кафето на терасата. Вечерта бе тиха и ясна. Всички бяха щастливи, само Мишел бе тъжен, не взимаше участие в разговора и наведен над каменната ограда на терасата, се бе загледал в мрака на градината. От време на време до ушите му достигаха откъслечни думи от разговора на Сюзан с Фовелови.

Излегната, в шезлонг, кръстосала крак върху крак — Сюзан, Занна или Сюзи — наричаха я с тези три имена, се смееше непрекъснато със своя бистър смях, който напомняше на Мишел малко кристално звънче, и той изпитваше странно желание да го счупи.

— Ще ми предложите ли една цигара? — обърна се той към групата. — Не ви ли пречи димът, братовчедке?

Кристалният смях пак се чу.

— Да ми пречи димът! Съвсем не! Дайте и на мен цигара.

— Нима пушите? — възкликна Мишел, неприятно изненадан от това откритие…

— С чичо Джон пушехме често. Обичам да пуша. Действа освежително. Хайде, мили, ще ми дадете ли цигара?

— Както искате — каза кротко Мишел, поднесе й табакерата си и се върна пак при оградата.

— Благодаря, Мик — каза Сюзан.

Запали цигарата и запуши с отметната назад глава вирнат нагоре нос, следейки с видимо удоволствие синкавите спирали на дима.

— Колко е забавен животът! Аз съм тъй доволна много доволна! Нищо друго не желая на този свят. Този турски тютюн е чудесен!

— Това е последният ви ден, мила моя — каза господи Фовел, — наслаждавайте му се. Когато Мишел замине няма вече да бъдете тъй доволна и да се забавлявате така.

— Защо? Нима той отива в Норвегия, за да скучае?

— Добре казано! — извика Колет.

Мишел се обърна.

— Аз искам вие да се забавлявате — каза той.

— Благодаря.

— Във всеки случай ще направим и невъзможното, за да я развличаме — извика разпалено Колет.

— О, чакайте, още не е настъпил напълно сезонът Ривайе — каза Робер. — След петнадесет дни ще си поговорим пак, нали, Сюзи?

— Има ли интересни хора през сезона в Ривайе?

— И още как! Питайте Мишел!

С това адвокатът искаше да подчертае дивото уединение на шурея си в Сен Силвер.

Сюзан скочи, хвърли не допушената си цигара и отиде при братовчед си.

— Мик, моля ви, избройте ми по-интересните хора в Ривайе!

— Те са цял легион.

— Това е твърде общо казано, назовете имена.

— С удоволствие. Например Понмери — баща с петима сина.

— Господи, петима сина!

— Това е интересно за вас — продължи иронично Мишел. — Тримата са още деца, но двамата, по-възрастните, подхождат за вас, нали?

— Разбира се — отвърна Сюзи с нотка на досада в гласа.

— Леон е двадесет и осем годишен, адвокат, много сериозно момче.

— Надменен, красноречив и с бакенбарди! Представям си го! По-нататък.

— Благодаря, Сюзан — извика господин Фовел.

— Първо вие нямате бакенбарди, и после — сте очарователен, знаете го по-добре от мен. Ами другият?

— Другият — продължи търпеливо Мишел, — Гастон, е двадесет и пет годишен и струва ми се, че основното му занимание е да яде парите на майка си.

— Много е хитър този! После?

— После следва господин Ланкри, нотариус в оставка, и дъщеря му, госпожа Дьо Лорж, която пише името си разделено, на две думи, откакто е вдовица.

— За нея ми разказваха някои работи — обади се господин Фовел.

— И на мен също — засмя се Мишел.

— Разкажете ми ги! — помоли Сюзан.

Мишел престана да се смее. Това желание му бе неприятно.

— Забравих ги вече — отвърна студено той.

— Тогава ще ми ги разкаже Робер. Хубава ли е госпожа Дьо Лорж?

— Въпрос на вкус. Доста долнопробна хубост.

— Ами после… кои други?

— Моят приятел Жак Реол, който наскоро се ожени и за когото наех вила „Върбите“.

— Хубава ли е госпожа Реол?

— Възхитителна.

— Руса?

— Черноока.

— Е… после?

— Сестрата на госпожа Реол, госпожица Шазе — едно много мило дете, после Пол Реол, братът на Жак, един…

— Едно много мило момче! Да, познавам го.

Мишел я погледна учудено.

— Вие го познавате?

— Миналата зима беше в Кан. Играхме тенис с него… не е много за препоръчване.

— Вярно. Той завърши преди две години Екол Сантрал, миналата есен отби военната си служба, но струва ми се, че следва примера на Гастон Понмери, с тази разлика, че парите, които е започнал да яде, са по-малко и ще се свършат скоро. Жак е просто отчаян от поведението на брат си.

— Ха! Младостта трябва да се изживее. Ами после още кой?

— Вие сте ненаситна, не знам другите.

Търпението на Мишел се изчерпа. И без това бе в лошо настроение, а след този разговор то достигна до крайност. Подпря се с лактите си на балюстрадата и замълча.

— Що за памет имаш? — извика Колет. — Ами Ланжий, нима го забрави? Онзи, художника, знаеш ли го Сюзан? Ами Сенвалови? Те са много изтънчени хора и къщата им е винаги пълна с гости. Ами братовчед им Реймон Деплан, приятел на Мишел, после следват околийският началник, депутат от окръга, свещеникът и прочие, и прочие.

— О, стига, стига! Това е предостатъчно, за да бъда щастлива! — извика Сюзан засмяно и се обърна към Мишел, който палеше в този момент цигарата си. — Нали няма да ревнувате, ако тези хора ме поухажват?

— Да ревнувам, аз? Боже мой, разбира се, че не — отговори сърдито Мишел и хвърли клечката кибрит на земята.

— Не сте много учтив.

— Защо? Намирам, че ревността е оскърбителната аз имам доверие във вашата честност — отговори примирително той.

Сюзан се изсмя сухо и отиде при Колет.

— Разбрах, Ривайе е малък Содом — каза тя.

На терасата стана хладно и всички влязоха в салона. Разговорът там продължи някак мудно — както между хора, които всеки ден са заедно. В десет и половина Мишел стана да се сбогува. Той щеше да тръгва рано сутринта и не искаше нито сестра му, нито годеницата му да го изпращат на гарата. Целуна сърдечно Робер и Колет, чийто глас се разтрепери, и подаде ръка на Сюзан.

— Надявам се, че ще отговаряте на писмата ми? — каза той учтиво.

— Разбира се. Довиждане и добър път, Мик.

— Но целуни я най-после, какво е това от теб! — извика Колет.

Сюзан му предложи просто свежата си като плод буза и Мишел я докосна с устните си. Сърцето му се сви от мъка не за това, че се разделяше с годеницата си, а че годеницата му се разделяше с него тъй хладно.

„От зле по-зле! — каза си той, като излизаше от Кастелфльор. — Пуши, а сигурен съм, че и флиртува. Не, решително тя не ми харесва!“

Когато Сюзан си легна и угаси свещта, безброй мисли се въртяха в ума й.

„Ох, как добре си почивам! Тъй уморена бях тази вечер! Навярно от разходката в парка. Кастелфльор е прекрасен. А Колет и Робер са тъй мили! Много ги обичам! Колко е приятно тиктакането на часовника в нощта! А стаята ми — колко е свежа! Цялата в розово. Обичам розовите стаи. Бих искала да имам една с мебели от светлозелен брокат в стил «Луи XVI» и с много украшения. Дано само Мишел бъде внимателен към мен и ми подарява красиви неща. Той има добър вкус… Дали ще бъдем щастливи двамата с него? Защо не, Мишел е добро момче, аз също. Не може да се каже, че прекалява с вниманието си към годеницата си, о, не! Госпожа Бетюн постоянно ми казваше: «Той ви обожава.» А аз се съмнявам дали въобще ме обича. Даже съм сигурна, че не. Например тази вечер той и не забеляза, че лилавото ми отива много. Според мен глупаво е да се изисква от една жена да обича страстно мъжа, за когото ще се жени, но е необходимо мъжът поне малко да се възхищава от жена си. Робер се възхищава много от Колет, но не мисля, че Колет е луда по Робер.

Мишел ми говореше за някакво голямо разочарование, което оставило завинаги следа в живота му. Много искам да знам името на това разочарование. По-красива ли е била от мен? Мишел казва, че госпожа Реол е хубава. Тя е черноока, а аз съм руса. Дали ме намира хубава? Раздялата не го развълнува ни най-малко… както и мен… Два месеца ще минат скоро. Изглежда, че тук ще бъде много забавно. Надявам се всички да бъдат мили с мен, както бяха в Кан. Ще трябва да си ушия нова рокля… дори две. Мишел повече се вълнуваше, когато целуваше Колет, отколкото мен. Беше много доволен, че заминава. Разбирам го — такова хубаво пътуване ще направи! Есента, след завръщането му, ще се оженим. Колко чудно ми се вижда това! Много естествено е Мишел да бъде мой годеник, а колко странно ми се вижда да ми бъде съпруг. Мой съпруг! Колко е смешно и някак страшно.

Ще бъде добър с мен — в това съм сигурна. Досега не съм срещала човек, който да не е бил добър с мен.“

Сюзан си спомни развлеченията, които й обеща Колет.

Животът сред лукс и удоволствия, в който плуваше Колет, бе нов за малката американка. Наистина тя по-рано си бе позволявала някои светски удоволствия, като например посещения на чайове, дансинги, тенис, разходки на велосипед или на кон с млади хора на нейната възраст. Но след това трябваше да работи, да служи на други. И ето сега с мрачното минало е свършено, щеше да има свой дом, свое огнище. Малката секретарка на мис Стивънс имаше също право на радост в живота. Тя щеше да бъде приемана радушно, от нея щяха да се възхищават.

След като е изпитала толкова грижи, сега можеше да се повесели, след като толкова време е била сериозна, можеше да си позволи да бъде малко по-лекомислена. Достатъчно е работила, за да се издържа, нека и тя се наслади на безгрижния живот.

За своите двадесет и две години Сюзан бе съвсем наивно дете, непознаващо живота. Бе обрисувала пред Мишел най-искрено характера си, в който нямаше нищо заплетено, нищо противоречиво. Мишел имаше претенциите, че е добър психолог и прониква лесно в душите на другите, но за да разбере братовчедка си, нямаше нужда от продължителни наблюдения. Смяташе, че тя бе разкрила цялата си душа пред него.

Но имаше едно нещо, което той не бе разбрал: в тази детска душа можеше всеки момент да се пробуди душата на жена, че в това същество всички мисли и чувства бяха още в зародиш, но имаше много благоприятна почва за развитие може би, че под спокойната й външност животът у нея вече кипеше.