Линда Хауърд
Убий и кажи (19)

Деветнадесета глава

Кълъмбъс, Охайо

Хейс огледа сградата. Беше стара постройка в хубав квартал, само на четири етажа, вероятно с по два, максимум четири апартамента на етаж. Беше точно типът жилищна сграда, в която съседите се познават и забелязват какво необичайно става. Това не бе добре. От друга страна, охраната на сградата не бе добре подсигурена: имаше лампи откъм всички ъгли и двойните стъклени входни врати сигурно се заключваха нощем, но ако се предполагаше те да са заключени и през деня, това правило не се спазваше, защото хората влизаха и излизаха без проблем. Вярно, не бяха много хора, но достатъчно, за да го накарат да бъде предпазлив.

Нейният апартамент бе на втория етаж, номер 2А. Това би трябвало да означава, че е първият до стълбището.

Хейс спря за момент, преди да влезе, и се огледа привидно небрежно, за да се увери, че никой не го наблюдава. На малкия паркинг спря една кола и в този момент Хейс спокойно отвори вратата и влезе, защото би събудил подозрение, ако останеше отвън, загледан в колата.

Малкият асансьор в дъното обслужваше горните етажи, пощенските кутии бяха на дясната стена, а стълбището — вляво. Хейс тръгна по стъпалата.

Както бе предположил, апартамент 2А бе първият на етажа, вдясно от стълбището. Жълтата полицейска лента, с която се ограждат местата, където е извършено престъпление, бе закрепена за парапета и се простираше през коридора до стената, така че от вътрешната й страна се образуваше малка ниша. Имаше още една лента, прекарана по пода.

Хейс погледна надолу и видя големи ръждиви петна по бежовия мокет. По вратата имаше дупки, неравномерно разположени назъбени дупки. Мирис на смърт, на кръв, урина и човешки екскремент все още се усещаше във въздуха и нямаше да изчезне, докато не изчистеха килима.

Хейс извади чифт латексови ръкавици от джоба си и ги сложи. Пъхна се под жълтата лента и опита да отвори вратата. Както очакваше, тя бе заключена. Иначе апартаментът би бил неустоимо изкушение за тийнейджърите и скитниците — те спокойно биха пренебрегнали полицейската лента и биха се вмъкнали вътре. Хората бяха невероятно любопитни.

Заключената врата не бе непреодолима бариера. Хейс я отвори за петнайсет секунди. Ако от съседните апартаменти излезеше някой и го видеше, сигурно щеше да го помисли за детектив от полицията. В края на краищата бе облечен с костюм и носеше латексови ръкавици. Костюмът бе истинска жертва от негова страна в адската жега навън — очевидно никой не би облякъл костюм, ако работата му не го налагаше. Така изглеждаше официално, дори не би му се наложило да покаже полицейска значка, въпреки че носеше една за всеки случай. Не се бе справил зле, като се имаше предвид колко малко време бе имал за подготовка.

От вътрешната страна вратата бе покрита с още ръждиви петна, по бялата й повърхност и по стената се виждаха засъхнали струйки. Като се изключи това, апартаментът бе подреден. Кланси винаги действаше изключително внимателно. Никога не разхвърляше. Никой не би познал, че апартаментът е бил претърсен. Всяко нещо си бе на мястото, нищо не бе взето, нищо не бе нарязано. Кланси твърдеше, че може да познае дали в една възглавница има нещо скрито или не, без да я разпаря, само като огледа внимателно шевовете.

Да, Кланси бе изкусен професионалист. Хейс го бе виждал веднъж как претърсва стая. Опипа стените, коленичи и внимателно огледа пода, провери книгите, лампите и дреболиите за украса. Нищо в стаята не бе убегнало от вниманието му. Тогава Кланси бе открил търсената папка, скрита в основата на един тапициран стол. Долната дъска на седалката е била развита и папката — пъхната вътре, после дъската е била завита отново. Кланси бе забелязал малките резки по дъската, останали от развиването и завиването на болтовете.

Малцина хора бяха така наблюдателни и търпеливи. На Хейс Кланси определено щеше да му липсва.

Хейс затвори вратата зад себе си и за известно време остана неподвижен, оглеждайки се наоколо, за да се ориентира. Не искаше да остави нищо на погрешно място, защото ченгетата със сигурност бяха направили множество снимки на апартамента и някой умник можеше да забележи, ако има някакви промени.

Намираше се в дневната. Имаше хубав двайсет и седем инчов телевизор и малка стереоуредба. До стената имаше малко бюро, върху което бе телефонният секретар. Лампичката за съобщения светеше и слушалката на безжичния телефон стоеше поставена на мястото си. Хейс потисна импулса да прослуша съобщенията, защото ако по-късно тук се появеше някой детектив, той щеше да забележи, че съобщенията са били прослушани, и би се зачудил кой е влизал в апартамента.

Отвори средното чекмедже на бюрото. Вътре имаше химикалки, бележници, ластичета, използвани билети за кино, но нямаше никакви банкови извлечения. Върху бюрото бяха захвърлени няколко списания. Хейс ги вдигна — отдолу нямаше нищо. Внимателно ги върна на бюрото в същото положение.

Добре, тук няма нищо. Някои хора предпочитат да пишат, седнали на кухненската маса. Хейс отиде до нея и провери чекмеджетата — нищо. Нито пък в малкия килер вдясно от кухненската врата.

Добре, значи оставаше спалнята. Пак се удиви колко подредено е всичко. Леглото беше оправено, нямаше захвърлени дрехи. По дяволите, нищо чудно, че Кланси се бе заблудил, че в апартамента няма никого. В ъгъла до прозореца имаше три кашона, запечатани с тиксо. Значи не бе разопаковала вещите си напълно, след като се бе нанесла — това накара Хейс да я хареса поне малко. То показваше, че и тя е човек. Освен това му даде насока на търсенето, защото ако имаше късмет, тетрадката можеше да се окаже в някой от кашоните и нямаше да му се наложи да се вре из разни складове в тази жега.

На най-горния кашон бе закрепена бележка, на която пишеше: „Зимни дрехи“. Хейс взе кашона и го отвори. Той наистина бе пълен с дрехи. Хейс внимателно започна да ги вади, без да ги разгъва, за да провери да няма нещо пъхнато между тях. Нищо. Нито едно нещо, което не бе зимна дреха.

На втория кашон имаше надпис: „Застрахователни документи, книги, снимки“. Това изглеждаше обещаващо. Кашонът бе подреден много внимателно, като тежките книги бяха на дъното, върху тях — снимките, а най-отгоре — застрахователните документи. Документите бяха в една папка, но когато Хейс ги разлисти, се оказа, че са… само застрахователни документи. Снимките бяха само няколко, и то в рамки. Хейс прегледа книгите. Романи, медицинска литература, учебници и наръчници за медицински сестри. В никоя от книгите нямаше нищо скрито.

Етикетът на третия кашон гласеше: „Коледни украси, хартия за опаковане на подаръци, панделки.“ Хейс изстина. По дяволите, не му се ровеше в кашон с тъпи коледни украси, но не смееше да остави този кашон непроверен само защото съдържанието на предните два е отговаряло на надписите. В кашона имаше коледни украшения, хартия за опаковане и панделки.

Толкова подредена жена! Направо си заслужаваше да я гръмне човек.

Започна да отваря чекмеджетата на нощното шкафче. Бельо, грижливо разделено по видове и сгънато. Пижами. Чорапи. Нищо.

В дрешника от едната страна висяха няколко рокли, от другата — панталони и сака, а по средата безупречно колосани униформи на медицинска сестра. На едната престилка имаше закачена табелка с името и около закачалката бе преметнат стетоскопът — явно бе избрала да облече тази престилка на следващия ден. На пода на дрешника бяха подредени бели обувки с дебели подметки. На горния рафт в дрешника имаше няколко кутии. Хейс издърпа тази, която бе най-близо. На капака й беше написано: „Банкови извлечения“.

Да я благослови Господ тази подредена женица.

Хейс се засмя, извади най-горния плик. Към извлечението бе закрепена нейната собствена разпечатка на изчисленията, когато бе проверявала дали собствените й сметки съвпадат с тези на банката. Хейс запрелиства листовете с фотокопирани чекове, докато не попадна на един, на който пишеше: „Складове и хранилища Бъкит“.

На чека бе отбелязано: „Складова клетка 152, юли.“ Точно това му трябваше.

Пъхна извлечението обратно в плика, плика — в кутията, а кутията — обратно на рафта. Сега просто трябваше да научи адреса. Намери телефонния указател, откри „Складове и хранилища Бъкит“ и си записа адреса и телефона, фирмата се намираше сравнително наблизо, изобщо не се съмняваше в това — мис Уитлоу бе прекалено организирана, за да не е преценила и това.

 

 

Реймънд Хили изчака на паркинга срещу сградата, в която бе влязъл Хейс. Той изгаси двигателя и се сниши на седалката. Въпреки че бе успял да спре на сравнително сенчесто място, жегата бе непоносима. Отвори прозореца, но не посмя да остави двигателя да работи заради климатика. Хората биха се усъмнили от привидно празна кола, оставена с работещ двигател. Беше му се случвало да чака и много по-дълго в много по-трудни условия през годините, когато работеше за мистър Уолтър.

Мистър Стивън не бе и наполовина мъжът, който бе баща му, или дори мъжът, който Уилям обещаваше да стане, но Реймънд го обичаше и би направил всичко за него. Мистър Стивън се стараеше. Независимо от обстоятелствата той никога не изневеряваше на дълга си и Реймънд го уважаваше заради това. Дори само заради начина, по който мистър Стивън се грижеше за баща си, отделяше му време всяка вечер, искаше да е сигурен, че мистър Уолтър е добре. Сърцето на Реймънд се късаше да гледа мистър Уолтър в това състояние — силният, енергичен човек се бе превърнал в жива развалина, но поне мистър Стивън не бе захвърлил баща си в някой дом за стари хора и да забрави напълно за него, очаквайки смъртта му.

Мистър Стивън винаги бе обожавал баща си и се бе старал да го зарадва. Мистър Уолтър знаеше това и проявяваше снизхождение към недостатъците на мистър Стивън — накрая дори започна да се гордее с него. Мистър Стивън не бе направил нищо велико, но бе постигнал доста по последователния си и методичен начин.

Не се бе затруднил никак в проследяването на Хейс до Кълъмбъс. Когато Хейс на няколко пъти бе идвал в имението в Минесота, Реймънд се бе постарал да не се мярка пред погледа му.

Реймънд отлично знаеше каква е ролята му в домакинството на семейство Лейк: той бе оръжието, пазителят. А оръжието е най-ефективно, когато се използва неочаквано.

Той просто си бе купил билет за същия полет като Хейс и мястото му бе на два реда по-назад. Сенатор Лейк бе взел следващия полет, използвайки една фалшива шофьорска книжка, която Реймънд му бе осигурил. Той дори бе маскирал леко сенатора, тъй като на снимката се виждаше мъж със сиви мустаци и посивяла коса. Реймънд постигна ефекта с фалшиви мустаци и един сив спрей за коса, от тези, които използваха гримьорите в Холивуд. Спреят бе много удобен и освен това лесно се измиваше с шампоан. Името, което фигурираше на шофьорската книжка, бе взето от телефонния указател на Вашингтон. Реймънд дори бе направил дебитна карта на същото име, за да може сенаторът да наеме кола и хотел без проблеми. Бе направил всичко възможно, за да го облекчи, въпреки че все още недоумяваше защо мистър Стивън бе настоял да дойде. Не бе, защото Реймънд няма достатъчно опит в подобни ситуации.

Реймънд носеше пистолет, пъхнат в колана. И мистър Стивън бе пожелал да носи оръжие „с един от онези големи заглушители“, така че въпреки собственото си мнение, Реймънд му бе осигурил пистолет 22-и калибър. Мистър Стивън бе настоявал за нещо по-мъжествено, но Реймънд бе изтъкнал, че само несвръхзвукови патрони могат да свършат работа, а по-големите калибри бяха с по-голяма огнева мощ и не би имало особена полза от заглушител.

Реймънд бе подходил много предпазливо към оръжието, което даде на мистър Стивън. 22-и калибър. Бяха евтини пистолети, които са намираха навсякъде, независимо какво гласеше законът, защото на хората, които продаваха незаконно огнестрелно оръжие, не им пукаше за него. Бе невъзможно да се открие произходът на пистолета, който бе дал на мистър Стивън. Сенаторът малко се бе шокирал от това колко лесно е да се снабди човек с оръжие, защото той искрено вярваше, че усилията му да се намали уличната престъпност имат ефект. Мистър Стивън заяви, че ще се ангажира лично в законодателна борба с производителите на всевъзможни оръжия за лично ползване. Ако не станеше нищо друго, поне нямаха да се намират толкова лесно.

Подобна невинност натъжаваше Реймънд и го убеждаваше в необходимостта да защитава мистър Стивън.

Едната от стъклените врати се отвори и Хейс излезе от сградата. Реймънд се снижи още повече на седалката си, така че колата да изглежда празна, даже и Хейс да я забележи.

Чу, че някаква кола потегля, и бързо надникна над таблото. Веднага запали и своята кола и въздъхна от облекчение, като усети хладния въздух от климатика, и проследи с поглед Хейс, който потегли от паркинга. Реймънд изчака няколко секунди, пусна една кола пред себе си и след това потегли след него.

Отпред Хейс погледна в огледалото за обратно виждане. Зад него имаше две коли. Едната бе тази, която приближи сградата, когато той се канеше да влезе в нея, а другата изобщо не бе виждал. Това не означаваше задължително нещо. Колата може да е потеглила от някоя странична уличка в момент, когато той не е внимавал, но щеше да е най-добре да не рискува.

Той ускори и продължи да наблюдава какво става отзад. Втората кола не направи никакъв опит да изпревари първата и да го настигне. Не, май нямаше нищо тревожно — само собствените му нерви и стари навици. Все пак нямаше да навреди, ако покара малко колата безцелно, преди да отиде в склада, просто за да е сигурен, че няма опашка зад себе си.

 

 

Реймънд взе мобифона си и набра номера на сенатора.

— Той претърси апартамента и сега го следя.

— Къде си?

Реймънд търпеливо даде името на улицата и посоката, в която се движеше.

— Само на една пресечка от теб съм, но не се появявай зад мен. Не му позволявай да види колата ти. Може за всеки случай да тръгне да се мотае безцелно напред-назад, за да се измъкне от предполагаеми преследвачи. Аз ще спазвам дистанция, няма да му позволя да види лицето ми. Ще го пусна малко да се помотае. Още не ме е забелязал, а го следя от вчера.

— Дано да е така — измърмори сенаторът нервно.

Реймънд не отговори. Мистър Стивън бе много разочарован, когато Реймънд бе претърсил дома на Хейс и не бе открил нищо интересно. Според Реймънд Хейс бе предпазлив човек. Той не би държал злепоставящи го документи в дома си.

Отпред Хейс зави рязко надясно. Реймънд изпревари колата пред себе си, така че тя да остане между него и Хейс в момента, в който той би могъл да го види. Ако Хейс действаше като вчера, десният завой щеше да бъде последван от два леви и после с още един десен завой щеше да се върне на същата улица.

Детска игра, помисли си Реймънд.

 

 

— Забеляза ли някого? — попита Карън, докато двамата с Марк се качваха във взетата под наем кола.

— Видях един с червена шапка. Предполагам, че нарочно ми се показа за момент да го видя, защото след това изчезна. — Марк свали сакото, което носеше само за да прикрива пистолета на кръста му, и го хвърли на задната седалка. Беше облечен с дънки и фланелка, Карън — също. Тя не можеше да си спомни в кой кашон бе сложила документите на баща си, така че щеше да се наложи да тършуват в склада в най-голямата жега и двамата се бяха облекли с възможно най-удобни дрехи.

— Докато сме тук, искам да се обадя на детектив Сътър. Може би ще мога да си взема още дрехи. Трябва да проверя как е Пайпър и да се обадя на старшата сестра. Всъщност колко време ще отсъствам?

Марк се протегна и хвана ръката й.

— Ще говорим за това, след като открием кашона. Съгласна ли си?

Той не искаше да прави планове, докато не свърши всичко. Карън стисна ръката му. Опитваше се да прикрие колко е нервна, но не бе сигурна доколко успява. Логично погледнато, може би още не бяха открили, че е отишла в Ню Орлиънс, камо ли че се е върнала в Кълъмбъс. Ключът от склада бе при другите й ключове и нямаше да се наложи да ходи за него до апартамента си или — по-точно — нямаше да се наложи Марк да ходи да го взема. Ако полицаите не бяха приключили разследването си, апартаментът й сигурно беше още запечатан. Марк не би тръгнал да иска официално разрешение, но и не би й позволил тя да отиде за ключа.

Бяха в безопасност. Карън се опитваше да си внуши това. Можеха спокойно да си свършат работата и да изчезнат от града, без да ги забележи никой, освен човека на Макферсън, който ги следваше.

— Пак се притесняваш. Спри — настоя Марк.

— Не трябваше да те забърквам в това. Така те излагам на риск…

В отговор той се разсмя.

— Скъпа — заговори провлачено той, — ако не се бе появила в Ню Орлиънс вчера, тази сутрин аз щях да съм пред апартамента ти. И тогава не само бих се разстроил от това, което щях да сваря там, но и ако някой наблюдава апартамента ти, щеше веднага да ме забележи. А като види номера на колата и се обади във фирмата, от която съм я взел под наем, щеше да се е сдобил за нула време с името и адреса ми.

Въпреки всичките си притеснения Карън почти притаи дъх заради чувствената провлаченост на кадифения му глас. Ако Пайпър го чуеше, щеше да изтика Карън настрани, за да си разчисти терен за действие.

Движението бе много натоварено и напредваха бавно. Лятното слънце припичаше безмилостно. Карън наблюдаваше Марк и се възхищаваше на физическата му привлекателност. Усети се почти замаяна от напрежението, което събужда у нея. Огледа ръцете му, силни и добре оформени, здраво стиснали кормилото. Китките му бяха почти двойно по-широки от нейните и Карън виждаше късите, почти безцветни, косъмчета, които проблясваха на слънцето. Какво щеше да прави, ако нещо му се случи? Ами ако сега за последен път гледа ръцете му, профила? Ако за последен път може да се протегне и да го докосне?

Не искаше да се отдава на такива мисли. Той бе полицай, но, слава богу, не бе в отдела за бързо реагиране, нито в този за борба с наркотиците, където би рискувал живота си ежедневно. Като детектив, разследващ убийства, той пак общуваше с хора, способни на брутално насилие. Виждаше това всеки ден и във всеки един момент някой заподозрян можеше да се обърне срещу него. Но Карън не можеше да си позволи да го разстройва, като изпада в панически страх всеки път, когато той тръгне на работа.

— От друга страна — обади се той, — може би трябва да го обсъдим сега.

— Кое? — примигна тя, недоумявайки за какво става дума.

— Цялата ситуация. Работата ти. Нека да поставим нещата открито. Не искам ти да живееш в Кълъмбъс, а аз — в Ню Орлиънс, дори не и за известно време. — Той хвърли един бърз поглед към нея с блесналите си сиви очи. — И може би трябва да изчакам, за да мога да коленича, но мисля, че сега е моментът. Карън, ще се омъжиш ли за мен?

Сърцето й се качи в гърлото.

— Да — отвърна тя. — Тук трябва да излезеш от магистралата.

Той се подчини на указанията й, погледна през рамо дали може да се престрои и пое по отбивката.

— Знам, че те карам да бързаш и не ти давам достатъчно време да свикнеш с мен и с идеята за стабилна връзка. Но не искам никакви недоразумения да пречат на отношенията ни. Може да имаме дълъг годеж, ако искаш, но не желая да живееш тук. Искам те в Ню Орлиънс. По-точно в моя дом.

— Добре — едва промълви тя. Смешно. Беше очаквала, че някой ден ще се оженят, но не бе очаквала това да стане толкова скоро. Все пак не се шокира, когато го чу да произнася тези думи.

— Добре? — повтори той и пак я погледна за миг. — Само това ли ще кажеш?

— Ами мога да кажа, че те обичам.

Той измърмори нещо неразбираемо и попита:

— Защо не го кажеш тогава?

— Обичам те.

Той пак измърмори нещо, но после се засмя доволно. Погледна я — и тя се бе усмихнала.

— И аз те обичам.

Карън докосна ръката му, въпреки че й се искаше да се хвърли на врата му. Той бе най-грижовният мъж, когото бе познавала, и същевременно бе толкова твърд. Не си бе представяла, че тези две качества могат да се комбинират така чудесно. Той бе и суровият, силен и непоклатим полицай, и нежният и романтичен мъж, който бе танцувал с нея на балкона в дъждовната вечер и й бе носил закуска в леглото.

— Имаш ли нещо против да дойдеш да живееш в Ню Орлиънс? — попита той.

— Не — увери го Карън. — Ще ми липсват приятелките ми, но тук нямам никакви роднини, нито пък къща. Мога да работя като сестра и в Луизиана. Твоите корени са в Ню Орлиънс, имаш тази чудесна старинна къща. Разбира се, че ще се преместя. Освен това не бих искала да загубиш чудесния си южняшки акцент. На светофара завий наляво.

— Аз нямам акцент, скъпа, ти имаш.

— Щом така казваш. Но ако случайно се запознаеш с Пайпър, в никакъв случай не си отваряй устата, защото иначе шансовете да си тръгнеш от Охайо ще намалеят драстично.

Той се усмихна и й намигна.

— Ти ще ме пазиш.

Думите му напомниха и на двамата защо всъщност бяха дошли и усмивката избледня от лицата им. Карън издиша дълбоко:

— Ами ако не намерим нищо тук? Ами ако документите му са някакви листове хартия без никаква стойност?

— Тогава ще продължа да работя по случая, Макферсън — също. Двамата с общи усилия ще се справим със загадката. А междувременно ти ще си в безопасност. Не в дома ми, там няма да е безопасно още дълго време. Вярно, че ме няма в телефонния указател, но има десетки начини да се сдобият с адреса ми, ако решат, че им трябва.

— Много успокояващо. Завий надясно след две пресечки, там, където е „Макдоналдс“. Складът е на около осем километра надолу по този път, вдясно. Има знак. Завива се покрай знака и се влиза в алеята за коли. — Тя спря. — Онзи човек следи ли ни?

— Не съм го забелязал. — Човекът, който ги следваше, сигурно си бе свалил бейзболната шапка, защото червеното би се виждало отдалеч. Марк не бе видял и някоя конкретна кола да се движи постоянно след тях, а бе наблюдавал колите зад себе си през цялото време. Не караше бързо, не бе правил неочаквани завои, така че преследвачът им би трябвало да ги следва без проблеми. Или този човек бе изключително добър в преследването, или Марк го бе загубил, без да иска.

Не проговориха повече, докато не стигнаха до знака на склада. Чакълена алея за коли разделяше „Хранилища и складове Бъкит“; от двете й страни имаше по шест редици складови клетки. Около всяка от тях имаше телена ограда и вратите им бяха с ключалки с комбинация от цифри.

— Номер три — посочи Карън. Тя отвори портфейла си и погледна комбинацията, която се променяше всеки месец и която тя винаги носеше записана в портфейла си. — Шест, четири, три, осем.

— Аз ще отворя — каза Марк и слезе от колата.

Той набра цифрите, отключи и отвори вратата широко, после се върна в колата и подкара бавно покрай редицата складове.

— Номер 152 — посочи Карън и извади ключа за катинара.

И двамата слязоха от колата и Марк взе ключа от ръката й. Отключи катинара, издърпа резето, което пречеше вратата да се вдига, наведе се, за да хване дръжката, и издърпа металната врата нагоре със стържещ звук.

Миришеше на застояло, но, слава богу, не и на мухъл. Карън усети как в гърлото й се появи буца при вида на кашоните и мебелите — спалнята на майка й, дрехите й, всичките й вещи, другите неща, за които тя не бе намерила място в апартамента.

Марк взе един от кашоните, извади джобно ножче и разряза тиксото.

 

 

Хейс погледна в огледалото за обратно виждане и на следващото кръстовище рязко зави наляво. Зад него не се забеляза нищо необичайно.

Той изръмжа доволно. Ако беше имал опашка, сега със сигурност я бе загубил. Никой не би успял да го последва след този завой, без да му изсвистят гумите и без да се надуят клаксоните на половината коли на кръстовището. Можеше да стане дори катастрофа.

Време беше да открие склада.