Линда Хауърд
Убий и кажи (6)

Шеста глава

— Карън Уитлоу, Карън Уитлоу. — Мъжът на име Карл Кланси стоеше в телефонната кабина и прелистваше указателя. Бе му отнело цяла вечност да намери кабина с указател. Сега плъзна пръст по изтънялата страница. Беше малко след обяд и слънчевите лъчи бяха изгарящи. Мъжът се премести така, че слънцето да не блести върху страницата. В указателя нямаше Карън Уитлоу, но имаше една К. С. Уитлоу. Можеше да се обзаложи, че това е тя. Неомъжените жени често използваха инициали вместо името си, но тази хитрина бе толкова често срещана, че и да напишеха цялото си име резултатът щеше да е същият. Простата предпазна мярка вече не гарантираше особена сигурност.

Пусна няколко монети в телефона и набра номера. След четири позвънявания се чу щракването на телефонен секретар и приятен женски глас каза:

— Набрали сте номер 555–0677. Моля, оставете съобщение.

„Умница“, помисли си той с одобрение. Не бе съобщила името си, така че да го научи всеки тъпанар, който набере телефона й. А хората правеха тази грешка постоянно — съобщаваха имената си в съобщението на телефонния секретар или дори закачваха табелки с фамилията си на пощенските си кутии или пред входа на домовете и дворовете си. „Семейство Хендерсън“ или каквото и да е. Глупаци. Така на някой крадец му оставаше само да провери номера на семейство Хендерсън в телефонния указател, вече знаейки адреса, и да се обади, за да провери има ли някой вкъщи. Ако никой не се обадеше, можеше да се намъкне необезпокоявано в къщата, спокоен, че е сам.

В този случай обаче Карл знаеше името й предварително. Обаждането просто бе потвърдило адреса. Сигурно бе на работа, според информацията, която му бяха дали, тя работеше като медицинска сестра. Можеше да действа спокойно, да претърси цялата къща и да открие тетрадката, която Хейс искаше. Ако не я намереше, Хейс му бе наредил да подпали къщата, просто за по-сигурно. Може би тетрадката бе в прибрана в банков сейф, но хората рядко проявяваха необходимата предпазливост по отношение на ценните си предмети. Обикновено си измисляха някое скривалище в дома си, убедени, че никой не би го открил.

Кланси се върна в колата си, извади картата на града, която си бе купил, и откри улицата на Карън Уитлоу. Можеше да стигне там за не повече от петнайсет минути — щеше да има достатъчно време да си свърши работата и да хване обратния полет привечер.

Обиколи с колата квартала, оглеждайки се за граждански патрули или съседи, които поливат градините си. Къщите бяха малки и позанемарени. Видя много малко играещи деца, а повечето коли, спрени пред къщите, бяха стари седани, което означаваше, че там живеят възрастни хора, чиито деца отдавна са пораснали и напуснали родните си домове, или млади двойки, които току-що са купили първата си къща и още нямат деца. Домовете, пред които нямаше коли, сигурно принадлежаха на млади двойки, които по това време бяха на работа.

Това беше и добре, и зле. Малцина от обитателите на квартала си бяха вкъщи, но пък бяха стари хора. А старците са много любопитни. Те знаят наизуст кои коли обикновено спират на улицата им и нямат по-интересно занимание от това да надничат през прозореца си.

Е, нямаше да се уплаши от неколцина старци. Номерът беше, ако те забележат, да изглеждаш възможно най-нормално и да се държиш сякаш си точно на мястото си. А още по-добре щеше да е никой да не го забележи. Кланси знаеше как да стане незабележим, точно затова Хейс му бе възложил задачата.

Продължи да обикаля с колата, докато откри един магазин за хранителни стоки, и спря взетата под наем кола възможно най-встрани. За всеки случай, ако продавачът гледа през прозореца, той влезе в магазина и си купи кутийка безалкохолно, внимавайки, да не погледне никого в очите и да не направи нищо запомнящо се. Остави колата пред магазина и бързо измина трите пресечки до къщата на Карън Уитлоу.

Когато стигна нейната улица, тръгна през задните дворове, като използваше храстите и живите плетове за прикритие. Хората захвърляха какво ли не в задните си дворове, което бе много удобно, ако искаш да се прикриваш. Обикновено най-големият му проблем бяха кучетата. Те бяха голяма досада. И сега чу едно малко проклетниче, което си подаде главата от къщата, покрай която минаваше в момента. Карл замря на едно място зад някакъв храст и остана неподвижен, докато ръмженето не спря.

Най-после стигна до къщата на Уитлоу. Отвори външната врата за нула време. Такава ключалка не би затруднила и десетгодишен хлапак. Боже господи, колко нехайни бяха хората!

Първо обиколи къщата и провери най-очебийните скривалища: камерата на хладилника, отгоре на кухненските шкафчета, под столовете. Не знаеше точно как изглежда тетрадката, която търсеше, никой не знаеше. Хейс му бе казал да търси малка тетрадка, стара и мърлява на вид.

В никое от обичайните скривалища нямаше стара мърлява тетрадка. Карл започна да претърсва къщата методично. Проверяваше всяко чекмедже, първо вътре, после го издърпваше докрай и търсеше нещо залепено отдолу или отзад. Провери да няма нещо скрито в подгъвите на завесите, огледа всички възглавници за някой повторно направен шев или за необичайни бучки. Той не преобръщаше къщата с главата наопаки — така постъпваха озлобените аматьори. Истинското изкуство бе да влезеш и да излезеш, без да остане и следа от претърсването. Наместваше грижливо мебелите по местата им и всичко бе така, както го бяха оставили обитателите на къщата.

Тук-там имаше снимки в рамки и на няколко от тях се виждаше щастливо усмихната млада двойка. Карл предположи, че симпатичната дребничка блондинка е мис Уитлоу. Не би имал нищо против да носи снимката й в портфейла си, особено ако младата жена седнеше в неговия скут така, както се бе разположила в някакъв ухилен идиот на една от снимките. Същият ухилен идиот присъстваше и на останалите снимки, очевидно той бе мъжът, обсебил сърцето й в момента.

Кланси откри мъжки дрехи в гардероба и принадлежности за бръснене в банята. Засмя се беззвучно. Явно мис Карън живееше с гаджето си или поне той прекарваше достатъчно много време в къщата й, за да остави част от дрехите си в дома й. Може би тя се бе омъжила съвсем наскоро и затова срещу номера в указателя фигурираше само нейното име.

Къщата бе малка, а той действаше ефективно. След два часа я бе претърсил до последния сантиметър и не бе открил тетрадката. Явно я нямаше в къщата или бе скрита наистина находчиво някъде на тавана или в мазето. Намери вратата към тавана и надникна вътре, но там всичко тънеше в тъмнина и прах, освен това бе и адски горещо. Нямаше никакво желание да се навира и под къщата, мазето не бе добро скривалище заради влагата, която съсипваше всичко.

Бе сигурен, че тетрадката не е там, но Хейс му бе наредил да изгори къщата, ако не намери тетрадката. Сви рамене. Заповедите са си заповеди, а Хейс бе предпазлив човек. Карл се зае да изпълни нареждането.

Според него най-добрият начин да се изгори една къща бе да се подпали мазнина в кухнята, така няма подсилващи огъня странични агенти, които да възбудят съмнение, и винаги се приемаше, че такъв пожар е резултат от злополука. Постоянно ставаха пожари заради нещо подпалило се в кухнята.

Засвирка си тихо и се зае за работа. За щастие мис Карън бе пържила бекон тази сутрин и бе оставила тигана с мазнината да изстива отстрани на котлоните. С кърпа в ръка Кланси пусна газовия котлон и постави тигана отгоре, после остави хавлиената кърпа достатъчно близо, за да се запали, когато лумнат пламъците от мазнината. Отвори шкафчето най-близо до печката и доволен установи, че е отгатнал къде стои олиото. Имаше бутилки и консервни кутии, всички те щяха да се озоват съвсем близо до пламъците. Мис Карън не би могла да улесни задачата му повече даже и да се бе постарала.

Професионалист като него не би си тръгнал, преди да се увери, че работата е свършена както трябва. Докато чакаше мазнината в тигана да пламне, той извади батерията от детектора за пушек и я постави наопаки. Мразеше проклетия оглушителен звън на алармата.

Пушекът вече започваше да изпълва кухнята. Кланси отвори всички врати и прозорци на къщата, така че да има достатъчен приток от въздух и огънят да се разпростре по-бързо. Не му харесваше да пали нечия къща, дори съжаляваше, че трябва да разстрои симпатичната блондинка. Щеше да й е болно да загуби всичките си снимки и вещи. Но работата си беше работа и в това нямаше нищо лично.

Приведен към пода, за да не се задуши от отровния пушек, той изчака мазнината в тигана да се възпламени с рязък свистящ звук. Хавлиената кърпа пламна почти веднага и огънят бързо достигна до кухненския шкаф. Карл бързо излезе от къщата и се върна при колата си с обичайната предпазливост. От време на време хвърляше поглед назад и най-накрая бе възнаграден от облак черен дим, което означаваше, че е пламнал покривът или някоя от стените. Мисълта да мине с колата покрай горящата къща, за да се увери, че всичко е наред, бе много съблазнителна, но това бе опасно и той го знаеше. Никога не се връщай. Къщата бе достатъчно стара, а и той бе отворил всички врати и прозорци, така че огънят щеше да се разпростре толкова бързо, че нищо няма да може да бъде спасено.

Когато чу първите сирени в далечината, погледна часовника си: десет минути. Много време. Къщите горят много по-бързо, отколкото хората си представят — те винаги се надяват, че ще имат малко време, за да спасят най-ценните си вещи. Грешка. Докато пожарът бъде забелязан, на хората вътре обикновено им остава около трийсет секунди, за да се измъкнат. Кланси бе успял да опази кожата си, оставайки толкова дълго вътре, само защото се бе пазил от огъня от самото начало, бе стоял ниско наведен и близо до вратата. Докато пожарната стигне до къщата, всички стаи вече щяха да са пламнали и пожарникарите щяха да се борят огънят да не обхване околните къщи или дървета.

Докато се отдалечаваше от пожара, сви рамене. Бе се провалил и бе успял. Не бе открил тетрадката, но ако тя е била някъде в къщата, вече бе унищожена. Бе изпълнил инструкциите на Хейс, колкото и педантични да му се бяха сторили. Щеше да каже на Хейс, че според него тетрадката не е била в къщата, а какво щеше да прави той в такъв случай, си беше негова работа. Карл си бе свършил своята.

 

 

Очуканият ръждясал пикап спря в края на тесния черен път и отвътре изскочиха две кльощави момчета. Там, където свършваше пътят, имаше широко празно пространство, от едната страна, на което имаше камениста пропаст. Две дървени магарета за сечене на дърва бяха сложени на ръба на пропастта, като върху всяко имаше по едно дървено трупче. Върху трупчетата бяха подредени най-различни консервни кутии, а земята наоколо също бе осеяна с кутии.

Двете момчета извадиха две пушки 22-ри калибър иззад седалките си.

— Ей, видя ли как Савон се пускаше на Джъстин снощи — каза едното момче и поклати русата си глава. — Така се бе натаралянкала, че сигурно още спи.

— И да се е събудила, сигурно би предпочела да не е будна — отвърна другото момче, двамата се разсмяха, а след това умело заредиха пушките си. — Дали баща й знае, че пие?

— Не вярвам да не е забелязал, след като постоянно се връща пияна от срещите си. — В гласа на момчето се усещаше искрено възмущение. — Не че имам нещо против пиенето, но Савон е пияна поне през половината време. Някой ден ще съсипе колата си и ще утрепе някого и тогава ще стане една…

— И баща й е същият. Сигурно е по наследство.

Момчетата заеха пози за стрелба. Ако се съдеше по червеникавия пласт прахоляк по маратонките им, двамата доста често прекарваха времето си в стрелба по консервни кутии. Започнаха да стрелят продължително и методично, а кутиите една по една падаха. Когато всички се озоваха на земята, двамата отидоха до дървените подпори и започнаха да ги подреждат наново. Като тръгнаха обратно, слънцето грейна и нещо лъскаво така блесна в другия край на поляната, че едното момче чак замижа.

— Ей, ама как блести това! Има нещо зад онзи храст.

— Май е кола — отвърна другото момче и изпъна врат. То беше по-високо от приятеля си. — Я да идем да видим.

— Обзалагам се, че някой е завел там мадамата си да я чука.

— Ако е така, сигурно му е минало вдъхновението, като е чул стрелбата. — И двамата се ухилиха на тази идея. Бързо се спогледаха и по-високият допря пръст до устните си. Отидоха на пръсти до храсталака, едва потискайки смеха си при мисълта, че може да спипат някой свой приятел в издънка. А може би беше бащата на някой от приятелите им, което бе още по-забавно.

Двете момчета се движеха безшумно като опитни ловци. Когато доближиха големия храст, можаха да различат купето на кола. По-високото направи знак на приятеля си да се промъкнат отзад. Така и направиха. Но когато видяха задницата на колата, с разочарование установиха, че номерата бяха от друг щат. Разочарованието им се усили и от това, че в колата не се виждаше никой.

— По дяволите, цялото душене било напразно.

— Шшшт! Може да са легнали на задната седалка.

— Ами — изправи се момчето. — Виж, прозорците са затворени. Никой не би издържал в тази жега на затворени прозорци.

— Може да е крадена и някой да я е изоставил тук. — Огледаха колата и несъзнателно стиснаха пушките си. Без повече да се прикриват, двамата отидоха до колата. Беше бял понтиак, с четири врати, покрит със слой червеникав прах. Високото момче се наведе и надникна през прозореца на шофьора, после се отдръпна назад толкова рязко, че политна и едва не падна.

— Мамка му. Вътре има труп!

 

 

Карън усети жегата още щом излезе от самолета и тръгна по ръкава към летището. Въздухът бе тежък заради влагата и челото й се покри с капчици пот, докато влачеше чантата си по лекия наклон. Беше облечена в летен костюм с къс ръкав, с който в самолета й бе дори хладно, но сега вече изгаряше от жегата. Краката й завираха в чорапогащника и по гърба й се стичаше пот.

Детектив Частън се бе оказал прав за билета — само един телефонен разговор с веднага проявилия съчувствие и много експедитивен служител от агенцията за самолетни резервации и Карън се бе сдобила с билет за полета само след няколко часа. За да не го изпусне, се бе наложило да приготви веднага багажа си и да стигне бързо до летището. Не бе успяла да хапне нищо, преди да се качи в самолета, а стомахът й се преобърна при мисълта да изяде сандвича с пуешко месо, който сервираха по време на полета. По принцип не обичаше пуешко, особено пък сега, когато стомахът й се бе стегнал на топка и главата й се цепеше от напрежението.

Главоболието не я бе напуснало. Усещаше пулса си с всяка крачка, която правеше, следвайки знаците към лентата за получаване на багажа. Никога не се бе чувствала така, дори и след смъртта на майка й. Тогава мъката й бе рязка и опустошителна. Не знаеше какво точно чувства сега. Ако бе мъка, то тя бе различна. Чувстваше се вцепенена, отдалечена, странно уязвима, сякаш всичко вътре в нея бе кристализирало и най-малкото нещо би я разтърсило из основи.

Чантата й тежеше и рамото чак я заболя. Дори и в сградата на терминала бе задушно, сякаш влагата се процеждаше през стените. Карън се сети, че не си е направила резервация в хотел. Стоеше пред въртящата се лента за багажа и виждаше как се появяват чантите на всички други, освен нейната и се зачуди дали ще има сили да се помръдне от мястото си.

Най-после чантата й се появи. Хванала здраво ръчната си чанта, Карън се наведе, за да грабне пътната си чанта, когато мине покрай нея. Един едър, оплешивяващ мъж, който стоеше наблизо, каза:

— Аз ще ви я сваля. — И с лекота издърпа чантата от движещата се лента.

— Благодаря — отвърна Карън с искрена благодарност, когато чантата се озова пред краката й.

— Удоволствието бе изцяло мое, мадам. — Мъжът кимна учтиво и се обърна да търси собствения си багаж.

Карън се опита да си спомни последния път, когато някой непознат бе проявявал такава любезност, но не можа. Тази малка проява на учтивост почти разчупи вцепенението й.

Шофьорът на таксито й бе висок млад негър. Имаше буйна къдрава коса и заразителна усмивка.

— Накъде в този прекрасен ден? — попита той с мелодичен глас, когато се настани зад кормилото, след като бе прибрал чантите й в багажника.

Прекрасен ден? Трийсет и седем градуса и кой знае какъв процент влажност на въздуха — и това бе прекрасен ден? Е, небето бе яркосиньо и безоблачно и дори през изгорелите газове в този бетонен остров се усещаше уханието на свежа и ароматна растителност.

— Още не съм си намерила хотел — обясни тя. — И трябва да отида и до Осми полицейски участък на Ройъл Стрийт.

— Е, няма да се размъквате с багажа си из полицията — каза шофьорът и поклати глава. — На крайбрежната улица има колкото щеш хотели и всичките са само на няколко пресечки от мястото, където трябва да отидете. Защо първо не се настаните, а после да ходите до „Ройъл“? Или да ви закарам до някой хотел в стария град, но там може и да не си намерите стая без резервация.

— Нямам резервация — отвърна тя. Може би всички шофьори на таксита даваха съвети на уморените туристи, кой знае, не бе пътувала много. Но той бе прав, не бе добра идея да се размъква с чантите си.

— По-големите хотели като „Шератон“ или „Мариът“ сигурно имат свободни стаи, но пък там е по-скъпо.

Карън бе толкова изтощена, че не се интересуваше толкова от цената, колкото от възможността бързо да се настани и отдъхне.

— Карайте към „Мариът“ — заяви тя. Можеше да си позволи няколко нощи в добър хотел.

— Той е само на две пресечки от „Ройъл“. Като излезете от хотела, завийте надясно и като стигнете до „Ройъл“, пак тръгнете вдясно. Полицията е няколко пресечки по-долу, няма как да не я видите. Голяма жълтеникава сграда с бели колони и с полицейски коли, паркирани отпред. Снимат я за всички сериали в Ню Орлиънс, прилича на старо южняшко имение. Сигурно ченгетата още работят там, щом има спрени коли отпред.

Карън се облегна назад и затвори очи, оставяйки се на потока от думи. Ако можеше да издържи следващите няколко часа, щеше да си легне рано, да се наспи добре и утре да се чувства съвсем различно, не така побъркващо уязвима. Не харесваше това чувство. Беше здрава, енергична, спокойна и самоуверена млада жена, известна в хирургическото отделение, където ценяха здравия й разум. Тя не бе емоционална и нестабилна.

След час вече разполагаше със стая с голямо легло и изглед към Мисисипи и френския квартал, който за нейно разочарование изглеждаше доста порутен, поне от височината на петнайсетия етаж, на който се намираше. Не си губи времето да разопакова нещата си, само се наплиска със студена вода и среса косата си. Сигурно от умората бе така бледа, помисли си тя, докато се взираше в изражението си на огледалото. Тъмнокафявите й очи изглеждаха черни на фона на бледите й страни.

Според указанията на шофьора на таксито полицейското управление бе съвсем близо, на не повече от пет-шест пресечки, съвсем кратко разстояние, за да взема ново такси. Разходката щеше да й помогне да проясни мислите си.

Почти се отказа от идеята за разходка, когато излезе навън и отново усети жегата. Слънцето изгаряше кожата й и въздухът бе много тежък за дишане. В крайна сметка би взела такси, ако не видя множеството хора, които се движеха по тротоарите, сякаш не усещаха колко е горещо. Обикновено жегата не я мореше толкова много, а високите температури не бяха рядкост и в Охайо през лятото.

Стомахът й се бунтуваше и Карън потисна нов пристъп на гадене. Може би бе хванала някакъв вирус. Това обясняваше защо се чувства толкова зле.

Но при целия стрес, който изпитваше в момента, когато зави надясно по Ройъл Стрийт, тя усети прочутия чар на френския квартал. Улиците бяха тесни и задръстени от колите, паркирани от двете им страни. Тротоарите бяха разбити и неравни, сградите — стари и в преобладаващата си част полурухнали. Но вратите бяха боядисани в ярки, празнични цветове, навсякъде имаше сандъчета с цветя, папрати и палми превръщаха балконите на горните етажи в малки градини. Красиви парапети и порти от ковано желязо привличаха погледа, алеите пред къщите бяха потънали в зеленина, загатвайки за пищните градини зад тях. Карън долавяше най-различни езици и акценти от пъстроцветното множество, с което се разминаваше. Ако обстоятелствата бяха различни, тя с удоволствие би се отбила в някои от примамливите, екзотични на вид магазинчета.

Но днес нямаше сили за нищо друго, освен да прави крачка след крачка и да се надява, че полицейското управление е някъде наблизо. Дори и от сенчестата страна на улицата жегата не бе по-поносима и Карън я усещаше даже през подметките на обувките си.

Най-после видя няколко полицейски коли, паркирани пред някакво имение, и когато ги приближи, забеляза табелката на една от белите колони: „Полицейско управление на Ню Орлиънс, осми участък.“ Сградата бе с особен кремав оттенък — нито прекалено златист, нито прекалено розов. Черна желязна ограда обикаляше сградата и безупречния околен пейзаж. Изглеждаше като идеално място за градинско парти.

Карън премина през портала и изкачи няколкото широки стъпала. Масивната входна врата водеше към огромна зала със сини стени и таван, който бе висок поне пет метра. Красивите полилеи, разпилените туристически брошури и общото впечатление за музей я накараха да се зачуди дали в крайна сметка не бе сбъркала мястото.

Една полицайка седеше зад високо бюро. Май тя бе единственият друг човек в помещението. Карън я погледна.

— Тук ли работи детектив Частън?

— Да, мадам. Ще се обадя да проверя дали в момента е тук. Как е името ви?

— Карън Уитлоу.

Полицайката тихо каза нещо по телефона, после се обърна към Карън.

— Тук е и каза да отидете в кабинета му. — Посочи в съответната посока и добави: — Тръгнете надясно, третата врата вляво.

Докато Карън се придвижваше, следвайки указанията, усети прохлада откъм вентилаторите на тавана. Направо настръхна от рязката промяна на температурата. Никога преди не бе влизала в полицейски участък. Очакваше да е нещо ужасяващо, а вместо това откри звънящи телефони, хора, отпуснали се на столовете си, облаци цигарен дим и аромат на силно кафе. Приличаше на обикновен офис, в който се работи активно, само дето повечето от хората бяха въоръжени.

Откри вратата, която търсеше, и почука. Плътният мъжки глас, който тя си спомняше така добре, каза:

— Влез.

Тя отвори вратата и стомахът й отново се сви, този път от нерви, когато видя мъжа, който се изправи срещу нея. Детектив Частън не бе това, което бе очаквала. Не бе възрастен, с коремче или оплешивял. Предположи, че е към трийсет и пет годишен. Имаше вид на човек, видял прекалено много, за да се изненада от каквото и да било. Гъстата му черна коса бе късо подстригана и грижливо пригладена и дебелите му вежди се извиваха над тесните проблясващи очи. Кожата му бе мургава и брадата му бе видимо набола. Малко над метър и осемдесет, широкоплещест, с мускулести ръце, той изглеждаше суров, дори може би жесток. Нещо в него я уплаши и й се прииска да избяга. Само дисциплината, усвоена от дългогодишния й опит в професията, я възпря да не го направи.

 

 

Марк се изправи, когато Карън Уитлоу влезе в тесния му кабинет. Като типичен полицай той умееше да преценява хората и сега се възползва от умението си с поглед, който не издаваше нищо, но не пропусна нито една подробност. Ако жената срещу него бе разстроена от смъртта на баща си, това по нищо не личеше. Изражението й подсказваше, че всичко това й е безкрайно досадно, но тя ще го изтърпи, за да се върне след това към нормалния си живот.

Жалко, помисли си той, преценявайки я отново, този път с очите на мъж, а не на полицай. Не си падаше по коравосърдечните хора, но тя бе привлекателна жена. Двайсет и пет — трийсетгодишна, с лице, което беше едновременно екзотично и типично американско, с правилни черти, но с особена линия на скулите и със загатнат сексапил в тъмните, малко дълбоко разположени очи. Не просто привлекателна, поправи преценката си той. Тя бе недооценена красавица, външността й не правеше силно впечатление от пръв поглед, но определено си струваше да я погледнеш отново.

Имаше и хубава фигура, бе средна на ръст, слаба, с високи закръглени гърди, които изобщо не се поклатиха, когато тя пристъпи в стаята. Това означаваше, че бяха много стегнати или, че носеше убийствено стегнат сутиен. В чисто физически план той не би имал нищо против да провери кое от двете бе истина. Все по-нарастващото напрежение в слабините му подсказа, че това определено би му харесало. Мислено се упрекна. Е, и това се случваше от време на време, да изпита силно сексуално привличане към някоя жена, която дори не харесва. В повечето случаи не обръщаше внимание на подобни импулси, защото резултатът никога не си струваше усилието.

Той й протегна ръка.

— Аз съм детектив Частън.

— Карън Уитлоу. — Гласът й бе леко дрезгав, но също така овладян като изражението на лицето й. Пръстите й бяха хладни, ръкостискането й кратко и решително. Той забеляза, че ръцете й са красиви, с дълги тънки пръсти и къси, заоблени нокти без лак. Никакви пръстени. Никакви бижута, освен часовник и миниатюрни златни обици — топченца. Мис Уитлоу очевидно не си падаше по киченето, но пък и не й трябваше.

Косата й бе тъмна като очите, сресана назад, така че да открива челото й. Стигаше до раменете й на равна линия. Беше елегантна. Делова. Безчувствена.

Точно това безчувствие не му хареса. Не бе очаквал да плаче пред него, но колкото и да контролираха емоциите си, хората обикновено показваха някакви признаци на мъка или шок при смъртта на член от семейството, колкото и отчуждени да са били. Съжалението обикновено извикваше някоя и друга сълза, дори и скръбта да не бе искрена. Но в тази самоуверена жена той не можеше да забележи нищо подобно.

— Седнете, моля. — Посочи й един стол, единствения стол в миниатюрния му кабинет, освен неговия собствен. Беше с твърда облегалка и не предразполагаше към отпускане.

Тя седна и полата й се вдигна точно до средата на коляното. И двата й крака останаха на земята. Седеше толкова неподвижно, че му заприлича на порцеланова кукла.

— По телефона казахте, че баща ми вероятно е станал случайна жертва на улично насилие.

— Не случайна — поправи я той, като седна и затвори папката, която лежеше на бюрото пред него. — Който и да го е убил, е целял да направи точно това. Но причината… — Той сви рамене. Причината можеше да е всякаква, от наркотици до разпра за някой празен кашон. Както няма свидетели, не е открито оръжието, с което е извършено престъплението, и няма никаква връзка с други събития, случаят би могъл да се счита за приключен и никой не би си направил усилията да продължи разследването.

Карън мълча известно време. Въпреки че той би проявил търпимост към всяка проява на скръб или угризения, все пак бе благодарен, че тя не крещи насреща му и не изисква убиецът на баща й да бъде открит незабавно, сякаш това би помогнало някому. Марк се замисли за момент дали случайно тя нямаше да наследи голяма застраховка от смъртта на баща си. Не бе чак толкова невероятно, парите стояха в основата на много убийства, въпреки че убийството можеше да е заради нещо съвсем тривиално и незначително.

— Кога за последен път сте видели или сте говорили с баща си?

— Не бях го чувала от години. — Сякаш понечи да каже още нещо, но вместо това стисна устни и не продължи.

— Той правил ли си е някакви застраховки?

— Не знам за такива. — Шокирана, тя осъзна накъде бие въпросът му.

— Не сте знаели къде или как живее?

Карън усети враждебността му, въпреки че лицето му си оставаше безизразно и очите му не издаваха нищо. Детектив Частън определено не я харесваше по някаква причина, но ако се канеше да се занимава с теорията за застраховките в нейна полза, щеше да стигне до задънена улица. Може би очаква да се разпищи, задето той очевидно не си даваше много зор да открие кой е убил баща й. Но тя не бе и очаквала някакви особени усилия в тази насока. Беше медицинска сестра и бе виждала достатъчно често какво става, когато някой бездомник стане жертва на престъпление. Полицейските управления в цялата страна работят с ограничени средства и хора и не могат да си хабят ценното време или пари в разследване на безнадеждни случаи. И в болниците постоянно се случва същото. Или отхвърляш безнадеждните, или всички губят.

Можеше да му каже това, но й беше прекалено горещо, бе и прекалено изтощена и напрегната, за да се вълнува какво мисли той за нея. Усещаше пулса си в главата. Чувстваше се, сякаш ще се разхвърчи на парчета във всички посоки, и знаеше, че единственият начин да се справи с бушуващите си емоции бе да не губи самоконтрол нито за миг. Така правеше, когато бе на работа, когато някой пациент умреше, без значение колко съвестно се бе грижила за него или колко опитен бе лекарят. Без значение, че това бе някой сладък малчуган или приятна стара дама с искрящи очи. Постоянно умираха хора. Беше се научила как да се справя с това.

— Не поддържахме връзка — каза тя най-накрая.

— Бил е ветеран от Виетнам. — Заявление, не въпрос.

— Да. — Тя знаеше накъде води това. Разстроеният ветеран, който се е нуждаел от психиатрична помощ и грижи, но е бил отхвърлен и отчужден от семейството си, защото е бил прекалено неудобен със своите странни настроения и непредсказуеми изблици.

Но детектив Частън не каза нищо, не се наложи. Карън го прочете в хладните му присвити очи.

— Той ни напусна, когато бях дете — изрече тя рязко, много по-рязко, отколкото бе възнамерявала. Усещаше как губи самоконтрол, усещаше някаква напираща болка, която отказваше да назове, и с усилие отново овладя емоциите си. Щеше да има достатъчно време за това по-късно, когато останеше сама и когато този тъмнокос мъж със строго лице не я гледаше с прикрито презрение.

Не му дължеше обяснения. Нямаше нужда да разкрива пред него болката, огорчението и страха, които бяха изпълвали детството й, само за да го накара да подобри мнението си за нея. Просто трябваше да издържи следващите няколко дни, после щеше да се върне в Охайо, при работата си, в тихия празен апартамент, който още не бе направила свой дом, въпреки че живееше там от четири месеца.

— Какво трябва да направя, за да получа тялото му? — попита тя след малко с овладян, спокоен глас.

— Трябва да потвърдите самоличността му, да подпишете няколко формуляра. Ще ви придружа. Уредили ли сте тялото да се транспортира до Охайо?

Карън замря на място. Не бе помислила за това. Беше се концентрирала върху това да издържи погребението, въобще не бе мислила къде ще бъде то. Нямаше запазено място за гроб в Охайо, където да погребе Декстър. Нямаше свободно място до гроба на майка й — не че би желала това, но Жанет сигурно би искала да е редом до мъжа си.

Карън сплете пръсти, опитвайки се да потисне резкия пристъп на болка. Беше предала майка си. Жанет бе искала толкова малко от нея и й бе дала всичко в замяна, а Карън бе позволила на наранените от баща й чувства да й попречат да изпълни желанието на майка си.

— Аз… дори не съм помислила… — каза тя и се упрекна за думите си. Изражението му бе непроницаемо като на скала, но тя отново усети вълна от неодобрение.

Съжалението я прониза не заради това, което детектив Частън си мислеше за нея, а защото бе пропиляла толкова много време, подвластна на огорчението си. Но то вече нямаше да влияе на мислите й. Вече не.

Частън разкърши рамене по един странно изтънчен начин. Карън си помисли, че сигурно заради това, че е в Ню Орлиънс, очаква всички да са с френски произход и маниери. А може би изживява по-голям стрес, отколкото предполагаше, щом позволява на такива дребни детайли да я отвличат. Беше тренирана да се съсредоточава върху задачата пред себе си, не върху глупости като това как свива раменете си някакъв полицай от Ню Орлиънс.

— Ако не можете да си позволите разходите по транспортирането на тялото до Охайо, мога да ви помогна да изберете някое гробище тук — предложи той, въпреки че й бе ясно, че той се надява да получи отказ. — Не в града, тук е невъзможно, но на няколко мили оттук. Или можете да обмислите варианта за кремация. Би било по-евтино.

По-евтино. Той смяташе, че би се съгласила да кремират баща й за по-евтино. Тя не бе против кремацията, когато това бе желанието на човек, но не можеше да не си помисли отново за желанието на Жанет. Декстър трябваше да бъде погребан до нея. Сега трябваше да се оправи някак си, но когато се върнеше в Охайо, щеше да изпълни необходимите формалности, за да уреди родителите й да бъдат погребани заедно. Трябваше да намери две свободни места за гроб, едно до друго, и да спази всички формалности по преместването на телата. Боже, не можеше да мисли за майка си като за тяло.

Не можеше изобщо да мисли, с всяка минута изпадаше във все по-голямо вцепенение. И каквото и да бе личното мнение на детектив Частън за нея, поне й бе предложил помощ. Чувстваше се неловко да приеме помощ от него, като знаеше, че не я харесва, но точно сега отчаяно се нуждаеше от нея.

— Благодаря — насили се да каже с необичайно дрезгав глас. — Обикновено не съм така неорганизирана. Мама почина само преди няколко месеца и още не съм… — Спря и отмести поглед, ядосана, че е започнала да оправдава държането си.

Той се изправи и взе сакото си от облегалката на стола.

— Ако сте готова, сега ще ви откарам в моргата.

Не бе готова, но все пак се изправи. Погледна го втренчено, недоумявайки как може да носи сако в тази жега. Почувства се замаяна, едновременно й стана прекалено горещо и прекалено студено, обля я студена пот. Вентилаторът на тавана мързеливо въртеше перките си и само раздвижваше топлия въздух. Не можеше да разбере как става това — беше облякла най-лекия костюм, който имаше, но се чувстваше така, сякаш бе навлечена с вълна, а не с памук.

В следващия момент усети ръката на детектив Частън върху рамото си. Почувства как топлите му пръсти здраво стиснаха ръката й, долови лекия лимонов аромат на автършейфа му и като през мъгла почувства, че тялото му е много близо до нейното, прекалено близо, сякаш се бе облегнала върху него. Едната му ръка я прихвана през кръста и я побутна да седне обратно на стола. Силата на ръцете му й подейства успокоително.

— Седнете — нареди й той тихо. — Облегнете глава назад и дишайте дълбоко. Ще ви донеса нещо студено за пиене.

Тя наистина започна да диша дълбоко, но си помисли, че ако облегне глава назад, ще заспи и ще се строполи на пода. Така че продължи да седи неподвижно, със затворени очи, докато той излезе от стаята. През отворената врата се чуваха разговори, звън на телефони, шумолене на хартия. Чуваха се доста псувни, някои сърдити и груби, други просто измърморени мързеливо с провлечен акцент, заради който тя почти не вникваше в смисъла на думите. Ченгета. Сестрите, които работеха в спешните отделения и травматологиите, бяха свикнали край тях често да има ченгета, но с изключение на няколкото месеца обучение тя бе работила винаги като болнична сестра и светът на ченгетата й бе съвсем далечен. Мислите й се лутаха, докато слушаше разсеяно разговорите им — бяха груби, простовати, жестоки и същевременно странно загрижени. Полицаите и медицинските сестри имаха много общи черти, помисли си тя сънливо. И едните, и другите трябваше да посрещат твърдо и най-ужасяващите подробности, но същевременно да не пренебрегват ситуацията в цялост.

 

 

— Ето, заповядайте.

Не бе го чула да се връща, но изведнъж в ръката й се появи леденостудена кутийка безалкохолно. Отвори очи и примигна. Обикновено пиеше диетична кола без кофеин, но това тук бе истинска кола, пълна със захар и кофеин.

— Изпийте я — настоя той. Очевидно това бе заповед, а не предложение, защото той вдигна ръката й и я побутна към устните й.

Бе принудена да отпие, сякаш бе малко дете, и това я накара да го погледне възмутено. Той отвърна невъзмутимо на погледа й. Детектив Частън не бе по-мекушав от камък. Като проблясък в съзнанието й хрумна, че сигурно е неумолим, когато се стреми към нещо. Не би искала да е престъпник, преследван от Частън.

Газираната кола дразнеше езика й, тръпчива, сладка и толкова студена, че Карън усещаше как се спуска към стомаха й. Той я накара да отпие още веднъж, преди да приеме, че вече може да се справя и сама, но дори и сега не се отдалечи на повече от една крачка и просто се подпря на бюрото си. Протегна дългите си мускулести крака, обути в тънки маслиненокафяви панталони, и върховете на обувките му се озоваха само на сантиметри от нейните. Тя отдръпна краката си леко назад, чувствайки се странно смутена, и стомахът й се присви като от страх, което беше направо смешно. Не се страхуваше от Частън въпреки неговото отношение, дори му бе благодарна.

— Изпийте я цялата. Тук влажността на въздуха действа като при голяма надморска височина — обясни той спокойно. — И в двата случая човек може да припадне още преди да е усетил, че му има нещо. За минута погледът ви стана разфокусиран. По-добре ли се чувствате сега?

Да, по-добре беше. Карън осъзна, че едва не бе припаднала в краката му. А беше сестра — би трябвало да разпознае признаците. Както не бе хапнала нищо цял ден, добре се бе подредила, а влажният въздух и жегата само бяха влошили нещата. Цялата бе вцепенена — колко конфузно щеше да се получи, ако се бе проснала по лице.

Като си спомни прикритото му неодобрение, тя се зачуди защо детектив Частън не я бе оставил наистина да го направи. Но той бе проявил съобразителност и неочаквана загриженост и тя си спомни краткото усещане за спокойствие, което й бе вдъхнало докосването на ръката му.

— Благодаря — промълви тя и отново го погледна. Тъй като сега той бе съвсем близо, тя с изненада установи, че очите му бяха бледо, кристално сиви, с тънка ивица тъмнокафяво по края. Той бе с толкова тъмна коса и вежди и с мургава кожа, че тя бе предположила, че и очите му са тъмни. Или може би е била на крачка от припадъка още преди да влезе в кабинета му, как иначе е пропуснала да забележи такъв искрящ цвят. Стомахът й отново се сви и тя дълбоко си пое дъх, за да се успокои. — Вече съм готова да тръгваме към моргата.

Каквото и да си мислеше той в момента, тя не можа да отгатне нищо по изражението му.

— Всъщност няма да е необходимо да виждате тялото — обясни той. — Съдебните лекари правят запис с видеокамера и когато се прави идентификация, се показва само записът на касетата. Така семействата понасят по-леко гледката.

Очевидно той бе решил, че перспективата да види трупа на баща си й бе подействала повече от жегата и влажния въздух.

— Аз съм медицинска сестра — чу се да казва. — Няма да припадна при вида на мъртво тяло, но все пак… — Все пак се радваше, че ще види само касетата.

— Ами да тръгваме тогава. — Той отново докосна ръката й и обгърна с длан лакътя й със старомоден жест.