Линда Хауърд
Убий и кажи (20)

Двадесета глава

Всички кашони имаха етикет, описващ съдържанието им, но Карън не можеше да си спомни в кой от тях бе пъхнала по-малката кутия, която баща й бе изпратил. В първия кашон, който Марк отвори, имаше дрехи на Жанет. Карън внимателно започна да вади всяка дреха, опитвайки се да не мисли за майка си, и запремига бързо, когато погледът й се замъгли от напиращите сълзи. Не откри нищо в кашона и след това внимателно сгъна и върна обратно всички дрехи.

— Мисля, че вече бях опаковала всичко, когато дойде колетът, и аз просто го пъхнах с кутията отгоре в някой от готовите кашони.

— Тогава няма да се налага да ги преравяме до дъното. Просто ще ги отваряме и ще търсим малка кутия някъде отгоре.

— Теоретично е вярно. Но по това време все още не бях излязла от шока. Не съм сигурна, че съм постъпила точно така.

Марк продължи търпеливо, а и жегата не бе така ужасна, както се бе опасявала Карън. Всъщност сянката в склада правеше работата им по-поносима, отколкото ако бяха отвън на слънце. От време на време дори се усещаше лек полъх на вятър. Въпреки това фланелката на Марк скоро стана на мокри петна и залепна за тялото му. Карън се загледа по мускулите, които се очертаха ясно.

Марк отвори петия кашон и изръмжа одобрително.

— Май я открихме. — Той вдигна една малка картонена кутия, не по-голяма от кутия за обувки, и Карън видя името на майка си, изписано отгоре.

— Тя е.

Карън взе кутията и я отвори. Вътре имаше някакви листове и една малка тетрадка с черни корици, съвсем обикновена, от тези, които се продават във всеки по-евтин магазин. Тетрадката и листовете бяха стегнати заедно с ластика. Карън го издърпа и огледа съдържанието. Видя няколко писма с почерка на майка си, пое си дълбоко дъх и подаде листовете на Марк, а задържа тетрадката.

— Ти прегледай тези — каза тя и седна от едната страна на масата.

Той я погледна въпросително, после видя какво му бе подала и кимна разбиращо. Марк прочете писмото, което Декстър бе изпратил заедно с колета.

— Казва, че това може да струва доста пари някой ден. — Подпря се на тоалетката и кръстоса крака.

— Тогава си помислих, че го твърди със сарказъм. — Карън отвори тетрадката и впери поглед в почерка на баща си, необичайно четлив за мъж. Той бе писал с малки, почти печатни букви.

На първата страница пишеше: „3 януари 1968“. Напълно озадачена, Карън прочете описанието на терена, атмосферните условия, включително скорост на вятъра; посока и разстояние до целта, име на контролиращия операцията — Родни Гротинг — и разни други подробности, като марка и модел на използваната пушка, технически подробности за амунициите и най-отдолу — следната бележка: „Застрелян в главата. Убит в 6,43 сутринта. Полковник от виетнамската армия.“

Карън примигна и обърна на следващата страница. Нова дата, ново описание и същия смразяващ коментар накрая.

Още такива страници. В повечето случаи изстрелът бе поразявал сърцето, но имаше и неколцина, простреляни в главата. Веднъж в гърлото. Карън бе виждала такава рана в болницата: куршумът с голям калибър бе отнесъл част от гърлото и кръвта на ранения бе изтекла, без да могат да спасят живота му. При такава ужасна рана не може да се направи нищо, дори и при пострадалия да има лекар в момента на прострелването.

Не можеше да продължи да чете. Лицето й бе станало бяло като тебешир. Карън затвори тетрадката и я подаде на Марк.

— Виж това.

Той я огледа бързо и преценяващо, после насочи вниманието си към тетрадката. Карън го наблюдаваше внимателно, но не видя никакво изражение на шок или отвращение въпреки ужаса, за който четеше.

— Това е дневникът на убийствата му като снайперист.

— Божичко, всички ли са имали такива?

— Всички снайперисти. И аз съм бил във флота. Носеха се легенди за снайперистите във Виетнам. Най-добрите сред тях са можели да поразят цел на деветстотин метра. Освен това някой е трябвало да потвърди, че задачата е изпълнена, така че всички са си водели дневници за убийствата.

От тази идея направо й се подкосиха коленете.

— Но защо от военния флот после не са им прибрали тези дневници?

— Не знам. Не съм бил снайперист. Може той да си е водил два дневника, за да запази един за себе си. Войната е жестоко нещо, скъпа. Тя е съсипала много добри мъже.

Марк продължи да прелиства страниците и набързо да преглежда написаното. Когато стигна до последната, каза:

— Шейсет и едно убийства. Той е бил много добър. — Понечи да затвори, но забеляза, че на последната страница има нещо написано, въпреки че преди това имаше около четиридесет празни страници. Марк се намръщи и се зачете в написаното.

— Боже господи! — възкликна той силно.

Карън го бе наблюдавала през цялото време и видя как за момент той ококори очи и стисна устни.

— Какво пише?

— Още едно убийство — отвърна той и вдигна поглед към нея. — На един американски войник. Платили са му двайсет и пет хиляди долара, за да го направи.

Стомахът на Карън се сви. Мили боже. Баща й бе убиец, платен убиец. Едно е да убиваш врагове по време на война, съвсем друго — да убиеш един от своите. Това бе ужасно, отвратително.

— Аз ще взема тази тетрадка, благодаря — обади се един непознат глас и някакъв мъж се изправи пред отворената врата. Той бе едър, на средна възраст, но решителен на вид и в ръката си държеше пистолет, насочен към главата на Марк. Беше само по чорапи, което обясняваше защо не бяха го чули да се приближава. — Тъкмо се чудех какво толкова интересно има в тази тетрадка. Предполагам, че трябва да ви благодаря, че ми спестихте труда сам да я търся. Сега я оставете бавно върху кашона, там. — Говореше спокойно, но маниерите му съвсем не бяха дружелюбни. — Хайде, каубой, изкарай онова желязо от кобура на кръста си и го хвърли на земята. Бавно. С два пръста.

Карън стоеше като замръзнала. Видя как Марк съвсем леко поклати глава, което й подсказа да не мръдва изобщо. Той бавно изпълни нареждането на набития мъж, извади с два пръста пистолета от кобура си и го хвърли на земята пред краката на мъжа.

— Добро момче. — Мъжът дори не погледна пистолета, изобщо не отделяше поглед от очите на Марк. — Ти кой си, по дяволите? Приятел? Ченге?

— Ченге — отвърна Марк без повече обяснения. Ако признаеше личната си връзка с Карън, мъжът щеше да се възползва и да го принуди да направи всичко, което иска, заплашвайки нея.

— Точно от това се страхувах — въздъхна мъжът. — Добре, хвърляй втория си пистолет.

Марк мълчаливо извади един малък пистолет, закрепен за глезена му, и го хвърли на земята до другия.

— Мамка му — изръмжа мъжът. — Наистина не ми се ще да убивам ченге. Толкова неприятности.

— Тогава помислете пак — каза Марк и понечи да се изправи, но мъжът поклати глава с предупреждение.

— Просто не мърдайте от местата си. Съжалявам за това, каубой, мадам. — Колкото и абсурдно да изглеждаше, той сякаш бе искрен в съжалението си. Но щеше да ги убие. Карън с ужас виждаше как пръстът му се стяга върху спусъка и мигът, в който той направи това движение, й се видя като на забавен кадър.

— Не! — изкрещя тя и се протегна, сякаш можеше да улови куршума с ръка, за да не стигне той до Марк.

Мъжът леко помръдна, викът на Карън за миг отклони вниманието му. Марк се изправи с рязко движение като змия, готова да порази жертвата си, избута Карън настрани с лявата си ръка, а с дясната замахна силно отдолу нагоре. Нещо проблесна пред замъгления поглед на Карън и от мъжа дойде най-ужасяващият звук, който Карън бе чувала, нещо средно между вой и гъргорене. Със свободната си ръка той се вкопчи в ножа, който стърчеше от гърлото му, ножа, с който Марк бе отварял кашоните. Но той също бе професионалист. Бе успял да натисне спусъка.

Чу се нещо като кашляне. Марк политна назад, запази равновесие и после политна напред. Така блъсна мъжа в гърдите и го събори по гръб на земята. Пак се чу кашляне и огледалото на тоалетката се разтърси.

Карън бързо скочи на крака и се втурна към пистолета на Марк. Двамата мъже лежаха върху чакъла и продължаваха да се борят. Лявата ръка на Марк се бе сключила около дясната китка на мъжа и я извиваше така, че оръжието да сочи нагоре. С дясната си ръка пък избутваше острието на ножа настрани.

Мъжът се задави с кръв. Кръвта шуртеше и от раната на врата му. Лицето му започна да посинява. Марк се претърколи, за да седне върху мъжа, и удари ръката с пистолета към земята — два пъти, три пъти. Най-после дебелите пръсти се отпуснаха и пистолетът падна. Мъжът продължи да кашля, давейки се в собствената си кръв, и да рита безпомощно с крака. Опита се да притисне раната на гърлото си.

Марк се катурна напред, дишайки тежко.

— О, божичко — прошепна Карън и се примъкна на колене до него, без да обръща внимание на болката в издраните си колене. Забрави за пистолета в ръката си, прегърна го с две ръце и се опита да го изправи, за да може да види в какво състояние е раната му.

Отпред фланелката му вече бе обагрена в яркочервено. На гърба нямаше изходна рана.

Карън хвърли един поглед към мъжа на земята. Още не бе умрял, но не му оставаше много. Гърдите му се надигаха в отчаян недостиг на кислород, но така и не можеше да си поеме дъх, а лицето му ставаше все по-тъмно, почти пурпурно.

Марк притисна ръка към раната си. Куршумът го бе улучил в гърдите, високо вляво, толкова високо, че не бе засегнал сърцето, а белия дроб. Карън чуваше ужасяващото свистене, с което въздухът излизаше навън. Кръвта продължаваше да извира през пръстите му, а на устните му изби розова пяна.

— Всичко е наред, скъпи, ще се оправиш — чу се да прошепва тя, докато мислите й трескаво се лутаха. Найлон, трябваше й тънък найлон, за да запечата раната, така че дробът да не откаже.

Засмукващите рани в гърдите бяха много опасни и само бог знаеше още какви двустранни поражения имаше от движението на куршума из тялото. Ако не запечата раната му и не го откара в болница много бързо, Марк щеше да умре.

Мъжът на земята започна да получава спазми. Марк още бе върху него и сега се присви от това внезапно разтърсване, като изстена от болка.

— Не си правете труда! — Карън чу някакъв друг глас зад себе си. — Съжалявам, че трябва да го направя, но наистина не мога да оставя никой от двама ви жив.