Илейн Хофман
Ангел в мрамора (1)

Пролог

Когато бяхме деца, все ни повтаряха, че в целия югозапад няма по-диво и по-опасно индианско племе от команчите.

Но те бяха като рой падащи звезди, пламващи ярко на небосвода, за да се стопят след това безследно в мрака. Повече от едно столетие името команчи олицетворяваше всичко индианско. Те владееха прериите в Юга и бяха ненадминати крадци и грабители. И понеже освен всичко останало бяха и превъзходни ездачи, самото споменаване на това племе внушаваше ужас както в душите на испанците и мексиканците, така и сред останалите индианци в прериите. Дори и символът им пораждаше страх: Показалец, който трепка и се гърчи, за да се изпъне след това рязко назад — знакът на змията.

Но настъпи време, когато войнствената и победоносна орда трябваше да премери сили с нов, по-сериозен, по-опасен враг. Това бяха новите заселници на територията, наречена Тексас, група войнствени мъже, нарекли себе си тексасци. Тези целеустремени, упорити и решителни хора бяха напълно равностоен противник на команчите.

Говори се, че по същото това време се прочула орда команчи с орлови лица, сплетени гарвановочерни коси и пера в цветовете на войната. Те пребродили на конете си цялата страна, а бойните им викове пронизвали въздуха и вещаели смърт.

Било сезонът, в който житото кълни, а новородените теленца се гушат безпомощни в майките си, конските отпадъци били зеленикави и твърди, а слънцето все още не греело с пълна мощ.

В един слънчев майски следобед — годината била хиляда осемстотин тридесет и шеста — отряд команчи навлязъл мирно под флага на парламента във форт Паркър, Тексас. След като видели, че малката крепост се охранява едва от пет — шест души, те обърнали конете и безшумно се оттеглили. Не след дълго обаче се завърнали — високите им скули и бронзовата кожа били намазани с боя, а от опашките на конете им се веели алени ленти. С копия, лъкове и стрели се нахвърлили върху укрепеното селище — настанали смърт и грабеж.

Когато всичко приключило, команчите се оттеглили, като взели със себе си пет пленнички: госпожа Рейчъл Плъмър, деветгодишната Синтия Паркър, шестгодишната Марджъри Макинън и още две други.

Маргарет Макинън и дъщеря й пристигнали сутринта на същия ден във форт Паркър на гости при приятели. Обикновено команчите не извършвали набезите си толкова далеч на изток, затова отначало Джон Макинън трудно повярва, че дъщеря му е отвлечена. Обаче няколко дни след нападението, в една ранна утрин преди зазоряване, Джон Макинън и петима от синовете му оседлаха конете и се отправиха по следите на бандата команчи.

Преди да потеглят, Джон Макинън се обърна към сина си Ендрю със следните думи:

— Ти оставаш тук да се грижиш за майка си!

— Добре де, тате, но нали ти самият винаги си казвал, че индианците никога не нападат толкова на изток.

— И аз така си мислех доскоро. Само че няма да позволя да ме направят за втори път на глупак. Чу какво ти казах, нали? Ти си най-големият и си длъжен да закриляш майка си и да се грижиш за нея. Последния път тя едва успя да се спаси. Това не бива да се повтаря. Пази я!

Джон Макинън и останалите му синове обърнаха конете на запад и се отправиха на път. Цели два месеца те търсиха следите на Марджъри, но усилията им останаха безплодни. Унил и обезкуражен, Джон яздеше със синовете си по обратния път към дома и не знаеше какво да отговори на жена си, когато го попита за Марджъри. Но Маргарет не ги очакваше на квадратната веранда пред дома им, бършейки ръце в престилката си, така, както го бе правила безброй пъти при всяко негово завръщане. Не, очакваше ги тяхната опожарена къща, от която бе останал само коминът. Маргарет и Ендрю бяха безследно изчезнали.

Къщата на семейство Макинън бе изградена насред хълмовете на окръга Лаймстоун на река Техуакана, недалеч от Гроусбек, там, където голата, глинеста степ постепенно отстъпва място на дъбовата гора. Точно зад имота минаваше пътят за Уейко, който се виеше и криволичеше сред безкрайното море от трева като задно краче на подскачащо куче. Покрай рекичката се издигаха линеещи копривени дървета, а разпуканата им кора бе обраснала с имел. Недалеч от къщата обаче имаше малка горичка от пеканови дървета — най-красивият кът наоколо.

Когато доближиха горичката, един от синовете на Макинън откри два пресни гроба. Джон се приближи с коня си и с разтреперан глас прочете имената, изписани на грубо скованите кръстове.

— Маргарет Макинън, съпруга на Джон — гласеше първото име. Обърна се и към втория кръст — Ендрю Макинън, син на Маргарет и Джон.

— Реших, че сигурно предпочиташ да са погребани тук, в тази горичка, спомням си добре как винаги сте искали с Маргарет да изградите къщата си на това място.

Джон се извърна унило на седлото си и зачервените му очи разпознаха съседа Джабъл Сойър, който се приближаваше на кон и водеше за юздите сиво червеникавия жребец на Ендрю.

— Синът ми Джонас ви е видял като идвате. Помислих си, че трябва да си получиш обратно коня на Ендрю. Няколко дни след като погребах Маргарет и сина ти, той внезапно изникна отнякъде. Гривата му бе сплетена и от нея се подаваха индиански пера. Сигурно са искали да запазят коня за себе си.

Джабъл подаде повода на Джон.

— Не мога да ти опиша колко ми е мъчно за вас, Джон. — Той млъкна за миг. — Мога ли да ви помогна с нещо?

Джон само поклати глава.

— Не, няма нужда… но ти благодаря все пак за всичко, което си сторил за Маргарет и Ендрю.

— Знам, че и ти би направил същото за мен и семейството ми. Моята Мери ви кани да се подслоните при нас. За колкото време искате.

Джон остана дълго на седлото и мислеше за Маргарет, за баща й, шотландец и презвитериански пастор, който ги венча лично. Всичко това сякаш не бе чак толкова отдавна. Погледът му уморено се плъзна по редицата коне до него и той осъзна какво бе останало от неговото семейство — пет здрави и силни момчета.

Синовете му изглеждаха загрижени и изпълнени с уплаха — като птички, които тепърва се учат да летят. Погледът му се спря на втория по възраст, четиринадесетгодишния Никълъс, на бой вече мъж, но все още твърде млад. Мислите на Джон отново се зареяха назад в миналото, когато бе на двадесет и пет години. Двамата с Маргарет се отправиха тогава за Тексас, бяха решили да заживеят там. Ендрю тъкмо бе проходил, а пък Никълъс се роди по пътя. После… после с къртовски труд и шотландска упоритост спечелиха пари и натрупаха благосъстояние. И за какин им бе всичко това?

От този момент нататък Джон се преобрази. Месеци наред той неотклонно се стремеше да откупи Марджъри от нейните похитители и тръгваше по всевъзможни следи — всички до една фалшиви. Една година, след пленяването на дъщеря му Джон отново се отправи на път, но този път сам. Преди да потегли, спря за миг на седлото си и погледът му обходи момчетата — непокорните му, необуздани и нервни жребчета, които трябваше вече да се опитомят. Но те бяха добри синове, които знаеха що е труд. Такива мисли минаваха през главата му, когато си тръгна от тях. Защото те бяха тези, които отново щяха да изградят срутената мечта.

Джон потегли и не се завърна никога вече.

В една навъсена ноемврийска утрин шерифът влетя на кон в имота на семейство Макинън, като разгони всички кокошки, които се изпречиха на пътя му. Никълъс и дванадесетгодишният Тейвис дочуха неспокойното кудкудякане и гъргорене на пернатите и спряха да секат започнатото дърво. Осемгодишните близнаци Ейдриън и Аликзандър толкова страстно се замеряха с лепки, че така и не разбраха нищо. Десетгодишният Рос пък си мърмореше недоволно, защото не му се работеше, а трябваше да премете верандата пред малката къща, издигната от баща му на мястото на някогашната колиба.

— Добро утро, шерифе. — Никълъс заби брадвата дълбоко в един дънер. — Какво ви води в това лошо време по тези места? — попита той. Бе решил, че новите му права и задължения налагат да се държи досущ като баща си. Защото по нищо не личеше, че Джон Макинън някога ще се откаже да търси Марджъри.

— Реших, че е по-добре сам да дойда при вас с новината, отколкото да пращам другиго. Макар че, Бог ми е свидетел, не исках аз да бъда този, който ще ви я съобщи. Научихме, че преди няколко седмици команчите са взели скалпа на вашия татко.

— Напълно ли сте сигурни, че е бил татко?

— Да. Описанието, което получих, отговаря точно на Джон, включително ямката на брадичката му.

— Може да е бил някой, с когото много си приличат — обади се Ник отново.

— Не, за съжаление е бил точно този твърдоглавец. Един момък от устието на Сан Саба е познавал татко ви и разпозна трупа му. Винаги съм казвал на Джон да се откаже от безплодното търсене, не беше разумно да продължава. Повтарях му, че е длъжен да си стои тук, но Джон Макинън не обичаше да се вслушва в чуждите думи.

Следващите няколко години момчетата се опитваха да стопанисват семейната ферма както трябва, но това не им се удаваше напълно. Вярно е, че още като деца бяха приучени да работят здраво, но все пак баща им винаги бе до тях. Те и сега продължаваха да се трудят неуморно, но след като останаха пълни сираци, явно им липсваше онова малко нещо, което някои от съседите наричаха „ориентация“. Същите тези съседи обаче казваха още, че с времето синовете на Макинън ще успеят да се ориентират самостоятелно.

През 1845 година. Никълъс, навършил междувременно двадесет и три години, първи от братята тръгна да търси своя път в живота. Той изостави всичко, с което се занимаваше до този момент и се отдаде на голямата си страст — морето. Не бе го виждал никога по-рано, но това не му пречеше да си мечтае за морето по всяко време на денонощието, но тази мечта се дължаха немалко бащини плесници.

Взе решение да отиде в Галвестън, да поработи там, докато спести пари, и да отпътува по море за Нантъкет. Още с пристигането си щеше да навести вуйчо си Робърт Греъм. От майка си знаеше много истории за брат й Робърт, когото тя наричаше „нехранимайко, неспособен да се труди усърдно дори един — единствен ден“. Никълъс бе твърдо решен да разбере как човек може стане богат корабопритежател и търговец, след като на младини е бил лентяй. Заедно с него за Галвестън потегли и Тейвис.

На деветнадесети февруари 1846-а година. Тексас стана пълноправен американски щат. На двадесет и четвърти април същата година, мексиканската армия начело с генерал Мариано Ариста прекоси Рио Гранде и нападна части на американската армия. Тримата останали братя — Рос, Ейдриън и Аликзандър — в чиито жили не течеше и капка моряшка кръв, се присъединиха към тексаските щурмоваци и взеха участие в избухналата война. Краят й настъпи през 1848-а година с подписването на мирния договор в Гуаделупе Идалго. Ейдриън и Аликзандър бяха привлечени от обещанията за много злато на запад. Рос пък се завърна в родното си място, дома на Макинън, и престоя там докато не получи писмо от семейството на Джон Макинън в Шотландия. И тъй като му бе невъзможно да извести, когото и да било от братята си, Рос отстъпи пред настойчивите молби в писмото и се завърна в земите на рода Макинън на Айлъв Скай, родното място на баща му.

Когато осиротяха, момчетата не бяха нищо повече от цветен прашец, сега обаче вятърът ги поде и отвя на всички страни. Заветът на Маргарет и Джон бе жив дори и след смъртта им.

В златоносните полета на Калифорния късметът споходи Ейдриън и Аликзандър и благодарение на спечелените пари успяха да основат империя за дървен строителен материал. По същото това време и Рос положи максимални усилия да смири буйния си нрав и да привикне с живота на шотландски благородник. От своя страна Никълъс и Тейвис последваха своето призвание — любовта към морето, което бяха наследили от предците си по майчина линия. Роденият търговец Тейвис пое в свои ръце дяловете на вуйчо си в корабното дружество и китобойната флотилия, а Никълъс стана корабостроител и мореплавател и успя да преброди света надлъж и нашир.

Едно от неговите пътувания го отведе в малък тексаски град, наречен Индианола.