Линда Хауърд
Убий и кажи (21)

Двадесет и първа глава

Марк се отпусна в ръцете на Карън и тя леко се олюля под тежестта му. Погледнаха двамата новодошли — слаб представителен мъж около петдесетте, със сиви коса и мустаци, и един по-възрастен и едър мъж с обруления вид на стар боец. Двамата стояха зад Марк и Карън и стискаха по един пистолет със заглушител в ръка.

От мястото, където стояха двамата, не можеха да видят пистолета в ръката на Карън. Карън осъзна този факт и се втренчи в пистолета. Но къде, по дяволите, беше човекът на Макферсън? Освен ако — ужасна мисъл! — това не бе същият човек, който току-що се бе опитал да ги убие.

— Здравейте, сенатор Лейк — каза Марк с усилие и се закашля.

По-младият от двамата мъже се изненада и ядоса.

— Как ме познахте? — процеди той през зъби.

— В известен… смисъл… ви очаквах. Прочетох… тетрадката.

— Не говори — помоли го Карън. Въпреки непоносимата болка той премести лявата си ръка нагоре, така че да хване пистолета. Карън разбра, че Марк се опитва да я накара да му даде пистолета. Но той е прекалено слаб, помисли си тя, и сигурно болката е непоносима. В никакъв случай не би успял да се справи с тежкия пистолет. Тя стисна оръжието.

Марк пак се опита да стигне пистолета. С разтреперени пръсти напипа предпазителя и го освободи. Чу се леко щракване. Карън едва го чу, но разбра много добре какво е станало.

Сенатор Лейк забеляза малката изцапана тетрадка върху единия кашон.

— Не ги изпускай от поглед — нареди той на по-едрия мъж и бързо влезе в склада, за да вземе тетрадката. Бързо прелисти страниците, после пъхна тетрадката в ризата си. — Точно това е — каза той и се усмихна на Карън. — Слава богу, най-после някой я откри. — Той кимна доволен към мъртвеца на пода. — Хейс така и не можа да свърши работата, въпреки че накрая се сети къде да търси и ни доведе тук. Мислеше се за много умен, с всичките си хитрини и маневри за отърваване от преследвачи. Но пак подцени моите… хм… способности.

Сенатор Лейк бе изключително доволен от себе си и от това как бе протекъл денят. Не само че се бе отървал от Хейс, но и бе открил тетрадката. Целият този кошмар щеше да свърши. А оръжието в ръката му бе супер — самият пистолет не бе нищо особено, но му бе сложен най-добрият възможен заглушител. Когато го използваше, щеше да се чуе нещо като тиха кашлица. Хейс му бе разказал за случай, когато убил един човек насред оживена улица точно с 22-и калибър със заглушител. Никой не забелязал нищо, докато жертвата не се строполила на тротоара. А дотогава Хейс вече се бил отдалечил на няколко крачки от жертвата си и се бил слял с тълпата. Още тогава трябваше да си даде сметка, че не може да разчита на Хейс — що за човек би се хвалил с подобно нещо.

Направо не можеше да повярва как добре се бяха подредили нещата. Колко удобно стана, че Хейс напусна града в подходящия момент. Нямаше да е никак лесно да се отърве от трупа му във Вашингтон, това би било проблем дори за Реймънд. Навсякъде душеха репортери. Освен това изчезването на Хейс щеше да се забележи. Там бяха домът му, колегите и съседите — все хора, които биха могли да го идентифицират. Тук… тук нещата бяха по-други. Всичко се подреждаше идеално. Щеше да има три трупа и нищо, което да ги свърже със самия него.

В крайна сметка той бе много горд със себе си. Явно имаше дарба да се справя с такива ситуации. Просто човек трябва да планира всичко внимателно, но явно повечето хора бяха прекалено глупави, за да обмислят нещата в подробности.

— Застреляй ги — нареди той на Реймънд.

 

 

Карън се напрегна и закова поглед в пистолета на едрия мъж. Посегна да вдигне дясната си ръка, но още преди да го направи, знаеше, че няма да е достатъчно бърза, след като мъжът се цели точно в нея. Усети как Марк се опитва да събере всичките си сили.

— Колко ще платите… за убийството ни? — Марк се задъхваше между думите, а гърдите му се надигаха неравномерно от усилията му да диша. На устните му започна да избива пяна. — Колкото платихте на Уитлоу… за да убие… брат ви?

Едрият мъж замръзна.

— Какво?

Това разкритие потресе и Карън. Ужасена, тя се взря в мъжа, когото бе виждала толкова пъти по телевизията, мъжа, известен с принципността си. Значи това бе прочел Марк. Ето защо е бил убит баща й.

— Поръчали сте да убият брат ви — повтори тя бавно. — Наели сте баща ми да го направи. И той ви е изнудвал, така ли?

— Глупости — отвърна сенаторът и погледна притеснено възрастния мъж до себе си.

— Мистър Стивън — промълви мъжът с пребледняло лице. — Мистър Стивън, покажете ми тетрадката.

— Това са глупости — повтори сенаторът. — Не ми казвай, че си повярвал на това… на тези лъжи.

— Това се е случило във Виетнам — обади се Карън.

— Млъкнете! — изкрещя сенаторът и насочи пистолета си към Карън.

— Баща ми е бил снайперист от военноморския флот — продължи тя, въпреки че трепереше цялата. — Платили сте му двайсет хиляди долара, за да убие брат ви.

— Убий я, Реймънд — изръмжа сенаторът вбесен. Възрастният мъж, Реймънд, все още стоеше поразен, но започваше да се овладява. Промълви тъжно:

— Мистър Стивън. — И насочи пистолета си към сенатора.

Сенатор Лейк бавно се извърна и стреля. Реймънд политна назад и на лицето му се изписа изненада, примесена с дълбока тъга. Сенатор Лейк стреля отново и пак се чу само онази зловеща кашлица, която Карън щеше да помни до края на живота си, и Реймънд падна.

— Дяволите да те вземат — изрева сенаторът на Карън яростно. — Защо не си държа глупавата уста затворена.

Марк вдигна окървавената си ръка, за да привлече вниманието на сенатора към себе си.

— Ами… Медина?

Цялото тяло на Марк трепереше от усилието. Карън го прегърна още по-силно с лявата си ръка, опитвайки се трескаво да измисли нещо. Ако го дръпнеше рязко назад, щеше да го спаси от куршумите, но от движението куршумът в тялото му можеше да се размести и да влоши състоянието му. Нямаше избор.

— Уитлоу си мислеше, че може да ме изнудва с тетрадката. Никой не можа да го открие, така че наех Медина да свърши работата. Казах му, че Марк е убил друг наш агент във Виетнам, един от приятелите на Медина. Това бе лъжа, разбира се, но Медина си имаше свое разбиране за морал. Нуждаех се от уменията му и това бе единственият начин да го накарам да се заеме със случая. Той познаваше Уитлоу, така че имаше предимство пред всички останали, които бях пуснал по петите на Медина.

Карън усети, че диша бавно и дълбоко. Единственото, което виждаше, бе елегантният мъж пред себе си. Този мъж бе причината за всичко. Той бе платил за убийството на собствения си брат, после за това баща й да бъде проследен и убит.

— Медина? — обади се немощно Марк. Отпусна се наляво, встрани от нея, но Карън се вкопчи в ризата му и го задържа. Мускулите на лявата й ръка се напрегнаха до крайност.

— Е, ами много ясно е, че трябваше да се погрижа и за него. Нямаше да му хареса да открие, че съм го излъгал. Пак глупавият му морал.

— Кажете ми… нещо…

Сенаторът повдигна вежди.

— Нещо като последно желание? Разбира се.

— Кой… подлец… се хвали… с убийства?

Сенаторът примигна, изненадан и разярен, сякаш не можеше да повярва, че Марк го е нарекъл подлец. Вдигна ръка. Нещо избухна в гърдите на Карън, някакъв нечовешки звук, който прозвуча почти като вой. Чувстваше се така, сякаш всичко преминава пред погледа й като в каданс. Продължаваше да стиска ризата на Марк и го дръпна надолу, като в същия момент вдигна пистолета.

Беше й се случвало да стреля с пистолет, също и с пушка. Баща й я бе научил по време на онези разходки в гората, навеждаше се зад гърба й и й помагаше да държи тежкото оръжие. Тогава бе само дете, на шест или седем години, но сега споменът изплува в съзнанието й, жив и ясен. Когато Жанет бе чула на какво бе учил Декстър дъщеря си, се бе изплашила и ядосала, след което двамата се бяха скарали.

Странно колко тихо бе всичко сега, колко неподвижно. Карън се прицели в центъра на гърдите му и натисна спусъка. Гърмът бе приглушен, а откатът удари ръката й.

В гърдите му имаше дупка — точно където Карън се бе целила. Тя видя червеното петно на ризата му, между реверите на лененото сако, с което бе облечен. Но защо и главата му сякаш избухна? От голямата дупка в лявото му слепоочие се разхвърчаха кръв и мозък. Очите му изпъкнаха и той се строполи.

Изведнъж всичко се върна към нормалното темпо. Карън пак чуваше, въпреки че ушите й звънтяха. Виждаше всичко наоколо, не само мъжа с пистолета. Силният мирис на барут подразни носа й. А Марк се отпусна настрани върху чакъла.

Карън пусна пистолета и го сграбчи с две ръце, обръщайки го да легне по гръб. Притисна пръсти към врата му — пулсът му бе ускорен и неравномерен. Очите му бяха полузатворени, гледаха я, но Карън усещаше, че той губи съзнание.

— Ще издържа — обеща той с едва доловим глас.

— Само имай късмет да не го направиш — извика тя и разкъса фланелката му. Ръбът на черната дупка от куршума бе синкав, а яркочервената кръв продължаваше да бълбука и изтича.

Трябваше да запечата раната, и то веднага. Когато се обърна към трупа на едрия мъж, за да види какво може да използва, нещо червено привлече погледа й. Карън се извъртя рязко назад и сграбчи пистолета до тялото на Марк.

— Не се страхувайте — каза един висок слаб мъж и се изправи пред нея. Той бе с червена бейзболна шапка и слънчеви очила и държеше пистолета си с две ръце, с маниера на полицаите и специалните агенти. Огледа това, което бе останало от сенатора, после прекрачи тялото му и доближи Карън, като прибра пистолета на кръста си.

Човекът на Макферсън.

— Къде бяхте, по дяволите? — попита тя ядосано, пусна пистолета и пак се огледа наоколо. Провери джобовете на убития, търсейки пакет цигари. Целофанената обвивка на цигарите щеше да свърши работа за запечатването на раната. Намери само един портфейл. — По дяволите! По дяволите, никой ли вече не пуши!

— Цигара ли ви трябва? — попита мъжът с бейзболната шапка учтиво, но с явно недоумение.

Тя го изгледа унищожително.

— Трябва ми парче тънък найлон, за да запечатам раната.

Той изви вежди над рамките на слънчевите очила. Мълчаливо бръкна в джоба на дънките и извади чифт латексови ръкавици.

— Това ще свърши ли работа?

Карън ги грабна от ръцете му. Някои ръкавици бяха прекалено дебели за подобна фина операция, но тези бяха съвсем фини.

— Идеални са. — Бързо притисна едната ръкавица към дупката на гърдите на Марк. Той трудно си пое дъх, но веднага започна да диша по-добре и въздухът престана да излиза през пробития му дроб.

— Трябва ми нещо, с което да превържа гърдите му, за да го стегна — каза тя. — Има разни дрехи в онзи кашон. — Тя кимна с глава към вътрешността на склада. — Донесете ми нещо.

— Да, мадам. — Бейзболната шапка се огледа за миг и видя ножа, забит в гърлото на единия мъж. — Боже господи, ти не си поплюваш — каза той на Марк и в гласа му се долови възхищение. Той се наведе и издърпа ножа.

Карън погледна кървавото острие на ножа и се сети за СПИН. Зачуди се как може да стерилизира ножа, но в себе си нямаше нищо подходящо. Погледна пак Марк и реши, че сега опасността той да умре от раната си е много по-голяма от това да се зарази от СПИН от кръвта по ножа.

Мъжът с бейзболната шапка бе почти зловещо експедитивен, извади една риза от кашона, разпра подгъва й и започна да я раздира на ивици. Сгъна първите две и ги подаде на Карън, която ги притисна към раната. После той извади една рокля и повтори действията си. Ивиците, които накъса, бяха достатъчно дълги, за да може Карън да обиколи гръдния кош на Марк. Мъжът с бейзболната шапка й помогна, като задържа Марк, за да може Карън да прекара ивиците плат под гърба му. Карън стегна превръзката възможно най-силно и върза лентите на възел точно върху раната за допълнителен натиск.

— Телефон — каза тя рязко, насочвайки вниманието си към следващата необходимост.

— Аз ще се погрижа. — Бейзболната шапка побягна надолу край редицата складове и излезе през оградата. Движеше се съвсем безшумно.

Карън пак провери пулса на Марк. Сто трийсет и две, прекалено много. Той изпадаше в шок, тялото му се бореше както със загубата на кръв и с недостига на кислород, така и с нараняването, което бе получило. Карън издърпа краката му нагоре, подпря ги на тялото на едрия мъж и застана така, че слънцето да не пече в лицето на Марк.

— С мен ли си още? — попита тя, напрягайки се да говори спокойно.

Той бавно примигна и успя да се усмихне леко.

— Да, мадам — промърмори той, имитирайки тона на мъжа с бейзболната шапка. — Какво е състоянието на болния?

— Куршумът е попаднал в левия ти дроб. Загубил си много кръв, в шок си, пулсът ти е ускорен и неравномерен…

Той си пое дъх дълбоко и с видима болка.

— Сериозно… но не фатално.

— Да — призна тя опасенията и надеждите си. — Не говори повече. Бейзболната шапка отиде да се обади на 911.

— Трябва да… поговоря с него.

— Той ще се върне ей сега. — Поне се надяваше да е така. Не бе сигурна дали не е решил да изчезне.

Но той се върна след две-три минути, приближавайки се така безшумно, както и бе изчезнал. Веднага коленичи до Марк. Шапката му бе нахлупена много ниско и слънчевите му очила бяха толкова тъмни, че очите му изобщо не се виждаха. Косата му бе тъмнокестенява, забеляза Карън. Но също така осъзна, че и след пет минути да мине край нея без шапката и очилата, сигурно нямаше да го познае.

— Ето. — Той издърпа пистолета си и го подаде на Карън с дръжката към нея. — Ще ви трябва заради балистичните тестове. Не бихме искали ченгетата да попаднат на куршуми с неизвестен произход, нали? Сега да обмислим логична история, която да обяснява три трупа, един ранен и шест пистолета, без да споменаваме ножа. — Той се замисли. — Това няма да е просто.

— Аз ще се справя с това — прошепна дрезгаво Марк.

Мъжът с бейзболната шапка се усмихна. Изправи се, отиде до тялото на сенатора и се взря в него за момент.

— Кучи син — каза на трупа той.

— Чухте… ли? — отново се разнесе дрезгавият шепот на Марк.

— Чух.

Нещо в този сериозен тон направи впечатление на Карън. Тя погледна трупа на сенатора, после мъжа с бейзболната шапка.

— И двамата го застреляхме. Едновременно.

— Да, и двата изстрела са били фатални — съгласи се той.

— Той е пратил да проследят и убият баща ми.

— Знам. — Той понечи да каже още нещо, но после промени решението си и замълча.

Марк се размърда.

— Може ли… този мъж… да е свързан с вас? — Той побутна трупа на другия мъртвец на земята. Карън разбра какво има предвид. Макферсън бе предложил помощта си във всяка възможна форма. Марк не искаше да се споменава нищо, което би могло да намеси ЦРУ.

— Не. Не сме близки.

— Ами тетрадката?

— Публикувайте я — сви устни той. — Нека всички разберат какъв негодник е бил Стивън Лейк. Тя е доказателство за мотивите му. — Той кимна леко и Карън усети, че я гледа изпитателно. — Той ще се оправи ли?

— Така мисля. Да. — Тя докосна лицето на Марк. — Но известно време няма да му е особено лесно.

— Ще се справи. — В далечината се чуха сирените на линейка. — Джес беше прав — добави той. — Ти си роден талант, Частън. Ако някой ден ти омръзне работата тук, обади м… обади се на Макферсън.

— Ще го… направя — отвърна Марк и махна с ръка. — Тръгвайте преди… да пристигнат. Аз… ще се оправя… тук.

Мъжът с бейзболната шапка извади една картичка от джоба си. Беше съвсем обикновена бяла картичка, на която бе записан с молив един номер.

— Обадете се на този номер, за да ни кажете как е той.

— Добре. — Карън я пъхна в джоба си.

Мъжът вдигна два пръста към шапката си в кратък поздрав, после тръгна спокойно, без особено да бърза и пак, без да вдига никакъв шум със стъпките си. Карън коленичи до Марк, наклони глава така, че слънцето да не грее в очите му, и продължи да го придържа в ръцете си. Марк бе вкопчил пръсти в китката й и двамата мълчаливо чакаха, слушайки приближаващите се сирени.

 

 

Десет часа по-късно Карън излезе от стаята на Марк в реанимацията и отиде до телефонния автомат в коридора. Операцията бе преминала успешно, дори по-добре, отколкото бе очаквала. Куршумът не бе причинил толкова поражения, колкото би могъл, защото след като бе преминал през дроба, се бе забил в едно ребро и така не се бе лутал из тялото. Беше се наложило да му прелеят две банки кръв, но сега положението на Марк бе стабилизирано. Всъщност той бе буден и съвсем не му бе лесно, точно както бе предвидила Карън.

Тя извади малката бяла картичка от джоба си и набра телефонния номер. Отсреща вдигнаха още при първото позвъняване.

— Да? — Това бе единствената дума, която се чу, но Карън бе сигурна, че това е мъжът с бейзболната шапка.

— Операцията премина добре — съобщи тя. — Състоянието му е стабилизирано, но сигурно ще остане в реанимацията още ден-два. До десетина дни ще си е вкъщи.

— Браво. Благодаря, че се обадихте.

Карън усети, че той се кани да затвори, и бързо продължи:

— Чакайте!

Той изчака.

Яростта се надигна отново в нея.

— За какъв дявол се забавихте толкова много? — изрече тя през зъби.

Той въздъхна и в тези дълги минути тишина Карън си помисли, че той изобщо няма да й отговори. Но той каза:

— Исках да разбера защо. Не знаех за снайперисткия дневник, така че известно време само слушах.

— Но какво значение имаше това? — настоя тя, разтреперана от гняв. Можеше да убият Марк, докато този мъж само е слушал.

Последва нова дълга пауза и мъжът добави:

— Не само вашият баща бе убит, мис Уитлоу.

Той затвори толкова тихо, че тя едва долови щракването. Остави слушалката и се върна при Марк.

Той беше още буден и лицето му бе бяло като възглавницата. Лежеше съвсем неподвижно, за да не размести някоя от многобройните системи, закачени на всевъзможни места по тялото му. Но устните му се извиха в усмивка и той предпазливо премести ръката си, за да докосне нейната.

Тя хвана ръката му с двете си ръце.

— Медина му е бил баща — съобщи тя. — На Бейзболната шапка.

Марк се замисли и отпусна сънливо клепачи, защото морфинът започваше да му действа.

— Тогава се радвам, че стреляхте едновременно — каза той.

— Да. — Карън притаи дъх. Ако бе възможно някой да бъде убит два пъти, то тя и синът на Рик Медина бяха отмъстили за убийството на бащите си.

— Обичам те — прошепна Марк. — Казвал ли съм ти колко си чудесна? Никой ли вече не пуши? От теб ще излезе страхотна сестра в спешно отделение.

Някак си въпреки всичко той се усмихваше. Карън се наведе и докосна с устни ръката му.

— Не ми се прави на интересен — предупреди го тя нежно. — Нали не си забравил, че това е моята болница и мога да накарам сестрите да ти направят един куп гаднички номера.

Той й смигна и продължи да се усмихва.

— Те вече започнаха. Мисля, че загубих девствеността си.

— За това съм сигурна. Хайде, заспивай, скъпи. Обичам те и ще бъда тук, когато се събудиш.

— Знам — отвърна той. — Никога няма да се разделяме.

Очите му се затвориха и той заспа, а Карън продължи да го държи за ръка и да го гледа. Както му бе обещала, когато той се събуди, тя все още беше край леглото му.

 

 

Джон Медина седеше подпрял брадичка с ръката си и се взираше замислено пред себе си. Добре че детектив Частън щеше да се оправи. Джес не бе сгрешил в преценката на този човек. Мъж, който можеше с куршум в гърдите да се изправи и пререже гърлото на нападателя си, заслужаваше уважение.

Трябваше вече да тръгва, за да се върне към задачите си, но си позволи да поседи още няколко минути, за да поразмишлява. Винаги бе задържал емоциите вътре в себе си, защото само така можеше да действа пълноценно, но смъртта на баща му го бе разстроила дълбоко. Всъщност след смъртта на Вениша нищо друго не го бе разтърсвало така силно. Сега, когато всичко бе приключило, когато справедливостта и отмъщението бяха възтържествували, той можеше да отприщи мъката, яростта си.

Пресата, разбира се, бе полудяла. Снайперисткият дневник на Декстър Уитлоу бе предаден на полицията и тази част от него, която засягаше смъртта на Уилям Лейк, бе публикувана във вестниците. Журналистите правеха всевъзможни догадки относно мотивите на Стивън Лейк да организира убийството на брат си, но Джон бе сигурен, че покойният и погребан без никакви почести сенатор Лейк бе възприел всичко това просто като необходима стъпка в кариерата си. Той бе убил очевидния наследник на баща си и безпроблемно бе заел мястото му.

Джон погледна часовника си. Нямаше повече време. Изправи се, захвърли червената бейзболна шапка в кошчето за боклук и прокара пръсти през косата си. На летището щеше да го чака самолет.

Щеше да накара Джес да изпрати на мис Уитлоу и детектив Частън хубав сватбен подарък.