Ги Шантпльор
Априлската годеница (11)

IV

Влакът още не бе спрял и Мишел се надвеси от прозореца, но напразно очите му търсеха по перона хубавия тънък силует и усмихнатото лице на Колет. Остро разочарование го обзе, такова, каквото изпитват само силно чувствителните натури.

Зад гарата, под сянката на голям орех, го чакаше кабриолетът на Кастелфльор. Телеграмата на Мишел бе пристигнала сутринта след заминаването на господин и госпожа Фовел за Париж, където бяха отишли за двадесет и четири часа. За изпращането на кабриолета се бе разпоредила мис Северн. Всички тези подробности, които научи от кочияша, не разсеяха лошото настроение на Мишел. Много хора обичат пътуването и затова, че после, след връщането, изпитват двойно удоволствие от домашното си спокойствие и уют. А Мишел често се е въздържал, доколкото можеше, от пътуване от страх пред мъчителните впечатления при връщането.

Сенчестият път от гара Ривайе до Кастелфльор му напомняше много мрачни часове. Неведнъж, когато се е връщал уморен от дълги скитания и преситен от усамотен живот, милата и свежа като утро Колет е искала да го заведе в Кастелфльор. Но веселият и главно много шумният Кастелфльор не го привличаше в такива дни… И на нейните мили настоявания той винаги отказваше и се връщаше самотен в Сен Силвер, където не бе нужна нито бяла вратовръзка, нито празнодумство.

Уви, днес нямаше кой да настоява да го отведе със себе си. Какво им е хрумнало да оставят полето сред юли, за да отидат в Париж при 35° на сянка! Ами Сюзан? Защо е останала в Кастелфльор, когато беше тъй естествено да отиде с Колет? Навярно не е искала да пропусне забавата у Сенвалови или чая у Понмери, или пък някоя разходка с палавата банда, каквито му бе описвала няколко пъти в писмата си. Това бяха писма, нелишени от остроумие, на които някоя по-особена фраза придаваше екзотичност и често пъти една забавна дума или набързо нахвърлян образ караха Мишел да се усмихва. Писма, на които не липсваше и чувство, когато се говореше за Колет или за децата, мили нежни писма, но писма на лекомислено дете! Писма на момиченце, което се е забавлявало вчера, ще се забавлява утре и което бърза да завърши фразата си, за да отиде да се забавлява и сега. Нито едно сериозно размишление, нито един разумен план, нито намек за бъдещето. Понякога Мишел си казваше, че това е влияние на Колет.

По време на своето пътуване из страната, която не предизвиква шумни възклицания, но която прониква до дъното на душата със своята прелест, Мишел си даде дума да бъде търпелив и добър, да бъде кротък и да направи усилие над себе си, за да излезе от състоянието на безразличие, което го смразяваше. Той бе натрупал в сърцето си вместо нежност — всеопрощение, вместо елементите на истинското щастие — примирение.

Там, край фиордите, сред синкавата светлина на деня и белезникавия мрак на нощта, където хора и предмети често пъти изглеждат като призраци, бе останал образът на Фаустин.

Копитата на конете звънтяха по сухата почва. Зад колата се вдигаше облак прах и дълго не можеше да се разсее в застиналия въздух. Небето бе ясносиньо, само към хоризонта имаше опалов цвят. Наоколо се зеленееха ливадите и жълтееха нивите със зряла пшеница. Над цветята се виеха рояк дребни насекоми, позлатени от слънцето.

В детството си Мишел обичаше много гласа на щурците. Тогава още не знаеше произхода му, лягаше на тревата, за да го чува по-добре, и казваше: „Слушам слънцето да пее.“

И този ден „слънцето пееше“, но Мишел не изпитваше удоволствие от песента му. Той мислеше, че и най-светлите лъчи се помрачават, когато проникнат в някои жилища, както и най-жизнерадостните лица се натъжават между мрачни гости.

На завоя на пътя се показа кулата Сен Силвер. Кабриолетът спря пред вратата и докато слугите сваляха багажа, Мишел отиде в градината.

Тръгна по алеята с неокастрени кичести дървета, които едва пропущаха светлината, и замислен стигна до едно място, откъдето се виждаше входът на кулата. В каменната рамка на входа, обградена с клематис, го чакаше Сюзан с Жорж и Низет. Малките ръчички бяха обвили талията на момичето и две хубави къдрави главички се гушеха в гънките на роклята й. Сюзан се усмихваше и усмивката й цъфтеше на слънцето, както венчетата на цветята, които я обкръжаваха. Изведнъж на Мишел се стори, че няма нищо по-естествено от това да види сред цветята малките детски ръчички и усмивката на това младо момиче. Не беше годеницата, неговата бъдеща жена, която зърна той с такава радост на прага на своето пусто жилище, това беше самият живот, самата жизнерадост в лицето на тези три млади весели същества със светнали очи, прострели към него ръце, готови да избухнат в смях.

— О, колко сте добра — шепнеше той, като стискаше приятелски ръцете на мис Северн.

В кабинета Сюзан разказа сума семейни случки. Тя не отишла в Париж, за да може да присъства на обяда за млади момичета у Руолови, а също и заради Низет. Пък и по това време няма смисъл да се ходи в Париж. И понеже Колет и Робер щяха да се върнат чак на другия ден, тя решила да посрещне братовчед си в кулата му и дошла с малките. Антоанет, старата слугиня, която беше отгледала Мишел и Колет, поискала също да дойде с тях. Мишел се оглеждаше наоколо. Всичките фарфорови руански гърнета бяха пълни с рози. На бюрото в бронзирана ваза имаше букет от полски маргаритки и житни класове.

— Ние обрахме градината — каза Сюзан, като проследи погледа му. — Ах, колко е хубава тя, като девствена гора!

Малката Низет тичаше от букет на букет и показваше на вуйчо си кои цветя е набрала сама. Жорж прелистваше една голяма книга до прозореца.

— Сърдите ли се, Мишел, че осквернихме светилището ви?

— Напротив, щастлив съм и много съм ви признателен.

За момент той излезе от кабинета, за да даде някои разпореждания. В кухнята старата Антоанет пиеше мляко с Жакот.

— Каква мила жена сте си намерили, господин Мишел! — каза тя. — Всички я обичат.

Мишел се усмихна. Той вече не мислеше за писмата, чието светско лекомислие тъй често го бе дразнило, забрави, че в Ривайе има и други вили и замъци, където малката американка се бе смяла и танцувала цяло лято. Спомняше си само, че едно засмяно лице го бе посрещнало на прага и че една малка женска ръка бе наредила с вкус цветя в кабинета му.

Когато Мишел влезе, Сюзан разглеждаше гоблените на стените.

— Великолепен е вашият гълъбарник! — каза тя.

— Но тъжен.

— Няма тъжни жилища, Мишел, има само тъжни хора.

Мишел взе Низет в ръце и разведе Сюзан из всички стаи, за да й покаже мебелите, обяснявайки красотата на всеки един.

— Вие бихте ли живели в такова старо жилище — попита той, гледайки как момичето, седнало на старинния прозорец, си играеше с един чекрък.

— Три месеца в годината? Защо не! Това е същински музей, с който бих се гордяла, пък и Кастелфльор е тъй близко!

— Сюзи ще остане винаги в Кастелфльор — заяви Низет. Но Жорж разбираше нещата по-добре от нея.

— Глупчо! — каза той презрително. — Тонти няма да се съгласи.

Те продължиха да разглеждат кулата. На най-долния етаж имаше голяма кръгла зала, още немебелирана. Леко раздразнен от напомнянето на Сюзан за близостта на Кастелфльор, Мишел направи усилие над себе си и каза:

— Вие можете да подредите тази стая по ваш вкус… ако искате.

— Разбира се — каза момичето най-спокойно. — Но бих желала да имам стари мебели в стила на другите. Бих искала такива и за моята стая. Тук не могат да се поставят безвкусици. Достатъчна съм аз. Какъв анахронизъм внасям, господи!

Това решение се хареса на Мишел и когато се върнаха в кабинета, имаше пълно разбирателство между тях. Удари шест часът.

— Да вечеряме заедно — предложи Сюзан.

Веднага изпратиха човек да предупреди в Кастелфльор и сякаш щяха да играят на кукли, Сюзан седна срещу Мишел. Възхитени от това, децата се смееха и бъбреха около тях.

Сюзан разказваше за Робер и за Колет, за децата, за Кастелфльор, за развлеченията и за новите си приятели.

Очите й блестяха, гласът й трептеше от радост.

— Много ли обичате хората?

— Много, макар че малко ги познавам.

— Или тъкмо защото малко ги познавате.

— О, не, колкото повече ги опознавам, толкова повече ги обиквам.

Мишел замълча.

— Знаеш ли, аз вече яздя на кон! — обади се Жорж.

Тогава Низет разказа оживено, без да доизговаря думите, невероятната история за едно „дете-кон“, което било лошо и изяло баща си.

— Мислех да вечерям тази вечер у Реолови, толкова се чувствах самотен — каза Мишел.

А наум си казваше: „Колко жизнерадостна и приветлива е Сюзан и колко съм й признателен! Как красиво се очертава главата й върху зеления тапет на стената.“

— Често ли виждате Реолови? — попита той.

Реолови? О, тя беше във възторг от тях. Какво прекрасно създание е тази Терез! Добра, интелигентна и тъй естествена! И понеже бяха почти на една възраст, между тях нямаше много официалности. След седмица те вече се наричаха с малките си имена. Симон Шазе е същинско бебе, толкова е сладка! Пол е прекрасно момче, а господин Реол — великолепен човек.

Тези похвали подобриха настроението на Мишел. Смяташе, че госпожа Реол ще окаже добро влияние над Сюзан.

— Но аз не постъпих както трябва! — извика Сюзан. — Още не съм ви запитала за вашето пътуване. Никой пътешественик не би ми простил това.

— О — каза мрачно Мишел, — пътешествениците обичат да разказват за пътуванията си само за да имат случай да говорят за себе си. Аз не намирам, че съм тъй интересен, та да разказвам за себе си.

— Не е така… Но вашите писма! Колко хубави бяха! Струваше ми се, че чета статии от „Ревю де дьо монд“ — каза Сюзан с онова спокойствие, което пречеше да се разбере дали се подиграва, или говори сериозно.

Мишел се поклони, като се питаше дали това бе похвала на писмата му на писател, или бе укор за писмата му на годеник.

— Нямам никакво желание да отида на север. Сигурно там ще стана хипохондричка.

Тогава Мишел защити тъжната приказна прелест на Норвегия, описа живота по крайбрежието, чудната светлина, буйната растителност, след туй описа хората.

Сюзан го слушаше внимателно, заинтересувана, като от време на време задаваше по някой въпрос. Дотогава Мишел винаги бе оставял годеницата си да говори повече от него. Сега за първи път се увлече да разказва пред нея. Но скоро спря и започна да се смее.

— Ето че започнах да ви разказвам въображаеми неща. Често пъти упрекват пътешествениците, че не казват самата истина. Оплакват се от погрешните им или неискрени доклади. То е също като някои твърде мъдри хора, които се връщат от Ориента и казват: „Ориент не съществува, аз търсих злато и пурпур, блясък и приказност, а намерих само мръсни улици, странен народ и сметта от магазините на авеню «Опера», който ви каже, че е видял в Ориента страна на чудесата, лъже“. О, не, бъдете сигурна, че той не лъже, той е видял ясносиньото небе, красивите джамии, почувствал е неизпитана досега прелест. Кой от двамата има право — не зная. Но мисля, че ще бъдете много изненадана като видите Норвегия.

Щом вечерята свърши, Мишел разопакова някои от предметите, които бе донесъл — разни дървени скулптури, интересни със своя дълбоко индивидуален замисъл, нежни ръчни бродерии, дело на тамошни селяни. Когато годеникът й ги предложи, Сюзан се изчерви от удоволствие. Децата грабнаха радостно донесените им играчки, Низет стисна в ръце една кукла, облечена във финландска носия, по-голяма от самата нея.

Колата ги чакаше вече пред вратата. Стройна в черната си копринена рокля, Сюзан слагаше воалетката си пред огледалото.

— И тъй, моето посещение не ви направи лошо впечатление? — запита тя през рамо. — Тези неща са много смешни във Франция. Отначало постоянно трябваше да питам: прави ли се това, не бива ли да се прави онова, държа ли се прилично? Но после захвърлих всичко, реших да си остана каквато съм. Ще видите, че ако не днес, то утре или по-късно все с нещо ще ви скандализирам.

Мишел протестира, защото наистина бе прекарал една чудесна вечер.

Сюзан бе навела глава, за да закопчае ръкавицата си. Изведнъж погледна братовчед си право в очите. Това тя правеше често.

— Мик, искате ли да сключим с вас един договор? Никога да не играем ролята на годеници от рода на Манцони. Съгласихме се вече, че не сме от романтичните влюбени. Нито единият, нито другият е способен на съвършена любов, нека останем приятели, добри искрени приятели. Вие ще видите, когато искам, аз мога да бъда и мила. Не съм глупава и мисля, че ще мога да ви разбирам добре въпреки вятърничавия си вид… няма да ме отегчавате, о, съвсем не. А с мен вие ще се смеете често както тази вечер, ще видите. Ще се разхождаме, ще разговаряме, без да бъдем длъжни да се занимаваме един с друг, можем да бъдем любезни с всички и ще минаваме за отлични годеници… ще обърнем с главата надолу всички приети досега понятия. Разбрахме ли се?

Тя му подаде малката си ръка, той я стисна усмихнато.

— Разбрахме се.

Шумът на отдалечаващите се коне заглъхна. Мишел седна под дърветата в градината. Свеж ветрец милваше челото му. От тревите се носеха полски аромати. Далеч нейде някой пееше и от далечината гласът изглеждаш по-хубав.

Загледан ту в позлатеното на запад небе, ту в обвитата в цветя кула, Мишел си отдъхваше. Решенията, които бе взел, се затвърдиха в ума му. Да, той ще се посвети на щастието на това дете. Тя не бе съпругата, която той би си избрал, а която случаят бе тласнал в ръцете му.

Приятели, бе казала Сюзан на тръгване. Нека бъде тъй, годениците, които не са влюбени, ще бъдат приятели. Страхът, че няма да се харесат един на друг или желанието да бъдат повече обичани, няма да вдъхновява постъпките им, думите няма да бъдат предварително пресметнати.

Нямаше да има опасност, че ще се идеализират един друг, щяха да се гледат с трезви очи. Преди да заживеят заедно, малко по малко ще навлязат в етапа на взаимни отстъпки… Може би нежността ще превърне тези жертви в радости, може би такова едно приятелство ще има своята прелест.

Мишел си спомни разни случки от тази вечер. Колко приятно бе да се гледат тези засмени лица и да се слушат веселите им гласове! За момент бе забравил ролята си на годеник — банална като букета, изпращан всяка сутрин от цветарката и в който не участваше неговото сърце, — за да бъде такъв, какъвто си е и даже нещо по-добро: да бъде млад, непринудено весел, да не анализира радостта си.

На следния ден в Кастелфльор, останала насаме с брат си, Колет го разпита за много неща и най-после заговори за Сюзан.

— Много мило от нейна страна, че е останала да вечеря с теб. Особено момиче е тази Занна! Постоянно ходи насам-натам — ту с кон, ту с велосипед, обикаля бедните. Особено съчувства на майката и на децата на един селянин и всяка седмица, каквото и да е времето, отива да им носи помощи. Привързала се е към Терез Реол и всеки ден сама през гората отива в тяхната вила. Бърбори наляво и надясно каквото й дойде наум, подиграва се с хорското мнение, но всичко у нея е така просто, така непринудено, че всички намират държането й най-естествено. А е французойка до върха на ноктите си, макар че се държи като янки. Едно малко копие на леля Режин. Ах, каква мила снахичка ще ми доведеш ти!

— По-добре кажи, че ти на мен ми я доведе — засмя се Мишел. — Но ние с нея сме вече отлични приятели. Вярно, че е малко прекалено светска за мен или аз съм прекалено домосед за нея, както щеш го кажи. Но с малко отстъпки от едната и от другата страна разликата във вкусовете ще остане незначителна. Размислих и сега съм станал напълно разумен човек.

— Толкова по-добре! Като гледах Сюзи как хубаво се забавлява, често съм се питала дали това няма да бъде причина един ден за свади помежду ви.

— Защо? Нямам ни най-малко желание да й развалям удоволствията. Едно нещо само ми се вижда неизпълнимо — то е да придружавам винаги Сюзан на всички тези събрания у Сенвалови и Сие, но тя е достатъчно умна, за да разбере това. Понякога, когато аз не ще мога да я придружа, разчитам, че тя ще може да дойде с вас. Тя е малко жизнерадостно дете. Нима мога да изисквам от нея да води като мене живот на бухал? Това би било жестоко от моя страна.

— Ти ще бъдеш един идеален съпруг.

В този момент влезе Сюзан, облечена в черен костюм на амазонка.

— А, нещо ми казваше, че конят, който видях на двора, е ваш! — извика тя. — Ще дойдете с мен!

— Но, Сюзан — каза майчински строго Колет, — не зная дали това ще бъде прилично.

Сюзан скръсти ръце и погледна Колет право в очите.

— Дали ще бъде прилично! Та не сме ли с Мишел братовчеди… и дори годеници? Ох, колко мъчно е тук, у вас!

Тя бе толкова комична във възмущението си, че Мишел се разсмя.

— Хайде, Колет, на село се позволява повече свобода и освен това Сюзан е американка, на нея й отиват ексцентричности.

— Вярно — засмя се Колет на последните му думи.