Линда Хауърд
Убий и кажи (5)

Пета глава

— Как се отървахте от тялото?

— Закарахме колата, която бе взел под наем, отвъд границата с Мисисипи, наместихме го вътре, изтрихме всички следи. Направихме да изглежда като грабеж. Някой ще го открие след ден-два.

— Какво? — Първият мъж се наведе напред в огромното си кожено кресло, което струваше почти колкото една нормална кола. — Защо, по дяволите, не го потопихте в някое езеро, за да го намери само някой алигатор? — Изглеждаше вбесен.

Мъжът пред него търпеливо поклати глава.

— Не бихте искали една сюрия шпиони да усетят, че са загубили един от хората си, и да тръгнат да душат къде се е дянал — тогава може да стане какво ли не.

— Медина беше от ЦРУ. На управлението не му е позволено да организира операции в страната.

Тези правила, както и законите, биваха нарушавани всеки ден, помисли си уморено вторият мъж. Разбира се, предполагаше се, че управлението не действа в границите на страната. Но дали някой изобщо вярваше на това? Неофициално, разбира се. Дори не си направи труда да отговори на тази глупост, просто каза с успокояващ тон:

— Едно е да се търси Медина, друго — да се организира операция. Освен това Медина не беше щатен служител, той работеше и за други хора. ЦРУ е най-малката ми грижа. Вие казахте, че Медина е бил твърд като желязо, но от това, което съм чувал, изобщо не е можел да се сравни със сина си. Бих дал всичко само и само Медина младши да не тръгне да души наоколо.

— Не съм чувал за никакъв син — намръщи се загрижено първият мъж. Той хвърли поглед към поставената в рамка фотография на бюрото си, към обичните усмихнати лица. Собственото му семейство бе от първостепенно значение за него. Като младеж не бе желал нещо повече от това да спечели одобрението на баща си и това да го накара да се гордее със сина си. Не би очаквал синът на Медина да е нещо различно.

— Малцина са чували. До мен самия са достигнали само слухове, и то, защото от доста време съм в този бизнес.

— Можеш ли да откриеш къде живее, как изглежда?

— Не мисля — поклати глава вторият мъж. — Нямам нужните връзки, а даже и да ги имах, само час, след като съм проявил интерес, ще съм се простил с живота. Казвам ви, да оставим нещата така. Не правете нищо, което може да привлече вниманието към нас.

— Ами ако сте допуснали грешка, ако сте оставили някой отпечатък или нещо такова?

— Не сме. Всички бяхме с ръкавици, отървахме се от пистолетите си, изгорихме дрехите си. Няма нищо, което да ни свърже с Медина. Ако сте толкова притеснен от тази история, трябваше да използвате някой друг да се справи с Уитлоу.

— Никой друг не успя дори да го доближи. Той беше прекалено добър. Трябваше ми някой поне толкова добър. — Този някой бе Рик Медина. Жалко. Много по-просто щеше да използва някой здравеняк без мозък — нямаше да има роднини, които да скърбят за него, нито ченгета, които да разследват старателно. Медина си вървеше с усложненията, но нямаше какво да се прави, особено сега. Поне бе свършил работата — нещо, с което всички останали клоуни не бяха успели да се справят. Той бе измислил добра история, с която да примами Медина да се включи в издирването, но когато убийството на Уитлоу бе станало факт, Медина трябваше също да бъде премахнат, защото ако той откриеше, че е бил използван — тогава би станало наистина опасно.

Първият мъж въздъхна, изправи се и закрачи бавно край огромните прозорци, с изглед към грижливо поддържана морава. В това посещение нямаше нищо, което да предизвика интерес, защото при него имаше постоянен поток от посетители, всевъзможни хора идваха и си отиваха, молеха за услуги, изпълняваха задължения. Но цялата тази история много го притесняваше. Беше смятал, че е приключила преди години. Сега поне бе научил един ценен урок: винаги завързвай разхлабените връзки. Медина бе една разхлабена връзка и колкото и жалко да беше, правилото вече не трябваше да се нарушава.

— Ами хората, които си използвал? — попита той, притеснен дали това не са още разхлабени връзки.

— Мога да гарантирам за тях. Никой не знаеше никакво име, просто изпълняваха една задача. Запазих пълна секретност.

— Браво. Ами тетрадката?

— Не беше в него.

— По дяволите. — Думите прозвучаха почти като шепот. Докато тази тетрадка не се намереше, не можеше да се чувства в безопасност. Каква ли лудост изобщо бе накарала Декстър Уитлоу да води дневник на задачите си? Това беше улика срещу самия него. Но Уитлоу очевидно бе решил, че има да губи по-малко от някой друг, ако истината излезе наяве, и че този някой ще плати всяка поискана сума, за да се сдобие с дневника. Почти бе познал. Но когато човек има и други възможности, той не следва задължително правилата. — Къде би могъл да я скрие?

— Съмнявам се да я е оставил в сейф в трезор — отвърна вторият мъж замислен. Той се казваше Хейс. Беше висок, набит, незабележим на пръв поглед, просто един леко пълен, позанемарил се мъж. Погледът му бе остър и интелигентен. — Той се е местел от място на място прекалено често и навярно би искал тетрадката да е някъде, откъдето би могъл да си я вземе относително лесно, освен това за сейфовете се плаща всяка година. Същото важи и за гардеробчетата на гарите. Вероятно я е оставил при някого, на когото се доверява, приятел или роднина.

— Уитлоу не беше близък със семейството си. — Това бе произнесено с ясно доловимо неодобрение. — Изоставил е жена си и дъщеря си преди двайсет години.

— Какъв е последният им известен адрес? — попита Хейс веднага.

— Някъде в Западна Вирджиния, но вече не живеят там. Научих, че са се преместили в Охайо преди години, но още не съм открил новия им адрес.

— Уитлоу може би е знаел къде живеят. Може да им е изпратил тетрадката още преди да е започнал да ви изнудва. Уредил е всичко предварително.

— Така е, така е. — Очевидно разтревожен от тази възможност, първият мъж се обърна с гръб към прозорците.

— Открили ли сте номерата на социалните им осигуровки, търсихте ли ги по данъчни декларации?

— Не, това би оставило следи, че някой ги е проверявал…

Хейс въздъхна. Да, така беше — ако се направеше официално, по съответните канали, което бе тъпият начин да се свърши определена работа.

— Дайте ми имената и рождените им дати. Ще осигуря нужната информация и няма да оставя следи.

— Ако си сигурен…

— Сигурен съм.

— Не предприемай нищо, преди да си говорил с мен. Не искам две невинни жени да бъдат убити без причина.

След като Хейс си тръгна, сенатор Стивън Лейк излезе от кабинета си и се качи по широката вита стълба към втория етаж. Луксозните скъпи килими бяха толкова дебели, че напълно заглушаваха стъпките му, а парапетът от абаносово дърво бе лъснат до блясък. Въздухът бе изпълнен със сладкия аромат на цветя, откъснати от неговата собствена грижливо поддържана градина — грижливо поддържана от градинаря, разбира се. Сенаторът спря за момент, за да вдъхне дълбоко от този чудесен, неописуем аромат на прекрасния живот.

Обичаше тази къща. Бе я обикнал от момента, в който бе достатъчно голям, за да оцени красотата й и всичко, което тя символизираше. Спомни си как като дете бе наблюдавал баща си, който прокарваше пръсти по лъскавия, току-що поставен мрамор във фоайето, как се бе радвал на камъка заради красотата му и за това, че е доказателство за богатството и властта им. Гърдите на Стивън се изпълваха, докато той попиваше всяка емоция на баща си и се мъчеше да я изживее по същия начин. Все още се опитваше да го прави. Възхищаваше се на полилеите от оловен кристал, на изключително стилните мебели, изработени от най-добрата европейска дървесина или от екзотични материали от Африка и Южна Америка, на картините в златни рамки, на дебелите килими, през които не можеше да проникне студът на Минесота.

Беше израснал, прекарвайки цели дни на грижливо оформената и окосявана морава, където двамата с Уилям си играеха на каубои и индианци, преструваха се, че пръчките им са пушки, и крещяха един на друг бойни викове, докато не прегракнеха. Това бяха прекрасни дни. Готвачът винаги имаше приготвена за тях студена лимонада, за да се освежат след дългите игри през лятото, или горещ шоколад, за да се стоплят след боричкането в снега през зимата. Вътре в къщата се усещаше силният аромат на пурите на баща им, мирис, който сенаторът и до ден-днешен свързваше с представата за власт; сладкият парфюм на майка им, когато прегръщаше него и Уилям и ги целуваше по бузите, така че те не можеха да си намерят място от радостна възбуда. „Моите малки принцове“ — ги наричаше майка им.

Тя ги бе обичала безусловно. Баща им бе по-суров, по-трудно успяваха да го зарадват. Едно негово смръщване и целият ден на момчетата бе съсипан. На Уилям му бе по-лесно да зарадва баща си, отколкото на Стивън. Уилям бе по-голям, разбира се, но и по природа бе по-внимателен, по-отговорен. Стивън бе малко срамежлив, по-интелигентен от самоуверения си брат, но не така способен да демонстрира интелигентността си. Уилям често се бе застъпвал за Стивън, за да го спаси от наказание, опитвайки се да отклони упреците и лишенията, които биха сполетели брат му, защото баща им не бе склонен да толерира стеснителността на Стивън.

Стивън бе израснал с най-горещото желание да зарадва баща си, да го накара да се гордее с него. Искаше да бъде точно като баща си — човек, от когото хората се страхуват, но когото искрено уважават, чието най-малко намръщване изисква покорство, но на чиято дума може да се вярва безусловно. Обаче Уилям бе винаги наследникът на короната, принцът и следователно той получаваше по-голямата част от вниманието на баща им, така желано от Стивън. Стивън не можеше да твърди със сигурност, че доверието на баща им е погрешно насочено, защото Уилям бе… чудесен. Това бе единствената дума, с която можеше да го определи човек. В него нямаше нищо подло, дребнаво и въпреки това той работеше изключително упорито, за да се справи с привидните си недостатъци. Дори и с цялата отговорност, която носеше на раменете си, той бе винаги весел, усмихнат, готов да се засмее на някоя шега или сам да я измисли.

Смъртта на Уилям на двайсет и седем годишна възраст бе съсипала семейството. Майката на Стивън така и не се възстанови от шока, здравето й започна да се влошава все повече и тя почина четири години по-късно. Баща му също бе разтърсен. Надмогвайки собствената си мъка, Стивън бе направил всичко възможно, за да накара баща си да се гордее с него. Започна да следва право, учеше по-дълго и по-старателно от всичките си съвипускници и завърши първи по успех. Ожени се за една симпатична приятна млада жена от изключително богато семейство от Ню Хемпшир и се посвети на това да стане предан, внимателен и грижовен съпруг. Имаха две деца, момче и момиче, и Стивън с радост виждаше как баща му се разтапя при вида на внуците си.

Стивън започна политическата си кариера в местната власт, както го посъветва баща му — само така можеше да си изгради солидна основа от предани поддръжници. След като изкара един мандат като областен прокурор, той се кандидатира за представител в щатското законодателно тяло, после в щатския сенат. След дванайсет години опит в политиката на щата той сграбчи възможността, открила се, когато представителят на щата в централната законодателна власт се пенсионира, и се кандидатира за поста. Започна да изпълнява задълженията си възможно най-ефективно и съвестно и следеше дали някой от сенаторите от неговия щат няма да прояви някоя скрита слабост. Когато един от сенаторите се забърка в сексскандал, Стивън направи правилния ход и се кандидатира точно срещу него на следващите избори. Стана сенатор на четиридесет и две години и неотклонно работеше за репутацията и властта си.

Сенатор Лейк се изтръгна от мислите, изкачи се по останалите стъпала и премина по дългия коридор до апартамента в задната част на къщата. Почука леко и отвори вратата:

— Как е той днес?

— Хапна добре — отвърна сестрата усмихната. Синда Блокит бе дружелюбно същество и се държеше с баща му мило и нежно като с новородено. Съпругът й Джеймс, който също имаше удостоверение за медицински помощник, поемаше първата смяна и осигуряваше силната ръка, необходима за обслужването на напълно неподвижния инвалид.

Джеймс бе пренесъл Уолтър Уилям Лейк до огромното меко канапе пред прозореца, откъдето чудесно се виждаха ливадата, по която се разхождаха пауни, и синьото езеро в далечината. Стивън издърпа един стол, седна до баща си и хвана съсухрената му ръка в своята.

— Добро утро, татко — каза той нежно и изчака секунда да види дали в очите на баща му няма да проблесне някаква искра на разпознаване. После започна да му разказва последните новини, съобщени по телевизията или написани във вестниците. Не говореше само за политика, но и за бизнес, за научни постижения и открития. Всеки път, когато изстрелваха совалка в космоса, Стивън разказваше на баща си за събитието. Не бе сигурен дали изобщо нещо от това, което казва, достига до съзнанието на баща му, но никога не се отказваше.

Остана с баща си повече от час, за да могат Синда и Джеймс да обядват спокойно. Баща му никога не оставаше сам. Сестри на три смени се грижеха за него, хранеха го, упражняваха атрофиралите му мускули, обръщаха го и го местеха, за да не се образуват рани по кожата му от залежаване. Грижеха се съществуването му да е възможно най-удобно, пускаха любимата му музика, включваха телевизора, когато показваха любимите му предавания, четяха му или му пускаха записи на касетофона. Ако в мозъка на баща му все още имаше някакви познавателни функции, които не са били засегнати от масивния удар, който го бе повалил на легло преди единайсет години, Стивън полагаше всички усилия тези функции да бъдат стимулирани, а баща му да е възможно най-щастлив при дадените обстоятелства.

Стивън бе станал един от най-могъщите и уважавани хора във Вашингтон, но никога нямаше да узнае дали баща му знае това.

Когато Синда и Джеймс се върнаха, Стивън се сбогува с баща си и отиде да се види с Реймънд. Реймънд Хили, вече шейсет и девет годишен, бе работил за семейство Лейк в продължение на петдесет години. Стивън не си спомняше някога Реймънд да го е нямало в дома им. Той бе дясната ръка на баща му и за тях с Уилям бе почти чичо. Когато Уилям умря, Реймънд седна на пода и плака с огромни сълзи, които се стичаха по измъченото му лице.

Преди единайсет години, когато ударът бе лишил Уолтър Уилям Лейк от способностите му и Стивън бе станал глава на семейството, уменията и безпределната преданост на Реймънд бяха преминали в услуга на Стивън.

— Хайде да отидем в кабинета ми — каза сенаторът и потупа рамото на Реймънд така, както по-рано бе правил баща му в знак на приятелство и близост.

Кафето вече ги чакаше в кабинета, беше донесено още когато Синда и Джеймс приключиха с обяда си и се върнаха в апартамента. Докато Хейс бе тук, сенаторът бе седял зад бюрото си, а Хейс бе заел един от столовете срещу него, но сега двамата с Реймънд отидоха в другия край на стаята и седнаха на фотьойли един срещу друг като приятели, като хора от едно семейство. Сенаторът наля кафе първо на Реймънд, сложи му три лъжички захар и толкова много мляко, че кафето изсветля значително. Самият той пиеше кафето със съвсем малко сметана, само една капка. Баща му го пиеше чисто, но Стивън така и не можеше да се откаже от тази миниатюрна капка сметана, която смекчаваше вкуса на кафето. Понякога се стесняваше от тази своя слабост, тя сякаш доказваше, че той е само имитация на баща си, че никога няма да бъде същият като него.

Но той знаеше, че не е така. Бе взел някои много трудни решения в живота си, не на последно място тези, свързани с Декстър Уитлоу и Рик Медина. Не се чувстваше спокойно заради това, което бе направил, но нито за миг не се усъмни в необходимостта му.

Реймънд отпиваше от натрапчиво сладкото ароматно кафе и въздишаше от удоволствие.

— Проследих го до летището — съобщи той със стържещия си глас, който звучеше, сякаш Реймънд бе ял стъкло и то му бе харесало. — Не спря никъде, не използва клетъчния си телефон, отиде право на гишето за регистрация на пътниците и след това при съответния изход.

— Може да се е обадил на някого оттам.

— Не би го направил. Там има много голяма вероятност някой да го чуе какво говори.

Това звучеше логично и Стивън прие твърдението на Реймънд така, както не би се доверил на преценката на никой друг.

— Щом му нямаш доверие… — започна Реймънд бавно, сякаш подканваше сенатора сам да продължи мисълта му, така както бе правил преди четиридесет години, когато учеше момчетата да ловуват и те трябваше да се научат да отгатват реакцията на животното срещу тях.

— … тогава не го използвай — въздъхна сенаторът. — Не бих го правил, ако не ми трябваха връзките му. Той може да послужи като добър буфер и не мисля, че ще се раздрънка. В крайна сметка животът му зависи от репутацията му. Ако не може да пази тайна, никой няма да прибягва до услугите му.

— Значи е изпълнил задачата?

— Погрижили са се за изнудвача, но все още има разхлабени връзки.

— Такива хора са като хлабавите връзки за обувки, можеш да се препънеш в тях по всяко време. — Реймънд отново отпи от кафето си.

— Вземат се мерки.

— Добре. Мистър Уолтър… не бих искал да излезе нещо наяве, което да го нарани. Той е страхотен човек. Направил е някои неща, които хората може би не биха разбрали, но само защото няма да знаят цялата история. Той не заслужава хората да говорят лошо за него, особено сега, когато не може да се защити.

— Наистина не заслужава — съгласи се сенаторът и въздъхна.

 

 

— Бял мъж, висок метър и осемдесет и един, тежък осемдесет и два килограма, възраст между петдесет и петдесет и пет. Сива коса, кафяви очи. Отличителни белези: татуировка „Sempre Fi“ на лявата предмишница, хирургичен белег, дълъг десет сантиметра долу вдясно на корема, петсантиметров белег диагонално на десния квадрицепс…

Марк престана да слуша как помощничката на съдебния лекар изрежда подробно всички белези на жертвата, за да бъдат записани в протокола от аутопсията. Никой от белезите не приличаше на причинен от куршум, но няколко от тях изглеждаха като близки срещи с остри ножове. Повечето от белезите обаче приличаха на обичайните, които хората получават в детството и юношеството си от порязвания, изгаряния и други подобни травми. Най-важната подробност от гледна точка на идентификацията бе татуировката. Тя не само потвърждаваше със сигурност, че мъжът е бил в армията, но и би определила вида войска, в който бе служил. Скоро щяха да научат истинското име на този бивш войник.

Както се предполагаше, сутрешните новини надълго и нашироко разнищиха инцидента, с траурно сериозен тон се разясняваше колко важен е проблемът, най-пресен пример, за което е убийството във френския квартал. Пак бе извадена статистиката за броя на убийствата в Ню Орлиънс, последваха едно обичайно изявление на полицейското управление и една страстна тирада, произнесена от кмета за това как гражданите и гостите на града трябва и ще се чувстват в безопасност. Чудесен предизборен девиз — и по-рано му бе влизал в употреба.

Марк наблюдаваше аутопсията. Той умееше да се владее и стомахът му не се бунтуваше от подобни гледки, както се случваше на някои детективи. И той като съдебните лекари умееше да не забелязва миризмите и да се концентрира върху информацията, която получаваше от тялото. Като се има предвид, че работи в отдел „Убийства“, това бе много полезно умение.

Тялото нямаше какво повече да им каже. Куршумът в мозъка бе съвсем очевиден. Въпросът за часа, мястото и начина на извършване на убийството бе напълно ясен, оставаше да разберат кой и защо.

Младите жени, които бяха открили тялото, не бяха съобщили нищо полезно. Никоя от тях не си спомняше да е видяла някого, нито пеша, нито в кола. Стрелбата трябва да се бе разиграла само минути преди те да се приближат, но никой, дори и живеещите наоколо, не бе чул нищо.

Личните вещи на жертвата също не бяха подсказали нищо — единственото, което се откри впоследствие, бе една венчална халка, грижливо зашита в подгъва на панталона му. Може би бе открадната, но ставаше точно на безименния му пръст и като се имаше предвид начинът, по който бе скрита, Марк предположи, че за убития тази халка бе имала по-голяма стойност, отколкото парите, които би получил за нея в някоя заложна къща. Този мъж се бе женил поне веднъж, може би все още имаше съпруга.

— Започваш да ме изнервяш, Частън — обади се лекарят, като изключи микрофончето, за да не се запишат думите му в протокола. Той бе много зает човек, нетърпелив и вечно бързащ, затова рядко разговаряше с детективите, които присъстваха на аутопсиите.

Марк вдигна вежди в мълчалив въпрос.

— Точно така. — Един изцапан скалпел се насочи към него. — Просто си седиш там, тих като скала, и горе-долу толкова жив. Не ме прекъсваш, за да задаваш въпроси, не позеленяваш, не повръщаш — просто гледаш. По дяволите, та ти дори и не мигваш. Какво правиш всъщност, изпадаш в транс ли?

— Ако имам въпроси, ще ти ги задам, като свършиш — отвърна Частън кротко.

Скалпелът пак се размаха във въздуха.

— Продължаваш да се държиш така. Дори не промени изражението на лицето си. Направи ми една услуга, направи нещо човешко, преди да започна да мисля, че си робот. — Зад него помощничката му едва не избухна в смях.

— Ако продължаваш да се съмняваш в това, като свършим тук, може да ти разреша да ме гледаш, докато пикая. — Предложението дойде толкова невъзмутимо и неочаквано, че този път помощничката се разсмя на глас.

— Благодаря, но няма да се възползвам от тази прекрасна възможност.

— Не правя това предложение всекиму. Ти си единственият мъж, който го е получавал, така че помисли дали няма да промениш решението си. Само не си въобразявай погрешни неща за сексуалната ми ориентация.

Зад маската очите на помощничката проблясваха развеселени. Докторът я изгледа кисело.

— Не си и помисляй да кандидатстваш доброволно да ме заместиш.

— Вече е твърде късно — отвърна тя шеговито.

Марк й смигна.

— Забрави това, което казах — измърмори лекарят и отново включи микрофона, слагайки край на разговора.

Жалко. На Марк му хареса дърленето с лекаря, а очевидно и на помощничката също й хареса тази размяна на реплики. За пръв път Марк виждаше вечно заетия лекар да прекъсва аутопсия, за да направи някаква лична забележка.

Само за да продължи закачката, той пъхна ръце в джобовете си и започна да подрънква с няколко монети. След две минути микрофонът пак бе изключен.

— Забрави какво казах — повтори лекарят. — И спри да дрънчиш с тези монети, по дяволите! Звучиш като Дядо Коледа.

Марк сви рамене и извади ръце от джобовете си, но очите му грееха развеселени.

След известно време тялото на жертвата им бе казало, че освен че е мъртво, е било в забележително добро здраве. Никакви признаци на болести в основните органи, никакви запушвания във вените, добро състояние на мускулите, никакви белези от игли по ръцете или между пръстите на краката, които биха подсказали за интравенозна употреба на наркотици. Резултатите от токсикологичното изследване още не бяха известни, но жертвата изглеждаше като цяло в прекалено добро състояние, за да е наркоман.

Причината за смъртта бе огнестрелна рана в главата, изстрелът е бил произведен от средна дистанция, нямаше изходна рана. Куршумът 22-ри калибър бе стигнал в мозъка и при движението му раздробени частици кост бяха попаднали в мозъчната тъкан. Кинетичната енергия на лутащия се куршум бе разрушила голямо количество тъкан и бе размазала всичко по пътя си.

Рентгеновите снимки и снимките на зъбите на жертвата вече бяха изпратени в архивите на военноморския флот за идентификация. В зависимост от това колко ефективно действат там самоличността на убития щеше да стане известна до два-три дни. Марк щеше да се опита да издири някакви роднини. Може би до седмица-две нещастникът щеше да бъде погребан.

Изненадващо идентификацията дойде още на следващия ден. Някой в големия възел от военна и цивилна бюрокрация се бе задействал или просто случайно снимките от зъбите на жертвата се бяха оказали в първата проверена папка в архива. Сега вече знаеха името на убития: Декстър Алвин Уитлоу от Кийсбърг, Западна Вирджиния. Единствените му роднини бяха съпругата му, Шърли Жанет Алън Уитлоу, и дъщеря му Карън Симон Уитлоу. Бяха посочени номерата на социалните им осигуровки и последният им известен адрес. Марк вече можеше да ги потърси.

 

 

Когато Карън се върна от работа, видя, че лампичката за съобщения на телефонния секретар примигва. Карън се изкушаваше от мисълта изобщо да не прослушва съобщенията, а да си вземе един бърз душ и да легне да спи. Откакто бе продала къщата и се бе преместила в този апартамент преди четири месеца, нощите й бяха станали още по-самотни. След уморителния работен ден тя нямаше нито сили, нито желание да се заеме с разопаковане на багажа си и много от нещата й още стояха в кашони, от което се чувстваше сякаш живее в оскъдно мебелирана хотелска стая или склад. В стаята сякаш дори имаше ехо и то засилваше усещането за самота и нестихващата й мъка по Жанет.

Напоследък не можеше да спи добре, не ядеше достатъчно и бе започнала да слабее. Опитвайки се да се изтръгне от депресията, Карън се бе разменила с една от другите сестри и сега работеше нощна смяна. Тази стратегия бе помогнала до известна степен. Когато се довличаше до дома си рано сутрин, се чувстваше толкова изморена, че буквално падаше в леглото и заспиваше като пребита. През първия ден обаче телефонът я бе събудил единайсет пъти заради обажданията на разни търговски пътници и погрешно набрани номера и оттогава Карън се научи да го изключва, преди да легне да спи.

Напоследък се опитваше да постои няколко часа будна, след като се върнеше от дежурство, за да отхвърли някои от домакинските дейности, но не и днес. Бе изкарала една адска нощ. Единственото нещо, което искаше, бе да вдигне премалелите си крака и да заспи.

Карън работеше на етажа на хирургията, там, където настаняваха пациентите, които не бяха в критично състояние. Всички пациенти имаха болки, но различните хора ги понасяха по различен начин. Някои бяха толкова издръжливи, че само кръвното им налягане подсказваше колко силни са болките им всъщност, други пищяха като заклани и при най-малкото неудобство. Тази вечер й се бяха паднали пищящи. Всички ги болеше, по дяволите, и всички искаха някакво болкоуспокоително, и то веднага — още едно хапче, системата да капе по-бързо или нещо от този род. Разбира се, сестрите не можеха да превишат предписаните от лекарите дози без разрешение, можеха само да се опитват да успокояват. Да се открие посред нощ лекаря, за да разреши увеличена доза болкоуспокояващи, би било напълно безполезно упражнение. На практика на сестрите им трябваха ловджийски хрътки, за да открият дежурния лекар, който бе гений в това да потъва вдън земя и да не чува пейджъра си.

После пък една пациентка, трийсет и две годишна жена с две деца, бе внесла още една мрачна нотка в живота им. Бе оперирана от руптура на апендикса и бе прекарала няколко дни в много тежко състояние, но сега вече се възстановяваше. Тази вечер, точно след вечеря, тя бе тръгнала към банята и внезапно се бе строполила на пода. Един съсирек се бе заклещил в пулмонарната й артерия и тя бе починала въпреки всичките им усилия да я спасят. И такива неща се случваха от време на време, но шокът никога не ставаше по-малък. Единственото нещо, което се бе променило, бе, че Карън се бе научила да се справя с този шок, да продължава да работи и да не мисли за случилото се. Всички сестри и лекари се научаваха на това, иначе не можеха да упражняват професията си.

Но върхът на всичко през нощта бе, когато някой идиот бе изпуснал едно деветнайсетгодишно наркоманче да избяга от психиатрията, където е било заключено за по-сигурно. Голяма сигурност. И къде бе отишло момчето? Право в хирургията, където държаха всичката хубава дрога.

Някъде по пътя момчето бе захвърлило пижамата си. Напълно гол, с изпъкнали като на извънземно очни ябълки и рошава коса, той бе преровил стаята на сестрите, търсейки наркотици. Най-после бе открил един заключен шкаф, ключът, за който стоеше у Джуди Камлиф, старшата сестра на етажа. Мъжете от охраната пристигнаха точно когато момчето се опитваше да разбие металните вратички на шкафа. За съжаление, да се опитваш да хванеш един гол мъж, не е лесна работа — няма дрехи, за които да го хванеш, а голото тяло е много хлъзгаво. Хлапето успя да се освободи толкова пъти, че Карън даже не можа да ги преброи. Момчето и мъжете от охраната се бориха дълго в коридора, разбутаха носилките, папките и картоните, събудиха пациентите, които или се изплашиха, или веднага решиха, че имат нужда от още болкоуспокояващо. Когато укротиха момчето окончателно, целият етаж изглеждаше като след ураган. Докато завършат смяната си, сестрите се чувстваха не по-малко обрулени.

Съобщението на телефонния секретар сигурно беше от някой търговец или от благотворителна организация. Карън още не бе успяла да се сприятели с новите си съседи, а всичките й приятелки също бяха сестри, знаеха много добре коя смяна работи и не биха звънели, докато я няма. Не можа да се сети за никаква спешна причина, заради която да изслуша съобщенията, но въпреки това остави чантата си и отиде до телефонния секретар. Нямаше да може да заспи, като знае, че лампичката свети.

По навик взе тефтера и химикала, които държеше до телефона, ако се наложеше да запише някой номер. Натисна бутона и чу как лентата се пренавива.

След известно бучене и две прекъсвания на линията, без да е оставено съобщение, в стаята неочаквано се чу един провлечен баритон. Незнайно защо дъхът й спря за миг. Гласът бе някак прелъстяващ, с топло, тъмно, чисто мъжко звучене, което сякаш въздействаше директно на нервните й окончания, като че я докосваше в действителност. Дори и прикрит от провлачеността на акцента, в гласа се усещаше строгостта на авторитета. Съобщението гласеше: „Мис Уитлоу, обажда се детектив Марк Частън от полицейското управление на Ню Орлиънс. Трябва да говоря с вас във връзка с баща ви. Моля, обадете ми се на…“

Той изрецитира номера, но Карън бе така поразена, че не успя да запише нито една цифра. Бързо натисна бутона за спиране и пренави съобщението. Когато бученето и щракването заглъхна, Карън се заслуша в краткото съобщение и отново така се разсея от гласа, че за малко да изпусне номера и втория път. Записа го набързо и се вгледа в тефтера уморена и недоумяваща.

Декстър очевидно се бе забъркал в нещо и очакваше тя да му плати гаранцията. Не, той си е мислел, че Жанет ще му плати гаранцията, не би могъл да знае, че жена му е мъртва от шест месеца. Дали детективът бе казал „мис Уитлоу“ или „мисис Уитлоу“? Провлаченият му говор бе замъглил думата.

Не устоя. Пусна съобщението отново, както, за да чуе пак гласа, така и за да разбере на нея ли се обажда или на майка й. Напрягайки се да го чуе, тя сякаш долови „мис“, което всъщност бе стандартното любезно обръщение към непозната жена.

Не искаше да се обади. Не искаше да чува за проблемите на Декстър и нямаше намерение да му плаща никаква гаранция. Искаше само да легне и да заспи.

Замисли се за майка си, за това как Жанет го бе приемала отново и отново, как винаги му бе помагала, когато той имаше нужда от нея. А той никога не им бе помагал, когато имаха нужда от присъствието му, въпреки предаността на Жанет.

Изведнъж Карън се почувства пометена от изтощение, което нямаше нищо общо с физическа умора, а по-скоро с цял един живот, прекаран в горчивина и предпазливост и с тези шест самотни месеца на скръб по майка си. Чувстваше се уморена и не искаше повече бащините й действия да я завличат надолу. Каквото бе направено, не можеше да бъде променено. Карън не искаше да бъде от хората, които цял живот оплакват миналото си, сякаш това ги оправдава да не се държат отговорно в настоящето. Тя бе обичала майка си силно, още я обичаше и щеше да продължи да скърби за нея, но беше време да продължи живота си, вместо да позволява на празния апартамент да я потиска. Щеше да разопакова вещите си от кашоните и да се опита да подреди новия си дом.

Може би трябваше да продължи образованието си, да вземе магистърска степен. Би могла да се насочи към спешната медицинска помощ. Там работата беше истинско изпитание, но за тези, които можеха да издържат на напрежението, бе много интересна. Карън умееше да запазва спокойствие при спешни случаи, мислеше бързо и не й се подкосяваха краката — все качества, необходими за една сестра в спешно отделение.

Пое си дълбоко дъх. За пръв път след смъртта на Жанет тя усети, че възвръща контрола над самата себе си, над живота си. Трябваше да помогне на Декстър, дори и само заради паметта на майка си, така че щеше да се обади на онзи детектив. Без да си дава никакво време, което би я разколебало, тя взе слушалката и набра номера на детектив Частън.

В очакване да чуе гласа му несъзнателно притаи дъх. Колко глупаво, да се оставя да й въздейства някакъв мъжки глас по телефона. Но макар че осъзна абсурдността на реакцията си, не можа да я овладее.

Телефонът звънна няколко пъти, но никой не отговори. Явно детективите не работеха от осем до пет. Погледна часовника си. Седем и четиридесет и пет.

— Глупачка — каза си тя и остави слушалката. Луизиана бе в централния часови пояс, един час назад от Охайо. Детектив Марк Частън определено нямаше как да е в офиса в шест и четиридесет и пет.

Не можеше да остане будна чак докато при тях започнеше работното време. Не можеше да остане права и пет минути. Декстър щеше да почака.

Но тя щеше да се обади. Щом се събудеше следобед, щеше да се обади.

Взе това решение и с усилие се замъкна до спалнята. Движенията й бяха станали непохватни от умората. Прозя се отново, изтегна се между хладните чаршафи и въздъхна от облекчение. Опита се да си представи как изглежда детектив Частън. Гласовете почти никога не съответстваха на външността на хората. Детективът сигурно бе на средна възраст и с корем, с две пораснали деца и вече очакващ пенсионирането си. Но имаше глас като тъмен мед и Карън заспа с мисълта за него.

 

 

Резкият звън на телефона я изтръгна от съня. Объркана, Карън се изправи в леглото, без да може да се ориентира. После се сети, че е забравила да изключи телефона, и изстена. Електронният часовник на нощното й шкафче показваше девет и трийсет.

Грабна слушалката, за да спре ужасното звънене.

— Ало — каза тя сънено.

— Мис Уитлоу?

Пак този глас. Само две думи, но тя го позна и по гърба й плъзнаха тръпки.

— Да?

— Обажда се детектив Частън от полицейското управление на Ню Орлиънс. Вчера ви оставих съобщение във връзка с баща ви.

— Да. — Тя понечи да обясни, че е възнамерявала да се обади следобед, но той продължи да говори, като в гласа му се усети хладина.

— Съжалявам, мис Уитлоу, но баща ви е бил убит преди два дни при стрелба на улицата.

Карън се вцепени от шока. Ръката й се вкопчи в слушалката и кокалчетата й побеляха от напрежението.

— Два дни? Защо никой не ми се е обадил?

— Баща ви нямаше никакви документи у себе си. Идентифицирахме го по снимката на зъбите му, като проверихме в архива на армията. — Той продължи да говори и обясни, че тя трябва да отиде в Ню Орлиънс, за да потвърди самоличността на баща си. Говореше бързо и делово, а Карън се опитваше да подреди мислите си.

— Ще се опитам да хвана някой полет днес — каза тя най-после. — Ако не успея…

— Авиокомпаниите имат специални места за извънредни случаи — прекъсна я той. — Можете да пристигнете още днес следобед. Ако имате желание.

Тя долови това неизречено обвинение в тона му и се ядоса. Този мъж не знаеше нищо за нея, откъде накъде той ще я съди за отношението й към баща й?

— Ще ви се обадя, когато пристигна — каза тя сухо, за да не проличи гневът й.

— Просто елате в Осми участък на Ройъл Стрийт.

Карън повтори адреса и каза:

— Благодаря, че се обадихте. — Затвори, преди той да е успял да отговори.

Сви крака и опря глава на коленете си. Декстър беше мъртъв. Опита се да проумее тази новина, но тя й изглеждаше прекалено нереална. Знаеше, че би трябвало да изпитва нещо друго, освен шок, но се чувстваше като изпразнена. Как можеше да скърби за човек, когото почти не познава. Неговото отсъствие, а не неговото присъствие бе оформило живота й.

Отметна чаршафа и стана. Чувстваше се като зомби, но трябваше да проведе няколко разговора по телефона, да си уреди билет за самолета и да си приготви багажа. Единствено чувството за дълг я крепеше на крака, но явно то бе достатъчно силно.

Баща й бе мъртъв. Тази мисъл продължаваше да отеква в съзнанието й, докато стоеше под студения душ. Тя не го бе познавала истински, а сега вече никога нямаше да го опознае.