Ги Шантпльор
Априлската годеница (16)

IX

Камериерката прикачи последната панделка и я забоде с карфица. Сюзан се погледна внимателно в огледалото.

Светлината на кристалните лампи и отраженията на огледалата обгръщаха цялата й въздушна фигура достигаха до дъното на сините й зеници.

„Хубава съм! — каза си тя. — Хубава съм! — повтори на себе си. — Само един-единствен човек не го забелязва.“

— Ти си винаги хубава, Сюзи, но тази вечер си просто прекрасна! — каза госпожа Фовел. — Не е позволено човек да бъде толкова възхитителен!

— О, след малко ти ще докажеш, че може да бъде и повече! — отговори закачливо Сюзан, като гледаше как камериерката решеше разкошните коси на братовчедка й. — Но роклята ми наистина е истинско бижу, много ме разглези с нея.

Колет я погледна още веднъж и се усмихна.

— Мишел, както винаги, е по-точен от нас и навярно скучае долу. Иди го питай какво е мнението му за зелените рокли.

Когато Сюзан се появи на прага на осветения салон, Мишел стана изненадан от мястото си. Тя премина бързо стаята и спря сияеща пред годеника си.

— Ето ме и мен, Мик — каза тя кокетно, но някак свенливо.

Тя често си казваше, че вечерното облекло прави Мишел по-висок. Тази вечер си каза, че бялата връзка му придава по-строг вид. Странно, вечерното му облекло подчертаваше още повече — приликата му с рицаря от Зелената гробница.

Като видя, че Сюзи го разглежда, Мишел я заговори.

— Много ви е хубав тоалетът — каза той.

Изведнъж цялата радост на Сюзан се изпари. Хубав тоалет!

Обаче Мишел продължаваше да разглежда „хубавия тоалет“ и Сюзан очакваше с трепет да й каже още нещо. Човек има самолюбие! Но Мишел не каза нито дума повече.

Тя не можа да понесе мълчанието му и изрече:

— Колет и Робер не са готови още.

— Има време — отговори Мишел.

И двамата замълчаха.

„Колко й отива този цвят!“ — каза си наум Мишел.

Тя бе същото малко момиченце, което снощи искаше да се възхищават от новата му рокля. Но сега у нея имаше нещо тайнствено, което привличаше, нова, непозната личност. Той си спомни за метаморфозите в приказките, когато влязлата скромна посетителка се превръща изведнъж в царица на светлината и казва: „Ти мислеше, че приемаш беднячка, внимавай — аз съм фея!“

Струваше му се, че и със Сюзи е станало такова магическо преобразяване, че една неестествена светлина се излъчва от косите й и сякаш тържествуващата й усмивка казваше като феята в приказката: „Ти искаш да ме мъмриш и да се забавляваш с мен като с дете, внимавай — аз съм жена.“

Сюзан започна да говори, утешена донякъде от комплиментите на Колет и от изненадата, която бе забелязала у годеника си, като влезе в салона.

— Знаете ли, Мишел, макар че съм на двадесет и две години, това е първият ми бал. Това също е първата ми деколтирана рокля… Съвсем деколтирана, разбирате ли?

— Съвсем деколтирана, да, разбирам — каза Мишел, като наблегна на думата съвсем.

Това бе напълно несправедлив намек и макар че едва можеше да се почувства, Сюзи го схвана. Тя се изчерви и повдигна на гърдите си тюления ешарп, който загръщаше раменете й.

Това движение раздразни Мишел.

— С ешарпа ли ще стоите в Шене? — попита той.

— О, не.

— Студено ли ви е?

Тя се поколеба, преди да отговори.

— Да, малко — каза с наведени очи.

Той я загледа продължително, но тя не вдигна очи.

— Не мога да разбера как ще стоите с тази рокля пред двеста-триста души, когато се срамувате сега от мен.

Сюзи бе поразена от забележката му и смаяна, без сама да знае какво говори, каза:

— Защото пред вас се срамувам повече, отколкото пред другите…

— А, срамувате се пред мен? Значи, както винаги, съм привилегирован!

Гласът му бе суров, очите — зли. Сюзан също се ядоса и скочи от стола си.

— Слушайте, Мишел, ако мислите цяла вечер да бъдете така мрачен и да ми разваляте удоволствието кажете ми! При тези условия предпочитам да си остана у дома… Защото сте непоносим… не предполагате до каква степен сте непоносим!

От нея, от тоалета й, от затоплените на гърдите й цветя, от леко напудрените й коси се носеше нежен парфюм.

За първи път у Мишел се яви лудо желание да я сграбчи в ръцете си, да усети аромата на косите й до устните си, да я притисне до сърцето си. Това дете бе негова годеница, принадлежеше повече на него, отколкото на всеки друг. Защо да не й каже: „Да, не отивай на този бал моля те, не отивай, сам не зная защо и с какво право искам от теб тази жертва, но я искам от цялата си душа, от името на страданието, което ще изпитам там и от което се боя.“

Но Сюзи не отгатна мислите му и каза:

— След всичко това ще бъде глупаво, ако се откажа от бала заради вас.

— И аз бих съжалявал много, ако ви лиша от едно удоволствие — отвърна сухо той.

В този момент влезе Колет, последвана от съпруга си както винаги безучастен, целуна нежно брат си и очарователна в своята лилава рокля с рисувани бледи орхидеи, погледна майчински Сюзан и каза:

— Е, братко, гордееш ли се с годеницата си?

— Много — отговори Мишел без всякакъв ентусиазъм.

Обаче като стигнаха в Шене и докато Сюзи оправяше косите си пред огледалото, преди да влезе в салона, той си даде вид, че е в прекрасно настроение и поиска от годеницата си първия валс.

Сюзан го погледна изненадана и със съжаление каза:

— Ах, Мишел, колко ми е мъчно! Не знаех, че вие танцувате… Нито веднъж това лято не сте танцували… онзи ден обещах първия валс на Реймон Деплан.

— А! — каза само Мишел.

И без нито дума повече предложи ръката си на Сюзан и последва Колет и Робер, които вече се насочваха към господин и госпожа Сенвал.

Като прекрачи прага на салона, Сюзан извика от възхищение. Смесицата от лилаво и зелено представляваш истинска феерия.

Госпожа Сенвал се усмихна на наивното възхищение на Сюзан и Мишел трябваше да приема благосклонно комплиментите за годеницата си.

Колет и Сюзан седнаха при госпожа Реол. Реймон Деплан прекоси салона и дойде да иска обещания си валс.

— Господин Деплан — каза Сюзан без колебание, — ще постъпя нечестно, но когато ви обещах първия валс, мислех, че Мишел няма да дойде. Понеже той дойде и ме помоли за същия валс, ще ви бъда много признателна, ако ми го върнете.

— Много справедливо — каза Деплан и се поклони.

Тя му благодари мило и му подаде бележничето си, за да си запише друг валс и веднага отиде при Мишел, който се бе облегнал тъжно на една врата.

— Възвърнах си валса — каза тя и сложи облечената си в ръкавица ръка върху неговата.

— Но, Сюзан, аз не съм ви молил за това.

— Знам, направих го на своя глава.

— Искате да танцувате с мен?

— Разбира се, ако вие сам искате — каза тя, леко наскърбена от поведението му.

— Не, аз бях глупав, че ви поканих. Аз танцувам лошо и въобще не обичам да танцувам. Сам не знам откъде ми дойде тази мисъл…

— Не бъдете лош, Мик! — каза тя нежно.

Тогава Мишел обгърна мълчаливо талията й с ръка и я понесе под звуците на валса, един от тези унгарски валсове, които с веселия си ритъм заличават и тъги, и отчаяния.

Сюзи си каза, че Мишел танцува зле и все пак й правеше удоволствие да танцува с него.

Тя заговори първа — незначителна забележка за хармоничното съчетание на двата цвята, това, което би казала на всеки свой кавалер. Мишел отговори с няколко думи, като се възхити от това, от което се възхищаваше и тя.

— Кои рокли ви харесват повече, зелените или лилавите?

— Зелените.

— Ами… между зелените на коя бихте дали премия?

Мишел се усмихна и Сюзан си каза, че когато той се усмихва така, има съвсем младежки вид.

— На роклята на госпожица Сенвал и на вашата.

— Наистина ли? Значи роклята ми ви харесва?

— Мисля, че вече ви го казах!

— О, но тъй зле!

— А сега по-добре ли го казах?

— Малко по-добре. Ами, Мик — продължаваше тя неволно кокетство, — от тоалетите на Маргьорит Сенвал и моя кой предпочитате?

Мишел пак се усмихна. Тя очакваше отговора му известен страх.

— Мисля, че вашия.

— Защо?

— Защото е по-скромен.

— И още?

— И още… не зная защо… Защото вие сте руса воднистозеленото ви отива много!

— Може би да.

— Забелязали ли сте, че вкусовете ни често си схождат? — каза той любезно.

— Разбира се, но не във всичко. Само за мебели и за тоалети.

— Това няма да е достатъчно.

— За древните народи ли?

Той се засмя с глас.

— За тях е предостатъчно.

— Тогава за танцуването?

— О, не, аз танцувам много лошо.

Той тъкмо бе объркал такта.

— Много лошо — не — поправи го Сюзи със свойствената си откровеност, — но не и добре. Въпреки това аз съм доволна, че танцувам с вас.

Инстинктивно, докато тя говореше това със своя детски маниер, той я притисна до себе си.

— Значи представлявам нещо за вас? — прошепна той.

— Вие сте мой годеник, също и мой братовчед — отговори тя засмяно.

Лицето на Мишел се помрачи.

— Наистина, забравих, че съм ваш братовчед!

— Ами вие доволен ли сте, че танцувате с мен?

— Какъв въпрос! Вие знаете много добре, че танцувате отлично. Навярно аз не съм първият, който ви го казва.

Ако тя преди малко беше умишлено лоша, сега и двамата бяха квит.

Музиката утихна. Жак Реол дойде да поздрави Сюзан. След това Мишел поиска още един танц от нея. Тя му подаде бележничето си. Като видя покритите с имена страници, Мишел се усмихна горчиво.

— Безполезно е, за мен не е останал нито един.

— Само че… — искаше да каже тя нещо.

— Не, не, така е по-добре. Знам, че не е приятно да се танцува с мен.

Оркестърът започна пак. И понеже Гастон Понмери се приближи да иска обещания си танц, Мишел кимна набързо и се отдалечи.

Отначало Сюзан си каза, че няма да може да се забавлява — защото държането на Мишел я бе обидило, но младостта си е младост и тя се увлече в танца.

Свежестта и женствеността й бяха тази вечер още по-съблазнителни, тя знаеше това и радостта, че е хубава, одухотворяваше още повече хубостта й.

Възхищаваха се от нея, заобикаляха я като малка царица и доволна, че е тъй ухажвана, тя беше добра, всеопрощаваща. Всички мъже й се струваха приятни, всички жени — красиви, изобщо целият свят й се виждаше прекрасен.

Тя имаше голямо желание да танцува пак с Мишел. В това желание имаше донякъде задоволена гордост, а също и още нещо, но тя не се опита да определи какво именно.

Но Мишел не дойде.

От време на време тя го виждаше да разговаря с някой възрастен господин или да се усмихва, наведен над някоя лилава рокля, или сам, подпрян до вратата, да гледа наоколо си с отегчен вид. И когато той дойде след много други да й предложи ръката си, за да я заведе на бюфета, тя чувстваше, че двамата не са в унисон — той бе спокоен, сдържан, а тя оживена, възбудена, с пламнали страни.

Мишел не искаше да я заведе в галерията, където всички прозорци бяха разтворени, а й сервира на малка масичка в оранжерията. Там бяха съвсем сами.

— Другите ще помислят, че сте ме пленили тук! — каза Сюзан.

— Но признайте, че го правя с добри намерения. Робер си отиде преди час и ми повери Колет и вас. Нямам намерение да ви оставям в бюфета да ви хване някоя пневмония.

— Горката Колет! Наистина, че тя се забавлява и не мисли, за мен, но ще повярвате ли, ако ви кажа, че тази вечер не съм имала време да разменя две думи с нея?

— О, вярвам ви, разбира се!

— Не е приятно да вечеря човек сам — каза изведнъж Сюзан, като остави чашата на масата. — Защо не поръчате също за себе си?

— Защото не съм гладен.

Тя го погледна и се засмя.

— Искате ли да си го разделим?

— Не, благодаря.

— Има две вилици, едната в моята салфетка, а друга в гъшия дроб, можем да ядем едновременно.

— Уверявам ви, не съм гладен.

— Само една хапка, Мишел, една малка хапчица, моля ви, само за да ми доставите удоволствие?

Доволен, но все още противейки се, Мишел взе вилицата. Когато пое хляба, който тя му подаде деликатно с двата си пръста, Сюзи се усмихна доволна.

— Колко ви отива, Мик, да не бъдете сериозен! — каза тя. — Понякога сериозните хора са много скучни.

— О, знам, знам. Най-голямото ми нещастие е, че съм се родил сериозен.

Тонът му трогна малката царица на бала. Тя го погледна съчувствено и сложи освободената си от ръкавицата ръка върху неговата.

— Не, аз не мисля така.

Тремор стисна тънките й пръстчета.

— Колет има право — каза той, — вие ужасно умеете да се подмилквате.

— Но при вас това тъй трудно се удава, че не виждам от какво се страхувате.

И тя отдръпна ръката си, взе чашата и отпи няколко глътки шампанско. Мишел не преставаше да я гледа.

— Аз повече няма да пия — каза тя. — Ако сте жаден, ще ви дам останалото.

— Благодаря.

— Гнусите ли се?

Той се засмя.

— Не, не се гнуся. Какво бебе сте!

— Тогава се страхувате да не узнаете тайните ми?

— Може би.

Но той взе чашата и бавно изпи останалото.

Сюзан беше възхитена.

— Това е малко дивашка церемония — каза тя. — В приключенските романи така се сключват приятелските договори — разбира се, не с шампанско! Надявам се, че и ние вече няма да се караме. Спомняте ли си договора, който сключихме в Сен Силвер?

Тя стана. Мишел я гледаше няколко секунди, без да отговори, после каза:

— Да, спомням си.

Когато се върнаха в залата, на Сюзан й се искаше да му предложи да танцува с нея котийона, но после си каза, че по-достойно за нея е, ако той й предложи. И те се разделиха.

— Госпожица Сенвал е само официалната героиня на бала, а всъщност истинската героиня е мис Северн — каза барон Понмери на Мишел. — Тя се забавлява като дете, удоволствие е да я гледа човек… Погледнете я!

Мишел се обърна, но като видя Сюзан да танцува, съвсем не изпита това удоволствие, което изпитваше барон Понмери.

В триумфа си Сюзан не забрави влюбените, на които бе обещала покровителството си. Очаквайки валса, който бе обещала на Пол Реол, тя седна до Симон.

— Забавлявахте ли се добре, мое дете? — попита тя.

— О!

Това „О!“ означаваше много.

— Толкова по-добре. Зеленото ви отива чудесно! Навярно Терез ви е сложила тези парички в косите. Танцувахте ли много, Симон?

— Много.

— С приятни господа?

— Да.

— Кои например?

— Господин Понмери, господин Риеж, господин Боас, господин Деплан, господин… не помня кой още, много бяха.

— Ами с Пол Реол не танцувахте ли?

— О, да.

— Защо тогава забравихте да назовете горкото момче? Не ви ли харесва?

— Не.

— Аз го намирам очарователен. Толкова е жизнерадостен!

— О, да!

— Аз го обичам много, а вие? — каза изведнъж Сюзан.

В този момент при тях дойде Пол.

— Тъкмо говорехме за вас, и то лоши работи! — каза Сюзан със закачливия си тон.

Симон се изчерви.

— Сигурна съм, че госпожица Северн ви е говорила лоши неща за мен?

— О, съвсем не, нали, Сюзан?

— Как не! — отговори Сюзан. — Хайде, мила моя, подарете един валс на този лош Пол, иначе ще помисли, че съм го дискредитирала пред вас. Аз съм уморена, господин Пол.

— Госпожице Симон, моля ви! — каза той.

Симон се изчерви още повече.

— С удоволствие, но вече съм поканена.

— Жалко! А следващия?

— Следващият обещах на господин Ланжий. Но кажи ми, Сюзан, ще постъпя ли нечестно, ако оставя господин Ланжий… само един танц?

— Дори ще постъпите много мило! — извика Пол възхитен.

Когато Симон се отдалечи под ръка с кавалера си, Сюзан прихна да се смее. Пол седна до нея.

— Вие сякаш се подигравате с мен, мис Сюзи?

— Така ли мислите? Виж го ти! Но, нещастнико, нали с мен трябваше да танцувате този валс? А бяхте готов да ме оставите да подпирам стената! Ох, колко сте смешен!

— Кажете по-добре, че заслужавам бесилка!

— Но има смекчаващи обстоятелства.

— Хайде, бъдете така добра да потанцуваме този валс, и да си поговорим за нея.

Разговорът беше толкова приятен за Пол, че той помоли добрата фея да танцуват заедно котийона, като обясни откровено, че не иска да го танцува със Симон, за да не разсърди Жак.

— Ние танцувахме вече толкова пъти заедно, ще помислят, че вие ме ухажвате — засмя се Сюзан.

Сюзан се обърна и потърси с очи годеника си. Изведнъж извика изненадана. Мишел танцуваше! Той танцуваше с госпожа Дьо Лорж и се усмихваше на умилкванията на тази „глупава баба“. Ах, тази вдовица? Какво ли му е казала, та той се е оживил толкова! И как се е нарисувала!

— Хайде, мис Сюзи — повтори Пол, — бъдете милостива и ми подарете котийона!

— Добре, съгласна съм — каза тя.

Към четири часа танцуваха котийон. Решиха да завършат вечерта с фарандол.

Цяла обвита с гирлянди от лилави цветя и нежни зелени листа от котийона, с леко разчорлени коси и блеснали очи, Сюзи приличаше на изящна аристократична вакханка. Когато се готвеше да танцува фарандол с Ланжий, който се бе забавлявал цялата нощ като младо момче, Мишел й каза, че колата е готова и че Колет иска да си върви.

— О, Мик, само минутка, ей сега ще свършим.

— Мили приятелю — каза Ланжий, — недейте…

Но Мишел не го слушаше.

— Хайде, Сюзи, вече е пет часът, съмна се…

— Толкова по-добре, ще закусим тук!

— Така, така! — провикна се Ланжий възхитен.

— А, лесно ви е на вас да викате: „така, така“. А аз имам ужасно главоболие!

Сюзан пусна ръката на кавалера си.

— Щом ви боли глава, да вървим… Струва ми се, че пет минути повече… Не е Колет, която… Но хайде да вървим.

В Кастелфльор Мишел придружи дамите до вестибюла, целуна Колет и подаде ръка на Сюзан.

— Да вървя, че нещастният колар ще ме проклина — каза той.

— Довиждане и благодаря, братко! — извика му Колет.

Навън бе вече светло, започна да вали слабо. Мишел се изтегна облечен на леглото си.

Трябваше да си признае, че имаше моменти през тази безконечна нощ, когато би дал всичките си съчинения за древните народи, само да може да танцува като Пол Реол или Деплан!

„Аз не я обичам!“ — казваше си той. — Не, наистина аз не я обичам. Предпочитах да бъда свободен и не бих и помислил да се женя за нея. Но тя ме омагьосва, увлича ме, както всички други мъже… Ох, ако го знаеше тази дяволска малка кокетка, ако го знаеше! А ме смята неподатлив на чара й. Ах, ако знаеше, как би тържествувала, как би ми се надсмяла!