Линда Хауърд
Убий и кажи (2)

Втора глава

17 февруари,

Кълъмбъс, Охайо

Когато вечерта Карън Уитлоу се върна вкъщи от работа, колетът лежеше на малката веранда пред входа. Фаровете на колата й го осветиха за момент, докато паркираше на алеята, но Карън се чувстваше толкова уморена, че съдържанието на пакета не пробуди у нея никакво любопитство. Взе тежката платнена торба, в която бе поставила дамската си чанта, разни документи, дреболии, свързани с професията й, и с обичайното усилие се измъкна от колата. Чантата се закачи за скоростния лост, после за кормилото, най-накрая Карън изруга тихо и я освободи, при което удари болезнено хълбока си. Закрачи в снега към верандата, а зъбите й затракаха от студ, защото леденостудената киша влизаше в обувките й. Трябваше да си обуе ботушите, но когато дежурството й бе свършило, се чувстваше прекалено изтощена, за да направи каквото и да било, освен да се качи на колата и да се прибере.

Кутията бе подпряна на прага. Карън отключи вратата, протегна се да светне лампите и чак тогава се наведе да вдигне пакета. Не беше поръчвала нищо, сигурно бе пратка, доставена на погрешен адрес.

Къщата бе студена и тиха. Сутринта беше забравила да остави някоя лампа светната. Не обичаше, като се връща, да заварва къщата потънала в мрак. Това само й напомняше отново, че майка й вече не е тук, че не ще й отключи, а тя няма да усети апетитния мирис на приготвяната вечеря, нито пък ще чуе как Жанет си тананика в кухнята. Телевизорът щеше да работи, без никой да го гледа, но Жанет обичаше нещо да й шуми. Независимо колко късно се връщаше Карън и колко уморена се чувстваше, винаги бе сигурна, че майка й ще я посрещне с топла вечеря и с усмивка.

Допреди три седмици.

Беше станало толкова бързо. Една сутрин Жанет се оплака, че се чувства схваната и я тресе, и сама си постави диагноза простуда. Звучеше отпаднало и когато Карън премери температурата й, имаше само трийсет и седем и две, така че наистина бе вероятно да е простуда. По обяд Карън й се обади да провери как се чувства и въпреки че Жанет кашляше по-лошо, продължаваше да твърди, че само е изстинала.

Когато Карън се върна вкъщи онази вечер, от пръв поглед разбра, че не става въпрос за простуда, а за грип — майка й се бе свила на канапето, увита в едно одеяло, но въпреки това трепереше от студ. Температурата й бе трийсет и девет и четири. Карън я прислуша и дочу доста обезпокояващи звуци: и двата дроба бяха пълни с кръв.

Карън винаги бе смятала, че най-голямото предимство в това да си медицинска сестра е, че се научаваш как внимателно да принудиш хората да направят, което искаш от тях. Въпреки че Жанет настояваше, че само се е простудила и е глупаво да се ходи в болница заради някаква си простуда, Карън бързо се приготви и само след петнайсет минути Жанет бе топло увита и настанена в колата.

Снегът валеше обилно. Карън винаги бе харесвала снега, но сега той вече й напомняше онази нощ, когато бе карала през виелицата, едва различавайки пътя пред себе си, и бе слушала как майка й все по-трудно си поема дъх. Успя да стигне до болницата, където работеше, спря пред входа за спешни случаи и натиска клаксона, докато не дойде помощ. Единственият й спомен от онази нощ, освен снега, бе легналата на белите чаршафи Жанет — дребна, някак смалила се и постепенно губеща съзнание, въпреки че Карън не спираше да й говори.

Остра вирусна пневмония, бяха казали лекарите. Развиваше се бързо, поразявайки всички вътрешни органи един по един, така че кислородът все по-малко достигаше до тях. Жанет умря само четири часа след като бяха пристигнали в болницата, въпреки че лекарският екип се бе борил трескаво да победи вируса.

Смъртта бе свързана с толкова много грижи. Трябваше да се попълват формуляри, да се подписват документи, после да се носят на други служители. Трябваше да се обади по телефона на доста хора, да вземе много решения. Трябваше да избере погребална агенция, траурна служба, ковчег, рокля, с която да бъде погребана майка й. Трябваше да е любезна с разни хора — за бога! — приятелките на майка й, които се отбиваха и които донесоха толкова много храна, колкото Карън никога не би могла да изяде. Дойдоха и нейни собствени колежки, няколко съседи. В гърлото й бе заседнала буца, а очите й пареха. Не можеше да плаче пред всичките тези хора, но вечер, когато бе сама, не можеше да спре.

Издържа погребалната служба и, въпреки че винаги тези обреди й се бяха стрували варварски, сега разбра смисъла на този ритуал на прощаването — една церемония за раздяла с милата жена, която никога не бе искала много от живота и винаги се бе задоволявала с обикновените радости. Молитвите и псалмите отбелязаха края на нейния живот, като му отдадоха дължимото.

Оттогава Карън някак си избутваше дните, но само толкова. Мъката й още бе горчива и неутешима, бе загубила интерес към работата си. Толкова дълго тя и Жанет бяха свързани в едно цяло — двете срещу целия свят. Първо Жанет бе работила, бе се трудила неуморно, приемайки всяка работа, която можеше да намери, за да имат покрив над главата и Карън да получи добро образование. После бе дошъл ред на Карън да работи и Жанет да си отдъхне, да прави това, което й доставяше най-голямо удоволствие: да се върти из малката им къща, да готви, да пере, да гради топлото гнездо, което никога не бяха успели да имат.

Но всичко това си бе отишло. На Карън й бе останала само тази празна къща и тя си даваше сметка, че не може да остане да живее в нея още дълго. Днес се бе решила да се обади на агенция за недвижими имоти и бе обявила къщата за продажба. Щеше да й е по-лесно да живее в апартамент, отколкото постоянно, ден след ден, да се сблъсква със спомените си.

Кутията не беше тежка. Карън я задържа под мишница, докато затвори и заключи вратата, после остави тежката чанта на един стол. Завъртя кутията към светлината, за да прочете надписа. Нямаше обратен адрес, но за получател бе изписано името на майка й. С големи печатни букви бе изписано „ЖАНЕТ УИТЛОУ“. Болка прониза гърдите на Карън. Жанет рядко поръчваше нещо, но когато го правеше, бе като дете преди Коледа — очакваше пощата с нетърпение и грейваше от радост, когато колетът най-после пристигнеше.

Карън отнесе кутията в кухнята и разряза тиксото с един нож. Отвори капака и погледна вътре. Имаше някакви листове и малка тетрадка, прихванати заедно с ластик. Отгоре лежеше сгънат лист хартия. Разгъна го и бързо погледна в долния му край, за да види кой е подателят. Небрежно надрасканото „Декс“ я накара да върне листа в кутията, без да го прочете.

Скъпият стар татко. Не се бе обаждал на Жанет от поне четири години. Самата Карън не бе говорила с него, откакто бе станала на тринайсет, когато й се бе обадил да й честити рождения ден. Беше пиян, а рожденият й ден не бе дори в близките месеци и Жанет бе плакала цяла нощ след разговора със съпруга си. Това бе денят, когато цялата тъга, объркване и горчивина на Карън се бяха превърнали в омраза, и от този момент нататък дори и да си беше вкъщи при малкото случаи, когато той се обаждаше, тя отказваше да говори с него. Това разстройваше Жанет, но според Карън да се сърдиш на някого бе много по-малка беда от това да изоставиш жена си и детето си. Затова бе непоколебима.

Остави кутията на масата и се замъкна до спалнята, където се съблече, изоставяйки измачканата си зелена униформа на пода. Краката я боляха, главата я болеше, сърцето я болеше. Извънредните часове, които работеше — от шест сутринта до шест вечерта, ангажираха мислите й, но засилваха депресията й. Чувстваше се така, сякаш не е виждала слънчева светлина от седмици.

Измъкна измръзналите си крака от мокрите обувки, бързо облече един анцуг и обу чифт вълнени чорапи. Беше й студено и бе скапана. Замечта си с копнеж за слънце и топлина. Някога, когато е била само на две годинки, са живели известно време във Флорида. Карън всъщност не си спомняше нищо от онова време, но когато затвореше очи, все още усещаше чудесната топлина и спомена за дългите дни под великолепното слънце. Жанет често бе говорила за Флорида с копнеж в гласа си, защото онези дни са били относително щастливи. После Декстър бе отишъл във Виетнам и вече никога не се върна истински при тях. Жанет се бе прибрала в планините на Западна Вирджиния, за да е близо до роднините си, докато чака съпругът й да се завърне от странстванията си, молейки се той да остане невредим.

Но едно негово пътуване прерастваше в друго, после в следващо и мъжът, който най-накрая се появи на вратата им, не бе същият, който бе заминал. Карън ясно си спомняше онези дни. Той седеше мрачен, често се запиваше и тя постоянно го заобикаляше на пръсти, за да не предизвика гнева му. Той се бе озлобил и дори непоклатимата любов на Жанет не можеше да го задържи. Започна да изчезва, първо за по ден-два, после дните станаха седмици, седмиците — месеци, и един ден Жанет осъзна, че той си е отишъл завинаги. Карън си спомняше, че много нощи тя бе плакала във възглавницата си.

Преместиха се от Западна Вирджиния в Охайо, за да може Жанет да си намери по-добра работа. Декстър се обаждаше от време на време, изпрати две-три писма и дори веднъж се появи лично. Карън не го видя, беше си тръгнал, преди тя да се върне от училище, но вече бе достатъчно голяма, за да познае по грейналото лице на Жанет, че родителите й са били заедно в спалнята. Това бе станало преди десет години и Жанет не видя повече мъжа си. Но тя не бе спряла да го обича. Карън не можеше да я разбере, но приемаше постоянството на майка си. Жанет обичаше безгранично дори съпруга, който я бе изоставил.

Карън хапна студена овесена каша и си заповяда да вземе писмото отново.

„Жани, това тук са някои мои стари документи. Прибери ги някъде и ми ги пази. Може някой ден да струват пари.

Декс“

И това беше всичко. Без поздрав, без „скъпа“, без „с любов“. Просто си бе изпратил боклуците и очакваше майка й да му ги пази.

И тя би го направила. Жанет грижливо би изпълнила указанието и дори би запазила кратката бележка при отчайващо малката купчинка писма, която събираше от времето му във Виетнам.

Инстинктът на Карън й подсказваше да изхвърли кутията на боклука. От уважение към паметта на майка си не го направи. Вместо това я отнесе в празната спалня на Жанет и я пъхна в един от кашоните, в които бе прибрала вещите й. Още не можеше да се раздели с нищо от тях и бе наела място в един склад, за да прибере всичко, когато продаде къщата.

Опаковането бе почти приключило. Върху тоалетката бяха останали само няколко дреболии. Карън пъхна и тях в кашона, затвори го и го залепи с няколко ивици тиксо.

С малко повече късмет къщата щеше да се продаде бързо, щеше да дойде пролет и тя отново щеше да види слънце.