Линда Хауърд
Убий и кажи (10)

Десета глава

Хейс бе предпазлив човек. Той наемаше компетентни хора, но когато някой му кажеше, че определена задача е изпълнена, Хейс не приемаше за даденост, че задачата наистина е изпълнена според изискванията му.

Беше си изработил навик да проверява всичко по два пъти. Предпазливостта му се отплащаше, защото така успяваше да забележи и открие всяка дреболия, преди да се е превърнала в сериозен проблем. Хората, които работеха за него, смятаха, че е голям досадник, но хората, за които самият той работеше, му бяха изключително благодарни за това внимание към всяка подробност.

Когато Кланси се обади и му съобщи, че се е справил със задачата си, Хейс му повярва — Кланси бе адски добър в работата си. Но все пак Хейс се свърза с един свой източник на информация и го помоли да му изпрати по факса, на един таен и нерегистриран номер, копие от полицейския доклад, направен във връзка с пожара на къщата, както и от репортажите във вестниците. Добре се справяше с компютрите, но се чувстваше по-спокоен, когато разчиташе на старите технологии. При компютрите човек никога не можеше да бъде сигурен, че някой малък негодник на майната си не си вре носа в информацията, която той получава.

Източникът му се обади на следващия ден.

— Не мога да открия нищо за пожар в дома на Карън Уитлоу — каза той. — Имало е пожар в една къща, но тя е била собственост на семейство на име Хьорске.

Хейс изпсува. Не беше в стила на Кланси да подпали друга къща по погрешка.

— Направи ми една услуга — каза той. — Провери в телефонния указател и виж адреса на Карън Уитлоу.

— Добре. Ей сега. — Чу се шум от разлистване на страници. — Уитфийлд… Уитфийлд… Уитлоу. Няма Карън Уитлоу, но има К. С. Уитлоу.

— Задръж така. — Хейс провери в досието, което имаше за жената и дъщерята на Декстър. Средното име на дъщерята наистина бе Симон. — Тя трябва да е.

— Добре. Адресът е… по дяволите, адресът е същият като на къщата на Хьорске.

Хейс усети как го заболява главата. Той притисна с пръсти точката между веждите си.

— Изпрати ми всичко, с което разполагаш, по факса.

— Добре.

Двайсет секунди по-късно факсът забръмча и разпечата очакваните документи. Хейс не се задълбочи в полицейския доклад, а взе копието от репортажа във вестника: „Пожар унищожи вчера сутринта къщата на Нейтън и Линдси Хьорске. Според следователя от пожарната пламъците са тръгнали от кухнята. Семейство Хьорске, които са купили къщата едва преди четири месеца, не са си били у дома, когато къщата е пламнала.“

Хейс захвърли листовете. Веднага стана ясно какво се бе случило: онази Уитлоу бе продала къщата си. Вероятно Кланси бе взел адреса й от телефонния указател, а те се актуализираха само веднъж годишно.

Обади се на Кланси. Както винаги, включи се телефонен секретар: „Оставете съобщение. Ако ви познавам, ще ви се обадя.“ Бе единственото, което съобщаваше гласът на Кланси, без да споменава никакво име.

— Прецакал си работата — бе единственото, което записа Хейс, също, без да се представя.

— Как ли пък не — изръмжа Кланси, като веднага вдигна телефона. Звучеше ядосан — не бе свикнал клиентите му да са недоволни.

— Тя не е живеела там, глупако. Продала е къщата си преди четири месеца.

— Хей да му се не види. Язък, да изгоря къщата напразно.

— Намери я. И този път си свърши работата както трябва.

Сенатор Стивън Лейк очакваше да е следващият президент. Мнозина очакваха същото. Той и брат му Уилям бяха подготвяни за служба на обществото още от раждането си и когато брат му Уилям бе умрял, Стивън бе останал очевидният кандидат за поста. Семейство Лейк бяха дали на обществото адвокати, съдии и политици и Стивън бе четвъртото поколение в тази славна традиция.

Сенатор Лейк винаги ясно бе усещал, че баща му предпочита Уилям, че той е любимецът му, и след смъртта на Уилям Стивън бе положил още по-големи усилия да стане перфектният политик, да компенсира дори малко болката, която баща му изпитваше от загубата на любимия си син. Бе направлявал уверено и неотклонно кариерата си и през годините си бе създал репутация на човек, който винаги си поставя високи цели и ги постига. Постът, който заемаше сега, будеше възхищение, мислеше си Франклин Вини, но мястото в Сенатската комисия по разузнаването, свързана с толкова много правителствени агенции, бе по-подходящо за прагматик, отколкото за идеалист.

Заместник-директорът по специалните операции не обичаше да го привикват в кабинета на сенатора като някой провинил се ученик при директора на училището. Все пак отиде и докато седеше в красиво обзаведения кабинет, нищо в изражението му не разкриваше недоволството, което изпитваше. Все пак се зачуди какво бе накарало сенаторът да се върне в столицата по средата на август. Последното, което Вини бе чул, бе, че сенаторът се чувства отлично в любимото си имение в Минесота. Вини не можеше да си представи, че нещо, освен извънредна ситуация, свързана със сигурността на страната, може да накара политиците да прекъснат ваканцията си в най-големите жеги. Но тъй като той би научил преди всеки конгресмен, дори може би преди президента, ако има заплаха за националната сигурност, случаят очевидно бе друг.

Това правеше присъствието на сенатор Лейк още по-изненадващо, а Франклин Вини не бе човек, който би пренебрегнал изненадите.

— Кафе, Франк? — предложи сенаторът, като посочи каната на подноса.

— Не, благодаря, не съм чак толкова издръжлив, че да пия кафе в тази жега.

Сенаторът се засмя искрено и си наля една чаша, може би, за да покаже колко издръжлив е самият той. Вини се усмихна, видя как сенаторът си капна само една капка сметана и се зачуди още колко чаши кафе ще изпие сенаторът, преди да почувства напълно и твърдо установено мъжествеността си.

Не попита защо е извикан. Вини бе в играта от доста време, познаваше достатъчно добре силата на мълчанието, знаеше как да играе тънката игра на преимущество и изчака първият ход да дойде отсреща. Не прояви никакво нетърпение с прибързани приказки. В случая нямаше значение, че всъщност и двамата би трябвало да са на една страна — Вини не позволяваше на никого да го принуждава да говори. Когато чуеше какво иска сенаторът, щеше да прецени как да реагира.

За лош късмет сенаторът бе адски добър в празните разговори, водени от любезност, и все не преминаваше по същество.

— Не помня да е имало по-горещо лято — каза той и се облегна в мекото си кожено кресло. — Потискащо горещо е. Обикновено вземам отпуската си през август…

Сякаш има някой политик във Вашингтон, който не го прави, помисли си Вини.

— Понякога ходя за риба. Ти ходиш ли за риба, Франк?

— От години не ми се е случвало. — Междувременно бе прекалено зает с няколко гадни изъма като комунизъм и тероризъм.

— Наистина трябва да се опитваш да почиваш повече. Риболовът връща на човек общуването с природата. Виждаш девствени кътчета, където не се е намесила човешката ръка, спомняш си, че повечето от жителите на Америка не са в големите градове. Нашите медии са прекалено фокусирани върху това, което става в големите градове, и ние сякаш забравяме проблемите на останалата част от страната.

Вини отвори уста да се съгласи, но сенаторът махна с ръка.

— Ето че пак се разбъбрих, а знам колко си зает. Ще карам по същество. Един от моите сътрудници ме информира, че агент, с когото работите, е бил убит в Мисисипи. Моля те, Франк, успокой ме, че не е бил изпратен по задача от вас, и не ми цитирай обичайната фраза, че ЦРУ не може да действа в границите на страната. Знам много добре, че официалната постановка е такава, но действителността може да бъде съвсем друга.

Вини не промени по никакъв начин изражението си, но вътрешно кипеше от яд. Единственият начин някой от сътрудниците на сенатора да научи за смъртта на Рик Медина бе от източник в отдела на Вини.

— Сенаторе, ние не провеждаме операции в границите на страната. Точка. Ако даден агент, с когото работим в определени случаи, е бил убит и аз не съм чул нищо за това, то той не е работел по нещо, свързано с нашата дейност.

— Не си чул? — Сега вече сенаторът недоумяваше. — Но…

— Ние наемаме за изпълнение на специфични задачи голям брой агенти. Но както вие добре знаете, те също така приемат задачи и от други страни, когато не работят за нас. Може би въпросният човек е осъществявал някаква операция, но не за нас и ако случаят е бил такъв, то ние не разполагаме с никаква информация. Мъж или жена е бил въпросният агент?

— Моля?

— Този, за когото говорим, мъж или жена е?

— Ами мъж, но наистина ли не си чул нищо?

— Както вече казах, щом не е свързано с управлението, няма причина да бъда информиран.

— Аз пък имам информация, че синът на този човек е сред вашите служители.

Сенаторът бе осведомен прекалено добре, по дяволите, помисли си Вини ядосано. И ако мислеше, че Вини наистина ще идентифицира един от най-важните си оперативни агенти, то сенаторът очакваше прекалено много.

— Възможно е… но ако смъртта не е повлияла на операциите ни… — Той сви рамене, показвайки колко маловажна му се струва смъртта на някакъв нещатен агент.

Сенатор Лейк провери бележките пред себе си.

— Въпросният агент е бил Рик Медина. Това име говори ли ти нещо?

— Рик Медина! — Вини успя да изпише на лицето си вид на искрено шокиран. — Сигурен ли сте?

— Източникът ми е много надежден — каза сенаторът. Не бе свикнал да се съмняват в думите му.

— Познавам Рик от години. Всъщност никой не го познаваше добре, но той бе един от най-добрите ни нещатни агенти. По дяволите!

— Познаваш ли и сина му?

— Рик нямаше семейство — излъга Вини. — Той бе пълен самотник.

— Ясно. — По някаква причина сенатор Лейк изглеждаше напълно озадачен. — Добре.

Вини се изправи, напълно изчерпал търпението си. Радваше се, че не му се бе наложило да излъже, когато каза, че Медина не е изпълнявал тяхна задача, когато е бил убит, но сенаторът знаеше прекалено много подробности, които не би трябвало да са му известни. Заместник-директорът по операциите вече си бе планирал как ще открие човека, чрез когото ставаше изтичането на информация от отдела му, и как ще му подпали задника.

— Това ли беше всичко, сенаторе? — попита той учтиво. — Уверявам ви, че Медина не е работел по нищо, свързано с нас. Ако искате повече подробности, с удоволствие ще проверя обстоятелствата около смъртта му и ще ви информирам за всичко, което съм открил.

— О, не. Това няма да бъде необходимо. Просто се тревожех. Нали знаеш каква е ситуацията в страната в наши дни — с всички тези организации, които душат за скандални подробности, без значение колко отдалечени са от нас, за да докажат, че правителството не се справя с работата си. Най-добре да проверяваме всичко, преди да е станало късно.

Беше сравнително убедителна загриженост, но нещо в обяснението подразни Вини — беше прекалено гладко, сякаш целият този отговор е бил предварително обмислен.

— Така е, сър — съгласи се той. Нещо не бе наред, не можеше да определи какво точно, но се доверяваше на инстинкта си. Защо сенатор Лейк ще се чувства длъжен да дава обяснения за интереса си към смъртта на Рик Медина?

Може би не се интересуваше само от Рик. Вероятно се опитваше да получи информация за Джон. Това подозрение искрено разтревожи Вини. Не можеше да се сети за никаква добра причина сенаторът да се интересува от Джон Медина, но му хрумнаха няколко лоши причини, които трябваше да провери внимателно. Никога не би достигнал до сегашния си пост, ако бе проявявал наивност.

След като Вини си тръгна, сенатор Лейк седна зад широкото си, ужасно скъпо бюро и разсеяно плъзна длан по гладката му повърхност, загледан замислено към вратата, през която Вини бе излязъл. Нещо смущаващо се бе случило на тази среща. Имаше две възможности и нито една от двете не му харесваше. Или Хейс му бе подал погрешна информация, или заместник-директорът по специалните операции току-що го бе излъгал.

Сенатор Лейк бавно се протегна към телефона, после решително набра номера на частната линия в дома си. След второто позвъняване отсреща вдигнаха и един успокоително познат глас прогони тревогата му.

— Реймънд, можеш ли да хванеш следващия полет за Вашингтон? Може да ми потрябваш.