Линда Хауърд
Убий и кажи (7)

Седма глава

Доктор Парганас, помощник — съдебният лекар, постави касетата във видеото. Докато Карън наблюдаваше екрана на телевизора, Марк наблюдаваше нея. Това определено не бе трудно, профилът й бе деликатен и с правилни черти, абсолютно женствен. Погледнати отстрани, устните й изглеждаха нежни и уязвими. Марк се облегна назад, присви очи и продължи да я изучава така съсредоточено, сякаш тя бе основен заподозрян в някое убийство.

Доктор Парганас тихо й заговори. Марк познаваше добре процедурата, така че не си направи труда да слуша. Понякога роднините трябваше да бъдат подготвени за това, което им предстоеше да видят. Мис Уитлоу стегна рамене и каза със спокойния си хладен глас:

— Готова съм. — Никаква паника, никакво обръщение към лекаря.

Той мислено се упрекна. Разбира се, че няма да проявява паника, та нали бе медицинска сестра. Бе готов да се обзаложи, че е била незаменима в някое спешно отделение, но изпита съмнение относно отношението й към пациентите. Два пъти му се бе случвало да попада в болница, и двата пъти благодарение на професията си, и бе установил, че по някакво странно правило във всяка смяна има по една сестра, която бе коравосърдечна кучка. Може би мис Уитлоу не бе чак кучка, но той бе сигурен, че у нея не се забелязваха никакви признаци на топлота. Не би желал тя да му забива игли в задника.

Без никакво съмнение обаче тя го възбуждаше — с тези тъмни страстни очи и измамно уязвими устни. Не трябваше да я докосва, но, по дяволите, не можеше да я остави да припадне пред очите му. Така че я бе подкрепил на рамото си, бе почувствал мекотата на тялото й, бе усетил сладкото ухание на кожата й — и я бе пожелал. Изобщо не бе сигурен дали в нея се таи някаква страст, но с удоволствие би я отвел в леглото, за да провери.

Престани да мислиш за тялото й и се заеми с работата си, Частън, смъмри се той. Не бе нито време, нито място за мръсни помисли и освен това от тези мисли започваше да се възбужда.

Доктор Парганас включи видеото и восъчно бледото лице на жертвата изпълни екрана.

Ако не бе наблюдавал мис Уитлоу така внимателно, Марк не би забелязал реакцията й. Видя почти недоловимото трепване, което тя бързо потисна, и силно стиснатите й ръце, които бе положила в скута си.

— Да, това е баща ми — каза тя, все още спокойна, но кокалчетата на пръстите й бяха бели от напрежението.

Марк погледна тези издайнически ръце, после вдигна поглед към безизразното й лице и шокът от прозрението му подейства като рязък удар в лицето. Изведнъж всички малки подробности си дойдоха на местата. Боже, как не го бе забелязал? Почувства се като глупак, защото трябваше да го забележи още от самото начало. Погледът му се изостри, докато той продължаваше да я изучава.

Не, тя съвсем не бе така безразлична, както се опитваше да изглежда. Бе забелязал в кабинета си, че всеки път, когато започва да губи спокойствието си, тя бързо се овладява отново, стяга рамене и вирва брадичката си. Не обича да губи самоконтрол и със сигурност не иска да се отдаде на емоциите си пред някакви непознати. Но все пак той бе разбрал, че тя съвсем не бе безчувствена.

Може би чувствата й бяха прекалено силни. Погледът му отново се спусна към ръцете й, стиснати така, сякаш тя се държеше сама за себе си. Може би се бе научила да се защитава, преструвайки се, че не се интересува, като държи хората на разстояние, за да не могат да я наранят. В някакво внезапно прозрение той си помисли, че сигурно е самотна, че болката сигурно я изгаря отвътре, но че в някой момент от живота си тя се е научила да се крие зад маска от безразличие, може би когато баща й бе изоставил жена си и невръстната си дъщеря. Децата се научаваха да се държат твърдо дори и когато вътрешно се чувстват ужасени.

Ако правилно бе разтълкувал признаците, тя сега се опитва да бъде твърда, но щеше да изплаче очите си, когато по-късно остане сама.

Това не бе добре. Жената се нуждае от рамо, на което да поплаче. В този случай от мъжко рамо. Неговото, по-конкретно. Сексуалното привличане, което до този момент се опитваше да потисне, сега се трансформира в нещо по-силно, по-неудържимо и той дори не се опита да го овладее.

Без излишна скромност, Марк знаеше, че е добро ченге. Вършеше работата си, като извличаше късчета информация и ги събираше заедно, така че да се образува цялостна картина. Инстинктите му обикновено не го лъжеха, но в този случай бе позволил на няколко дребни заблуди да попречат на възприятията му и тя бе усетила първоначалната му враждебност. По дяволите, ако не грешеше по отношение на нея, тя бе толкова чувствителна, че се бе почувствала напълно отблъсната от отношението му. Бе реагирала съвсем естествено, като се бе затворила още по-дълбоко в себе си. За да я накара да му се довери сега, а той определено възнамеряваше да го направи, трябваше да превъзмогне не само нормалната й предпазливост, но и защитната й реакция, предизвикана от неговото погрешно първо впечатление и хладината, с която я бе посрещнал.

Но той я желаеше и този копнеж нарастваше всеки път, когато я погледнеше, всеки път, когато тя си поеме въздух. Какво щеше да направи, за да утоли копнежа си, вече бе друг въпрос, щеше да се наложи да употреби всичките си умения и съобразителност. Тя бе доста затворена и заради постъпката на баща си сигурно не се доверяваше на мъжете особено. Но пък никога не се бе случвало той да е пожелавал някоя жена и да не я е имал в крайна сметка и нямаше да позволи на мис Уитлоу да стане изключение от това правило.

Марк имаше две огромни преимущества, когато общуваше с жените. Първо, уважаваше това, че те са различни от мъжете, и винаги, когато имаше връзка с жена, се посвещаваше изцяло на това да открива от какво се нуждае тя. Разбира се, всяка жена се нуждае от различни неща, но в повечето случаи жените просто търсят внимание и загриженост, които да им докажат, че са значими и желани. Когато Марк бе с някоя жена, той бе изцяло неин, само толкова. Беше й верен във всяко едно отношение, докато връзката им продължаваше, научаваше се да разпознава настроенията и капризите й и я обсипваше с внимание — накратко, грижеше се за нея като за малко дете. Обичаше да го прави и да вижда как женското лице грее от щастие.

Като се имаше предвид миналото й, Карън определено се нуждаеше от подобни грижи. Досега бе прекарала живота си като един храбър малък войник и си бе заслужила правото да се отпусне и да остави някой друг да се грижи за нея за разнообразие. Той бе точно подходящият мъж за тази цел.

Второто му голямо преимущество в общуването с жените бе, че е едновременно непоколебим и последователен. Щеше да се наложи да действа бързо, тъй като тя нямаше да остане дълго в града — вероятно два-три дни. Нямаше време за постепенно прелъстяване под формата на вечери и танци в продължение на няколко седмици. Тя имаше работа и дом, в който да се върне, и ако той не задвижеше нещата, преди тя да отпътува, не би имало никаква причина да продължат връзката си.

Той изобщо не се съмняваше, че ще има връзка. Бе абсолютно сигурен, повече от сигурен откогато и да било преди. Шокът, който бе изпитал само преди минути, го бе разтърсил из основи. И изведнъж той се чувстваше притеснен както никога досега, защото никога не бе изпитвал нужда да притежава някоя жена така настойчиво, така неустоимо.

Не знаеше как ще се справят с подробности като тази, че тя бе в Охайо, а той — в Луизиана, но можеха да уточнят това по-късно. Най-важното нещо сега бе той да изрази желанията си и да направи всичко, за да спечели доверието й.

Още сега, помисли си той, като местеше поглед от ръцете към спокойното й изражение и после към телевизора. Въпреки че тя незабавно бе идентифицирала баща си, доктор Парганас продължаваше систематично да изброява татуировката и други отличителни белези, навярно за да се увери, че тя не е прибързала или може би защото Марк се бе унесъл в мислите си и не бе прекратил процедурата. Той мислено се наруга, защото трябваше да спре това мъчение още в секундата, когато тя бе заговорила.

— Благодаря ти, докторе — каза той, като постави едната си ръка на облегалката на стола й, а другата — на масата пред нея, като по този начин всъщност я прегърна, без да я докосва. Видя я как се стегна леко, инстинктивна реакция на настойническата му поза. Всъщност Карън бе прекалено разстроена, за да осъзнае какво бе направил той. Сериозните й тъмни очи го погледнаха за миг, но щом срещнаха погледа му, веднага се извърнаха. Все пак в този кратък миг, когато погледите им се срещнаха, той успя да види облекчението й.

Тя умело го прикри и успя да стане и да се отдалечи от него, докато питаше:

— Какво още трябва да направя?

— Подпишете формулярите и можем да освободим тялото — отвърна доктор Парганас и примигна заради навъсения поглед, който му хвърли Марк. — Тоест тленните останки на баща ви. — Лекарят остана озадачен — ако тя бе видимо по-разстроена, би разбрал необходимостта да прояви тактичност, но го бе счел за чиста загуба на време с такава делово настроена жена.

Марк се бе изправил веднага след нея. Видя колко напрегнати са раменете й и каза тихо:

— Ще се обадя на погребалната агенция вместо вас, после ще ви заведа до няколко малки гробища, за да изберете място, ако желаете.

— Да, благодаря — отвърна тя бързо.

— Добре, можем да уредим документите тук, нали, докторе? — По дяволите, тези нейни тъмни очи наистина му въздействаха. Искаше му се да я приюти в прегръдката си и да я притисне толкова силно до себе си, че да не се чувства самотна. Но бе прекалено рано за това, такава внезапна стъпка само щеше да я изплаши. Трябваше да действа внимателно, докато тя се отпусне достатъчно.

Вместо това постави ръката си в основата на кръста й, почувства топлината на тялото й през роклята и знаеше, че топлината на неговата собствена ръка на това чувствително място ще й подейства успокояващо. В нормални обстоятелства тя вероятно би се отдръпнала рязко и би го погледнала изпепеляващо, но това не бяха нормални обстоятелства. Тя бе уморена, изтощена от жегата и освен това изживяваше емоционален кошмар.

Бе прекалено напрегната дори да усети докосването му, освен че може би почувства облекчение, че той е там и й помага.

Доктор Парганас се бе втренчил в него недоумяващо.

— Ами да, разбира се. Заведете мис Уитлоу в моя кабинет и аз ще дойда при вас само след минута. Искате ли кафе?

Марк усети как Карън потръпва леко при тази мисъл.

— Ще донеса нещо студено от автомата — каза той и я изведе от малката зала, за да се озоват отново в претъпкания кабинет от другата страна на коридора.

Трийсет минути по-късно вече я водеше обратно към колата. Втората кола пак я бе ободрила, но ефектът от захарта в напитката скоро щеше да отшуми, тя трябваше да хапне нещо. Замисли се за момент. Най-добре да седнат и да хапнат на спокойствие в някой прохладен ресторант, но тя сигурно нямаше да приеме предложението. Не само щеше да го сметне за нежелано забавяне, след като имаха да вършат толкова много неща, но и обстановката щеше да я накара да се чувства все едно е на среща. По-вероятно бе да приеме да си вземат някакви сандвичи и да ги хапнат по пътя.

— Ще имате ли нещо против да си вземем нещо за ядене? — попита той небрежно. — Не успях да обядвам. — Това беше лъжа, но какво от това, щом вършеше работа. Той пак се упрекна, че не е бил достатъчно проницателен, когато тя се бе появила в кабинета му. Бе пометена от стресовата ситуация, на ръба да рухне емоционално и единствено самодисциплината й помагаше да се държи нормално. Идеше му сам да се цапардоса — обикновено преценяваше хората срещу себе си по-добре.

— За ядене? — Гласът й прозвуча така, сякаш изобщо не се сещаше какво означава тази дума. После като че ли се отърси от вцепенението си и добави: — Разбира се, нямам нищо против.

— Да си вземем нещо. Какво предпочитате — мексиканска кухня, хамбургери, пържено пиле, пица…

— Мексиканска — отвърна тя, защото това бе първото в списъка.

Един уважаващ себе си полицай знае всички ресторанти в града, така че Марк се отправи към едно малко, полусрутено заведение, където по-рано се предлагаше скара. Сега нямаше маси, само прозорче, до което да спират колите и през което собственикът му да подаде вкусни банички буритос и енчиладас. Скоро отново бяха потеглили и Марк доволен видя, че цветът започна да се връща върху лицето й, докато Карън бавно дъвчеше.

— Колко ще пътуваме? — попита тя.

— Около половин час, ако движението е такова. — Той леко се усмихна. — Мога да поставя синята лампа и сирената, но се опитвам да не ги използвам, освен ако не съм много гладен или ужасно ми се ходи до тоалетната.

Тя се засмя, без да успее да овладее естествената си реакция, после бързо прикри устата си с ръка и примигна, сякаш не можеше да повярва, че той се е пошегувал и тя се е разсмяла. Големите й тъмни очи пак станаха подплашени.

Заради тези очи той реши да продължи още малко с шегите си.

— Сигурно забелязвате, че съм прочистил езика си във ваша чест и не казах: „ако ужасно ми се пикае“.

Тя пак се разсмя и пак го изгледа така стреснато, както и първия път.

— А… да. Забелязах — успя да изрече. — Благодаря.

Марк прикри задоволството си. Тази непринудена размяна на шеги леко бе променила отношенията им от стриктно делови в малко по-лични и тя за момент се бе отпуснала. Имаше нужда да се отпусне. Ако се съдеше по вида й, имаше и нужда да поспи. Когато тя дояде баничката си, той взе салфетката й, смачка я и я напъха в празната опаковка.

— Защо не се облегнете назад и не притворите очи, докато стигнем?

— Страхувам се, че ако го направя, ще заспя. — Тя наблюдаваше колите. — Работя нощна смяна, така че…

Тя спря, но той довърши изречението й.

— Така че бяхте спали само два часа, когато аз се обадих. — Това обясняваше всичко. Тя бе изтощена.

— Когато се прибрах вкъщи, се опитах да ви се обадя, но бе прекалено рано, за да сте на работа.

— Не се ли включи телефонен секретар?

— Не, а изчаках доста дълго.

Той почти изруга и после извади клетъчния си телефон и набра някакъв номер с палеца си. Карън го наблюдаваше притеснена. Постоянно в болницата им докарваха пострадали, попаднали в катастрофи, защото са говорили по телефона, докато са шофирали и не са били достатъчно концентрирани. Детектив Частън не отместваше поглед от пътя и здраво стискаше волана с лявата си ръка. Той бе много добър шофьор, помисли си тя, караше толкова плавно, че почти не се усещаше колко бързо се движат.

Той прекъсна линията.

— Телефонният секретар не работи. Съжалявам. Ще се обадя да го оправят, когато се върнем, един детектив не може да си позволи да не могат да се свържат с него. Междувременно си дремнете. Ще ви събудя, като стигнем.

Искаше да откаже, но бе прекалено уморена и изкушението бе неустоимо. Облегна глава на седалката си и затвори очи. Следобедното слънце грееше право в лицето й, но хладният въздух от климатика обливаше китките и гърлото й и тя усети как напрегнатите й мускули бавно се отпуснаха.

Сънят й бягаше, но дори и така почивката й действаше добре. Въпреки че бе очаквала процедурата по идентифицирането, не бе предполагала, че ще е толкова трудно. Бе се надявала, че годините на отчуждение и неспазени обещания са я направили достатъчно безразлична емоционално, сякаш идентифицира някой съсед, но не се бе получило така.

Въпреки че не бе виждала Декстър от години, бе го познала веднага, без никакво съмнение. Косата му бе посивяла, но лицето му, вместо по-насечено и сбръчкано, бе станало по-гладко от смъртта. И преди бе виждала това, сякаш краят на живота изтриваше линиите, които бяха изсечени в плътта, придавайки на смъртта някакво блажено спокойствие. Счупеният му нос не се бе променил и все още бе леко закривен надясно. Това си бе неговата челюст, дълга и тясна, неговите прави вежди. Също и дълбоко разположените очи, и високите скули, които бе наследила от него, както и неспокойните пръсти.

Но малката дупка в челото му й бе непозната.

Бе се опитала да я огледа с клинично спокойствие, но всичко в нея се преобърна. Искаше й се да скочи от стола си, да излезе от залата и да избяга някъде, където и да е. Вместо това бе стиснала ръцете си, така че ноктите й се забиха до болка в дланите, и бе заговорила спокойно. Беше се надявала, че щом го идентифицира, процедурата ще приключи, но вместо това лекарят бе продължил да й показва записа на касетата, да прави сухите си и монотонни забележки.

Слава богу, че детектив Частън го бе спрял. Сигурно бе гледала касетата не повече от две-три минути, но се чувстваше сякаш всичко бе продължило часове. Бе като вцепенена на стола си, не можеше да проговори или да помръдне, докато Частън не я изтръгна от вцепенението с думите си. Замаяна от облекчението, което изпита, тя се бе облегнала върху него, без да го осъзнава, но изведнъж лицето му бе много близо до нейното и ръцете му се бяха разтворили, за да я хване, ако полети от стола си. След като почти бе припаднала в кабинета му, той очевидно не искаше да рискува. Притеснена, тя се бе изправила, за да му покаже, че е съвсем добре.

Но той сигурно не е бил убеден, след като я бе принудил да изпие още една кола. Тя започваше да се чуди дали не бе сбъркала напълно по отношение на него в първото си впечатление и дали не бе видяла несъществуваща враждебност просто заради замаяното си състояние. Сега той й се струваше съвсем мил и дружелюбен. Ако не я харесваше, то го прикриваше много добре, а и тя бе толкова уморена, че вече не я бе грижа. Нуждаеше се от храна и сън. Утре, след като е утолила тези нужди, щеше да си бъде отново същата, но сега бе благодарна на детектив Частън за помощта му.

Да погребе Декстър тук бе най-логичното нещо. После, когато се прибереше в Охайо, щеше да уреди останалото. Предполагаше, че има места, където тялото му би могло да се съхранява по-дълго време, но каквито и да бяха греховете на Декстър, а те не бяха малко, той все пак бе човек, съпруг, баща, не просто някаква мъртва плът. Заслужаваше да бъде погребан и да му се прочетат няколко молитви.

При тази мисъл почувства облекчение и увереност, че постъпва правилно.

Радиостанцията на детектива прищрака и я изтръгна от унеса на полусъня й, въпреки че не отвори очи. Частън каза нещо тихо и тя сякаш чу гласа му за пръв път. Осъзна, че не бе забелязала гласа му, докато го бе гледала. Той бе физически привлекателен мъж не само заради външността си, а и заради решителността на характера. Умееше да се контролира, но силата на емоциите му се издаваше в тези присвити, проблясващи очи.

Сега гласът му я заля като тъмен мед. Тя не слушаше думите, само звученето им. Южняшката провлаченост на говора му бе така успокояваща — сякаш няма нужда да се бърза за никъде. Той произнасяше кратичките думи сякаш бяха двойно и тройно по-дълги. Ако се любеше така бавно и мелодично, както говореше, сигурно бе… Внезапната сексуална асоциация я шокира и я накара да отвори очи. Не посмя да го погледне, въпреки че изведнъж ясно, рязко осъзна, че той седи само на сантиметри от нея.

Усети, че страните й пламват. Откъде пък се бе взела тази мисъл, и то точно сега? Тя нямаше навика да прави догадки за сексуалните способности на мъжете. Изобщо нямаше навик да мисли за мъжете. Според нея сексуалната свобода си бе поначало глупава идея, а сега вече бе станала и опасна. Не бе ходила много по срещи и изобщо не бе излизала с никого след смъртта на Жанет.

Истината бе, че винаги бе избягвала да се обвърже емоционално с някой мъж, защото им нямаше доверие. Страхуваше се, че може да рискува сърцето си, така както бе направила майка й, и не искаше да пропилее живота си, като обича мъж, който не отвръща на чувствата й. Вместо това бе пропиляла живота си, като изобщо не бе обичала никого.

Почувства се глупаво и се ядоса на себе си. Мъжете не бяха еднакви. Да, баща й ги бе изоставил, но тя познаваше и мъже, които обичаха семействата си, бяха предани и отговорни. Емоционално тя не се бе освободила от страха и отчаянието на детството си. А едва вчера… не, тази сутрин — Боже, какъв дълъг ден и още не бе свършил! — тя бе решила да не позволява на миналото да й пречи. Бе започнала да си прави планове за апартамента, но тези планове не включваха мъж.

Как можеше да е толкова наивна? Защо не го бе осъзнала по-рано. Бе отказала да създаде свое семейство само заради лошия пример на баща си. Когато това свърши и тя се прибере вкъщи, ще започне да приема някои от поканите за срещи, които от време на време получаваше. Познаваше няколко добри мъже и бе време да даде на някой от тях възможността да й стане нещо повече от приятел.

В ретроспекция сега бе дори доволна, че й бе хрумнала онази мисъл за детектив Частън, защото тя бе предизвикала изблика на самоанализ. А той вероятно наистина бе добър любовник, помисли си тя примирено. Каквото и да бе личното му мнение за нея, правеше далеч повече от необходимото, за да я улесни в уреждането на погребението. Една от приятелките й в хирургията, Пайпър Лойд, казваше, че винаги може да се познае дали някой мъж е добър любовник или не, ако го видиш как работи. Някои от мъжете лекари, всъщност повечето от тях, си мислеха, че са божи дар за жените, но според теорията на Пайпър бяха прекалено арогантни или бързаха прекалено много. Щом не обръщаха достатъчно внимание на пациентите си, сигурно не бяха особено внимателни и с любовниците си.

Пайпър би одобрила детектива, помисли си Карън отнесено. Сигурно вече би започнала да му мята погледи и да развява буйните си черни къдрици, но все пак Пайпър бе ветеранка в любовните войни. Проявяваше необходимата предпазливост в секса, но не се притесняваше да се стреми към това, което й харесва.

Карън изобщо не бе от класата на Пайпър. Ходеше по срещи много рядко и дори само това да приеме поканата на някой мъж да излязат вече бе голяма стъпка за нея.

— Женен ли сте? — Ококори очи, когато чу как думите излизат от устата й. Не бе възнамерявала да го пита, не бе възнамерявала изобщо да казва нещо, защото се чувстваше толкова добре да си седи със затворени очи. Вместо да го погледне, тя се втренчи в околния пейзаж, където се редуваха гори и поля, защото вече бяха излезли от града.

— Не, никога не съм бил — отговори той изненадващо непринудено. — А вие?

— Не, аз… не. — Понечи да започне едно дълго обяснение, че е прекалено заета, но после реши да остави отговора си без продължение. Не бе прекалено заета, а прекалено предпазлива.

— Сгодена?

Е, един любопитен въпрос предизвиква следващ, помисли си тя.

— Не.

— Аз бях веднъж, но и двамата размислихме. — Той я погледна със загадъчно изражение. — При полицаите има най-висок процент на разводи в страната. Някои жени не могат да понесат да целуват съпруга си за довиждане сутрин и да знаят, че това може да е за последно.

Карън се засмя леко, странно развеселена от забележката му, вместо да прояви съчувствие.

— Много елементарно. Да се разстройват от такава дреболия — заяви тя сериозно.

Бърза усмивка озари лицето му. Карън реши, че той изглежда като типичен полицай, леко дистанциран и определено циничен. Черната му коса бе подстригана по военно късо и му придаваше по-строг вид, така че развеселената усмивка на лицето му бе като светкавица в навъсено небе.

— Можете да се ожените за жена полицай — предложи тя.

Той измърмори нещо, включи левия мигач, постепенно намали и на кръстовището зави по един по-малък път.

— Да, а вие да се омъжите за лекар или друга медицинска сестра.

Тя направи физиономия. Някои се женеха за човек със същата професия и се справяха, но Карън би желала известно разнообразие след часовете, прекарани в болницата. Отдаваше се изцяло на работата си, докато бе там, и обичаше професията си, но не искаше да я пренася в дома си.

— Каква сестра сте?

Тя му даде няколко точки наум, защото знае, че има различни медицински сестри.

— Работя в хирургичното отделение на болницата, но мисля да продължа обучението си, да получа магистърска степен и може би да специализирам травматология.

След като бе произнесла това на глас, осъзна, че думите й звучат като твърдо решение и че тя наистина ще го изпълни.

Той изви едната си вежда.

— Това не е ли като да замениш канцеларска работа с място на бойната линия?

— Е, вие самият сте в същата позиция — отвърна му тя. — Освен това искам да знам повече и да мога повече. — Тя пъхна кичур коса зад ухото си и леко се извърна към него, а нормалното й сериозно изражение бе разпалено и оживено. — Искам да знам какви са най-новите процедури, най-съвременните лекарства и методи на лечение. Не искам само да сменям хирургически превръзки, а да правя необходимото, за да спра кръвотечение. — Не знаеше защо казва всичко това на един непознат, но нещо в него я предразполагаше да говори. Странно, като се има предвид, че не бяха започнали с дружелюбно настроение. Може би защото той изглеждаше искрено заинтересуван или може би просто съзнанието й търсеше как да се освободи от мисълта за Декстър. Може би бе замаяна от умората или от всички тези коли, които я бе накарал да изпие, й се бе покачила захарта.

Той спря на паркинга пред една малка селска църква, празна и заспала в адската следобедна горещина. Встрани, заслонено от клоните на огромни дъбове, бе разположено гробището. Карън погледна гробовете и отново усети как стомахът й се свива. Бе успяла да забрави за няколко минути, но почивката бе свършила. Тя изпъчи рамене и слезе от колата.

— Ей сега някой ще ни обърне внимание — увери я Частън и си сложи чифт слънчеви очила, докато вървяха към гробището. — Ако мястото ви хареса, можете да приключите с уреждането на документите още днес следобед.

Тя вдишваше влажния тежък въздух и се чувстваше сякаш не й достига кислород. Вече бе плувнала в пот и с копнеж си помисли за още една леденостудена кола, колкото и много захар да имаше в нея. Даже пилетата на грил се пекат при по-ниска температура от тази в момента. Вече се чувстваше поне полусварена.

Частън отново сложи ръка на кръста й. Това не може да е истина, помисли си тя, загледана в мъха по дърветата, които се поклащаха леко от несъществуващия бриз. Едва тази сутрин тя се бе събудила в затъмнената си и оборудвана с климатик спалня. А сега се пържеше в Ню Орлиънс и избираше парцел за гроб на баща си, когото не бе виждала от години, преди съдебният лекар да й го покаже на видеокасетата от залата за аутопсии. И освен това един суров на вид полицай, който не я харесваше, се грижеше за нея и по някаква неизвестна причина любезно й помагаше.

Не, това не бе истина. Беше кошмар, но кошмарите, като всички сънища, в някой момент свършваха.

 

 

Лангли, Вирджиния

Франклин Вини, заместник — оперативният директор, обикновено работеше до късно. Той се наслаждаваше на часовете пред бюрото си, когато подчинените му си бяха отишли, телефонът почти спираше да звъни и не го търсеха толкова много. В тези моменти можеше да отхвърли планината от документи, които се струпваха на бюрото му всеки ден, опитвайки се да е винаги на крачка преди враговете на страната — които и да бяха те.

По време на студената война бе по-лесно, всичко бе ясно очертано, врагът бе известен. Сега се страхуваше, че разделеният на части бивш Съветски съюз бе по-опасен, отколкото преди, защото нямаше достатъчно хора с опит във всяка от републиките. Китай също го тревожеше сериозно, но сегашните му ръководители се интересуваха повече от пари, отколкото от сигурността на страната. Всеки откачалник с малко мозък би могъл да открие как се прави бомба. Така наречените съюзници на Америка с удоволствие продаваха оръжия и технологии на всеки, който извадеше пари, а военните им умения не бяха никак високи. Това си бе рецепта за катастрофа и той прекарваше дълги часове на бюрото си, опитвайки се да спре сместа, преди да е достигнала точката на кипене.

Тихо почукване на вратата прекъсна мислите му и той въздъхна и затвори папката, която четеше.

— Влез.

Очакваше на вратата да се появи някой младши офицер, също работещ извънредно, но вместо това изникна едно познато приятелско лице.

— Предположих, че може да си тук — каза Джес Макферсън, като влезе в стаята и затвори вратата зад себе си. — Нося лоши новини.

Джес и заместник — оперативният директор се познаваха от много отдавна, толкова отдавна, че помежду им нямаше нужда от никакви формалности. Познаваше изражението на лицето на Джес и коремът му се сви.

— Какво се е случило?

— Рик Медина е мъртъв. Тялото му е било открито в Мисисипи. — Макферсън сгъна дългото си кокалесто тяло на един стол.

— По дяволите. — Вини прозвуча дълбоко натъжен. Рик Медина бе легенда сред офицерите от ЦРУ, но и нещо повече — той му бе и личен приятел. Не бяха останали много от старата гвардия, сега всички се интересуваха от нови технологии и забравяха, че и най-добрият компютър, и най-добрият сателит не биха могли да заменят най-основния източник на информация — човека. Човешкото разузнаване бе в сърцевината на всяко добро решение, което Вини бе вземал. — Какво се е случило? Задача ли е имал?

Искрено се надяваше да е нямал. Рик не бе щатен агент на ЦРУ. Предпочиташе да го наемат за конкретни задачи, което означаваше, че редовно предлагаше услугите си и на други клиенти, а съответно и на други страни. Но Вини бе сигурен, че никой от другите ангажименти на Рик не би застрашил сигурността на страната. Други агенти не бяха толкова принципни, но Рик Медина бе истински патриот. А имаше и други съображения.

— Не сме го изпратили ние — отвърна Макферсън. — От това, което дочух, е вършел нещо лично. Местните полицаи са го определили като убийство заради грабеж, но не мога да си представя Рик да се остави на някой уличен престъпник с евтин двайсет и втори.

— Така ли е бил убит? С двайсет и втори?

— Според доклада. Два изстрела в сърцето. Две деца го открили в колата му, скрита зад някакви храсталаци край една стара изоставена кариера. Портфейлът му бил на седалката до него, празен. Парите и кредитните карти липсвали.

— Много удобно, за да бъде идентифициран — прехапа устна Вини. — Даже прекалено удобно.

— Да, така е. И на мен не ми изглежда наред, но както казах, не е работел за нас, така че нямам представа какво е правел там. От това, което знаем, може да е било просто лош късмет и някой окаян крадец случайно да е стрелял.

— Ами пистолетът на Рик? Намерили ли са го?

Макферсън поклати глава. Вини и не бе очаквал положителен отговор. Никой уличен бандит не би отминал скъп пистолет като този на Рик Медина. Нито пък биха могли да го открият по серийния номер, защото Рик със сигурност се бе погрижил оръжието да не може да бъде проследено до него.

— Къде е Джон? — попита Макферсън.

— По задача.

— Ще му съобщиш ли, или ще го оставиш да я завърши? — Щом Джон Медина бе изпратен на някоя задача, тя бе от първостепенно значение.

— Ще му кажа. Мога да се доверя на преценката му. — Не само това, само глупак не би му съобщил новината за смъртта на баща му.

— Кажи му да ми се обади — каза Макферсън и се изправи.

Вини огледа стария си приятел въпросително.

— Джес, знаеш ли нещо, което не си ми казал?

— Не, но може би Джон знае. И ако той реши да открие кой е убил баща му, за мен ще е чест да му помогна.