Линда Хауърд
Убий и кажи (12)

Дванадесета глава

Пациентът в стая 11-А бе оцелял след автомобилна катастрофа и в неколкочасовата операция, при която хирурзите се бяха борили за живота му, бе загубил жлъчката и единия си бъбрек. Лекарят, направил операцията, бе решил, че положението е достатъчно стабилизирано и пациентът, който вече можеше да се храни с лека храна и се радваше на нормално функциониране на единствения си бъбрек, бе преместен от реанимацията на етажа на хирургията. Но вечерта температурата му бе започнала да се повишава и той бе отказал всякаква храна.

Дежурният хирург бе успял да се скрие така, че никой да не може да го открие, и на всичко отгоре не отговаряше на повикванията по пейджъра. Карън остави съобщение за лекуващия лекар на мистър Гибънс и продължи да следи внимателно състоянието на пациента. Ако той развиваше следоперативна инфекция, колкото по-бързо успееха да я овладеят, толкова по-добре. Грижите за мистър Гибънс я отвличаха от собствените й мисли. Радваше се, че е отново на работа, в познатия свят с облицовани с плочки подове, мирис на лекарства и проблясващи монитори. Табелката с името й бе закачена на престилката с къс ръкав, джобовете, на която бяха пълни с куп дреболии, които евентуално можеха да потрябват на една медицинска сестра. Стетоскопът бе преметнат около врата й и обувките с гумени подметки скърцаха по пода. Всичко това бе познато.

Колкото и да не й се вярваше, бе успяла да поспи няколко часа, преди да дойде на работа. Не знаеше дали да се радва, че е поспала, или да съжалява, че Марк не я бе събудил с обаждането си. Очевидно той бе решил да остави нещата такива, каквито са. След дълго обмисляне Карън бе решила, че това би било най-разумният подход. Бяха спали заедно, тя се бе държала като глупачка и всичко бе свършило. Той бе в Луизиана. Тя си бе у дома, в Охайо, където й бе мястото. Може би някой ден, когато е настроена на спомени, щеше да разкаже на Пайпър за горещата нощ, която бе прекарала с един детектив от Ню Орлиънс. Пайпър сигурно ще въздъхне облекчено — според нея любовният живот на Карън бе едно голямо противоречие, защото уж бе живот, а нищо не се случваше.

Лекуващият лекар на мистър Гибънс най-после се обади тъкмо когато Карън се канеше да си почине малко. Както можеше да се очаква, по тона му личеше, че е раздразнен. Според сестрите всички хирурзи бяха гадняри, но доктор Пиерини бе гадняр с логика.

— Температурата на мистър Гибънс е 38,2 — каза тя. — В полунощ бе 37,6.

— По дяволите — прозя се той. — Пуснете изследване на кръвта, за да видим какво става. Кажете в лабораторията, че искам резултатите да са готови до сутрешната визитация. — Той изреди още няколко указания и попита: — Къде, по дяволите, е Дейли?

— Доктор Дейли не отговаря на пейджъра си.

— Ами намерете го, по дяволите, вместо да се обаждате на мен.

Той затръшна телефона, а Карън сви рамене, докато окачваше слушалката. Бе си получила заслуженото, щом го бе събудила в три часа през нощта, и бе склонна поне отчасти да го оневини. Самата тя би била щастлива да открие доктор Дейли, ако бе възможно. Но никоя сестра в хирургията не бе успявала да направи това чудо.

Стаята, където почиваха сестрите, обикновено бе осеяна с вестници и списания, а в хладилника се размножаваха нови форми на живот, които никой не искаше да огледа по-отблизо. Около малката кръгла маса имаше четири сгъваеми стола и единствената друга мебел бе вехта кушетка, доста изтърбушена и покрита с отвратителна оранжева дамаска от винил. Малък телевизор бе закачен на стената, но от няколко месеца нямаше образ и сестрите страшно се забавляваха, опитвайки се да отгатнат какво става на екрана, съдейки само по диалога и звуковите ефекти.

Карън си взе една диетична кола от хладилника и се отпусна върху голямата Валенсия, както сестрите наричаха кушетката с не особено добри чувства. Въздъхна от облекчение, сви крака и разтри уморените си мускули, съжалявайки, че няма как да накисне краката си в леген със студена вода. С удоволствие би свалила обувките си, но знаеше, че не бива да го прави — краката й щяха да се подуят моментално и после трудно щеше да ги обуе отново.

Вестници от последните няколко дни бяха разпръснати на пода. Карън се наведе и взе няколко, за да прегледа какво интересно се е случило, докато бе отсъствала от града. Запрелиства ги, като преглеждаше само заглавията и фотосите. Една снимка привлече вниманието й, защото нещо в корпуса на обгорялата къща, която се виждаше, й се стори познато. „Пожар унищожи вчера сутринта къщата на Нейтън и Линдси Хьорске…“ Божичко, това бе нейната къща! Напълно шокирана, Карън се взря в обгорените развалини на снимката. Това бе старата й къща. Бе живяла в нея петнайсет години. А горките Хьорске току-що се бяха оженили и бяха толкова щастливи, като купуваха първия си дом. Сега бяха загубили всичко, което притежаваха, ако можеше да се съди по снимката. Според вестника пожарът бе започнал от кухнята.

Разтърсена така, сякаш бе загубила близък приятел, Карън остави вестниците настрана. Изгорелите къщи не означаваха само загубена собственост, те носеха в себе си толкова спомени, толкова мечти. Животът на толкова много хора бе запечатан между стените им. Карън бе харесала Нейтън и Линдси. Въпреки че бе твърдо решена да продаде къщата, все пак се радваше, че точно те я купиха. Изглеждаха така влюбени и същевременно трезвомислещи, сякаш бяха открили мястото си в света и нищо не можеше да ги разколебае. Карън си бе представила как им се раждат две-три деца и как къщата се изпълва с играчки и оживява от весели детски писъци и викове. Сега трябваше да започват всичко отначало, да си открият ново място, което да превърнат в свой дом.

Пайпър се появи на етажа в шест и половина. Опря ръце на пищните си бедра и се втренчи в Карън.

— Защо не ми се обади? — попита тя сърдито.

— Нямаше време. — Карън остави картона, на който записваше нещо, и прегърна Пайпър вместо извинение. — От авиокомпанията имаха свободно място само за полета, който тръгваше след един час. Грабнах някакви дрехи, обадих се на Джуди и хукнах към летището.

— Ами да приемем, че това те извинява — измърмори Пайпър и отвърна на преградката. — Съжалявам, скъпа. Сигурно е било ужасно, даже и да не сте били близки с баща ти. Всъщност какво се бе случило?

— Бил е убит. Застрелян.

Пайпър ахна шокирана и две сестри наблизо се обърнаха към тях заинтригувани. Карън преглътна буцата в гърлото си.

— Било е случайно убийство на улицата. Никакви свидетели.

Пайпър въздъхна шумно.

— Божичко, какви работи! Може би трябва да си вземеш ден-два отпуска.

— Не, по-лесно ми е, като работя. — Винаги ставаше така. Ако имаше какво да прави, можеше да се справи с всичко.

— Защо не дойдеш да живееш при мен за няколко дни.

Карън потърка очи, после се засмя:

— Ти работиш денем, аз — нощем. Какъв е смисълът?

— Да, май си права. — Пайпър обмисли ситуацията. Бе едра жена, с къса черна къдрава коса и най-дружелюбното лице, което някой е виждал. Само като я погледнеха пациентите, и им ставаше по-добре не защото бе страхотна красавица, а защото бодрият й дух просто струеше от лицето й. Любовният й живот, за разлика от този на Карън, бе по-активен и от вулкана Мауна Лоа. — Е, докато не минеш пак на дневни дежурства, си оставаш сама.

— Благодаря ти все пак — усмихна се Карън и затананика някаква мелодия.

Двете сестри зад тях веднага я подхванаха на висок глас.

Пайпър взе един телбод и ги заплаши.

— Искате ли да ви забода за тези столове за още едно дежурство?

Джуди Камлиф се появи забързана.

— Здравейте, момичета. Карън, добре ли си?

Само преди няколко дни подобна загриженост, дори и от страна на Пайпър, би притеснила Карън. Сега обаче нямаше смисъл да се опитва да крие чувствата си, защитните й сили бяха рухнали. Въпреки цялата й предпазливост и усилие да се контролира, Марк бе успял да ги преодолее с лекота. И въпреки всичките години, които бе прекарала, издигайки стена от огорчение между себе си и баща си, тя бе осъзнала, че толкова силно можеш да мразиш само човек, когото обичаш.

Усмихна се на приятелките си.

— Не знам дали съм добре, но като съм на работа, ми е по-леко. — Замълча за момент. — Благодаря за загрижеността.

Джуди кимна и се обърна към купчината с картоните.

— Добре, какво става тук?

Карън й разказа за обезпокояващата температура на мистър Гибънс, която вече бе станала 39.4. От лабораторията не се бяха обадили за резултатите от изследването на кръвта, а доктор Пиерини щеше да започне визитацията си след половин час.

— Ще ги натисна малко — каза Джуди и посегна към телефона. — А, разбрах какво й е на Ашли.

— Нали каза, че е диария.

— Да, но какво я е причинило. — Тя насочи вниманието си към телефона. — Здрасти, обажда се Джуди от хирургията. Имате ли вече резултатите на мистър Гибънс. Разбира се. — Докато изчакваше, продължи разказа си. — Първия път, като станало, си помислила, че е хранително отравяне и вдигнала луд скандал в закусвалнята, но никой друг не се бил оплакал, така че там не й обърнали внимание. Този път открила причината. Желирани бонбонки.

— Желирани бонбонки? — ококори се Пайпър. Тя самата обожаваше желирани пуканки.

— Ашли била на диета, така че си купила пакетче диетични желирани бонбонки и отишла на кино. След четири часа започнали проблемите. — Джуди намести слушалката между брадата и рамото си. — Вчера излязла да пазарува, пак си купила желирани бонбонки и се случило същото. Този път не била яла нищо друго. Казва, че имала ужасни газове и остри болки.

— От друга страна — заяви Пайпър, — поне е отслабнала. Всички се разсмяха.

— Да — каза Джуди, — но тя твърди, че не си струвало. — Заслуша се в това, което й казваха по телефона. — Вижте, можете ли да ускорите малко нещата? Температурата на пациента се повишава непрекъснато. Може да е стафилококова инфекция. Добре. Благодаря. Ще се обадя пак. — Остави слушалката и се обърна към Карън. — Обещаха да са готови с резултатите след петнайсет минути.

— Обикновено им отнема двойно повече време, отколкото обещават. Може и да успеят с резултатите, преди доктор Пиерини да тръгне на визитацията, ако той закъснее. — Карън погледна към коридора и видя, че се появява един лекар, който намръщено изучаваше някакъв картон. Беше неуловимият доктор Дейли и имаше вид на човек, който бе работил напрегнато цяла нощ. — Каква марка са били онези желирани бонбонки?

— Карън, скъпа, на теб не ти трябва да отслабваш — опита се да я разубеди Джуди.

— О, не за мен. Мислех си да подаря едно пакетче на доктор Дейли — с терапевтична цел, разбира се.

— Разбира се — съгласиха се сестрите в хор, защото общото им убеждение бе, че доктор Дейли е ужасен гадняр.

 

 

Карън погледна телефонния секретар веднага щом влезе в апартамента си. Малката червена лампичка не светеше. Ами, естествено е, успокои се тя. Марк знаеше, че тя работи нощем, и щом не се бе обадил по-рано, нямаше смисъл да й звъни посред нощ.

Въздъхна, заключи вратата и се отправи към банята. Нямаше и причина той да се обажда, освен ако не искаше пак да я наругае. Всичко бе свършило. Всъщност изобщо не бе започвало. Той не бе споменал, че иска да я види пак, просто беше желал да я съблазни. Бе постигнал целта си и сега тя трябваше да успее да спре да мисли за това. Всичко бе свършило, повтори си няколко пъти тя.

Но чувствата й подсказваха друго. Марк бе променил начина, по който тя възприемаше самата себе си. Застанала сега под душа, тя усещаше по нов начин тялото си, по начин, съвсем различен отпреди. Чувстваше се… чувствена. Женствена. Зърната на гърдите й се втвърдиха под водата и тя си спомни за усещането от устните на Марк върху тях. Спомни си как твърдите му загрубели ръце се бяха извили около кръста й, около дупето, как я бяха повдигали и въртели без никакво усилие, за да я наместят точно в позата, която ще достави максимално удоволствие и на нея, и на него. Почувства отново прилив на сексуална възбуда и почти усети тласъците на Марк вътре в себе си.

Божичко. Издиша дълбоко. Всяка жена би трябвало да има любовник като него поне веднъж в живота.

Но тя не искаше всичко да си остане само веднъж. Желаеше го отново, всяка нощ до края на живота си.

Въпросът бе какво би трябвало да направи. Чувстваше се ужасно заради тази несигурност. Продължаваше да изпитва съмнения относно мотивите му, чувствата му, относно всичко, свързано с онази нощ, освен собствените си чувства и доколкото можеше да съди по собствения си опит, емоциите не бяха стабилна основа за вземане на важни решения.

Нейният опит — ха-ха. Нейният опит в отношенията между мъжете и жените беше никакъв. Никога не бе обичала мъж преди Марк.

Водата стана все по-хладна и изведнъж потече съвсем студена. Карън едва не изпищя и бързо се измъкна изпод душа. Нямаше представа колко време бе прекарала там, размишлявайки за Марк, но явно бе достатъчно дълго, за да източи всичката топла вода. Бързо завъртя крана и се уви с една хавлия. Разтрепери се от студ, докато се изсуши и облече халата си.

Неочакваният студен душ бе прогонил сънливостта й, което бе добре — издържаше на режима с нощните смени по-лесно, ако не заспеше веднага след работа, а няколко часа по-късно. Можеше да погледа сутрешните новини, да изчете натрупалата се поща, да напише чекове за сметките, да се заеме с обичайните си занимания. И само за забавление можеше да лакира ноктите на краката си в дръзко алено вместо обичайното срамежливо розово.

 

 

Карл Кланси изобщо не бързаше. Този път бе проверил не само в телефонния указател. По дяволите, откъде можеше да знае, че онази Уитлоу е продала къщата си, но е запазила телефонния си номер и че телефонните указатели се актуализират само веднъж годишно. Но той бе открил къде живее и дори бе научил, че е медицинска сестра в една от местните болници.

Въпросът бе дали сега си е вкъщи или не. Болниците работеха по двайсет и четири часа, но той не бе успял да провери, каква смяна е, защото щеше да привлече нежелано внимание към себе си. По принцип хората запомняха, когато някой задава специфични въпроси относно друг човек.

Погледна часовника си. Осем и половина. Ако работеше първа смяна, вече бе в болницата. Ако работеше втора, сигурно сега ставаше, а трета — сега си лягаше.

Обади се в болницата и я потърси. Нямаше обаче достатъчно информация, не знаеше в кое отделение работи, но и всъщност това нямаше значение. Кучката, която се обади, му заяви с леден глас, че на сестрите не е разрешено да провеждат лични разговори, докато са на дежурство, освен в спешни случаи. Глупости. Всяко отделение си имаше номер и сестрите постоянно можеха да се обаждат и да говорят, когато ги търсеха отвън. Но вместо да вдига скандал, Кланси се извини и затвори телефона. Задънена улица.

После се обади на самата нея. След като бе станала издънката с погрешно подпалената къща, той бе проверил в телефонната компания и бе открил, че номерът в указателя все още е валиден, тъй като новата й квартира бе в същия район и номерът просто е бил прехвърлен. Но бе възможно тя да си е изключила телефона, за да не я безпокои, докато спи. Все пак това бе риск, който той трябваше да поеме.

Иззвъняванията отекнаха в ухото му.

 

 

Карън вдигна глава, когато телефонът започна да звъни. Сърцето й подскочи и тя понечи да грабне слушалката, но после се сети, че Марк знае за нощните й дежурства. Следователно не се обаждаше той. Или може би все пак бе той, сметнал, че сега е подходящият момент да я улучи у дома, преди да е легнала да спи.

Колеба се толкова дълго, че се включи телефонният секретар. Почти веднага човекът, който се обаждаше, прекъсна линията. Значи не бе Марк. Той би оставил съобщение. Почувства се зле заради разочарованието, но се опита да го отхвърли. Нямаше да прекара целия си живот в очакване на обаждането му. Ако той не се обади до утре, тя ще го потърси. След като бе избягала, тя сама се бе поставила в положение да не знае дали това е флирт за една нощ, или бе възможно между тях да има нещо повече. Бе направила грешка, така че не трябваше сега да се страхува да предприеме първата стъпка.

Класическото ухажване не значи нищо, помисли си тя, възприемайки дори една такава стъпка като ухажване. Нещата бяха много по-прости по времето, когато мъжете са заявявали намеренията си и жените са ги приемали или отхвърляли. Карън харесваше установеността на този принцип, емоционалната сигурност, която той гарантираше. Женската еманципация бе страхотна по отношение на възможностите за кариера и равно заплащане, но въпреки това старите ритуали изглеждаха много по-добри от бъркотията, която цареше сега.

Карън огледа пръстите на краката си. Яркочервеният лак правеше чудеса с женските крака, реши тя. Една жена с червен лак на ноктите не би се поколебала да се обади на някой мъж, ако ситуацията го налага. Довечера, реши Карън. Не искаше да му се обажда сега, за да не се разстрои или развълнува и изобщо да не може да заспи през деня. Ако той не се обади днес, тя ще го потърси довечера. И ако той й намекнеше да си гледа работата — е, поне щеше да бъде наясно и да продължи живота си.

 

 

Карл Кланси въздъхна. Така, не вдигаше телефона. Или я нямаше, или спеше. Ако имаше още един ден, Карл щеше да научи всичко необходимо, но Хейс му даваше зор да претърси апартамента веднага.

Молеше се тя да е на работа. Ако си беше вкъщи, щеше да се наложи да я убие.