Линда Хауърд
Убий и кажи (11)

Единадесета глава

Карън влезе в апартамента си, влачейки тежкия куфар. Решително се отправи към спалнята, без да си позволи и един поглед към телефонния секретар, защото знаеше, че червената лампичка, която сигнализираше за оставени съобщения, със сигурност примигва. Разопакова бавно целия си багаж, без да бърза. Закачи дрехите, които не бе обличала, обратно в дрешника и раздели всичко останало на две купчини — една за пране и една за химическо чистене.

Поля цветята си, пусна пералнята и после се обади на старшата сестра на етажа.

— Здравей, Джуди, Карън се обажда. Вече съм си у дома и мога да дойда на работа довечера, ако имаш нужда от мен.

— Ако имам нужда от теб? — Облекчението на Джуди Камлиф при това предложение бе ясно доловимо. — Марлета отсъства заради вирусна ангина от два дни, а Ашли се обади днес, че също е болна.

— Какво й е на Ашли?

— Някакъв грип. Така че, за бога, да, имам нужда от теб. Въпросът е дали ти си готова да се върнеш на работа толкова скоро? Мога и да се справя някак си тази вечер, ако имаш нужда от още един ден почивка.

— Благодаря ти — каза Карън искрено трогната. На Джуди не й бе никак лесно да поддържа нормално работата на етажа с толкова малко сестри и при всичките съкращения, които постоянно се правеха в болницата. Преди пет години на етажа на хирургията имаше дванайсет сестри, по четири на смяна. Сега имаше осем, които Джуди трябваше някак да разпределя в трите смени, а и да осигурява на всяка по два почивни дни в седмицата. Имаше нощи, когато на етажа оставаше само една сестра. А напоследък все по-често се чуваха слухове, че още преди Нова година ще направят дежурствата по дванайсет часа. — Но мога да дойда на работа. Погребението беше вчера и хванах самолета тази сутрин.

— Наистина ли? Потърсих съобщение за смъртта във вестника, но не го видях.

— Погребахме го в Луизиана. Тук нямах запазен парцел за гроб и един от детективите в полицията предложи да го погребем там, поне за момента. Мама сигурно би искала двамата да бъдат погребани заедно, а тук няма свободно място до гроба й, така че ще трябва да намеря друго, където могат да бъдат погребани и двамата, и тогава ще уредя да ги преместят… — Гласът й заглъхна. Леко се изненада от самата себе си. Харесваше Джуди, възприемаше я като приятелка, но нямаше навик да споделя личните си проблеми дори с Пайпър, с която бяха най-близки. Но дори само случайното споменаване на Марк й подейства толкова силно, че почти не можеше да събере мислите си, сърцето й се разтуптя забързано, стомахът й се сви, гърдите й се стегнаха, а устните й пресъхнаха. Симптомите на паника и сексуално желание се смесиха, точно както се бе случило сутринта, когато се бе събудила в леглото с него.

— Божичко, не ти е лесно — каза Джуди. — Слушай, не искам да повдигам въпроса, но дали се сети да вземеш копие от смъртния акт или, да кажем, някой нюорлиънски вестник, в който има съобщение за смъртта? Ще трябва да представиш нещо такова, за да можем да ти платим за дните, в които отсъства.

— Имам копие от смъртния акт. — Марк бе уредил да го издадат. Карън не знаеше колко време отнема подобна формалност по принцип, но той бе успял да очарова чиновничката в кабинета на съдебния лекар да издаде документа без чакане. Сърцето на Карън пак се разтуптя трескаво. Дори не му се налагаше да очарова, когото и да било, просто трябваше да помоли с онзи страстен плътен глас и ако съответният служител бе жена, всеки документ можеше да бъде изготвен за нула време.

— Браво, така ще си спестим проблемите със счетоводството. Сигурна ли си, че ти се идва на работа?

— Да.

— Тогава със сигурност ще ми трябваш довечера. Ела по обичайното време.

След като затвори, Карън се огледа какво още може да свърши. Влезе в хола и лампичката за съобщенията примигна насреща й. Не й обърна внимание, отиде в кухнята, направи си сандвич и после нещо, което й се случваше изключително рядко — настани се пред телевизора и вдигна крака. По единия канал имаше предаване за обзавеждане на дома. Тъй като апартаментът й отчаяно се нуждаеше от поразкрасяване — всъщност дори само да извадеше всичко от кашоните, положението сигурно щеше да се подобри, — тя се загледа в предаването, докато ядеше сандвича.

Беше избягала. В буквалния смисъл. Като най-голямата страхливка на земята тя се бе измъкнала от къщата, докато Марк се къпеше. Краката още я боляха, след като бе пробягала на високи токове деветте пресечки до хотела си. Бе натъпкала всички дрехи в куфара си, обади се на рецепцията, съобщи им, че напуска стаята, и през цялото време се молеше той да не я чака във фоайето. Не можеше да се изправи лице в лице с него, никога не се бе чувствала толкова притеснена. Разбира се, бе много вероятно той изобщо да не си бе направил труда да я потърси, да се бе почувствал облекчен да се отърве от нея. Но каквато и да бе истината, Карън не искаше да рискува.

Взе асансьора до мецанина, измина последния етаж по стъпалата с всичкия си багаж, за да не се натъкне на него, ако я причаква пред асансьорите. Излезе от хотела през страничния изход, водещ към един огромен паркинг, и оттам веднага взе такси.

Беше имала късмет — той не знаеше за коя авиокомпания е билетът й. Освен това трябваше да отиде на работа. Все пак, когато по високоговорителя на летището помолиха Карън Уитлоу да се яви при информацията, тя не го направи, просто за всеки случай, ако той бе дошъл на летището, а не се обаждаше по телефона от участъка.

Въздъхна от облекчение чак когато самолетът се отдели от пистата. Не че Марк би се възползвал от полицейската си значка, за да я потърси на борда на самолета — в края на краищата тя не бе престъпник, бе просто жена, с която той бе спал предишната нощ.

Не спането я притесняваше в цялата история, разбира се. А това, което бяха правили, докато бяха будни.

Тя не бе някоя задръстена девственица или фригидна — поне първото бе невъзможно при професия като нейната, — но досега нищо подобно на предишната нощ не й се бе случвало. Винаги се бе възприемала като предпазлив и отговорен човек, две качества, които изключваха случайните сексуални авантюри. Пайпър бе казала, че Карън има параноя и е прекалено придирчива, което означаваше в крайна сметка същото. Тя никога, никога не бе проявявала такова безразсъдство и лекомислие като предишната нощ. Каквото и да бе пожелал Марк да направи с нея, тя му бе позволила, а той бе пожелал толкова много. Позволила? Бе участвала активно и бе достигала до оргазъм повече пъти, отколкото можеше да си спомни. Бе се държала като разгонена кучка.

Взираше се невиждащо в някаква демонстрация на особена техника за боядисване на стени с кръгла гъбичка. Господи, как можеше да е толкова глупава. Може би, ако имаше повече опит, щеше да предусети накъде вървят нещата.

Примигна няколко пъти и усети как страните й пламтят. Истината бе, че му се бе отдала унизително лесно. Бе прелъстена, и то от опитен прелъстител. А той не бе направил нито една погрешна стъпка.

Жизнерадостната жена на телевизията превръщаше само с една ръка голата стена в образец на изкуството. Карън я наруга мислено и изключи телевизора. Беше почти убедена, че никога няма да се заеме да боядисва стените си с кръгъл тампон. А и как би могла да се съсредоточи върху боядисването, след като трябваше да обмисли толкова сериозни неща.

Нямаше за какво да се захване и да спаси гордостта си. Бе действала с охота и не можеше да залъже съвестта си, преструвайки се, че е било другояче. От друга страна, не можеше да отрече магнетизма му. Дори само степента на собственото й желание бе потвърждение за това.

Облегна глава назад върху облегалката на канапето и се загледа в белия таван. Таваните на Марк бяха високи, с красиви гипсови орнаменти и вентилатори във всяка стая.

Удари ядосано възглавничката с юмрук. По дяволите, не искаше да мисли за него!

Но как можеше да се спре, когато всичко вътре в нея още пулсираше? Ако някоя от приятелките й в болницата й се бе похвалила, че го е направила толкова пъти само за една нощ — и то с един мъж. — Карън не би й повярвала. Е, сега вече знаеше, че наистина има мъже, които могат да го правят толкова често. Чувстваше се подута и охлузена между краката, още едно доказателство за това колко бяха прекалили предишната нощ — ако случайно се усъмнеше в паметта си.

Връщайки се в спомените си, тя осъзна как той я бе водил неизбежно и непоклатимо към леглото си. Инстинктите й не бяха свършили никаква работа. Тя не бе усетила дори и намек за предупреждение. Действайки бързо и внимателно, той бе успял да създаде и насърчи чувството за интимност помежду им и се бе възползвал от него. Този мъж си знаеше работата.

Целият предишен ден бе едно дълго съблазняване. Цялото й познанство с него бе едно дълго съблазняване. Тя бе учила за човешката сексуалност, познаваше добре признаците, но въпреки това не ги бе забелязала, макар сега, като си припомняше, те да й изглеждаха кристално ясни.

Първо бе загрижеността, притеснението как се чувства тя, докосванията под формата на любезни жестове. Спомняше си как ръката му хващаше нейната, как се плъзга по гърба й и спира на кръста. Той бе спечелил доверието й, бе я подмамил да свикне с постоянните му докосвания, така че да не подозира никаква сексуалност в тях, и след това я бе възбудил до точката, в която тя не би и помислила, че не трябва да се люби с него.

А вчера… о, вчера. Спомни си как бе сложил ръка на врата й, докато бе плакала, жест, изпълнен с толкова сексуалност, че сега тя недоумяваше как радарът й го бе пропуснал, как в онзи момент го бе възприела само като утешение. А и дотогава вече бе свикнала ръцете му да я докосват.

Той дори бе успял, със същата необорима логика, да я накара да свали скъсания си чорапогащник и тя се бе почувствала достатъчно спокойна, за да го направи. Не би могъл да планира скъсването, но бързо се бе възползвал от ситуацията. Всичко бе изглеждало така непринудено, така нормално, а всъщност я бе подготвило за това да свали всичките си дрехи.

Той я бе размекнал допълнително с виното, въпреки че дори и това не бе никакво извинение. Не се бе чувствала замаяна. Той се бе погрижил за това, бе я накарал да хапне, така че да няма основание после да го вини или да оправдава поведението си. Бе трезва, но загрята от виното и грижите му, от допира му. Спомняше си докосването на босите му крака до своите, докато танцуваха, спомни си как гърдите й се бяха напрегнали.

Какво по-романтично нещо можеше да има от блус под звуците на разтапящ душата саксофон на един балкон в Ню Орлиънс в дъждовна лятна нощ. Тя бе изцяло в ръцете му, под въздействието му, толкова леко възбудена, че не бе осъзнала как бързо може да се разгори тази възбуда. Спомняше си как за момент бе усетила ерекцията му, докато танцуваха, и сега бе уверена, че това не бе станало случайно. Така той я бе подразнил, бе я предизвикал крадешком да търси друго неволно докосване, бе я накарал да възприема всичко като невинна игра, а всъщност постоянно бе увеличавал възбудата й.

Бе дирижирал всяко докосване, бе я замаял от усещанията, бе я довел до точката, когато тя не само бе готова да го приеме сексуално, а и го бе сторила с нетърпение. Той не бе направил нито една грешна стъпка, не бе докоснал гърдите й, не бе пъхнал ръка между краката й — действия, които биха я стреснали и накарали да се отдръпне. Необяснимо защо тя не бе възприела ръцете му върху тялото си като заплаха. Може би тогава вече е била преминала критичната точка — тази, от която няма връщане. Той бе пропуснал обичайната увертюра, освен онези омайни целувки, и когато бе готов, просто бе вдигнал полата й и я бе обладал. Или може би целият ден му бе послужил за увертюра — така тя се бе оказала съвсем готова да го приеме и бе достигнала до първата си кулминация смущаващо бързо.

Споменът отново накара страните й да пламнат, а дишането й да се ускори. По дяволите! Явно една нощ с него я бе превърнала в сексуална ненаситница. Тя го желаеше. Пак. Сега.

Този мъж знаеше за секса и жените повече, отколкото бе законно. Той бе толкова уверен в себе си и в нейната реакция, че си бе сложил кондом още преди да я покани да танцуват. Поне за това би трябвало да му е благодарна, защото самата тя бе толкова отнесена, че изобщо не се бе замислила за предпазване, а бе медицинска сестра, за бога. Не се бе замислила, че може да забременее или да хване някаква болест. Бе усещала само копнежа, който измъчваше тялото й.

Той бе разбил на пух и прах убеждението й, че хората, които твърдят, че са били обхванати от страст, преувеличават само за да прикрият собствената си глупост и небрежност. Сега самата тя бе станала член на клуба на глупавите и небрежните. Предпазливостта и самоконтролът не й бяха свършили никаква работа. Явно досега не ги бе подлагала на истинско изпитание.

В толкова отношения се бе проявила като пълна глупачка, че сега не можеше да повярва какво е направила. Беше отишла право от погребението на баща си в леглото на един непознат. Наистина не би издържала онези няколко дни без помощта на Марк, но той въпреки всичко си оставаше такъв. Тя не знаеше нищо за него, освен че е полицай, че би могъл да прелъсти и статуя и че я бе чукал до умопомрачение.

Цинизмът на тази мисъл не й помогна да се почувства по-добре, всъщност й се доплака.

Ако бе смятала, че той от самото начало се е чувствал непреодолимо привлечен от нея, пак би се смущавала от това, че бе спала с него, би била ужасена от небрежността си, но не би избягала като подплашен заек. Но той не я бе харесал, всъщност от пръв поглед не я бе одобрил. И докато бе лежала в хладната сутрин, притисната към матрака от силната му ръка, тя не можеше да си мисли за нищо друго, освен за това, че когато се бяха видели за пръв път, не бе сгрешила в преценката си. Така че, ако той така определено не я харесваше, защо бе пуснал в ход тактиката си за съблазняване? Ужасното обяснение, което й хрумна, я бе накарало да побегне.

Може би просто си беше сваляч. Може би се бе любил с нея просто така, използвайки отдалата се възможност. Може би. Но не й се струваше вероятно. От една страна, той не бе оставил нищо на случайността — бе се погрижил дори за кондомите. Бе решил да я има и бе постигнал целта си с абсурдна лекота. Действията му говореха за преднамереност, която я плашеше и нараняваше неимоверно.

Като се има предвид, че от пръв поглед не я бе харесал, дали цялото това прелъстяване не бе, за да я превърне просто в поредната си бройка? Да я изчука, да се възползва от нея и после да я изостави. Един мъж, когото познаваше от болницата и чиято покана да излязат бе отхвърлила за трети път, й бе казал: „Някой ден някой готин тип ще ти смъкне гащите и като свърши с теб, ще те зареже и чак тогава ще разбереш, че не си по-добра от всички нас“, и се бе ухилил.

Не можеше да си представи по-готин тип от Марк Частън.

Примигна и се помъчи да спре да си задава тези мъчителни въпроси.

Сега се сети за една още по-лоша възможност. Ами ако бе действал от съжаление?

Тя изстена и покри очи. Страхотно. Направо страхотно. Само това не бе ставало. Да я чукат от съжаление.

Карън потърка чело и погледна примигващата лампичка на телефонния секретар. Не бе задължително да прослуша съобщенията, можеше просто да отиде и да ги изтрие. Нямаше да й се наложи пак да чуе плътния кадифен глас, провлечен акцент или, по-лошо, да не го чуе. Може би той просто бе изпсувал и се бе отказал да я търси и в такъв случай на секретаря нямаше записано съобщение от него.

— По дяволите — каза тя на глас. — По дяволите, по дяволите, по дяволите. — Нямаше полза от повтарянето. Трябваше да си признае истината, която така старателно отбягваше, но не можеше да отрече. Бе направила нещо много по-глупаво от това да спи с него. В някой момент през изминалите три дни тя се бе влюбила в него.

Беше се опитвала да се убеди, че просто му е благодарна за помощта в момент, когато отчаяно се е нуждаела от подкрепа. Но сърцето й се бе разтуптявало ускорено всеки път, когато го видеше. Беше разбрала, че я привлича само гласът му, неговият замайващ, очарователен и мъжествен глас. Беше си казала много неща, но истината беше, че цялата й същност се бе развълнувала още когато се запознаха, сякаш се бе задействал някакъв примитивен механизъм на разпознаване. Дали бе химия или биология, по дяволите, даже и вуду, каквато и да бе причината, тя се бе чувствала привлечена към него като към магнит и всичко, което той бе сторил впоследствие, само бе засилило чувствата й. Как би могла да не го обича? Той я бе нахранил, бе я приютил, бе я стоплил — тези простички, дори примитивни действия, които сигурно още пещерният мъж е правел за жената, която е избирал. Колкото и да бе смешно, тези действия си оставаха все така въздействащи и сега, хиляди години по-късно.

Тя не можеше да определи момента, в който първоначалните й чувства бяха кристализирали в нещо по-сериозно, но и не можеше да пренебрегне това, което изпитваше сега. Чувствата й бяха истински, силни, ужасяващи и болезнени.

Ако той бе търсил просто случаен секс, с който да разнообрази дъждовната вечер, защо се бе държал така дяволски галантно и внимателно, помисли си тя гневно и очите й се изпълниха със сълзи. А ако той я мразеше толкова, че съзнателно да се опита да събуди чувствата й, за да я накара да страда…

Не знаеше как да постъпи. Нямаше опит, който да й подскаже какво може да прави в такава ситуация. Никога преди не се бе влюбвала, никога не си бе позволявала дори да се доближи до влюбване. Колко иронично, че тъкмо бе решила да даде шанс на мъжете, които проявяват интерес към нея, да я опознаят. И точно, в този момент Марк се бе промъкнал през всичките й защитни системи и я бе повалил, съвсем буквално.

Трябваше да остане и да се изправи лице в лице с него след онази нощ. Така щеше да постъпи умно и с достойнство. Просто да се държат открито, като възрастни — без игрички, и да си поговорят честно.

Е, не бе прекалено късно да го направи. Най-малкото, което можеше да стори сега, бе да му се извини за поведението си и да го остави сам да се тревожи за собствените си действия.

Примигващата лампичка на телефонния секретар направо я побъркваше. Тя се наруга, усети, че очите й пак са облени в сълзи, изправи се и отиде при телефона, за да прослуша съобщенията.

Някой бе затворил, после съобщение от друг, който продаваше перилни препарати, още три пъти бяха затворили, съобщение от Пайпър: „Божичко, Карън, толкова съжалявам за баща ти. Защо не ми се обади?“ Следващото съобщение бе от търговец на алуминиева дограма, още някой бе затворил и изведнъж прозвуча един плътен гневен глас: „По дяволите, Карън… — Бе спрял за миг, после пак бе заговорил, сякаш през зъби: — Какво, по дяволите, искаш да покажеш, като бягаш така? Обади ми се в минутата, когато се прибереш вкъщи, или, за бога, ще…“

Не й се наложи да чуе края на заплахата му, защото той бе затръшнал телефона. Усети как коленете й омекват и се хвана за ръба на бюрото за опора. Сега гласът му не бе кадифен, а бесен. Изненада се от силата на този гняв. Не го бе очаквала. Недоволство може би, но бе очаквала телефонното обаждане да е нещо в духа на: „Добре ли си? Нямаше нужда да бягаш.“ Бе очаквала, че той ще се обади да провери как се чувства след пътуването, но нищо повече и самата умереност на тона му би я накарала да се почувства още по-голяма страхливка заради бягството си.

Не го бе чувала да ругае така — пак перфектните му маниери. Не бе толкова наивна, че да си мисли, че той не го прави. Бе го чула, когато псуваше по телефона на френски. Той беше ченге в края на краищата и под любезните му маниери имаше суровост, която в нормални обстоятелства би я накарала да стои възможно най-далече от него. Баща й също бе суров мъж. Но тя бе изпитала нужда от подкрепата на Марк и никога в живота си не се бе чувствала така в безопасност, както когато бе с него. Не само заради пистолета на кръста му, а заради самия него, силен и уверен. Тя знаеше, че той може да бъде жесток, когато обстоятелствата го налагат.

Но с нея бе нежен. Внимателен и любезен. Докато бяха в леглото, й бе нашепвал любовни думи и сега тя затвори очи при спомена за някои от нещата, които й бе казал и направил. Възбудата започна да се надига като топла вълна и тя импулсивно сви крака. Потрепери и простена на глас.

Точно както първия път, когато й се бе обадил, тя пренави касетата и отново прослуша съобщението му. Примигна от усещането за силата на гнева в гласа му. Бе избягала от него, сякаш я бе изнасилил. Бе го засегнала, след като той бе направил толкова много за нея, независимо от личното си мнение. Той бе полицай и естествено се бе опитал да я открие, да се увери, че всичко е наред. А тя дори не бе проявила учтивост да му се обади по телефона, когато я бе търсил на летището. Нищо чудно, че бе бесен, тя самата бе бясна заради постъпката си. Да, много й се бе насъбрало последните няколко дни, последната година, но това не можеше да й бъде оправдание. Нямаше никакво оправдание за действията й.

Взе телефона и набра номера, преди да й е хрумнало да направи някаква друга детинщина.

— Аз съм Частън. Оставете съобщение.

Телефонен секретар. Дяволите да го вземат. Марк заслужаваше да чуе извинението й лично, заслужаваше възможността отново да я наругае, но можеше да минат дни, преди да успее да го открие в участъка.

— Обажда се Карън. Пристигнах си у дома. Съжалявам, че избягах така тази сутрин. Беше детинско и няма извинение за поведението ми. Просто си помислих… всъщност няма значение. Държах се като идиотка, така че съжалявам.

Нямаше какво повече да му каже. Прехапа устната си и затвори. Усети някаква студенина в стомаха си. Може би той щеше да й се обади, да й каже, че е идиотка и страхливка, но можеше и никога вече да не го чуе.

Следвайки някакъв импулс, тя извади касетата от телефона и я прибра в чекмеджето. Даже и да й се караше на записа, поне това бе неговият глас. Можеше да си го пуска от време на време, за да си припомня каква глупачка е била.

Постави нова касета в телефона после се огледа какво да прави. Можеше да седне да чака обаждането му или да довърши прането, да пооправи къщата, да поспи малко. Вечерта бе на работа, а предната нощ не бе спала много. Тогава Марк бе върху нея и в нея по-голямата част от нощта.

Затвори очи и задиша дълбоко заради спомена, който отново я завладя. Каквото и да станеше оттук нататък, винаги щеше да си спомня тази нощ. Съжаляваше за много неща, които се бяха случили, но в онези няколко часа тя се бе потопила в чисто физическия екстаз. Марк й бе доставил повече удоволствие, отколкото тя бе предполагала, че може да се изпита. Бе невъзможно да съжалява за това.

А тя бе обичала баща си. Бе си мислила, че не може да обича никой друг, освен майка си, но се бе оказало, че не е затворила сърцето си за баща си. Най-после си бе признала това и се чувстваше спокойна, бе спряла да се бори със самата себе си, опитвайки се да остане затворена в черупката на собствените си ограничения. Тя го бе обичала и я болеше заради пропиления му живот и заради любовта, която той бе отхвърлил. Приличаше повече на баща си, отколкото си даваше сметка — в реакциите, в опитите си да се затвори, и точно като майка си, въпреки всичко, бе запазила обичта си.

Може би това бе потвърждение, че е способна да обича Марк до края на живота си.

 

 

Късно същия следобед Марк продължаваше да е бесен и когато влезе в кабинета си. Беше му горещо, бе плувнал в пот, чувстваше се скапан и толкова ядосан, че му идеше да накъса нещо на парчета със собствените си ръце.

Карън бе избягала от него.

Бе очаквал, че ще е нервна сутринта, може би малко притеснена и смутена. Като знаеше, че не разполага с време и други възможности, той бе довел интимността им до много по-дълбоки нива и много по-бързо, отколкото изобщо някога го бе правил. Не бе оставил сантиметър от тялото й нецелунато и непомилвано, опитвайки се да го накара да повярва, че то е създадено за него. Бе я оставил заспала и бе отишъл да си вземе душ, възнамерявайки след това да я събуди с целувки, да я сгуши в прегръдката си, да я милва и възбужда, да накара тези прекалено сериозни тъмни очи да се усмихнат — и отново да я люби. Но се оказа, че тя изобщо не е спяла. Вместо това, когато той се върна от банята, откри, че си е отишла.

Сигурно бе бягала до хотела, само така би могла да му се изплъзне. Когато той стигна там, тя вече бе освободила стаята си и той нямаше как да следи всички изходи. Бе успяла да се измъкне, без той да я забележи, и по-късно един пиколо се сети, че й е извикал такси до летището при страничния вход.

Бе се обадил на летището и се бе опитал да я повика на телефона на информацията, но тя не бе отговорила на съобщението по високоговорителите. А и до този момент той вече бе така побеснял, че тя бе имала късмет, че не я откри. Вместо това се бе обадил на домашния й телефон и бе оставил едно гневно съобщение на телефонния секретар. Може би това не бе най-умното, след като се опитваше да я накара да не се страхува, но бягството й го бе извадило от контрол.

Относителната прохлада в кабинета му подейства ободряващо и той въздъхна облекчено. Хвърли сакото си и нави ръкавите на ризата, която бе залепнала за гърба му. Прекара нервно ръка през косата и по врата си. По дяволите, как мразеше убийствата на деца. Бе готов да работи по сто други случая, само да не му се налага да разследва смъртта на дете. Безпомощността и уязвимостта на малките телца го изкарваха от равновесие.

А сега едно петгодишно момче лежеше в моргата мъртво, след като бе паднало по стъпалата. Майка му твърдеше, че е нещастен случай. Но краката на детето бяха покрити с малки, полузаздравели белези от изгаряния, които тя се опита да представи за ухапвания от комар. Пожълтели синини осейваха кожата му. Бяха стари белези, които почти преминаваха. Бил паднал от колелото, настояваше майка му.

Жената бе ужасена. Седеше неподвижна на кухненската маса, сякаш се страхуваше да помръдне. Завъртя само веднъж глава, когато съпругът й каза нещо, и на Марк му се стори, че вижда тъмен белег на врата й, точно под яката на ризата. Разпозна и други признаци: блузата й бе закопчана догоре, беше с дълги ръкави въпреки жегата и носеше панталон вместо шорти.

Марк вече не си губеше времето да се чуди защо някоя жена би стояла при мъж, който я тормози физически, или как майка ще премълчава от страх, че детето й е било убито. От толкова време бе полицай, че нищо не го изненадваше. Знаеше обаче, че трябва да действа много предпазливо в този случай, защото съпругът бе адвокат и бе наясно как да се възползва и от най-малкия пропуск или грешка на полицията. На всичко отгоре работеше като адвокат по наказателни дела, заради което Марк бе още по-твърдо, решен да закове този негодник.

Съдебният лекар сигурно щеше да открие и други признаци на физически тормоз като минали счупвания. Щеше да определи белезите по краката на детето като изгаряния от цигара, а не ухапвания от комар, и неговият доклад щеше да послужи като достатъчно основание за арест. Марк само се молеше да успее да получи заповед за арест, преди онзи кучи син да се изплаши и да убие жена си, защото тя може да свидетелства срещу него.

Марк седна да прослуша съобщенията си и едновременно запрелиства купчината документи, които се бяха натрупали на бюрото му, докато го е нямало. Повечето бяха обичайните формуляри за рапорти и доклади, съобщения, сведения, които той бе изискал.

Имаше много връзки в града, много информатори, които с готовност издаваха приятелчетата си само за да му направят добро впечатление. Повечето от новините, които му съобщаваха, не вършеха никаква работа, но понякога и някоя подробност бе много важна, ако е липсващото парче в пъзела, който се опитва да сглоби, работейки по някой случай.

Не очакваше Карън да се е обадила заради съобщението, което й бе оставил. Може би за момента така бе по-добре. Когато се успокоеше напълно, щеше да й се обади и да поднови ухажването си.

Съобщението й го изненада. Той спря да разлиства папките и се облегна на стола си, заслушан напрегнато. Звучеше някак потисната. „Помислих си… всъщност няма значение. Държах се като идиотка, така че съжалявам.“

Какво ли си бе помислила? Твърде много мислеше, точно това бе проблемът. Почти долавяше как притеснението й продължава да прозира зад думите й. Тази жена не знаеше как да се отпусне и да се забавлява, тя бе свикнала да поема отговорност за всичко…

— Дяволите да го вземат — изръмжа той. Трябваше да се досети, че като се събуди, тя ще се упреква за това, което сигурно възприемаше като диво и безотговорно поведение. Толкова бе внимавал да не я подплаши, докато се опитваше да я вкара в леглото си, че тя сигурно си нямаше и представа, че той не търси просто секс за една нощ. Това че я бе оставил сама в леглото, за да се изкъпе, бе съществена тактическа грешка, която той нямаше да забрави никога.

Сексуално двамата така си бяха допаднали, че той сам се бе изненадал, още повече че бе усетил веднага неопитността й. Не бе непохватна, нито девица, но… не бе свикнала да се люби. Бе предположил, че тя контролира сексуалността си също така строго, както и емоциите си. Но предишната нощ тя бе изпуснала контрола над себе си и се бе превърнала в най-сладката, най-страстната жена, която бе попадала в леглото му. И той не бе очаквал, че може да го направи толкова много пъти, но, по дяволите, нямаше никакъв избор. Тя толкова много се нуждаеше от любов, че той се бе опитал да отговори на тази нужда.

А той бе много опитен и двамата се бяха любили с такава наситена интензивност на усещанията, каквато и той не бе изпитвал никога преди. Вероятно на нея тази нощ й се бе видяла като някаква безкрайна оргия.

Посегна към телефона да й се обади, но спря. Гневът му се бе поохладил, но не съвсем, а и бе потиснат, след като бе работил по случая с убитото дете. Нужно бе да говори с нея възможно най-скоро, така че тя да няма време да изгради отново стена помежду им, ала трябваше да действа предпазливо. Все още му се искаше да я наругае, а точно сега това не би било добра идея. Тя би се отдръпнала още повече и можеше да не поиска да говори повече е него.

Наложи си да продължи да чете съобщенията от другите полицейски участъци и компютърните разпечатки. Спря, когато видя полицейски доклад от Мисисипи за труп, намерен на щатската граница с Луизиана. Жертвата, бял мъж на петдесет и седем години, се казваше Рик Медина и бе застрелян с два куршума двайсет и втори калибър, а парите и кредитните му карти липсваха.

Постоянно убиваха разни хора с пистолети двайсет и втори калибър, това бе най-разпространеното оръжие. Но някакъв инстинкт го накара да отдели този доклад от купчината. Това може и да означаваше нищо, но жертвата бе приблизително на същата възраст като бащата на Карън, а и Мисисипи бе съвсем наблизо.

В момента Марк бе претоварен заради случая с убитото момче и нямаше време да проследява такава далечна и вероятно несвързана със случая следа. Но не можеше и да я пренебрегне.

Откри Шанън край автомата за безалкохолни да флиртува с една от секретарките.

— Здравей, Антонио.

Шанън се изправи и погледна напрегнато.

— Ще се видим по-късно — каза той на жената и докосна ръката й на сбогуване. — Какво става? — попита той, като застана до Марк и изви глава, за да прочете доклада, който държеше в ръката си.

Марк му подаде листа.

— Трябва да работя по случая Гейбъл…

— А, да, малкото момченце. Баща му, кучият син, го е убил, нали?

— Да, но трябва да действам, спазвайки всички изисквания на закона, иначе негодникът ще се откачи. Имаш ли време да провериш нещо вместо мен?

— Разбира се. — Шанън прочете доклада. — Знаеш ли нещо за този Рик Медина?

— Не, просто интуиция. Виж дали може да се открие връзка между Декстър Уитлоу и Рик Медина. Горе-долу на една възраст са, може да са се познавали от армията. А ако са се познавали, е твърде странно съвпадение и двамата да ги убият по едно и също време с двайсет и втори калибър.

— Малко е далечна връзката — вметна Шанън.

— Така е — съгласи се Марк. — Просто провери дали Медина е бил в армията. Може да е служил на същото място като Уитлоу. Кой знае какво може да изскочи.