Линда Хауърд
Убий и кажи (3)

Трета глава

5 август,

Ню Орлиънс, Луизиана

Беше почти полунощ. Някой го следеше. Отново. Декстър Уитлоу извърна глава само колкото да долови някакво движение с периферното си зрение. Възбудата потече във вените му и той почти се усмихна. Нищо не можеше да се сравни с усещането от лова, дори и когато той самият бе плячката. Преследваха го от почти шест месеца и той с удоволствие използваше старите си умения, за да им се измъква. Доста ги бе поизпотил с преследването, придвижваше се на зигзаг напред-назад из страната, като се появяваше само за малко в някой голям град, колкото отново да се обади по телефона. Не бе очаквал да е лесно и не бе разочарован, но познаваше добре своя човек.

След като първоначалното „Върви по дяволите!“ бе прозвучало в ушите му, Декстър бе подхванал играта на котка и мишка. Изнудването може да бъде не по-малко брутално от ампутация или по-деликатно от улов на пъстърва с тънка корда. Първо бе предоставил доказателствата си — само малка част от тях, само загатване за това, което може да излезе наяве, ако не се изпълнят определени условия.

Както бе очаквал, гълъбчето бе побесняло. Вместо да се изплаши, бе свикал всичките си кучета и ги бе насъскал срещу Декстър. Всеки на негово място досега би умрял, но Декстър бе прекарал три години във Виетнам, лазейки по корем, и се бе научил на търпение и стратегия, а и знаеше как да се скрие така, че нищо неподозиращите хрътки да минават точно под носа му, без да го разпознаят. Точно като във Виетнам.

Декстър си прекарваше страхотно. Не се бе чувствал толкова развълнуван и жив, откакто бе погледнал в оптическия си мерник, бе видял руснака, който се целеше в него, и бе осъзнал, че само частица от секундата ще определи кой от двамата ще оцелее.

Копоят, който го следеше сега, бе по-добър от останалите. Не по-добър от стария Декс, но достатъчно, за да се усети тръпката, помисли си въодушевено той. По дяволите, той дори го познаваше, освен ако не бе сгрешил в предположението си — човекът, който сега го преследваше, бе самият Рик Медина, един от най-добрите агенти за специални поръчки на ЦРУ преди двайсет и пет години в онези зелени ловни полета. Онова бе друго време и друг свят, а ето ги сега двамата, същите стари играчи и същата стара игра на криеница.

Декстър потъна в сенките и замръзна на едно място, изчаквайки преследвачът му да направи следващата си стъпка. Някой по-непредпазлив човек първо би стрелял и след това би проверил самоличността на убития, но този тук не бе глупак. Ако Декстър не знаеше, че го следят, едно прибързано убийство по погрешка би изпратило истинския преследван вдън земя и биха минали седмици, преди отново да го открият. А не можеше да се пренебрегне и фактът за нежеланото внимание от страна на ченгетата. Вярно, че те в повечето случаи не се вълнуваха кой знае колко от неочакваната кончина на някой скитник, дори и тя да е причинена от куршум в мозъка. Но човек никога не знае, може да не са претоварени точно този ден и да си търсят някакво развлечение или пък на местопрестъплението да цъфне някой телевизионен екип и заради прожекторите полицаите да се юрнат да разследват, колкото и да ги мързи.

Декстър чакаше. Бавно, с недоловими движения той намаза лицето и ръцете си с кал, за да не се открояват като бледи петна. После сведе глава и остана неподвижен, уверен, че е практически невидим за всеки, който би се втренчил в сенчестата алея.

След няколко минути се вслуша в шума на стъпките, които приближаваха. Вероятно бе ловецът или някой скитник. Декстър не помръдна. Стъпките спряха. Декстър си представи какво би видял някой, взрял се в алеята: разпилени боклуци, счупени бутилки, воняща купчина, недостатъчно голяма, за да прикрие човек. Само дето го прикриваше. По-рано през деня бе валяло и сега по улицата проблясваха локви. Всички празни кашони, които се намираха по алеята преди няколко часа, сега бяха прибрани, за да осигурят нечий подслон от дъжда. За един обикновен ловец алеята би изглеждала празна и необещаваща, но Медина не бе обикновен ловец. Той се бе обучавал във Виетнам и знаеше как да чака търпеливо, докато жертвата направи грешка. Е, в този случай, помисли си доволно Декстър, щеше да му се наложи да чака дълго. Декстър Уитлоу не допускаше грешки, поне не такива. Може да бе съсипал всичко в живота си, но си бе останал първокласен ловец. Продължи да чака дълго след като шумът от леко провлачените стъпки се отдалечи. След известно време търпението му бе възнаградено — същият шум от стъпки се приближи и ловецът пак спря до алеята. Сравняваше как бе изглеждала преди с това как изглеждаше сега. Нищо не се бе променило. Успокоен, че жертвата му не е там, той тръгна пак със същата леко тътреща се походка, защото добрият ловец никога не изоставя маскировката си.

Заблуждаващата походка би могла да има успех, ако Декстър вече не бе виждал Медина да се влачи по същия пиянски начин преди много години във Виетнам, когато се опитваше да подмами двама нахални младежи да излязат от кръчмата и да премерят силите си с него. Сайгонските момчета бяха сигурни, че онзи янки е пиян до козирката и не може да им направи нищо. Двамата се бяха специализирали в това да напиват американски войници и после да ги пребиват жестоко и да обират всичките им пари. Предната седмица един американски войник бе умрял от вътрешните наранявания, получени при побоя, и определен кръг хора сред американците бе започнал щателно издирване на двамата сайгонци.

Тъй като Рик Медина бе човекът, който ги откри и идентифицира, на него се падна честта да се разправи с тях. Два точни изстрела в главите биха свършили чудесна работа, но Медина бе пожелал първо да си поиграе.

Медина бе типичен американец, спретнат, симпатичен и слаб, с късо подстригана кестенява коса и идеално изгладен костюм, с който не се разделяше въпреки жегата. Беше интелигентен и дружелюбен, поне през повечето време. Когато нещо го вбесеше или когато изпълняваше задача, дружелюбието му изчезваше и в хладните му сини очи проблясваше жестокостта на убиец. Медина бе подмамил двете момчета в една тъмна алея навън. Те дори не опитаха да се прикрият, че го следят — толкова уверени бяха в безпомощността му. Нахвърлиха се отгоре му като хрътки на заек, но в последния момент заекът се бе извърнал рязко и всички следи от опиянението му бяха изчезнали. Ножът в ръката му бе с тъмно матово острие, така че да не отразява светлината. Двете виетнамски момчета май така и не го видяха. Изведнъж усетиха изгаряща болка в телата си. Ръцете на Медина не спираха, правейки разрез след разрез, като оставяха кървави дири, но първоначално не достатъчно дълбоки, за да са смъртоносни. Медина ги бе накълцал двамата, като през цялото време им шепнеше нещо на собствения им език, така че те да не се съмняват какво им се случва и защо. Опитаха се да избягат, но откриха, че алеята е блокирана от неколцина американци с безизразни лица, всичките стиснали пистолети. Попаднали в капан, обзети от истерия, виетнамците се опитаха да се бият с Медина. Голяма грешка.

Рик Медина бе като автомат онази нощ. Режеше с механична прецизност, ножът му се стрелкаше в тъмнината и с всяко ново движение някоя част се отделяше от телата на жертвите му — ухо, пръст, нос. Двамата виетнамци не спряха да пищят оглушително, докато не ги довърши. Преряза гърлата им с по един умел замах и най-после пусна нещастниците на земята. Прескочи труповете и се присъедини към мълчаливата групичка в края на алеята с безизразно и спокойно лице.

Медина си бе тръгнал сам, бе отказал предложението да отиде да пийне с цялата компания и когато се появи на следващия ден, си бе отново старият дружелюбен Медина — убийствата бяха останали някъде зад гърба му.

Точно това бе необикновеното в Медина, помисли си Декстър. Можеше да бъде безсърдечен убиец, когато обстоятелствата го налагаха, но не би убил никога без причина. Колкото и брутална да бе екзекуцията на двамата виетнамци, тя бе точно това: екзекуция. Един урок, който трябваше да бъде предаден. След тази случка младите американски войници се радваха на по-голяма безопасност, когато обикаляха сайгонските барове и публични домове. Медина знаеше, че сам ще заплати цената за двете убийства, но бе приел това.

Каквато и линия да съществуваше в душата на Медина, той никога не я пресичаше. Всичките му убийства бяха в името на една определена цел. Декстър се замисли и осъзна, че уважава Рик Медина повече от всеки друг човек на света. Медина се придържаше към един свой морален кодекс, на който самият Декстър не бе останал верен — бе прекарал живота си, заплащайки цената за тази грешка.

Ако някой бе способен да го залови, то това бе Медина.

Така играта ставаше още по-интересна.

Декстър най-после се изправи. Хвърли поглед към осеяното със звезди небе и разбра, че са минали около два часа.

Време бе да се отърве от маскировката на скитник. Тя бе вършила работа доста дълго, но сега Медина бе подушил следата. Улиците и кухните за бездомни щяха да са първото място, където той щеше да го потърси, така че Декстър щеше да се постарае да не се появява там. Това не бе никак добре, скитниците можеха да си остават анонимни по начин, недостижим за останалите слоеве в обществото просто защото всички избягваха да ги поглеждат. Ченгетата също не си губеха времето с тях и, от своя страна, скитниците не обичаха да им разказват каквото и да било. Е, имаше и други маскировки, които можеха да му свършат почти същата работа. Номерът бе да се слее с общата маса, каквато и да бе тя.

Ню Орлиънс предлагаше най-различни възможности. Декстър прецени внимателно няколко от тях и тръгна по един заобиколен маршрут към френския квартал в центъра. Там винаги бе оживено, независимо от часа. След като прекоси напред-назад една и съща улица няколко пъти, за да се увери, че зад гърба му няма никой, той най-после достигна до периферията на френския квартал. През цялото време бе нащрек, готов да реагира и при най-малък признак, че някой го следи, но не забеляза нищо подозрително.

Тръгна право към Бърбън Стрийт, където бе пълно с туристи. Те се разхождаха по неравния паваж, току-що излезли от някой ресторант или бар и тръгнали към следващото забавление. Едни бяха очевидно пияни, други продължаваха да стискат пластмасови чаши с бира. Имаше някои отрупани с евтини бижута или карнавални маски, въпреки че най-скорошният карнавал бе след месеци.

Светлините на заведенията осветяваха мократа улица, от отворените врати на баровете се лееше джаз, който се сблъскваше с по-танцувалните мелодии от стриптийз клубовете, където отегчени танцьори — и жени, и мъже, кълчеха бедра и се въртяха около пилоните, опитвайки се да изглеждат секси.

Една групичка наблизо избухна в смях — трима представителни млади мъже, хванали под ръка три бляскави млади жени, облечени в елегантни рокли. Докато Декстър ги наблюдаваше, един забързан мъж подмина групичката и бързо сви в една от пресечките с портфейла на единия от мъжете. Никой от туристите не забеляза, че нещо се е случило. Те не забелязваха нищо, освен самите себе си. Декстър потрепери въпреки жегата на лятната нощ. Откакто се бе върнал от Виетнам, се чувстваше откъснат от света, но сега изведнъж усети, че е още по-далеч от всичко наоколо, чувстваше се сякаш никой не би го чул или забелязал, дори и да започнеше да вика с пълно гърло.

Това бе странно чувство и той отново потрепери. Вървеше по улицата, хвърляше по един бърз поглед през отворените врати на заведенията, чуваше музиката и смеха, които отекваха в далечината, и трополенето на конски подкови по паветата — в Ню Орлиънс все още имаше полицаи на коне. Декстър забърза, търсейки някоя тъмна пресечка, в която да се скрие за момент, за да се пребори с настроението, което го бе обзело. Но това бе френският квартал и малките пресечки водеха към дворовете на големи старинни къщи или към някой ресторант. И в двата случая не можеше да се скрие там.

Спомни си, че не е дошъл в центъра, за да се крие, беше избрал тази улица точно защото бе оживена и можеше да се слее с тълпите туристи. Само трябваше да прогони странното чувство, което го тормозеше, и да продължи постарому. Можеше изобщо да напусне Ню Орлиънс сега, когато Медина бе попаднал по следите му.

Медина. Декстър се замисли отново и осъзна какво го тревожеше. Медина не изпълняваше поръчките на когото и да било. Той имаше принципи. С годините наистина ставаха разни неща и хората се променяха, но Медина не би могъл да се превърне в наемен убиец, каквито и промени да бяха станали в живота му.

Това означаваше, че има три възможности. Първо: излъгали са самия Медина. Това бе най-лесното обяснение, но най-малко вероятното заради личността на Медина. Той не би допуснал някой да го мами и използва — ако откриеше това, той би си отмъстил без колебание.

Второ: Медина го търси, но нает от друг, неизвестен на Декстър човек. Може би тайната не бе така добре опазена, както бе предполагал той. Само Господ знаеше какво би могло да се постигне с разкриването й. Тази възможност бе доста отвлечена, но както някой бе казал, дори и параноиците имат врагове.

Трето: Медина бе тук по съвсем друга причина. Било е чиста случайност Декстър да го види и познае.

Да, възможно беше.

Декстър достигна до „Света Ана“ и зави по нея, без да погледне към витрината на един магазин за вуду сувенири, покрай който мина. Това бяха някакви шантави гадости и само те му липсваха сега. Може би не трябваше да тръгва по друга улица — „Света Ана“ бе почти безлюдна.

В този момент Медина се появи точно пред него, вдигнал пистолет 22-ри калибър със заглушител.

Декстър спря и се взря в спокойните му сини очи. Неговият собствен пистолет бе пъхнат в колана на кръста му и той знаеше, че няма никакъв шанс да успее да го измъкне. Смъртта се взря в него и в този момент Декстър си помисли за Жанет. Видя милото й лице, спомни си как силно го прегръщаше последния път, когато я бе видял, и сломен, си даде сметка колко много го бе обичала.

Погледна зад гърба на Медина и осъзна как е било организирано всичко. Имаше четвърти сценарий, за който не се бе сетил.

— Внима… — извика той, но пръстът на Медина вече бе натиснал спусъка и куршумът се заби в челото му, прекъсвайки всяка мисъл и говор.

Рик Медина се извъртя рязко и коленичи, предупреден от последните думи на Декстър Уитлоу. Той бе силен и движенията му имаха грацията на балетист, но бе на петдесет и шест години и рефлексите му вече бяха позабавени. Успя да стреля веднъж, преди два куршума да го уцелят в гърдите и да го съборят на земята. Той падна на тротоара и очите му останаха втренчени в трите фигури, които се надвесиха над него. „Използвали са ме — помисли си той яростно. — Излъгали са ме и са ме използвали.“ Усети нов пристъп на ярост, после престана да чувства каквото и да било.

Една кола спря до тротоара и багажникът й се отвори. Тримата мъже бързо вдигнаха тялото на Медина и го напъхаха в багажника. Прибраха и пистолета му. Единият провери дали има нещо в джобовете на Декстър Уитлоу и поклати глава към другите двама. После всички се качиха на колата и бавно потеглиха тъкмо когато един мъж и една жена се появиха иззад ъгъла и тръгнаха към трупа на Декстър Уитлоу.

Двамата забелязаха мъжа на тротоара и жената дръпна съпруга си.

— Хайде да не минаваме покрай този пияница — каза тя.

Мъжът, който сам бе пийнал няколко коктейла, се съгласи и двамата пресякоха улицата.

След двайсетина секунди четири млади жени, олюляващи се на високите си токчета и стиснали здраво чантичките си, се появиха развеселени откъм Бърбън Стрийт, кикотейки се заради мъжкия стриптийз, който бяха гледали допреди малко. Кикотът им спря веднага щом видяха, че мъжът, който лежеше на тротоара, имаше дупка в челото.

Оглушителните им писъци накараха музиката и смехът наоколо да секнат. Хората се обърнаха да видят какво става. Няколко мъже се втурнаха да бягат, решили, че жените са нападнати. Заприиждаха още хора и това привлече вниманието на двойка патрулиращи полицаи на коне.

Ако Декстър Уитлоу бе жив, той щеше да им каже, че двайсетина секунди са цяла вечност, когато става нещо подобно. Свидетелите изчезват, уликите се губят и времето светкавично изтрива неволните следи, оставени от някого.