Линда Хауърд
Убий и кажи (13)

Тринадесета глава

— Вие ли сте Антонио Шанън?

Шанън вдигна поглед от бюрото си — пред него стоеше представителен мъж.

— Да, аз съм Шанън. Какво мога да направя за вас?

— Казвам се Макферсън. — Той бръкна в джоба си и извади кожен калъф за документи, отвори го за миг с отработена извивка на китката, която недвусмислено будеше асоциации с ФБР. Шанън разгледа картата за самоличност внимателно. Изглеждаше истинска, но защо един агент на ФБР би искал да говори с него?

— Не съм тук официално — обясни Макферсън. — Става дума за съвсем личен въпрос. Един мой приятел е бил убит в Мисисипи и вие сте изпратили запитване за него. Рик Медина. Имате ли представа кой може да го е убил?

Шанън потърка брадата си. Какъвто и отговор да бе очаквал на запитването си относно жертвата в Мисисипи, определено не бе смятал, че пред него ще цъфне федерален агент от плът и кръв. Това означаваше, че дребното му питане бе задействало някакви аларми, намиращи се неизвестно къде. Макферсън може и да действаше официално, но това не бе сигурно независимо от собствените му изказвания. Убитият в Мисисипи можеше и да не е бил приятел на техния човек. Нямаше значение. Рик Медина, който и да е бил той, бе имал много сериозни връзки.

— Не знаем нищо за това убийство — каза той бавно. — Всъщност търсехме нещо, което да ни насочи при разследването на един от нашите случаи. — Той се изправи. — Мисля, че трябва да поговорите с детектив Частън.

Марк говореше по телефона със съдебния лекар. Аутопсията на детето бе насрочена за след един час. Стомахът му се присви от гняв при мисълта за това, което предстои, за крехкото малко телце. Това бе един от случаите, когато той съжаляваше искрено, че трябва да се подчинява на закона. Нищо не би му доставило по-голямо удоволствие от това да убие бащата на детето със собствените си ръце, бавно, отмъщавайки за всяка счупена кост, за всяко изгаряне, което детето бе понесло.

Тъкмо затвори телефона и Шанън влезе в стаята, следван от един дълъг и кльощав мъж на средна възраст, който изглеждаше в изключително добра форма за възрастта си.

— Това е мистър Макферсън от ФБР — каза Шанън.

Марк се ръкува с него и усети силата на по-възрастния мъж.

— Съмнявам се — каза той замислено.

Шанън го погледна изненадан. Макферсън се подсмихна.

— Имам удостоверение, че това е така.

Марк сви рамене.

— Сигурно. Но ако се обадя в местния офис на ФБР и помоля да проверят за вас, какво ли ще ми кажат? — Ако този мъж бе от ФБР, той бе първият, когото Марк виждаше да не се придържа към типичния лъскав образ, на който старите агенти държаха дори повече и от младите си колеги. Разликите бяха трудно доловими: косата не бе подстригана чак толкова късо, вратовръзката бе малко прекалено индивидуална и стилна. А обувките му бяха черни мокасини „Гучи“, чиято цена определено надхвърляше бюджета на повечето от агентите на ФБР. От друга страна, носеше пистолет на плешката си, който въпреки специално подбраната кройка на сакото можеше да се забележи от тренирано око.

Усмивката на привлекателното лице на мъжа изтъня.

— Бих ви казал наистина да се обадите и да проверите, но, по дяволите, вие сигурно ще го направите. Е, какво ме издаде? Обувките ли?

— И те. Но те бяха главното.

— Е, струваше си да опитам. Повечето хора, дори и полицаите, нямат навик да се заглеждат по обувките.

Шанън се втренчи напълно озадачен във въпросните обувки.

— Какво им има на обувките?

— „Гучи“ са — обясни му Марк.

Шанън все още не разбираше.

— Това е много скъпа марка — поясни Марк. — Федералните агенти не биха могли да си ги позволят. — Той погледна отново посетителя. — Така че кой сте вие и защо се правите на федерален агент?

Не добави, че подобно действие е противозаконно — мъжът знаеше това.

— Наистина се казвам Макферсън.

— Тогава няма да имате нищо против, ако го проверя.

Възрастният мъж въздъхна.

— Синко, винаги ли си такъв булдог? Имаш ли нещо против да поседна. Явно това ще отнеме по-дълго време, отколкото предполагах.

— Моля, настанете се удобно — покани го Марк с хаплива ирония.

— Благодаря. — Мъжът сгъна дългото си тяло на един стол.

— Ти също можеш да седнеш, Антонио. Но първо затвори вратата.

Шанън затвори и седна на другия стол, като го премести така, че да гледа под ъгъл Макферсън. Беше съобразителен, може и да не бе познал обувките „Гучи“, но със сигурност бе забелязал оръжието.

— Добре, не съм от ФБР — призна си Макферсън непринудено. Марк забеляза, че той не изглежда притеснен, може би беше леко развеселен, но в никакъв случай притеснен. — Но аз наистина работя за федералното правителство и всичко друго, което казах на детектив Шанън, е истина. Той е изпратил запитване за допълнителна информация във връзка с убийството на Рик Медина в Мисисипи и това ме накара да мисля, че може да знае нещо за случая, което водещите разследването полицаи не ми казват. Рик бе мой приятел. Не съм тук официално, а лично. Ако имате някаква информация, свързана с убийството, ще ви бъда много благодарен, ако ми я кажете.

Докато преценяваше чутото, Марк взе една химикалка и я завъртя в ръката си. Ако този човек не се притесняваше, че се е представял за федерален агент, което бе престъпление и току-що бе потвърдил пред полицай, че го е направил, то той най-вероятно наистина работеше за федералното правителство и при това на пост, който му гарантира имунитет срещу съдебно преследване. Значи бе от Националната агенция за сигурност или от ЦРУ.

— От кое управление сте? — попита той, без да вдига поглед от химикалката си.

Мъжът почти изпсува и отново въздъхна.

— Нали знаете, че това обикновено не е тема на разговор.

— Предполагам, че не. Сателити или туршии?

— Вие двамата на английски ли си говорите? — обади се Шанън.

Макферсън му обясни:

— Той има предвид, че работя за НАС или ЦРУ. Националната агенция за сигурност разчита най-вече на информацията от сателитите и тем подобни неща. ЦРУ го наричат понякога фабрика за туршии. Като за провинциален полицай доста знае този детектив.

Марк изчака. Той нямаше какво да каже на Макферсън за убийството на приятеля му и наистина вярваше на твърдението, че Медина му е бил приятел. Но нещо го тормозеше, някаква несигурност или по-скоро напрежение, сякаш някакво парченце от пъзела аха-аха да намери мястото си само ако успее да го завърти в правилната посока.

— Медина от вашите хора ли беше?

— В известен смисъл. От време на време му възлагахме определени задачи. Но когато е бил убит, не е работел по нищо, свързано с нас.

— Във всички случаи бихте твърдели това. — Значи бе от ЦРУ, заключи Марк. Иначе не би си направил труда да подчертае, че убитият не е работел за тях в дадения момент, тъй като е бил убит на територията на Щатите.

— Разбира се. Но казвам истината. В неведение сме защо е бил в Мисисипи и какво е правел там. А Рик не бе просто приятел, той бе един от най-добрите ми приятели. — Очите на Макферсън потъмняха. — Направо не е за вярване, че някой случаен хулиган, който отчаяно се е нуждаел от пари за наркотици, може да го е изненадал и после да не е взел колата. Просто не е за вярване.

Така беше. Медина очевидно е бил много добър в работата си. Марк се замисли за това, което бе научил от военното досие на Декстър Уитлоу: Уитлоу е бил снайперист във Виетнам и очевидно е бил много добър като такъв.

— Вие — започна бавно Марк, като внимателно наблюдаваше изражението на Макферсън, — познавахте ли и Декстър Уитлоу?

Макферсън се стегна, а очите му станаха абсолютно неразгадаеми.

— Познавам го. Да не искате да кажете, че го подозирате в убийството на Медина?

— Не. Той е бил убит тук в същия ден като Рик Медина. Уитлоу е бил застрелян с пистолет двайсет и втори калибър. Медина и Уитлоу познавали ли са се?

— Да, всички бяхме във Виетнам по едно и също време. — Макферсън се облегна на неудобния стол и прехапа долната си устна, загледан с празен поглед в някаква точка на пода. — Значи и Декс е мъртъв. И Рик, и Декс. Убити в един и същи ден, с един и същи калибър оръжие.

— С това случайните съвпадения май стават прекалено много — отбеляза Марк. — Двамата се познават, убити са в един и същи ден, съвсем близо един от друг и с двайсет и втори калибър. Дали във Виетнам са действали, да кажем, по сходни мисии? И кой би желал и двамата да са мъртви?

— Това е интересен въпрос. — Макферсън пак прехапа устната си. — И аз бих искал да знам отговора на този въпрос. Но да, в известен смисъл, са изпълнявали сходни задачи. И двамата бяха адски добри в това, което правеха.

— Мистър Уитлоу е живеел на улицата, но не е бил скитник. Беше здрав, очевидно се е хранел добре, не е вземал наркотици, нито е пиел. Следователно е имал някакви доходи, чийто източник ние не можахме да открием. Дали мистър Медина не е дошъл тук, на юг, за да се срещне с него, и ако е било така — защо?

— Никой не знае какво е правел Рик тук. Казал, че е по личен въпрос.

— Значи продължаваме да не знаем нищо. Можем да сравним информацията си, да проверим дали са били убити с едно и също оръжие, но освен ако не премълчавате нещо, май сме стигнали до задънена улица.

— Де да знаех още нещо — изрече Макферсън. — Каквото и да е. Защото това ми намирисва на нещо много лошо, но не мога да разбера какво.

 

 

Чу се нещо приглушено, нещо като прошумоляване. Карън спря и наведе глава настрани в очакване странният звук да се повтори. Беше в спалнята и късаше пожълтелите листа от фикуса, който се издигаше пред прозореца.

Ето пак. Шумолене, като от плат. И този път от друга посока.

В апартамента й имаше някой.

Косата й настръхна, обзе я пристъп на неописуем ужас, сърцето й сякаш спря да бие. Не помръдна, не можеше да помръдне.

Вратата на спалнята беше отворена. Карън остана зад нея, невидима отвън, но ако някой влезеше в стаята, щеше да я забележи веднага. Бе като в капан до стената. Единственият изход от стаята бе през вратата. Апартаментът й бе на втория етаж, така че не можеше да скочи от прозореца. Не би могла да го направи, без да се нарани сериозно.

Непознатият дойде до вратата на спалнята. Карън не можеше да го види, видя само бледата сянка, която падна на пода. Ако не гледаше в тази посока, изобщо не би го забелязала. Карън притаи дъх, за да не чуе уплашеното й дишане. Не можеше да се помръдне от мястото си, дори не би могла да изпищи.

Той не влезе в стаята. Остана за момент на прага, огледа стаята и тръгна към кухнята, като се движеше много по-шумно, сякаш бе решил, че вече няма нужда да пази тишина.

Ушите й забучаха и цялата стая се завъртя. Карън си пое дълбоко дъх, опитвайки се да не изпусне никакъв звук. Какво правеше този човек тук? Защо бе започнал да вдига шум?

Карън се взря в грижливо оправеното си легло и изведнъж осъзна ситуацията — той бе решил, че апартаментът е празен. Завесите бяха дръпнати, тъй като тя още не се бе приготвила да си ляга, и стаята бе обляна в слънчева светлина. Никъде в апартамента нямаше светнали лампи. Телевизорът не работеше, беше погледала малко от сутрешните програми, но те бяха толкова еднообразни, че Карън го бе изключила почти веднага. Докато късаше листата, не бе вдигала никакъв шум. Съвсем непреднамерено апартаментът изглеждаше празен.

Карън го чу как систематично отваря и затваря чекмеджетата в кухнята, отвори дори хладилника — божичко, гладен ли беше? Трябва да напусне апартамента, това бе обичайният съвет на специалистите. Не се противопоставяй на престъпник, влязъл с взлом в дома ти, просто излез, ако можеш, и извикай полиция, когато вече си в безопасност. Но от половината кухня чудесно се виждаше целият хол и ако тя тръгнеше към вратата, а той бе в тази част на кухнята, щеше да я забележи веднага. Ами ако бе въоръжен? Би могъл да я застреля на място.

Изведнъж се почувства спокойна, или поне малко по-спокойна. Независимо дали той бе въоръжен или не, тя имаше по-големи шансове да се измъкне невредима, ако успееше да излезе от апартамента. Тръгна към вратата на спалнята, без да издава никакъв шум с босите си крака по килима. Точно когато стигна до вратата, чу, че стъпките му се приближават към трапезарията. Замръзна на място точно преди да е направила крачката, с която щеше да влезе в полезрението му. Пак я обзе ужас и сърцето й спря да бие. Ако той дойдеше в дневната?

Но тя чу как един стол изскърца по плочките в кухнята. Карън сбърчи вежди в недоумение. По звуците й се стори, че той преобръща столовете с краката нагоре.

Това вече със сигурност не бе нормално поведение на крадец. Те обикновено търсят ценности, вземат телевизора и стереоуредбата, ако не са много обемисти, и бързат да се измъкнат. А той още не бе дошъл в спалнята, където жените обикновено държат бижутата и ценните си дреболии.

Карън направи още една крачка напред, без да преминава рамката на вратата, и надникна леко. Видя краката на един преобърнат стол. Мъжът наистина правеше точно това.

Той търсеше нещо… нещо конкретно.

Според съветите за самоотбрана най-доброто бе да напусне апартамента и да извика помощ. Тя погледна към телефона до леглото. В апартамента бе съвсем тихо, единственият звук, освен шума, който мъжът вдигаше, беше бученето на хладилника. Ако се обадеше на 911, трябваше да шепти, но пак не беше сигурно, че той няма да я чуе. Дали щяха да изпратят някой да провери, ако не кажеше нищо? Дали от 911 можеха да определят от кой апартамент в сградата е дошло обаждането?

Всъщност това нямаше значение, стига да дойдеха с включени сирени.

По дяволите, по дяволите, този мъж претърсваше апартамента й. Ужасът изведнъж я напусна, заместен от прилив на други емоции. Тя се почувства възмутена, бясна. Този човек ровеше във вещите й, смущаваше и без това несигурното й чувство за дом, което тя тъкмо бе започнала да си създава. Това бе единственият дом, който Карън имаше сега — къщата, която тя винаги бе възприемала като свой дом, се бе превърнала в купчина опожарени руини. Не, тя нямаше да изостави дома си в ръцете на този негодник.

Карън пристъпи назад. Бавно, съвсем бавно и внимателно, точно така, както баща й я бе учил, тя се насочи към телефона. Без да се обръща с гръб към вратата, внимателно вдигна слушалката и я пъхна под възглавницата, за да не се чуе звукът от набирането. После набра 911, примигвайки при всяко леко щракване на бутоните.

Оръжие. Трябваше й някакво оръжие. Но тя не притежаваше пистолет, а ножовете бяха в кухнята. Когато той приключеше с останалите стаи, щеше да дойде в спалнята, щеше да види слушалката на телефона под възглавницата и да познае, че някой се крие. Така щеше да се загуби елементът на изненада, която бе единственото й преимущество. Значи трябваше да намери някакво оръжие преди това.

В спалнята нямаше нищо, което да може да използва. Забеляза чантата си, която беше на стола в ъгъла — още нещо, което би могло да издаде присъствието й, ако той я забележеше.

Карън трескаво се опита да си спомни какво има в банята. Самобръсначката с подменяемо ножче нямаше да го накара да избяга ужасен, освен ако не изпитваше фобия от бръснене. А и с тези ножчета можеше само леко да го пореже. В банята имаше парфюм, лак за коса… Лак за коса! Точно това й трябваше. Щеше да се наложи да го изчака да се доближи, но какво да се прави, като няма пистолет. Дори и с нож в ръка, пак й трябваше близка дистанция.

Вратата на банята бе само открехната. Карън тръгна бавно към нея, като внимаваше да не закачи нещо. Сърцето й биеше толкова силно, че тя усещаше пулса си даже в пръстите си, но все пак сега бе по-спокойна и уверена.

Спомни си, че пантите на вратата скърцат при всяко движение. Не трябваше да докосва вратата.

Краката й сякаш бяха залепнали за килима. Разстоянието до банята бе само няколко стъпки, но на Карън й се стори като метри. Сега бе точно с лице към вратата на спалнята и мъжът щеше веднага да я види, ако дойдеше да претърсва дневната. Още колко можеше да се бави в кухнята? Колко места имаше в кухнята за претърсване? Вече бе погледнал в шкафчетата и чекмеджетата, в хладилника, под масата и столовете. Единственото място, което можеше да го задържи още малко, бе един малък килер вдясно от вратата. Ако той действа методично, това бе следващото място, където ще претърси.

Моля те, Господи, нека той да продължи с килера, замоли се Карън.

Вратата на кухнята не бе толкова широко открехната, колкото се бе надявала. Карън погледна тесния процеп. Изглеждаше прекалено тесен, само дете би могло да мине, а тя не бе дете. Може би щеше да успее. Може би.

Измисли резервен план — просто за всеки случай.

Мъжът в кухнята започна да поставя столовете по местата им. Бе добър професионалист, щом не искаше да се разбере, че е влизал в апартамента. Тази подреденост обаче й даде няколко секунди.

Карън си пое на няколко пъти дъх, без да издава звук, и си представи какво трябва да направи. Лакът за коса бе вляво от огледалото. Хавлиената кърпа бе вдясно. Грабва кърпата с дясната си ръка и лака — с лявата, после увива хавлията около лака, за да не се чуе шумът от отварянето на капачката. Защо не бе по-небрежна и не бе оставила лака незатворен. Но тя никога не го правеше, никога не изхвърляше капачката, преди лакът да е свършил.

Издиша, така че гръдният й кош да заема възможно най-малко място, и глътна корема си. Притисна гръб към рамката на вратата толкова силно, че ръбът я одра, и се плъзна странично.

Гърдите й докоснаха леко вратата и пантите изскърцаха само за миг.

Не спря. Да спре на едно място сега би било най-опасно, ако той бе чул издайническото скърцане. Карън се пъхна в малката, тъмна баня и грабна хавлиената кърпа и лака за коса, така както бе планирала. Не се блъсна в нищо, движеше се гладко и безшумно. Омота хавлията около лака и издърпа капачката. И от това се чу лек звук, но много по-тих от изскърцването на пантите.

Карън се извърна и застана с лице към вратата, така, че да не може да се види през процепа. Бързо хвърли поглед назад, за да се увери, че огледалото не се вижда от този ъгъл. Отвън можеше да се види само душ кабината.

Зачака, стиснала лака в лявата си ръка, с пръст върху бутона за спрея. Чувстваше се като в капан и това я притесняваше, но след изскърцването на пантите не смееше да се върне в спалнята. Вече знаеше, че мъжът може да се движи съвсем тихо, може би дори вече стоеше от другата страна на вратата и си играеше с нея на котка и мишка, изчаквайки я да излезе.

Отново настръхна. Почти усещаше търпеливото му злонамерено присъствие.

Но и тя знаеше да чака. Този, който мръдне пръв — губи, беше казвал баща й. Как можеше да си спомня всичко това? Тогава тя бе още дете, а той — плашещ непознат, въпреки че й бе баща. Той й говореше, показваше й какво прави добрият снайперист и тя го слушаше. Сега нямаше пистолет в ръката си, а само лак за коса, но увереността какво трябва да направи бе благодарение на това, на което баща й я бе учил, и може би сега то щеше да й спаси живота.

Не се чуваше никакъв звук откъм дневната и кухнята. Ако той не бе чул изскърцването, щеше да продължи с ровенето, без да пази тишина, движейки се нормално. А в апартамента цареше тишина, значи я бе чул.

Карън се отдръпна леко назад. Ако той отвореше вратата рязко, щеше да я удари. Загубвайки равновесие, тя нямаше да може да изпълни плана си. Безшумно се приближи към шкафчето пред огледалото, надявайки се така разстоянието да е достатъчно. Вдигна спрея и зачака. Тя имаше лекото преимущество да е сигурна, че той е там. Мъжът само подозираше присъствието й, но не бе сигурен, освен ако не бе видял чантата или телефона под възглавницата. О, боже!

Представи си какво ще направиш, бе й казал Декстър. Бъди готова да го направиш без предупреждение. Не се колебай или с теб е свършено.

Карън не искаше да умре. Искаше да живее още дълго-дълго време.

Вратата рязко се отвори навътре. Карън веднага протегна ръка и започна да пръска към главата на заплашителния силует, който се очерта пред нея.

— Ааах! — Той се олюля назад и вдигна ръце към очите си. В едната си ръка държеше пистолет.

Карън го блъсна с всичка сила, така че той политна назад и се просна на леглото. Посегна да я сграбчи, успя да докопа халата й и го дръпна към себе си. Карън изпищя, надявайки се звукът да се чуе през възглавницата, ако операторът от 911 още е на линия. Мъжът се завъртя настрани и я събори до себе си. Карън видя изкривеното му от гняв лице, зачервените му и сълзящи очи и отново натисна спрея. Не уцели очите му, а носа и той се задави и закашля. Пак го напръска, започна да рита яростно, да се извива и да го удря в лицето с десния си юмрук. Кракът й ритна лампата и я събори от нощното шкафче, от което керамичната й основа се пръсна на парчета.

— Кучка! — изрева той и замахна с юмрука си, въпреки че още бе заслепен от лака. Уцели скулата й. От удара главата й отскочи назад към матрака и погледът й се премрежи. Не усещаше болка, а само поразяващата сила на удара му. Карън го удари в носа с лака. Кръвта потече по леглото й, като опръска и самата нея. Успя да се изправи на крака, ритна мъжа в стомаха и още веднъж по-ниско, почти в слабините, от което онзи се сви от болка. В същия момент той натисна спусъка, бесен, псуващ яростно, но все още не виждаше почти нищо и куршумът се заби в стената над главата на Карън, а в стаята се посипа разтрошена мазилка.

Килимът ожули коленете й, докато тя лазеше към вратата. Щом я стигна, тя се изправи на крака, задъхана, със замъглен поглед, и хукна към външната врата. Още един изстрел улучи стената.

Карън отвори вратата. Мъжът също бе станал и с олюляване излезе от спалнята. Докато се опитваше да изтрие очи с ръкава си, пак вдигна ръка и стреля. Карън се хвърли на пода в коридора и се претърколи настрани. Куршумът попадна във вратата. Тя скочи на крака и се запрепъва по стъпалата, където се сблъска с двама полицаи, които се качваха нагоре с извадени пистолети и побелели лица.

Карън се олюля и седна на стъпалата, забелязвайки в дъното на коридора ужасеното лице на единия от съседите си на етажа.

— Скрий се! — извика тя без дъх.

Като чу гласа й, крадецът се появи, залитайки отвътре, протегнал ръце напред и стиснал пистолета си с две ръце. Двамата полицаи реагираха моментално и изстрелите им прозвучаха почти едновременно. Мъжът политна назад към стената и за момент на лицето му се изписа изненада. Той погледна учудено червеното петно на гърдите си и примигна със зачервените си очи, опитвайки се да ги фокусира.

— Пусни пистолета! Веднага! — изкрещяха полицаите. Крадецът се разсмя. Смехът му прозвуча сякаш се давеше, но бе точно смях.

— Майната ви! — изкрещя той, вдигна пистолета си и го насочи към Карън. Натисна спусъка точно в момента, в който стреляха и полицаите.