Линда Хауърд
Убий и кажи (8)

Осма глава

Карън спа толкова дълбоко, че когато се събуди на следващата сутрин, се чувстваше замаяна и със забавени реакции. Очите й бяха подути и възглавницата й беше мокра. Тя смътно си спомни, че бе плакала през нощта, когато чувството за отчаяние и безизходица бе надвивало съня й.

Най-накрая се надигна от леглото и се протегна, усещайки как всеки мускул се разтяга и макар и неохотно се събужда. Дръпна завесите и се взря в ослепително яркия ден. Вече се усещаше как жегата напира от другата страна на прозореца. Слава богу, климатикът в хотела работеше. Карън се завлече до банята, надявайки се, че един хладен душ ще я освежи и ще я изкара от вцепенението.

Тъкмо бе изсушила косата си със сешоара, когато чу звъна на телефона. Бързо облече халата си и се втурна към спалнята.

— Ало?

— Добро утро. — Топлият плътен глас в ухото й не можеше да бъде сбъркан. — Надявам се, че не съм ви събудил.

— Добро утро, инспекторе. Не, вече съм будна. Тъкмо си взех душ. — Карън извърна глава и погледна към електронния часовник на нощното шкафче. Примигна веднъж, но червените светещи цифри си останаха същите: десет и двайсет и три. — Не мога да повярвам, че съм спала до толкова късно — изрече тя недоумяващо. — Наистина ли е почти десет и половина?

Той се засмя и смехът му прозвуча толкова топло, че Карън усети как нещо вътре в нея започва да се разтапя…

— Да, мадам. Бяхте толкова изморена вчера, че си помислих, че сигурно ще спите до късно, и изчаках с обаждането си. Трябва да ви предам вещите на баща ви, ако сте готова за това днес. Може и да се изчака, разбира се.

Можеше да се изчака до утре, имаше предвид той, но тя бе насрочила за утре погребението и не мислеше, че може да понесе и двете изпитания в един и същ ден.

— Не, ще дойда при вас веднага след закуска.

— Ако ми се наложи да изляза, ще ви се обадя, за да си спестите идването дотук.

— Добре — съгласи се тя. Завърши разговора, после се обади на рум сървиса и си поръча закуска, опитвайки се да избута неприятното чувство, което бе започнало да се връща в стомаха й. Вещите на Декстър сигурно бяха някакви парцаливи дрехи, износени обувки, вероятно с дупки по тях. Не можеше да понесе мисълта за него, облечен в такива дрехи и без подслон над главата си. Винаги си бе представяла, че води безгрижен живот, неограничаван от жена и дъщеря. Никога не си бе мислила, че може да няма какво да яде и къде да спи.

Болеше я от това. Той би могъл да живее нормално при семейството си, а ги бе изоставил в полза на… мизерията. Да е без дом, без работа, да спи в празни кашони и да яде в благотворителните кухни за бедняци или да рови из кофите за боклук. Дали не си бе откраднал количка от някой супермаркет, за да съхранява вещите си в нея, както правеха много скитници. И той ги бе изоставил заради това?

Как може човек да направи подобно нещо? Не се ли е чувствал свързан с тях, отговорен за семейството си? Как бе могъл да нарани майка й по този начин и въпреки това да дръзва да се появява или да й се обажда, когато е в нужда? Какво толкова имаше в него, че Жанет го бе обичала до последния си дъх?

— О, мамо! — прошепна Карън, изпитвайки остра болка заради майка си, която бе страдала най-много от това положение. Карън поне никога не бе опознала баща си добре и бе страдала не толкова заради себе си, колкото от състрадание към майка си. Сега бе благодарна, че на Жанет не й се бе наложило да види онази видеокасета и да получи окаяно малкото вещи на баща й.

Карън тъкмо се облече, възможно най-леко, с копринена рокля без ръкави и сандали, когато пристигна рум сървисът. Бе позагубила апетит, но се насили да хапне. Кафето бе изгарящо горещо и ужасно силно. Карън отпи само една глътка и предпочете да го замени с чаша леденостудена вода. Може би ако се охладеше вътрешно, жегата нямаше да е толкова потискаща.

Поне на Декстър не му е било студено. Поне не бе умрял в някоя снежна виелица, с неговите пробити обувки, пъхнал вестници под ризата си, за да му топлят.

Стомахът й се преобърна и Карън се опита да прогони тази мисъл, но не можа да хапне повече. Бързо изми зъбите си, сложи си червило и прибра ключа за стаята във вътрешното отделение на чантата си.

— Е, готова съм — прошепна си тя и излезе.

Сутринта бе гореща, но свежа. Ню Орлиънс бе град на храната и хиляди ухания изпълваха въздуха: печени сладкиши, къкрещи ястия с много подправки, прясно смляно кафе от цикория. Ароматите бяха особено силни край известния с екзотичните си закуски ресторант „Бренънс“. Всичко бе толкова различно от това, с което бе свикнала в Кълъмбъс, сякаш бе попаднала в друга страна. Дори хората изглеждаха по-необичайно, по-набиващи се на очи и като тен на кожата, и като стил на обличане, почти като цигани. Карън дочуваше десетки различни акценти и езици около себе си, докато бързо си проправяше път през шляещите се туристи и тези, тръгнали да обикалят многобройните магазини. Видя на една витрина ярко украсени маски и разноцветни домина, на друга мерна огромен леопард, изрязан от един-единствен къс дърво.

Многоликата прелест на Ню Орлиънс започна да я завладява, карайки я да забави крачките си. Пот започна да се стича между гърдите й, показвайки й колко глупаво е да се бърза в такава горещина. Всичко щеше да изчака, нямаше да избяга, ако спре и погледне някоя витрина. Карън устоя на изкушението.

Осми участък вече се виждаше в далечината вдясно и величествената сграда сякаш я теглеше с обещанието за прохлада. Бе видяла още няколко такива обществени сгради, когато детектив Частън я бе завел до моргата. Но сградата на Осми участък бе като самия Ню Орлиънс: изкусителна, изискано стара и достолепна, мързеливо греховна. Какво ли знаеха тези стари стени? Какви скандали и убийства са били разкрити под този покрив, какви фатални любовни връзки са се разгаряли там? Човек обикновено не свързваше полицейски участък с любовни връзки, но това бе Ню Орлиънс, това бе старият френски квартал и всичко бе възможно.

Сега друг полицай седеше зад бюрото в огромната приемна, където вентилаторите на тавана неуморно се бореха с тежкия въздух. Карън съобщи името си и получи разрешение да влезе. Тръгна по виещите се коридори, чийто стар под проскърцваше под стъпките й.

Когато стигна до малкия кабинет на детектив Частън, той говореше по телефона. Вдигна поглед, видя я изправена до вратата и й направи знак да влезе и да седне.

Сърцето й подскочи, после заби трескаво. Карън се отпусна на твърдия стол и намести чантата в скута си. На бюрото имаше една хартиена торба, обикновена хартиена торба, като от супермаркет, и Карън се опита да не я гледа. Вместо това впери очи в него, като отчаяно се опитваше да се концентрира върху разни дребни подробности като контраста между златния му часовник и загорялата кожа на китката му, късите косъмчета на ръката му, които се подаваха изпод навитите ръкави на ризата. Бе облечен с бяла риза без яка и черни панталони, прости, изчистени дрехи, с които приличаше повече на хореограф, отколкото на полицай, ако се изключеше пистолета отдясно на кръста му.

Карън се опитваше да не слуша разговора, но въпреки това долавяше нарастващото му нетърпение. Той започна да се мръщи, събирайки тъмните си вежди, после хвърли поглед към нея и рязко превключи на друг език, изливайки някакъв поток от думи на креолски френски, който тя бе доволна, че не разбира, защото звученето на псувните бе ясно доловимо, независимо от езика.

Най-накрая той изръмжа нещо и затръшна телефона. Сивите му очи се присвиха и той извъртя стола си с лице към нея.

— Надявам се, че не говорите френски.

— Не — увери го тя.

— Знам да псувам на френски. В повечето случаи това е достатъчно. — Той прокара пръсти през късо подстриганата си коса с рязък жест, от който пролича раздразнението му. Пое си дълбоко дъх и после издиша.

— Искате ли кафе или кола?

— Не, благодаря. — Тя се опита да се усмихне. — Току-що закусих, така че няма опасност да припадна в краката ви. Днес няма да е необходимо да ме наливате с кола.

— Нашето мото е „Служи и защитавай“. Поне така пишеше в длъжностната ми характеристика. — В очите му проблесна усмивка, която така и не обхвана цялото му лице, защото погледът му падна върху хартиената торба. — Обикновено не аз се занимавам с тези неща, но това, което ми казахте вчера, ме накара да си помисля, че… може да се окаже по-трудно за вас, отколкото предполагате.

Ужасът, който бе изпитала сутринта, сега се върна и тя усети как всичко в нея се е свило на топка. Ръцете й се вкопчиха в чантичката.

— В какъв смисъл? — Опитваше се да звучи спокойно, но това й костваше все повече усилия.

Той не отговори веднага, после стана от стола си, заобиколи бюрото и приседна на ръба му, точно както бе направил предния ден.

— Били сте много близка с майка си, нали?

Въпросът напълно я лиши от самообладанието й.

— Да, разбира се. Когато баща ми ни изостави, тя беше… съкрушена. Той бе напуснал армията, така че мама вече не получаваше част от заплатата му всеки месец. Трябваше да ме издържа, а нямаше някаква квалификация, така че приемаше всяка възможна работа: чистеше по къщите, гладеше, работеше като сервитьорка.

— А от това не се изкарват много пари — отбеляза той, без да откъсва очи от лицето й.

— Не. Тя работеше на две-три места едновременно, докато аз не пораснах достатъчно, за да мога да работя и също да изкарвам пари. В деня, в който ме назначиха в болницата, тя напусна работа. Беше работила до изнемога всичките тези години и сега бе дошъл моят ред да се грижа за нея.

Няколко минути той само я гледа мълчаливо, без изражението му да издава нищо.

— Малко хора биха разсъждавали по този начин — промълви той най-после.

— Значи на останалите нещо не им е наред — избухна Карън. Тя би направила всичко възможно, за да облекчи живота на майка си.

Той вдигна ръка, за да я накара да се успокои.

— Съгласен съм. Така е.

— Но защо питате всичко това? Какво общо има мама с получаването на вещите на покойния ми баща?

Той се поколеба.

— Баща ви е пазил нещо, което е било ценно за него. Би могъл да го продаде или заложи, но вместо това го е скрил в подгъва на панталона си.

Карън се взря в него озадачена, опитвайки се да си представи какво, за бога, би могло да бъде толкова важно за баща й, след като собствените му жена и дъщеря не са били.

Детектив Частън се протегна зад себе си и извади малък кафяв плик от хартиената торба, в която бяха дрехите на баща й. Отвори плика и изсипа съдържанието му в ръката си.

— Било е важно за него — повтори той тихо, наведе се към нея и разтвори юмрука си, за да види тя какво има в ръката му.

Карън се взря в златния пръстен, който лежеше в загрубялата длан на детектива. За момент не се досети какво представлява, после го позна и цялата се вцепени. Мислите й някак се отделиха от тялото й, сякаш реалността рязко се е променила. Венчалната му халка. Беше запазил венчалната си халка. Самото присъствие на тази простичка златна халка преобръщаше всичките й представи за баща й.

— Това не е честно — прошепна тя, като имаше предвид неочакваната сантименталност на баща си. Не искаше да го познава от тази му страна, не искаше да си мисли, че може би той е изпитвал съжаление и болка заради изгубените си мечти. Бе много по-лесно да си мисли за него като за безчувствен човек.

Но нищо никога не бе лесно. Нито смъртта, а още по-малко животът.

Частън не каза нищо, просто стоеше все така наведен, с пръстена. Какво би станало, ако тя бе отишла сама да получи вещите на баща си? Щяха да й дадат списък на вещите, който да подпише, и тя никога не би узнала, че баща й е пазил венчалната си халка, скрита в подгъва на панталона. Заетият съдебен лекар не би имал време за подобни обяснения, някой чиновник щеше да й предаде дрехите и тя никога не би узнала. Детектив Частън бе направил всичко това, без да влиза в задълженията му, точно както и предния ден бе направил всичко възможно, за да я улесни.

Тя видя как собствената й ръка се протяга, сякаш не бе нейната. Пръстите й трепереха. Докосна предпазливо пръстена, описа кръга му с върха на единия си пръст, после отново прибра ръка в скута си.

Детектив Частън взе ръката й в своята, нежно разтвори свитите й пръсти, пусна халката в дланта й и после внимателно сгъна пръстите й, за да я задържат. Халката бе топла, а дланта му — още повече.

— Той ви е обичал — каза Частън. — Не знам защо си е отишъл, но не е спрял да ви обича.

Карън не можеше да вдигне поглед към него. Вместо това се втренчи в ръцете му — силни и твърди, загорели от слънцето и много по-големи от нейните. Бе стиснал ръката й внимателно, осъзнавайки силата си, за да не я нарани, без да иска.

Тя отчаяно се бореше да възстанови самообладанието си, но близостта и загрижеността му я караха да се чувства слаба. Той сякаш също го осъзна, защото пусна ръката й, изправи се и се върна на стола зад бюрото си.

— Благодаря — промълви тя почти недоловимо. Почувства облекчение, че той вече не е толкова близо, и в същото време копнееше за подкрепата му.

— Няма нищо — отвърна кратко той.

— Останалото… са само дрехите му ли?

— Да. Има списък.

— Поне ще разбера какъв номер дрехи да му купя — каза тя, макар че се ужасяваше от мисълта да оглежда овехтелите дрехи, търсейки етикет. Всичко това й идваше твърде много и прекалено набързо.

Детектив Частън замълча за момент, загледан в лицето й, после каза тихо:

— Четиридесет и четвърти номер.

Тя преглътна и кимна, вперила поглед в ръцете си. Трябваше да го попита нещо, просто да е сигурна, и въпреки че отговорът нямаше да е лесен, тя знаеше, че детективът ще бъде честен.

— Инспекторе…

— Какво? — попита той внимателно, когато тя не продължи.

Тя вдигна глава и решително срещна погледа му.

— Вие… вие работите ли още по случая?

Той замълча за момент, после отговори:

— Не.

Карън се сви от болката, която я проряза, въпреки че точно това бе очаквала. Той отново се наведе, взе ръката й в своята и поглади кокалчетата на пръстите й с палеца си. Тя усети загрубялата кожа на ръката му и това простичко усещане за мъжката му сила й подейства стоплящо и успокоително.

— Съжалявам — промърмори той.

— Разбирам ви — каза тя с усилие. — Трябва да влагате усилията си там, където е най-необходимо. И в спешното отделение на болницата важи същият принцип.

— Реалността е жестока.

Съчувствието и честният отговор й помогнаха много повече, отколкото ако бе изрекъл няколко подходящи фрази и се бе опитал да я успокои с добронамерени лъжи. Тя стисна ръката му и стегна рамене.

— Днес трябва да свърша толкова много неща, така че няма да ви отнемам повече време. — Той се отдръпна назад, за да може тя да стане. — Благодаря — добави Карън и излезе.

 

 

Марк въздъхна, когато Карън излезе от стаята му бледа, но спокойна. Чувстваше се напрегнат. По дяволите, баща й бе убит и той не можеше да направи нищо, за да открие убиеца. Веднага щом трупът бе идентифициран, му бяха наредили да се насочи към по-важни случаи. Нямаше почти никаква вероятност да разкрият убиеца на някакъв бездомник, даже и да положеха всички усилия. Беше отчайващо ясно и безнадеждно.

Боже, как му се искаше да я прегърне, просто да я придърпа в прегръдката си, за да почувства тя, че не е сама в това изпитание. Но не го направи, защото би било прекалено рано и защото така би накърнил крехкото й спокойствие.

Сигурно бе такава — спокойна и отговорна още от дете, налагайки си да се държи като възрастна по време, когато би трябвало безгрижно да си играе на кукли и да скача на въже. Марк постоянно ставаше свидетел на подобни примери: когато в семейството имаше само един родител и детето виждаше усилията му, то се опитваше да замести липсващия родител, поемайки отговорности, които далеч надхвърлят възрастта му. Карън сигурно бе поела грижите за дома, за да има приготвена вечеря, когато майка й се е прибирала уморена след работа, и е правела всичко възможно, за да я облекчи.

Карън дори бе станала медицинска сестра, поемайки още по-голяма отговорност. Бе поела издръжката на майка си, за да си разменят ролите. Сигурно бе наричала майка си по име, а не „мамо“, поне от някой момент нататък, защото малкото момиченце бе станало майката, а майката бе започнала да разчита на нея. Бе очевидно, че е обожавала майка си и я е щадяла, доколкото може.

Тя бе прекарала живота си в грижи за другите и сега Марк искаше да се погрижи за нея, усещаше това като вътрешна необходимост, която го разтърсваше с яростната си настойчивост. По принцип се държеше грижовно към жените, с които имаше връзка, но никога не се бе чувствал по този начин. Нещо вътре в него се бе променило, бе се преобърнало и той не съжаляваше за промяната.

Дали тя изобщо осъзнаваше колко смела и силна е? Небрежната й забележка предния ден, че жените са ограничени, ако не искат да се обвързват с полицай заради опасността на професията му, бе прозвучала като шега, но тя наистина разсъждаваше по този начин. Карън Уитлоу не би се отдръпнала от страх, би отстоявала чувствата си и в добри, и в трудни моменти.

Във всичките си връзки досега Марк се бе стремил да държи работата си настрани. Бе неизбежно да го викат заради спешни случаи, но той не разказваше нищо за работата си. Винаги бе предпазвал приятелките си от жестокостта, на която ставаше свидетел, отчасти защото бе така настроен по природа, но и защото не мислеше, че те могат да разберат и приемат тези негови страни, които му помагаха да се занимава с професията си. Може би бе подценявал жените в живота си, но пък бе видял много връзки, които рухваха заради напрежението на професията, и не бе искал да рискува.

Но той знаеше, че Карън не би се огънала. Би стегнала рамене и би вирнала брадичката си, както я бе видял да прави вече няколко пъти, когато болката и стресът се опитваха да я сломят. Повечето хора биха рухнали под емоционалния товар, който тя носеше на плещите си, а тя се бе справила със ситуацията с твърдост и бе дала воля на сълзите си чак когато бе останала сама.

Той позна, че беше плакала, клепачите й бяха подути и той отново съжали, че не е бил до нея в този момент, за да я прегърне и утеши.