Линда Хауърд
Убий и кажи (4)

Четвърта глава

— По дяволите.

Детектив Частън потри небръснатото си лице и усети как наболата му брада одраска дланта му. Прозя се и отпи от горещото кафе, което един от полицаите от патрулната кола му бе подал. Беше три часът през нощта, което означаваше, че не бе спал и три часа. Бе настроен да мърмори, но се постара да прогони това настроение. Имаше прекалено силно развито чувство за самодисциплина, за да позволи недоспиването да пречи на концентрацията му. Щеше да си навакса със съня през следващата нощ, а горкият нещастник, който лежеше на тротоара, вече нямаше тази възможност.

Един от недостатъците да живее в центъра — освен първобитната водопроводна система — бе, че ако се случеше произшествие наблизо, той бе първият, който пристигаше на местопрестъплението — което означаваше, че случаят става негов. За бога, той бе дошъл пеша и въпреки това бе изпреварил следващия детектив, който се появи — Шанън — с цели две минути.

Колкото и зле да се чувстваше, пак бе в по-добро състояние от бездомника, който се вкочаняваше на тротоара. Марк примигна с парещи очи, огледа мястото на престъплението и започна да си води записки в бележника.

Убитият бе около метър и осемдесет и тежеше около осемдесет и пет килограма. Възрастта му бе между петдесет и петдесет и пет. Сива коса, кафяви очи. Лежеше полуизвърнат на дясната си страна, а дясната му ръка е била протегната назад, когато е паднал. Вероятно се бе подпрял на тази ръка в опит да не падне. В центъра на челото му имаше малка черна дупка, но отзад на главата нямаше втора дупка, което означаваше, че куршумът бе останал в главата. Двайсет и втори калибър — прецени Марк. Куршумът не бе имал сила да пробие черепа повторно и сигурно бе обикалял вътре, разрушавайки мозъка. Не бе изтекла никаква кръв, което означаваше, че жертвата бе умряла моментално. Професионалистите често използват 22-ри калибър, но това бе и най-евтиното, и най-често срещаното ръчно оръжие, заради което бе и любим пистолет на хлапетата от кварталните банди. Въпреки всички вопли за пълна забрана на продажбите на оръжие Марк смяташе, че човек има по-голям шанс срещу зле насочен пистолет 22-ри калибър, отколкото срещу двайсетсантиметров нож или срещу бейзболна бухалка с допълнителни тежести, защото щом някой престъпник е решил да използва някое от тези средства, намеренията му са съвсем сериозни, а резултатите — много по-брутални.

Не можеше отсега да изключи наркотиците като мотив за престъплението, но пласьорите, както индивидуалните, така и бандите, предпочитаха по-сериозна огнева мощ. Харесваха автомати, защото смятаха, че ако за секунди изстреляш толкова олово, ефектът е много по-впечатляващ. Една-единствена дупка в главата съвсем не бе в техен стил, не бе достатъчно драматично.

Марк вдигна глава и се огледа. Ослепителните прожектори на телевизионните камери блеснаха срещу него и той присви очи, за да огледа тълпата зяпачи. Четири млади жени, облечени като за вечерни забавления, стояха встрани. Една от тях плачеше истерично и лекарят се опитваше да я успокои. Четирите бяха открили трупа. Патрулният полицай говореше с трите, които бяха запазили спокойствие, и записваше имената им. Марк щеше да се заеме с тях след няколко минути.

Всички останали хора се бяха събрали заради виковете на младите жени, а тълпата пък бе привлякла телевизионните камери. Той въздъхна. Обикновено убийството на някой бездомник се споменаваше само бегло във вестника и не представляваше никакъв интерес за телевизията. Ако патрулиращ полицай бе открил трупа, нямаше да го има целия този цирк. Но Ню Орлиънс бе туристически град и всичко, което бе свързано с туристи, бе новина. Сега вестниците и телевизионните станции пак щяха да се изпълнят с истории за ужасяващия процент на убийствата в Ню Орлиънс.

Нямаше никакво значение, че повечето убийства бяха в средите на наркоманите, че за обикновения гражданин Ню Орлиънс не бе по-опасен град, отколкото който и да е друг в Щатите, стига този гражданин да проявява здрав разум да не стъпва в определени квартали. Статистиката си беше статистика и следователно си струваше нови и нови обсъждания и анализи от разни компетентни бърборковци. Под натиска на изплашените граждани, които се страхуваха повече, че ще изгубят някой припечелен от туристите долар, отколкото притеснени за собствения си живот, кметът на града щеше пак да смъмри полицейския началник. Той пък щеше да се скара на своя пръв подчинен и така нишката щеше да се проточи до всеки детектив и патрулиращ полицай в града.

Чудно.

Марк отново погледна убития и се опита да запомни всяка подробност. Този път забеляза странна гънка на ризата му, смешна издутина на гърба. Марк обиколи тялото с химикалката си внимателно повдигна края на ризата. В колана на скитника бе пъхнат пистолет.

— Божичко — възкликна Шанън до него. — Изглежда адски скъпа играчка като за обикновен скитник. Интересно откъде го е откраднал.

Марк се завъртя така, че да застане с гръб към камерите, извади един плик за веществени доказателства и вдигна пистолета, отново използвайки химикалката си.

— „Глок 17“ — измърмори той, като оглеждаше красивия пистолет. Ако този „Глок“ бе откраднат в града, собственикът би съобщил за кражбата — ако изобщо бе открил липсата. Много хора си купуваха пистолети, после ги прибираха някъде и не ги пипваха месеци наред. Небрежни глупаци. Ако някой притежава оръжие, той дължи на себе си и на семейството си да го опознае по-добре и да го поддържа в изрядно състояние, да се упражнява в стрелба редовно и, за бога, винаги да знае къде се намира.

Той вдигна пистолета и го подуши. С него не бе стреляно, не се усещаше мирисът на изгорял барут, само острият, чист аромат на метал, пластмаса и смазка. Пистолетът бе в отлично състояние, явно бе грижливо поддържан. Марк не провери пълнителя, защото не искаше да замаже евентуалните отпечатъци, но бе готов да се обзаложи, че той е пълен.

— Стреляно ли е? — попита Шанън.

— Не. — Марк пусна пистолета в плика и огледа убития за други интересни подробности.

Притежанието на „Глок“ със сигурност издигаше жертвата от обикновен скитник в необикновен, което изведнъж пробуди любопитството на Марк. Защо един обикновен скитник ще носи „Глок“? Заради наркотици? Едва ли. Скитниците обикновено бяха наркомани, а не дилъри. Това бе една от основните причини да станат скитници. Ако предположим, че е откраднал глока, за да изкара пари за дрога, защо го носеше в себе си, вместо да го продаде веднага? Лесно би могъл да го стори. Може би е чувствал, че има нужда от защита, макар че в крайна сметка пистолетът не бе успял да спаси живота му.

Защо му е била нужна защита? Хората, които се безпокояха за сигурността си, правеха всичко възможно да не живеят на улицата.

Докато оглеждаше жертвата, нещо… някакъв спомен… усещането за нещо познато… започна да го гложди. Не самият човек, но нещо свързано с него. Остави погледа си да се разфокусира за момент, така че да вижда цялото тяло, а не всяка отделна подробност и се сети. Мръсотията.

Убитият бе мръсен, нещо обичайно за скитниците. Но лицето и ръцете му изглеждаха, сякаш са били съзнателно изцапани. Някакъв образ проблесна в съзнанието на Марк и той рязко вдигна глава.

— Какво има? — попита Шанън. Той застана до Марк и сбърчи вежди. Шанън бе висок млад чернокож, който наскоро бе станал детектив, и бе умен, корав и нетърпелив да се учи.

— Мисля, че е бивш военен. — Започна внимателно да проверява джобовете на жертвата, търсейки документи, но всички джобове бяха празни.

— Защо мислиш така?

— Погледни лицето и ръцете му.

Шанън огледа трупа. Той самият бе прекарал четири години в армията и имаше известен опит.

— Камуфлаж — възкликна той удивен. — Той се е криел.

— Вероятно от човека, който го е убил. — Марк огледа тротоара и улицата. В централната част на града нямаше нищо ново, всичко бе старинно и белязано от годините. Ако ги нямаше телевизионните камери, той сигурно не би забелязал маскировката, ала ярките светлини осигуряваха почти дневна светлина. Но дори и така тъмните петна само на три-четири метра встрани се сливаха с мокрия тротоар и почти не се забелязваха.

— Погледни това. — Той се изправи и се доближи до петната, а Шанън го последва.

— Още кръв — каза Шанън.

— Да, но се съмнявам да е от убития. Изстрелът в главата го е убил моментално, не са му изтекли повече от две-три капки кръв.

Шанън погледна тялото.

— Но нали каза, че с пистолета не е стреляно. Откъде се е взела тази кръв?

— Прочете ли записките на патрулиращия полицай?

— Да, какво?

— Открили са четири гилзи, всичките двайсет и втори калибър. А колко дупки от куршум има по жертвата?

— Една. Но може да са стреляли по него четири пъти и да са го уцелили чак последния път.

— Той е имал „Глок 17“ на кръста си. Ако някой е стрелял по него и не го е улучил три пъти, не мислиш ли, че той поне би се опитал да отвърне на стрелбата? Не би стоял, без да мърда, докато три пъти се опитват да го улучат, бил е убит с първия изстрел, в най-лошия случай с втория. Иначе би имал време да реагира.

— Значи имаме два или три необясними изстрела и кръв на разстояние от жертвата.

— Правилно. Следователно, който и да е застрелял нашата жертва, е застрелял и неизвестния кръвен донор, който може би, макар че не е задължително, също е мъртъв. Може някъде да се появи още един труп, въпреки че не виждам логика единият труп да се пренася, а другият да се остави тук, освен престъпниците да не са успели да грабнат и второто тяло, преди да бъдат забелязани.

— Престъпниците? Значи не е само един?

— Би трябвало да е адски силен, за да пренесе сам тялото. Знаеш колко тежки стават труповете.

— Така е — съгласи се Шанън. — Но може би този, от когото е изтекла кръвта, си е отишъл сам. Не е изтекло много.

— Нито пък има пътека от капки, доколкото виждам, въпреки че трудно бихме ги забелязали на мокрия тротоар в тъмнината. Какво мислиш, че е направил? Оказал си е първа помощ достатъчно бързо и умело, че да не капне повече нито капка?

Шанън поклати глава в отговор. Дори и от един порязан пръст би изтекло повече кръв.

— Значи мислиш, че са били поне двама и са натоварили и откарали липсващия ранен?

— Бързо схващаш.

— Каква мислиш, че е била причината? Провалена сделка с дрога или кавга между скитници за някой празен кашон?

— Не знам, но са били замесени поне три страни и това нещо не се връзва. Нашият човек, който е бил въоръжен, не е успял да се защити, което значи, че е бил изненадан. Няма свидетели, няма оръжие, няма известен мотив.

Шанън огледа тълпата.

— Е, какво ще правим сега?

— Ще караме по бързата процедура. — Колкото и суров да бе този факт, никое полицейско управление в страната не полагаше особени усилия да залови убиеца на някой скитник. Марк бе безмилостно прагматичен. Средствата на градската управа бяха ограничени, така че парите и усилията трябваше да бъдат насочвани там, където имаше най-голяма полза — в защита на обикновените, почитащи закона граждани, които работеха, плащаха данъци и водеха децата си на мачове. — Ако наистина е бил военен, поне ще успеем да го идентифицираме.

— Да. Жалко, че са го открили туристи.

Ако не бяха туристите, цялото разследване щеше да бъде претупано без престараване. Полицаите постоянно бяха под натиска, че трябва да се поддържа нисък процентът на убийствата, и от време на време се чуваха слухове за това как някой труп на бездомник е бил откаран отвъд реката в Джеферсън и е бил изоставен там, само и само да не се повишава броят на убийствата в Ню Орлиънс. Марк лично никога не бе правил такова нещо, нито бе разпитвал дали слуховете са истина, така че не можеше да твърди със сигурност дали това се правеше. В Ню Орлиънс всичко бе възможно. Съвсем вероятно бе слухът да е тръгнал от някой, който е дочул как двама полицаи се разправят, че биха искали да могат да се отърват от труповете някъде наоколо. Но слуховете разкрасяваха репутацията на Ню Орлиънс и, верни или не, бяха станали част от местния фолклор.

Шанън сви рамене и прие реалността, както бе постъпил и Марк. Той огледа неподдържаните стари сгради.

— Ти живееш в този квартал, нали?

Двамата се върнаха при трупа.

— Да, имам къща на „Сейнт Луи“.

— Как можеш да си я позволиш, човече?

— Наследство е от баба ми.

— Ами? Значи си от онези стари креолски семейства?

— Баба ми е била. Татко бе беден ирландец. — Марк не добави, че бе израснал в къщата на „Сейнт Луи“, не обичаше да се хвали с произхода си. Баща му така и не бе успял да си намери постоянна работа и за да не гледа как дъщеря й и внукът й живеят във все по-мизерни коптори, докато окончателно останат на улицата, баба му ги бе приютила и макар и с неохота бе търпяла присъствието на зет си като цена, която трябва да заплати за спокойствието на съвестта си. Баба му винаги се бе държала като детронирана кралица, но парите на семейството отдавна се бяха стопили и единственото, което се бе запазило, бе старата къща във френския квартал.

Марк не се възприемаше като креол, той си бе просто американец. Нещо повече, той бе много добър полицай, достатъчно умен, за да преценява кога да споменава произхода си и кога да не го прави. Сега бе един от случаите, когато нямаше нито време, нито смисъл да се самоизтъква.

Но когато погледна отново убития, не можа да не се зачуди дали мъжът бе имал семейство, къде бяха близките му и дали щяха да скърбят, че той е мъртъв. Повечето от бездомниците не струваха като хора, мързеше ги да работят и изкарваха пари с продажба на дрога и дребни престъпления. Но някои от тях не бяха умствено и физически в състояние да се грижат за себе си и Марк не проявяваше никакво съчувствие към семейства, които изоставяха тези си близки на произвола на съдбата. Да, те наистина изискваха много грижи и средства, но не бяха виновни за това, а семействата им носеха моралната отговорност да се грижат за тях. Може би разсъждаваше старомодно, но баба му бе поставила семейството си над всичко и той не можеше да забрави нейния пример.

Марк пак заобиколи трупа, вгледа се в очите на мъртвеца и се опита да си представи сцената, която се бе разиграла насред френския квартал, без никой да чуе или види нещо подозрително. Бяха изстреляни поне четири куршума, но никой не бе чул изстрелите. Заглушител? Това говореше за професионалисти, а професионалистите му напомняха за организирана престъпност, а не за улични пласьори. Мъжът нямаше вид на наркоман, под мръсотията изглеждаше сравнително мускулест и добре хранен. Напоследък бездомниците се хранеха много добре с всички тези благотворителни кухни и подслони, но наркоманите не ги бе грижа за храната. А дилърите обикновено не бяха бездомници, на тях им трябваше база, от която да въртят операциите си.

Марк потърка носа си. Не му приличаше на разпра за наркотици. Може би мъжът просто бе подразнил не когото трябва в неподходящ момент и някой умник го бе застрелял. Може би никога нямаше да открие причината за това убийство, но мразеше неизяснените загадки. Момчетата от моргата се приближиха.

— Свършихте ли тук, инспекторе?

Марк се изправи.

— Да. — Нямаше какво друго да свърши, нито още подробности, които да извлече от местопрестъплението. Може би съдебният лекар щеше да открие името му, но като се изключи това, вероятно никога нямаше да научат за жертвата повече.

Междувременно му оставаше да разпита четирите жени. Проследи с поглед как вдигат и откарват тялото и погледни Шанън.

— Искаш ли да разпиташ някои от тях?

Младият детектив погледна жените.

— Стига да не трябва да говоря с онази, пищящата. За бога, тя не е млъкнала, откакто съм тук.

— Просто проведи предварителен разговор. Аз ще им се обадя утре. — Можеше и сега да ги помоли да дойдат в участъка, но не искаше да ги затруднява допълнително. Младите дами, всички на вид около двайсетгодишни, бяха дошли във френския квартал да се забавляват. Досега никога не се бяха сблъсквали с бруталността на убийството, простено им бе да проронят някоя и друга сълза.

— Бъди внимателен с тях — посъветва той Шанън шепнешком, докато ги приближаваха. — Имат нужда от малко успокояване.

Шанън погледна изненадано Марк. В случай че по-възрастният детектив не бе забелязал, той бе чернокож, а дамите — не. Как би могъл да ги успокоява? Той луд ли беше?

Но въпреки че Шанън бе детектив само от няколко месеца, вече бе дочул някои неща. Частън не бе много общителен, но в отдела го харесваха. Говореше се, че е най-добър в разпитите на свидетели и заподозрени, защото когато се налагаше, можеше да се държи съвсем приятелски и небрежно, а с негодниците бе суров и непоклатим.

— Частън — бе казал един детектив — е от тези, които ходят с нож. — По тона на думите Шанън бе заключил, че става въпрос за нож като оръжие, а не джобно ножче.

Да, това описваше Частън точно. Бе мъж, който умело борави с ножа, точен и с контролирани действия, неуловим и смъртоносен.

Шанън се възхищаваше и на стила на Частън. Божичко, само го погледни: очевидно току-що бе станал от сън, не бе бръснат и очите му бяха подути, но бе облечен в ленен панталон, спортен пуловер с якичка и кремаво сако. Дори и в босите му крака имаше нещо елегантно, сякаш съзнателно бе обул обувките си без чорапи. Това се казваше стил!

Стигнаха до младите жени и се представиха. Шанън забеляза, че гласът на Частън се промени, стана по-мек и нежен. Жените леко се приближиха към него, като омагьосани, и заковаха изплашените си очи върху лицето му. Дори и тази, която не спираше да хлипа, се опита да се овладее. Частън умело раздели групичката, като насочи две от жените да се отместят малко встрани с Шанън. Плачещото момиче почти бе млъкнало. Шанън чу как Частън я утешава, шепнейки някакви неясни успокоителни звуци. Още преди Шанън да си събере мислите и едва успял да запише имената на двете жени пред себе си, забеляза удивен, че плачещото момиче изтри очите си и започна да отговаря на въпросите на Частън много по-спокойно, макар и с треперещ глас.

Когато напълно приключиха на местопрестъплението, минаваше пет. Свидетелките бяха придружени до хотела им от патрулиращия полицай, тълпата се бе разпръснала, журналистите бяха събрали достатъчно информация, за да разкажат подробно историята, и по улиците вече нямаше жива душа. Сутринта кварталът щеше да се изпълни с други хора — туристи, тръгнали да обикалят магазините, доставчици, хора, които се чувстват по-сигурни през деня и не се интересуваха от нощния живот.

Марк мислено изпсува при мисълта колко писане му предстои по случая. Би предпочел да се върне вкъщи и да си доспи, но днес не му се полагаше повече сън. Той потърка лицето си с длани и усети наболата си брада. Писането можеше да почака, докато се изкъпе и избръсне.

— Няма смисъл да вървим пеша, колата ми е тук — каза Шанън, като тръгна с него. — Вкъщи ли си отиваш или в участъка?

— Първо вкъщи, после в участъка. Благодаря, че предложи да ме закараш. — Стигнаха до колата на Шанън и Марк се настани на седалката до шофьора.

— Е, какво точно си правил в армията? — попита Шанън. — Та ти забеляза камуфлажа почти веднага!

— Бях във флота. Постъпих веднага след гимназията. Само така можех да си позволя да отида в колеж.

— Ясно. — Шанън бе постъпил по същия начин. Странно бе, че помежду им има нещо общо: един наперен чернокож от лош квартал и изтънчения бял мъж от старо френско креолско семейство.

По това време поне нямаше движение и с колата стигнаха до „Сейнт Луи“ за по-малко от минута. Шанън намали.

— Наляво — упъти го Частън. — Ей там, вдясно, по средата на пресечката. Синята порта.

Шанън спря пред нея. В типичен за френския квартал стил къщата имаше голяма порта, разположена във внушителна стена, която предпазваше вътрешния двор от любопитни погледи. Старите креолски къщи бяха с вътрешен двор, около който се издигаше самата къща, обърната по-скоро към двора, отколкото към улицата. Над тротоара се издигаха дълги тесни балкони с перила от ковано желязо, като балконът на третия етаж представляваше покрив за този на втория етаж. Към всеки от балконите водеха по два френски прозореца с бели дървени капаци и Шанън дори забеляза два градински шезлонга и малка масичка на единия балкон, от перилата, на който бяха провесили пищните си клони два огромни папратови храста.

— Папрат? — Шанън не успя да сдържи учудването си. Частън не бе женен, а за един хетеросексуален неженен мъж не бе обичайно да отглежда папрат.

Частън се засмя.

— Спокойно. Подари ми ги една стара приятелка. Жените ги харесват, така че ги запазих. Не изискват много грижи, само ги поливам от време на време.

И майката на Шанън имаше папрати, така че той знаеше, че за да се поддържат в добро състояние, се изисква много повече от нередовно поливане. Той се усмихна и си представи цяла върволица от жени, които се грижат за папратите на Частън, поливат ги, торят ги, прочистват ги.

— Искаш ли кафе? — попита Частън. — Или се прибираш?

— Не, няма смисъл да си ходя. Кафето ще ми дойде добре.

— Влизай тогава.

Малко изненадан от поканата, но нетърпелив да научи още нещо за Частън, Шанън слезе от колата. Частън отключи входната врата и двамата тръгнаха по дългия тесен вход. На стената имаше само една лампа, която осветяваше пътя им. Пред очите им изникна вътрешният двор и в сумрака на развиделяването. Шанън остана с впечатлението за буйна растителност и усети сладкия аромат на цветя.

Частън сви вдясно и тръгна нагоре по стъпалата.

— Разделих къщата на четири апартамента — обясни той. — Само така можех да си позволя да я задържа. Ето този е моят апартамент.

Двамата стигнаха до горната площадка и Частън отключи една врата, протегна се да светне лампата вътре и покани Шанън да влезе.

Шанън се огледа, искрено заинтригуван. Таваните бяха високи поне четири метра, подовете бяха с паркет и тук-там имаше малки килими. В центъра на тавана се въртеше бавно вентилатор. Повечето от мебелите бяха старомодни и овехтели. Шанън реши, че сигурно са наследство от бабата, въпреки че имаше и някои по-съвременни добавки. Къщата изглеждаше чиста и сравнително подредена, въпреки че на пода до големия фотьойл имаше купчина вестници, на масичката бе забравена чаша от кафе, а на няколко места имаше струпани книги.

— Нямаш ли телевизор? — изпусна се Шанън.

— В шкафа е — обясни Частън и кимна към огромната мебел в единия ъгъл. — Баба обожаваше сериалите, но твърдо отказваше телевизорът да се вижда, за да не знаят приятелките й, че изобщо го има. Кухнята е ей там.

Той преведе Шанън през малка трапезария и бутна сгъваемите врати, които водеха към кухнята. Беше квадратна и функционално подредена, чак изненадващо нормална. Печка, хладилник, микровълнова печка, тостер, кафе машина — Шанън бе очаквал да види и нещо като комбиниран миксер, защото Частън създаваше впечатление за човек, който държи на добрата храна и би осигурил необходимите уреди, за да могат приятелките му да му готвят. До стената имаше дървена маса за двама.

Частън умело отмери кафето и водата, след което включи кафе машината.

— Чувствай се като у дома си — каза той. — Докато кафето стане, ще съм готов. Гладен ли си?

— Бих хапнал.

— Има разни замразени закуски във фризера. Ако искаш, пъхни няколко в тостера.

След минута Шанън чу шума от душа. Не искаше да слага закуските да се топлят прекалено рано, така че излезе на балкона. Колата му бе паркирана точно отдолу. Видя, че вляво се виждат и други светнали прозорци, и предположи, че там се намира спалнята.

Шанън се замисли за собственото си жилище, с мръсните дрехи, разпилени по пода, мивката, пълна с неизмити чинии, и всичко потънало в прах. Ако някое момиче му дойдеше на гости, той се втурваше да напъха дрехите под леглото или в дрешника, скриваше мръсните чинии в печката, опитваше се да изчисти праха на най-очебийните места и отваряше нов освежител за въздух, за да прикрие мириса на мръсни чорапи. Частън можеше да си доведе гадже по всяко време, без да се притеснява за това в какъв вид е апартаментът му.

Божичко, така трябваше да се живее. Тук нямаше нищо шикозно, всичко бе адски старо, но Частън сигурно привличаше гаджетата като магнит. Начинът, по който се обличаше, стилът му на живот… Жените си падаха по такива неща.

Шанън се облегна замислен на парапета. Вярно, че не можеше да си купи къща във френския квартал, но можеше да се грижи повече за апартамента си, да го почисти, даже да купи една-две саксии с цветя. Никой нямаше да знае, че сам си ги е купил, а не му ги е подарила някоя стара приятелка. Трябваха му и нови дрехи. Нищо лъскаво като на пласьорите, просто две-три хубави ризи и едно-две добре ушити сака. Защо не и комбиниран миксер?

Така се бе унесъл в плановете си, че изобщо не чу кога шумът от душа бе спрял. След няколко минути направо се стресна, когато Частън се появи на терасата току-що избръснат и грижливо пригладил черната си къса коса. Тъкмо закопчаваше бялата си риза с къс ръкав, изработена от някакъв съвсем тънък плат.

— О, забравих за закуските — извини се Шанън, ядосан на себе си.

— Аз ги сложих да се топлят.

Шанън се смути.

— Аз просто… Човече, тук е страхотно. Къщата и всичко останало. Видях как се държеше със свидетелите — сякаш всеки момент щеше да ги прегърнеш през рамото и да започнеш да ги успокояваш. Жените си падат по такива неща, нали? Ами трийсет секунди такива приказки и онова, истеричното момиче се бе укротило и започна да говори нормално. Мислех, че ще се нахвърли отгоре ти.

— Те заслужаваха да се погрижим за тях — обясни Частън спокойно. — Не бяха направили нищо нередно и бяха много разстроени. Те не виждат нещата, с които ние с теб се сблъскваме всеки ден. — Отвътре се чу звукът на тостера, който изхвърли стоплените закуски, и двамата мъже влязоха в кухнята.

Частън извади две чаши от шкафчето и наля кафе. Беше го направил силно, така както го правеха почти всички в Ню Орлиънс, и кухнята се бе изпълнила с аромат на цикория. После сложи стоплените понички в две малки чинии, посипа ги с пудра захар и ги подаде на Шанън, докато извади два ножа от едно чекмедже. Шанън остави чиниите на дървената маса.

— Това не са полуфабрикати.

— Една приятелка…

— … ти ги прави — довърши изречението му Шанън и въздъхна.

— Да, много са удобни, когато нямам време за нормална закуска.

— Колко приятелки имаш?

— Сред приятелите ми има много жени. Не всички са ми гаджета.

Шанън разбра намека. Един истински джентълмен не се хвалеше с любовниците си.

Тези няколко часа с Частън бяха като проглеждане, помисли си Шанън. Да го наблюдава как работи, как се държи със свидетелите, как живее и как се облича, бе за Шанън като урок какво би трябвало да представлява истинският мъж.

— Сигурно винаги отваряш вратите вместо жените, нали?

— Разбира се.

Разбира се. Точно това беше. Отношението. Отношението беше всичко. Шанън почти остана без дъх. Когато направеше някои промени, жените сигурно щяха да се редят на опашка за него.

— Как е малкото ти име? — попита Частън, когато поничката му бе почти свършила.

— Антонио.

— Е, Антонио, трябва да предположиш, че свидетелите вече са разстроени и последното нещо, което им трябва, е да им се появи някой грубиян. Успокой ги, за да могат да мислят трезво, дръж се непринудено, за да не се чувстват заплашени и да премълчат нещо, което знаят. — Той спря, за да отхапе от поничката. — Например имаме няколко момчета, които са били някъде, където не би трябвало да са, и са видели нещо. Ако са изплашени, те ще се опитат да прикрият задниците си, защото знаят, че родителите им не трябва да научат. Успокой ги. Поговори сам с родителите, ако се налага, за да не подплашат детето, така че то да не гъкне повече. Ако стане това, просто няма да научиш нищо.

Шанън също бе учил техниките на разпита: трябва да се представиш като човек, който ги разбира, дори им съчувства. Може да говориш и с някой, който е пребил жена си до смърт. Казваш му: „Хей, човече, знам как се чувстваш. Понякога и моята жена ми се вре в лицето и врещи за нещо, а на мен ми се иска само да й фрасна един, че да й счупя главата.“ Няма значение дали лъжеш. Престъпникът няма откъде да знае това. Той е изплашен, разстроен, загубил е контрол и е убил жена си и сега очевидно му предстоят само неприятности. Един приятелски глас може да е достатъчен, за да си признае той всичко. Частън се отнасяше по същия приятелски и съчувствен начин със свидетелите. Хората обикновено нямаха търпение да се изправят пред него, за да дадат показанията си.

— Обикновено колко време продължаваш разследването на случай като този? — попита Шанън от любопитство.

— Докато лейтенантът не ми нареди да го приключа. — Гласът на Частън звучеше неутрално. — Ако успеем да го идентифицираме, ще съобщим на семейството. Тях вероятно няма да ги е грижа, но поне могат да уредят погребението.

— Мислиш ли, че е бил психо?

Частън сви рамене.

— Изобщо нямаше вид на наркоман. Някои от бездомниците имат семейства, които им изпращат пари. Така е много по-лесно, отколкото да се грижиш за някой, който е с психична болест. Просто го остави на улицата.

Шанън кимна. Ситуацията не бе толкова необичайна. През седемдесетте и началото на осемдесетте куп „защитници на правдата“ се бяха явили в съда, настоявайки пациентите от психиатричните институции да бъдат освободени, тъй като „са напълно способни да функционират в обществото“. И това наистина бе така, стига да си вземат редовно лекарствата. Проблемът бе, че лудите вземат редовно лекарствата си само ако живеят в контролирана среда, т.е. в психиатрична институция. Пуснати в обикновения свят, мнозина от тях спират да ги пият и стават отново непосилен товар за семействата си. В резултат на това много от лудите отново свършваха на улицата, без да могат да се задържат на една работа или да проведат нормален разговор. Те се мотаеха, говореха си на себе си, псуваха и ходеха по нужда, без да се крият от останалите. Бяха като дървена мишена за уличната престъпност, която еднакво третираше наркоманите и смахнатите.

Нещо в гласа на Частън стресна Шанън.

— Май си доста ядосан, нали?

— Не още. Но ако се окаже, че е имал семейство, което е нехаело за него, тогава със сигурност ще се ядосам.

Бе казано съвсем меко, но тръпки полазиха Шанън. Той осъзна, че въпреки изтънчеността на Частън, когато той се ядоса, може да стане жесток и безцеремонен.

Частън взе чиниите, изплакна ги и ги постави в съдомиялната. После напълни отново чашите и на двамата с кафе и каза:

— Да вземем кафето със себе си и да отидем да се поборим с канцеларската работа. — И двамата въздъхнаха.

Марк мислено си отбеляза нещо. Ако имаше време, би проследил насоките на разследването. Със сигурност искаше да види мъжа, който притежаваше „Глок 17“. Такива набиващи се на очи дреболии често се оказват фатални.