Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Медина (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kill and Tell, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 136 гласа)

Информация

Сканиране
bobych
Корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
maskara (2010)

Издание:

Линда Хауърд. Убий и кажи

ИК „Хермес“, 1998

ISBN: 954–459–566-X

История

  1. — Добавяне

Четиринадесета глава

Макферсън набра някакъв номер на личния си клетъчен телефон.

— Нещата стават все по-любопитни — каза той, когато отсреща вдигнаха. — Декстър Уитлоу е бил убит в същия ден в Ню Орлиънс, което съвсем не е далече от мястото, където е бил открит трупът на Рик, и то със същия калибър пистолет. Детективът, който работи по случая, е много умен, кучият син. Разпозна ме в минутата, в която влязох в кабинета му. Той е направил запитването за Рик, воден само от интуицията си. Бих казал, че има страхотни инстинкти.

— Кой е Декстър Уитлоу? — попита гласът отсреща. — Не го познавам.

— Беше снайперист от флотата във Виетнам. Адски добър. Много потаен кучи син. И търпелив. Ако се налагаше, можеше да чака и до второ пришествие. Както и да е, запознахме се с Декс в Сайгон и двамата с Рик бяха… е, не мисля, че може да се нарекат приятели, но се уважаваха взаимно.

— Значи двамата с татко са се срещнали в Ню Орлиънс.

— Така изглежда. Не знам защо обаче. Но някой адски се е притеснил от тази ситуация, някой, който не е желаел двамата да се съберат.

— Тогава това е бил някой, който е познавал и двамата. — Гласът звучеше хладно и без никакви емоции.

— Дори бих казал, че това е някой, който ги е познавал от Виетнам. Доколкото знам, Декс излезе от играта, като се върна оттам. Не могъл да се приспособи към нормалния живот. Детективът каза, че изглеждал като скитник, но очевидно е имал някакви доходи, защото бил здрав и не приличал на човек, който гладува.

— Може би семейството му се е грижело за него. Ще проверя най-близките му роднини. Вини вече откри ли кой е изнасял информация от отдела?

— Не. И е бесен заради това.

— Тогава ще се свързвам с него само по външни канали. А този детектив? Разпознал те е. Трябва ли да се погрижим за това?

— Само ако решиш да го привлечем на работа — което впрочем не би било лоша идея. Той само погледна обувките ми и определи, че съм от Националната агенция за сигурност или от ЦРУ.

Отсреща на линията се чу въздишка.

— Тези проклети „Гучи“.

— Не се бях сетил да си купя някакви боклуци специално за случая.

— Значи мислиш, че трябва да го използваме за информация?

— Освен ако не го наемеш направо.

— Може да се окаже по-ценен за нас там, където е.

— Съгласен съм. — Градовете от залива бяха основен канал за внос и износ на оръжия. Като се знае кога и накъде се отправят оръжията, човекът, който се занимаваше с анализите в управлението, щеше да има достатъчно отправни точки къде може да се очаква ново военно оживление. Понякога огънят имаше нужда от искра, за да се подпали, понякога — не. Веднъж пратките бяха засичани и конфискувани, друг път — не.

— Погребението е утре в два. Ще дойдеш ли?

— Освен ако не искаш да свърша нещо друго. — Човек никога не знаеше какво да очаква от Джон. Той бе като паяк, дърпащ шест невидими нишки едновременно.

— Ще е интересно да огледаме кой ще се появи.

Което означаваше кой ще наблюдава погребението, опитвайки се да идентифицира Джон. Доста хора и няколко правителства биха платили страшно много пари дори само за една негова снимка. Все още оставаше възможността Рик да е бил убит не поради някаква друга причина, а само да бъде принуден Джон да излезе наяве. Не че някоя негова снимка, направена днес, би имала стойност на следващия ден. Макферсън познаваше Джон почти от дете и сигурно пак нямаше да го познае на погребението дори и да стои до него.

— Вини ще покрие ли района?

— Бих искал някой допълнителен наблюдател. Някой по-наблизо.

Това означаваше, че Джон не бе задвижил разследването като вътрешна операция. До този момент той не бе направил нищо, въпреки че информацията за Декстър Уитлоу напълно изключваше възможността Рик просто да е станал жертва на грабеж и убийство. Както бе казал детектив Частън, случайните съвпадения ставаха прекалено много.

Но Джон бе хладнокръвен и прозорлив, което го правеше толкова опасен и толкова ценен. Той преценяваше възможностите, процентите, шансовете, виждаше оттенъците и детайлите, които другите хора пропускаха. Джес Макферсън не се доверяваше напълно почти на никого, но Джон Медина бе един от малцината. Също и Франк Вини. Рик Медина също бе в този списък и сега Макферсън го болеше от загубата.

— Ще дойда — каза той дрезгаво и затвори.

 

 

Марк погледна часовника си: девет и четиридесет и пет. Малкото телце на масата за аутопсии разказваше една история за мъчения, за един кратък живот, прекаран в болки и ужас. Марк бе проверил болниците в околността и бе попаднал на такъв списък от посещения в спешните отделения, че сърцето му се сви. Малкият Джеймс Блейк Гейбъл вече бе претърпял десет „нещастни случая“ тази година, все достатъчно сериозни, за да привлекат вниманието на лекарите. Семейство Гейбъл бе успяло да не се набива на очи, посещавайки всеки път различна болница. Някой от лекарите би трябвало да разпознае белезите от систематичен тормоз, но никой не го бе направил.

Ами роднините? Възможно ли бе нито семейството на господин Гейбъл, нито това на съпругата му да не бе забелязало нещо нередно? Не бяха ли видели бабите и дядовците как внукът им бива убиван бавно или как мисис Гейбъл все повече се затваря в себе си? Разбира се, че бяха забелязали. Това, което Марк не проумяваше, бе как те бяха могли да оставят всичко така, да не обърнат внимание и само да се надяват положението да се промени. Е, нещата никога не се оправяха, освен ако някой не се намесеше. Сега вече бе прекалено късно за момченцето и Марк не можеше да се отърве от чувството, че и на мисис Гейбъл не й остава много.

Пак погледна часовника си. При цялото това физическо и психическо натоварване изпитваше необходимост да се обади отново на Карън. Поривът да го направи бе толкова силен, че стомахът му се сви на буца от нерви. Не бе само заради желанието да изясни нещата помежду им, просто се чувстваше напрегнат и неспокоен.

Не бе говорил с нея от двайсет и четири часа и изведнъж усети, че това е повече, отколкото може да понесе. Искаше да се увери, че тя е добре, да й каже как се чувства, по някакъв начин да я накара да се върне в Ню Орлиънс. Може би защото ЦРУ, в лицето на мистър Макферсън, се бе появило да души наоколо, след като Шанън се бе опитал да открие информация за Медина. Всички подробности, свързани с убийството на Декстър Уитлоу, му бяха направили впечатление на необичайни — изключителната точност на изстрела, липсата на какъвто и да било шум от стрелба, което означаваше, че е бил използван заглушител, скъпият пистолет на Уитлоу. Сега те станаха още по-значими, свързани с информацията за другия убит, когото Декстър бе познавал и който случайно бе работил за ЦРУ. Едно обикновено убийство на улицата се бе превърнало в заплетен случай.

Не, не бе заради това. Положи усилие да се концентрира върху аутопсията, но напрежението в корема не го напускаше. Веднага щом свършеше тук, щеше да й се обади. Трябваше вече да го е направил. Изобщо не биваше да изчаква, за да се успокои — просто трябваше да говори с нея. Това бе втора грешка от негова страна, помисли си той сърдито. Първата бе, че я бе оставил сама вчера сутринта, втората, че не й се бе обадил веднага след като бе чул съобщението й на секретаря.

Радиостанцията му прищрака. Доктор Парганас вдигна поглед и се намръщи, че смущават работата му. Марк чу полицейския код за предполагаемо убийство в Гардън Дистрикт. Адресът му прозвуча много познато.

— По дяволите, сега кучият син е убил и жена си! — извика той и изхвърча от залата за аутопсии.

Усети поражението като горчив вкус в устата си. Точно от това се бе опасявал. Бе попаднал в капана между необходимостта да води разследването си според всички официални правила, така че негодникът да не може да се възползва от някое тяхно чисто формално нарушение, и необходимостта да бърза, за да предприеме нещо веднага. След още два часа щеше да има заповед за арест и мистър Гейбъл щеше да бъде прибран на топло. За мисис Гейбъл тези два часа се бяха оказали цяла вечност.

Когато стигна до къщата, широката улица с три платна бе задръстена от полицейски коли. Марк усети как горещият влажен въздух го обгръща като одеяло, докато вървеше по тротоара към хладната и стилна къща с високи тавани. Направо му се гадеше от яростта и безсилието, които изпитваше, но се опита да овладее чувствата си, за да може да си свърши работата — поне това дължеше на мисис Гейбъл.

— Къде е? — попита той една униформена полицайка.

— На горния етаж. — Жената изглеждаше потресена.

Изкачи се по широките извити стълби и премина коридора към спалнята. Стаята бе огромна, вероятно девет на девет метра, и въплъщаваше холивудската представа за европейски благороднически разкош. Голямо легло с бял балдахин, който се спускаше от тавана. Огледала с богато украсени рамки и маслени картини по стените. Мебелите бяха разположени така, че се оформяха два обособени къта. Във високи алабастрови вази бяха подредени ириси, които подхождаха по цвят на стаята, издържана в бяло и златисто, с акценти от синьо и прасковено. А сега към цветовете в стаята бе прибавен един нов — червено.

Много червено. Червеното бе опръскало навсякъде, бе заляло всичко и сега изсъхваше, като придобиваше ръждив оттенък.

Мисис Гейбъл седеше на едно от канапетата. Задната част на главата й бе отнесена. Тя не бе паднала на пода, а просто се бе отпуснала върху възглавниците, сякаш най-после можеше да си почине. Очите й бяха отворени и в тях се виждаше празният поглед на смъртта, която не носеше покой. Не носеше нищо. Всичко си отиваше със смъртта. Вече нямаше да има изгреви, нямаше да има надежди и страхове. Нищо.

Бе облечена в копринена бяла роба и прозрачен халат. Секси. Марк се наведе към нея и внимателно огледа белега на врата й, който бе зърнал предния ден. Огледа и другите белези. На извивката на гърдата й имаше малко виолетово петно, такова, каквото обикновено любовниците си правеха един на друг. Предположи, че при аутопсията ще се установи, че мисис Гейбъл е правила секс малко преди смъртта си. Негодникът сигурно си е мислел, че като се люби с нея, като се държи нежно и внимателно, ще я накара да мълчи за това как бе умряло малкото им момченце.

Може би това я бе изкарало от нерви, фактът, че бе убил сина й и после бе дошъл да се люби с нея. Може би тя го бе очаквала.

Марк извърна глава и погледна към тялото на мистър Гейбъл или поне това, което бе останало от него точно пред вратата на банята. Сигурно мисис Гейбъл бе изчакала той да си пусне душа, после бе влязла в банята и бе изпразнила пистолета в него. По всичко личеше, че след това тя бе заредила отново и бе продължила да стреля, докато отново изпразни пълнителя. Останките от тялото му се бяха разхвърчали във всички посоки. Виждаше се, че се бе целила в определени части на тялото. После бе заредила още веднъж, бе отишла до канапето, бе налапала пълнителя и бе натиснала спусъка.

Законът и справедливостта невинаги бяха едно и също нещо. Мисис Гейбъл бе търсила справедливост за сина си и я бе постигнала със собствени средства. Може би се бе самоубила, защото не е можела да си представи да бъде съдена, или защото не е могла да си представи да живее без детето си, или от отчаяние, че не е действала по-рано, за да го спаси.

Марк се изправи навъсен. Оставаше му само да приключи случая официално и да напише необходимите доклади.

 

 

Карън седеше свита на леглото в една от стаите на спешното отделение. Не знаеше защо е там, но се усещаше прекалено вцепенена, за да протестира или дори да изпитва някакви определени чувства. Не можеше да се върне в апартамента си, полицията го бе запечатала до приключване на разследването. А и самата тя не искаше да се връща. Не знаеше дали изобщо би могла да стъпи отново там, дори и да не останеше следа, след като изчистеха от килима и вратата петната от кръвта и мозъка на онзи мъж.

В болницата бяха настояли, че трябва да остане под лекарско наблюдение, въпреки че тя им обясни, че е медицинска сестра и може да прецени нараняванията си, никое, от които не изискваше хоспитализация или дори спешна помощ. Лицето й бе охлузено, коленете й също и на единия крак имаше малко порязване — толкова малко, че даже не се налагаше да й правят шевове. Ребрата й бяха натъртени, сигурно от борбата. Никой от изстрелите не я бе засегнал, въпреки че последният бе преминал толкова близо до нея, че парченца от мазилката бяха попаднали в очите й. Но и това се бе оправило с капки за промиване на очи.

Общо взето тя бе в добра форма, като се имаше предвид, че мъжът определено се бе опитвал да я убие.

Тя не изпитваше никакви съмнения относно намеренията му. Когато бе усетил, че тя е в апартамента, той не бе избягал, както би постъпил някой случаен крадец. Вместо това бе започнал да я търси с пистолет в ръка.

Но защо? Точно това бе попитал и полицаят. Това се питаше и самата тя. Случваха се нападения по домовете. Тя бе жена и живееше сама, което я превръщаше в идеална жертва. Не живееше в апартамента от дълго време. — Може би мъжът смяташе, че някой друг живее там. Но той не претърсваше апартамента, търсейки ценности. Бе го претърсвал методично, като внимателно бе връщал всяко нещо на мястото му. И после се бе опитал да я убие.

Лошите неща се случват по три наведнъж, гласи една стара поговорка. Декстър бе убит. Старата й къща бе изгоряла. И сега това. Ако поговорката бе вярна, животът й би трябвало вече да е спокоен.

Но Карън притисна одеялото към раменете си, опитвайки се да прогони хладните тръпки, които я полазиха, и се насили да потисне чувството за надвиснала опасност. Какво още щеше да се случи?

— Мис Уитлоу?

Един детектив бе застанал пред вратата. Апартаментът й веднага се бе напълнил с детективи, неуниформени полицаи, лекари и хора от отдела за разследвания, тъй като мотивите за всяка стрелба от страна на полицай автоматично се проверяваха. Пред сградата се бяха насъбрали репортери и зяпачи. Всички местни телевизионни станции бяха пратили свои представители.

— Да, влезте.

Той пристъпи към леглото й. Беше на средна възраст и лицето му бе лъснало от пот. Как можеше да се поти? Беше толкова студено, сигурно бяха включили климатика на максимум. Инспекторът седна на единствения стол, а Карън отново придърпа одеялото към себе си, цялата разтреперана от студ.

Той я огледа с хладния преценяващ поглед на ченге, сякаш не вярваше на нищо, което му бяха казали. И Марк гледаше така, помисли си тя и усети, че толкова много й се иска той да е при нея, че чак я заболя. Никога не се бе чувствала така в безопасност, както когато бе с Марк, а точно сега се нуждаеше твърде много от това усещане за безопасност.

— Детектив Сътър — представи се той. — Можете ли да отговорите на няколко въпроса?

Бяха записали кратките й показания още в апартамента, но тъй като нямаше съмнение относно начина, по който мъжът бе загубил живота си, полицаите я бяха третирали като свидетел, а не като заподозрян. Лекарите бяха настояли тя да бъде откарана в болница за по-обстоен преглед, така че полицаите я бяха освободили, заемайки се с по-неотложни неща.

— Да, добре съм — отвърна тя машинално.

Той я огледа преценяващо, но реши да не спори с нея. Отвори малък бележник.

— Така, в предишните си показания сте заявили, че сте били в спалнята си, когато сте чули заподозреният да влиза в апартамента ви…

— Не, той вече бе влязъл. Не съм го чула как влиза. Чух го как спря пред вратата на спалнята и погледна вътре. — Тя знаеше много добре какво бе казала и то определено не бе, че го е чула как влиза.

Той закова поглед в бележника и не направи никакъв коментар. Може би я проверяваше, за да види дали подробностите в разказа й няма да се променят.

— Но не ви е видял?

— Не. Той не влезе в спалнята. Аз стоях отдясно, до прозореца. Вратата на спалнята се отваря надясно, така че мъжът не би могъл да ме види, освен ако не влезе до средата на стаята.

— И какво направи той после?

— След това вече не пазеше чак такава тишина. Тъй като не ме видя, сигурно си е помислил, че е сам в къщата. Отиде в кухнята и започна… да претърсва.

— Да претърсва? — залови се той за думата.

— Поне така изглеждаше. Той проверяваше всеки шкаф, защото го чувах как отваря и затваря вратичките и чекмеджетата. Дори погледна в хладилника.

— Защо?

Тя вдигна безпомощно ръце.

— Не знам.

— Добре, и какво направи след това?

— Обърна кухненските столове с краката нагоре и погледна от долната им страна. — Гласът й ясно показваше недоумението й.

Детективът си водеше записки в бележника.

— Какво направихте вие?

— Аз… помислих си, че не мога да изляза от апартамента. Оттам, където се намираше той, се вижда добре външната врата. Така че отидох на пръсти до телефона, пъхнах слушалката под възглавницата, за да не се чува сигналът, и набрах 911.

— Много съобразително — каза той. — Полицаите, които са се отзовали на обаждането, са били само на една пресечка разстояние. Не са знаели кой е номерът на апартамента, но адресът на сградата им е бил достатъчен.

— Лесно са познали апартамента — каза тя, загледана втренчено в пода. — Този, от който са се чували изстрели.

Той се прокашля.

— Ъъъ… да. Какво стана после?

— Опитах се да се промъкна в банята, защото там държа лака си за коса.

Той се усмихна и за миг се превърна в обикновен мъж, а не полицай.

— Умна идея. Това ти влиза в очите и ги изгаря.

— Знам. А и нямах нищо друго. — Тя преглътна и се опита да не си спомня ужаса, който бе изпитала, изправяйки се пред един въоръжен крадец само с шишенце лак за коса. — Вратата на банята леко изскърца. Той я чу. Аз… — Пое си дълбоко дъх. — Аз реших, че е чул изскърцването, защото шумът откъм кухнята секна. Стоях в банята с лака в ръка и просто очаквах вратата да помръдне. Той отвори вратата рязко и аз го напръсках в лицето. В ръката си държеше пистолет — добави тя и замълча.

— Познавате ли го?

Карън поклати глава.

— Да сте го виждали?

— Не.

— И какво стана тогава?

— Блъснах го настрани, но той улови края на халата ми и ме дръпна надолу. И двамата паднахме върху леглото. Аз пак го напръсках, а той ме удари. — Несъзнателно докосна скулата си. — Ударих го по носа с лака. Спомням си, че го ритах и с двата си крака… После се претърколих от леглото и запълзях към вратата, а тогава той започна да стреля. — Карън замълча отново, спомняйки си всеки детайл, ужаса, гнева.

Инспектор Сътър не зададе повече въпроси, не я насърчи да продължи да говори, но тя усещаше, че той чака завършека на историята, това, което се бе случило след пристигането на полицаите. Потърка чело и се опита да си изясни подробностите.

— Излязох от апартамента… полицаите тъкмо се качваха по стълбите. Аз почти се хвърлих отгоре им. Мъжът излезе от апартамента, насочи пистолета към мен и тогава полицаите го застреляха. Той не падна. Той… той се смееше и продължаваше да стреля към мен, а полицаите стреляха отново.

— Някой каза ли нещо?

— И двамата полицаи му извикаха да хвърли оръжието. Точно тогава той се разсмя и каза… ъъъ. — Тя погледна към детектива и се прокашля. Бе абсурдно, по принцип не бе чак толкова стеснителна, но сега не можеше да произнесе думата пред този мъж, който бе достатъчно стар, за да й е баща. — Ами, с други думи, той каза: „Майната ви.“ Тогава полицаите стреляха за последен път.

Той погледна бележките си и кимна, сякаш тя бе потвърдила нещо, което той вече знаеше. Затвори бележника си и го пъхна във вътрешния джоб на сакото си.

— Засега това е достатъчно. Къде мога да ви открия, ако има нужда отново да говоря с вас?

Тя се взря в него безизразно.

— Не знам. Предполагам, че няма да ме пуснете в апартамента ми.

— Имате ли някакви роднини в града?

— Не. — Гърлото й се сви. — Никакви роднини.

— Приятели?

— Да, но не знам… — Пайпър й бе предложила да отиде при нея. — Може би Пайпър Лойд. Тя също е сестра тук, в болницата. — Даде му телефонния номер на Пайпър. — Дори и да не отседна там, Пайпър ще знае къде съм. Можете да ме откриете и в болницата. Работя нощна смяна.

Той я погледна изненадано.

— Предполагам, че довечера не сте на работа.

— На работа съм — отвърна тя и автоматично отхвърли идеята, че не е добре. Защо всички се държаха, сякаш бе пострадала от нещо много по-сериозно от няколко охлузвания и незначително порязване?

Той въздъхна и потърка тила си.

— Мис Уитлоу, не е моя работа, но мисля, че трябва да си починете малко. Справили сте се с тази ситуация по възможно най-добрия начин, като се вземат предвид обстоятелствата. Не сте се паникьосали, разсъждавали сте трезво, обадили сте се на 911 и сте се защитили с подръчни средства. Но изобщо не сте мигнали, били сте се с много по-силен от вас мъж и, повярвайте ми, скоро ще започнат да ви тормозят всички наранявания и натъртвания. Погледнете се. Треперите и сте се свили под това одеяло, а тук изобщо не е студено. Вие сте сестра. За какво ви говори това?

Шок. Мозъкът й веднага постави диагнозата. Кръвното й налягане бе паднало, след като приливът на адреналин заради битката с нападателя бе отшумял. Карън се раздразни. Разпозна симптомите и знаеше, че трябва да лежи. За втори път се случваше да не обърне внимание на това, което собственото й тяло се опитваше да й каже. Тя, която бе една от най-добрите сестри в хирургията и само с един поглед към пациентите успяваше да прецени общото им състояние.

— Добре, може и да не отида на работа тази вечер — съгласи се тя. — А и униформата ми е вкъщи. Как мога да си взема някои неща от апартамента?

— Направете списък на това, което ви трябва, и ще изпратя някоя полицайка да ги вземе от апартамента ви.

— Кога ще мога да се върна там?

— След два-три дни. Ще се опитам да ускоря нещата.

— Няма да мога да живея пак там.

Той въздъхна и се протегна, сякаш да я потупа по коляното, после се спря и просто направи успокоителен жест. Тя определи колебанието му като страх от съдебни искове спрямо поведението му.

— Не — промълви той. — Предполагам, че няма да можете.

Звук на бягащи крака привлече вниманието на Карън и само след миг Пайпър влетя в малката стаичка. Бе зачервена и задъхана.

— Карън! За бога, добре ли си? Една от сестрите в спешното се обади горе и ни каза, че си тук. Нападната ли бе?

— Не точно.

Инспектор Сътър се изправи на крака. Това сякаш му струваше усилия.

— Ще поддържаме връзка, мис Уитлоу. И ще се погрижа да донесат нещата ви.

— Благодаря — едва успя да промълви тя, а Пайпър се превърна от загрижена приятелка в медицинска сестра и я избута да легне в леглото.

 

 

Кланси не му се бе обадил, а той никога не забравяше да се отчете за свършената работа. Хейс продължаваше да чака и с всяка изминала минута ставаше все по-раздразнен и притеснен. Най-накрая се обади на своя човек в Кълъмбъс.

— Нещо интересно да се е случвало днес?

— А, да. Добрите момчета са убили един крадец в апартамента на някаква жена. Тя си била вкъщи и го изненадала, успяла да го удари и да избяга. Според слуховете той бил професионалист и носел пистолет със заличен сериен номер.

— Ами! Носел ли е нещо друго в себе си?

— В себе си нищо, но на близкия паркинг са открили колата, която е бил взел под наем. Портфейлът с кредитните карти и шофьорската му книжка били в жабката.

Хейс затвори и забарабани с пръсти по бюрото. Кланси бе мъртъв. Как, по дяволите, се бе случило това? Той бе един от най-добрите.

На всичко отгоре у него не са открили нищо, което означаваше, че не бе намерил тетрадката. За момент Хейс съжали, че тетрадката не е била у него. Сега щеше да е при полицаите, но той щеше да знае къде е, а това да я отмъкне от полицията бе като детинска игра.

Карън Уитлоу започваше да го тревожи. Вече на два пъти нещата се проваляха. Първия път бе станала логическа грешка, но сега Хейс недоумяваше защо тя се бе преместила. За да стане по-трудно откриваема? Колко ли й бе казал баща й?

Хейс предпочиташе да намери тетрадката и да не се налага да убива жената. Но логически погледнато, тя бе единствената, която знаеше къде е скрита проклетата тетрадка. А щом не можеше да открие тетрадката, щеше да му се наложи да се отърве от Карън.