Мегън Даниел
Любов завинаги (27)

Двадесет и седма глава

На следващия ден, с наближаването на часа за началото на състезанието, Чарли представляваше кълбо от изтощение и възбуда. Не беше мигнала цяла нощ, докато кроеше планове за осигуряване на безопасността на Доли. В девет часа сутринта се забърза към кея, за да помогне в последните приготовления за надбягването.

Там вече я очакваха полицаите. И първият им въпрос беше къде е робинята, известна като Доли.

Тя беше готова с отговора.

— И аз се питам същото! — изрече с възможно най-раздразнителен тон. — Само ме вижте! Тази сутрин трябваше да се оправям без нея. Неблагодарна, долна отрепка. Приличам на плашило — противно на думите си беше прекрасно нагласена, благодарение на една от прислужниците на Лизет. Носеше розова рокля, избродирана с червени рози и зелени листа. Наметната бе с огромен шал от кашмир с цвят на много светла слонова кост. През рамото й висеше елегантен слънчобран. Но тя направи такава гримаса, сякаш приличаше на вещица. — Избягала е. Можете ли да си представите? Ето как ме възнаграждава за всичко, което направих за нея. След състезанието ще обявя за нея голяма награда. Ще си я върна и обещавам, че ще се погрижа никога отново да не бяга. Самата аз така ще я нашибам, че…

— Благодарим ви, ма’ам — прекъсна я мъжът, който ръководеше групата. — Уведомете ни, ако се върне, ма’ам. Срещу нея е издадено съдебно постановление и… — думите му заглъхнаха, когато тя запърха с мигли срещу него. Веднага след това полицаите си тръгнаха.

Трей й разказа, че по настояване на Лорънс, същата сутрин са претърсвали „Корин“, както предишната нощ обискирали дома му.

— Лорънс заплашва, че ще пусне по дирите й кучетата.

— Кучета! Не би го направил!

— Ще го направи. За щастие, в момента изцяло е погълнат от надбягването. Но по-късно, когато загуби, ще бъде толкова разярен, че залавянето на Доли ще се превърне в идея — фикс. Тя ще бъде единственото му средство да отвърне на удара, нали разбираш?

— Но кучета! Трей…

Той обгърна раменете й.

— По-късно ще се погрижим за Доли. За сега тя е на сигурно място.

Чарли потръпна и за сетен път реши, че ще спаси Доли от Лорънс Кемпбъл. Трей продължаваше да говори.

Той й разказа, че присъствието на Лорънс в дома му миналата нощ, когато полицията претърсвала къщата, му доставило безкрайно удоволствие.

— Не мога да ти опиша израза на лицето му, когато видя портрета на баща ни в библиотеката. Чаках този момент толкова дълго…

Чарли разтревожено го стрелна с поглед, но той не го забеляза. После се загледа към хората от екипажа, които извършваха последните приготовления.

— Радвам се, че си го дочакал — изрече тихо. После пое дълбоко въздух и заговори енергично и делово: — А сега, какво още има да се прави?

— Нищо особено. Извършваме последно пренареждане, за да изравним тежестта. Корабът постига най-високата си скорост, като отпред гази пет стъпки^[1] и половина, а отзад — пет. И точно толкова ще гази дори ако се наложи да избръсна мустаците си или да изхвърлим твоя кринолин, за да му намалим теглото.

Чарли се ухили.

— Е, както знаеш, аз съм изцяло против кринолина, но ако ти, Трей Лавенд, си избръснеш мустаците, вероятно никога повече няма да ти проговоря.

Трей я изгледа замислено, а тя добави:

— И със сигурност няма да те целувам повече, най-малкото, преди да са израснали отново.

— В такъв случай, скъпа моя, мустаците остават. Но може би… — гласът му беше тих, пръстите му играеха с дантелата на шията й — ще открием нещо друго, което да отстраним.

На свой ред тя докосна вратовръзката му.

— Случвало се е и преди.

Трей се засмя, сетне я потупа по задника — не беше много лесно през пластовете на кринолина и фустите.

— Знаеш ли, почти започвам да те предпочитам облечена в бричове.

— Отивам да се преоблека!

— Казах почти.

— Е, признавам, че има моменти, когато е много удобно да изглеждам южняшка красавица. Не съм убедена, че ченгетата щяха да ми повярват толкова лесно, ако бях с панталони.

— В никакъв случай — изрече той и се разсмя. — Освен това, ако носеше панталони, не бих могъл да те целувам пред хората — той се приведе и леко докосна устните й със своите, което накара Чарли да пожелае много повече.

— Как си позволявате, сър! — изрече тя провлачено, когато Трей се откъсна от нея. — Точно тук, пред очите на бога и на всички останали?

— Пред бога и пред дявола, пред екипажа и пред всеки друг, който иска да гледа — рече той и този път я целуна страстно, като накара сърцето й да се разтупти.

Внезапно дочуха гласа на Лизет:

— Съжалявам, че ви прекъсвам, скъпи мои, но къде да оставя това?

Трей погледна майка си, после сведе очи към средния по размер сандък, който един пристанищен хамалин току-що беше оставил в краката й.

— Върни го обратно! Не можеш да го качиш на борда, Maman. Не желая тази допълнителна тежест.

— Но, скъпи, налага се. Иначе как ще е подръка, когато ни потрябва в Натчез? Това е моят принос към отпразнуването на твоята победа. Три кашона шампанско — достатъчно да се завъртят главите на всеки мъж и жена на този кораб.

— Оценявам доверието ти в мен, Maman, но категорично отказвам.

— Трей, френско е.

— Но тежестта му, Maman…

— Разбира се, ако загубиш, ще се наложи да го излеем в реката, а това ще съкруши настроената ми за наслади душа. Такава загуба.

Той въздъхна.

— В такъв случай ще бъде най-добре да спечеля, нали ма’ам?

— Точно така.

Трей разтърси глава и даде знак на един член на екипажа да занесе сандъка в камбуза. После го последва, за да помогне да се уравновеси тази нова тежест. Чарли и Лизет останаха сами на палубата.

— Уредено ли е всичко? — попита Чарли.

— Оказа се малко трудно за краткото време, с което разполагах, но да, всичко е уредено.

— Добре — въздъхна Чарли. — Доли ще ми липсва.

— Тя ще бъде на сигурно място.

— Надявам се. Не мога да разбера този свят, в който хората биват хвърляни в затвора, защото са се защитавали, или са преследвани с кучета, когато отказват да се подчинят.

— Аз самата невинаги го разбирам. Но нека да говорим за по-приятни неща. Ти обичаш сина ми, нали?

— И то много — призна Чарли. — Повече, отколкото ми се иска.

— Не е необичайно чувство за жена — изрече сухо Лизет. — Но както знаеш, той също те обича. Никога не съм го виждала да гледа жена така, както гледа теб. Сякаш едновременно иска да те изяде и да те защити.

— Странно, и аз изпитвам същото към него.

— Добре. Тогава всичко е наред.

Чарли се разсмя.

— Всичко ли е толкова лесно във вашия свят?

— Разбира се, че не, скъпа моя. Животът рядко е лесен. Ето защо, когато ни се предостави дар, какъвто е даден на теб и Трей, трябва здраво да го уловим и с двете си ръце и да не го изпускаме до края на живота. Не го изпускай нито за миг, Чарли.

— Нямам такова намерение — отвърна тя, опитвайки се да убеди не само Лизет, а и самата себе си.

 

 

Към единадесет часа на кея се беше събрала огромна тълпа, защото състезание между два превъзходни речни парахода беше събитие, празник, удоволствие, което не бива да се пропусне. Мъже, жени и деца крещяха, размахваха знамена и цветя, правеха догадки за изхода от надбягването, обзалагаха се. Из тълпата обикаляха продавачи и предлагаха calas, варени скариди, сладкиши и ягоди, студена лимонада и бира. По-изобретателните продаваха ръчно оцветени гравюри на двата речни кораба, панделки, на които бяха щамповани имената им, и дори фотографии, колкото и да бяха скъпи.

Още хора бяха накацали по покривите на всяка къща и складовите помещения по двата бряга на реката, други седяха по покривите на карети и каляски, струпани по пътя, блъскаха се покрай релингите на близко закотвените лодки, кораби и джонки.

Двата големи парахода, закотвени един до друг и леко полюшвани от речното течение, изглеждаха готови за състезанието. Всеки беше оголен почти до скеле — изчезнали бяха мачти и рей, липсваха дирек крановете, излишната украса. По палубите бяха наредени кашони дърва за горене, готови да бъдат хвърлени в гигантските пещи и да подхранят ненаситните огньове, поддържащи парата. Покрай рейлингите стояха много малко хора, защото допълнителните пасажери означаваха допълнителна тежест. Приблизително две дузини щастливци се гледаха свирепо, подиграваха се или си отправяха нападки и предизвикателства през тясната ивица вода, която ги разделяше.

Всичко беше в готовност. Екипажите бяха струпани на бака и очакваха заловени, готови да се хвърлят в действие при най-малкия знак — да подават дърва и въглища, да преместват тежестта, да вършат всичко необходимо. Очевидно и те, също като господарите си, жадуваха да победят.

Към единадесет и половина въздухът почерня от дима, който бълваха комините, докато парата покачваше налягането в котлите. На брега свиреха оркестри, вееха се знамена.

„Трей без съмнение е напрегнат като струна от енергия и възбуда“ — мислеше си Чарли, докато влизаше в кабината на щурвала. Каза си, че ако в този миг го докосне, ще я хване ток. На лицето му беше изписана усмивката на дете в коледната сутрин, на младоженец в деня на сватбата, на човек, намиращ се пред прага на сбъдването на всичките му мечти.

Проряза я остро чувство за вина. Тя се готвеше да отрови радостта му, да заличи усмивката му. Или, което беше още по-лошо, да го накара да го направи сам. Поклати глава. Сигурна бе, че постъпваше правилно. Но ще му го каже по-късно, много по-късно.

Трей разговаряше с Джордж Макинтош, главния лоцман. Младият мъж жадуваше сам да управлява парахода, но това беше удоволствие, което не можеше да си позволи. Ето защо предпочете да повери „Корин“ в ръцете на най-добрия, а Макинтош беше известен по цялата река като „лоцмана светкавица“.

В дванадесет без десет двата големи парахода вдигнаха котва и се изравниха, маневрирайки за позиция като два състезателни коня, които тръпнат от нетърпение пред стартовите вратички. За няколко минути всичко сякаш замря, като че корабите и всички на борда им престанаха да дишат. Оркестрите прекъснаха мелодиите по средата. Хората на брега замлъкнаха очаквателно. За известно време се чуваше единствено свистене на парата през предпазните клапани.

Камбаните на катедралата „Сент Луис“ удариха дванадесет, гръмнаха топове.

Високи стълбове гъста бяла пара изригнаха със свистене от тръбите на двата парахода. Засвириха сирени. Тълпата зарева. Екипажите завикаха „ура“, размахваха се кърпички. Един огромен негър, изправен на шпиловия бак на „Корин“, развя червен флаг. Параходите се втурнаха напред, оставяйки след себе си разпенена вода.

Чарли знаеше, че е най-добре да стои настрана. Цялата енергия и внимание на Трей бяха приковани в надбягването. Но тя желаеше да е до него, така че остана в кабината на щурвала, слушаше го как разговаря с лоцмана, как се интересува от всяка подробност по воденето на гигантския параход нагоре по реката. И беше изпълнена с трепет и вълнение, защото Трей често се приближаваше до нея и я целуваше или я прегръщаше забързано. Лицето му беше озарено от възбудата на предизвикателството и от предчувствието, че се намира пред прага на осъществяването на най-съкровеното му желание.

Чарли знаеше, че съществува много голяма вероятност тя да провали всичко това. А може би пък не. Може би „Бриджит“ ще докаже, че е по-бързият кораб и ще остави „Корин“ толкова назад, че няма да има нужда да се вземат решения.

„Корин“ излезе начело още от самото начало, пореше водата с такава лекота, сякаш летеше. Наистина, тя беше толкова лека и газеше толкова плитко, че се носеше по реката като перо, подухвано от вятъра. Преднината й не беше много голяма, не повече от няколко фърлонга^[2], но беше окуражаваща. По целия бряг на реката тълпите ръкомахаха и викаха, докато корабите преминаваха покрай тях с около четиринадесет мили в час. Когато достигнаха Хари Хилс, на час път от Ню Орлиънз, новите котли на „Бриджит“ бяха започнали да демонстрират своите достойнства. До Боне Каре тя беше намалила разстоянието между двата кораба и заплашваше да задмине „Корин“.

— Покачвай налягането! — извика в рупора Макинтош. — Подай още пара — после се извърна към притеснения Трей. — Не се безпокой, момче. Тя има скрити сили, също и аз.

Малко след седем, когато достигнаха Плейкмайн, дървата, складирани по палубата и в трюма, започнаха да намаляват. Но много скоро ги пресрещнаха тридесет кордови^[3] лодки за дърва, които Трей бе уредил да ги чакат. Забавяйки незабележимо скоростта, хората от екипажа закачиха лодките от двете страни на „Корин“ под светлината на факли и фенери. Сетне отново набраха скорост. Хората слязоха в лодките, образуваха верига и започнаха да си подават дървата. Работеха с такава бързина, че свършиха работата за невероятно кратко време. После разкачиха лодките със същата бързина и „Корин“ запухтя нагоре по реката с търбух, изпълнен с ново гориво, което да задоволи глада на пещите.

През цялото това време Лизет седеше съвсем спокойна в дамския салон и вършеше най-невероятното нещо — плетеше! За Чарли двете игли за плетене в ръцете на Лизет изглеждаха толкова неуместни, както шапка, украсена с пера, на събиране на квакери. Смущаващ бе и фактът, че плетката, която излизаше изпод потракващите игли, подозрително напомняше бебешко одеялце. Чарли предпочиташе да не задава въпроси.

По времето, когато профучаха покрай Батън Руж, вече цареше мрак, но „Корин“ водеше с почти половин миля и Трей вече дишаше по-леко. Тъмнината и спадането на температурата не обезкуражиха тълпите зрители и одобрителните възгласи не секваха. Речният бряг беше осветен от факли и оркестър свиреше „Да живее Колумбия“. Трей започна да му приглася и весело замаха от кабината.

 

 

Отдавна беше минало десет часът и бе застудяло. Чарли отдавна се беше преоблякла в бричовете и редингота, така че да й е по-удобно да се движи из парахода заедно с Трей, докато той проверява всичко, не рискувайки и с най-малката подробност. Все още имаха преднина, но не повече от четвърт миля. Когато навлязоха в завой на реката край Байо Сера, видяха искрите, които излитаха от комините на „Хубавата Бриджит“.

— Ти си изтощен — обърна се Чарли към Трей. Стояха до кърмовия рейлинг и се взираха в нощта. — Защо не отидеш да си починеш за около час? През това време Макинтош може да управлява парахода и без тебе — тя докосна бузата му и усети наболата брада. И нейните очи я глождеха, не беше мигнала цялата предишна нощ. — Хайде, иди да подремнеш.

— Само при условие, че дойдеш с мен — отвърна Трей и я помилва по лицето.

— С удоволствие, ако обещаеш, че ще ме оставиш да спя.

Младият мъж я хвана под ръка и я поведе по палубата към своята кабина. Когато се озоваха вътре, той я прегърна.

— Не обещавам нищо — прошепна и я целуна толкова страстно, че тя почувства как тялото й се разтопява.

— Сън — престорено запротестира Чарли. — Нуждаем се от сън.

— Вярно — отвърна той и потърка носа си в шията й, — но има друго, от което се нуждаем много повече — ръцете му обхванаха гърдите й. Вече знаеше отлично как да я докосне, как да запали огъня в нея.

— Прав си — съгласи се тя, когато Трей внимателно я повали върху леглото. — Много си прав.

Тъй като бяха изтощени, този път се любиха бавно. Изнурените им мозъци сякаш изключиха, ръцете, устните и сърцата поеха управлението. Знаеха точно къде да докоснат, как да целунат, кога да затупкат по-силно. Дрехите им изчезнаха сякаш от само себе си. Телата им се сляха.

Те се целуваха и докосваха, притиснали гърди до гърди, дишайки в синхрон. Устните му се впиха в зърното й и го любиха, докато тя си помисли, че ще изкрещи. Нейните пръсти откриха неговия орган, така твърд и напрегнат, и го милваха, докато той започна да я моли да спре.

Езикът му безпогрешно откри най-интимното й място и я накара да изпадне в екстаз, да почувства огромната си обич към него. Ръката й го насочи нагоре и навътре в нея. След като я облада, Трей почувства върховно удоволствие. Изкрещя колко я обича, сякаш да го чуе целият свят.

Накрая бавно се върнаха отново на земята и заспаха в прегръдките си.

 

 

Точно след час и половина електронният будилник на Чарли издаде тих, монотонно повтарящ се сигнал. Трей се размърда, но не се събуди. Известно време Чарли остана да го наблюдава как спи. Беше настъпил часът, моментът да му съобщи, да го принуди да избере и й се искаше да го отложи с още няколко минути.

Тя усещаше дълбоко в душата си, че това, което се готви да направи, е най-доброто за всички: както за Трей, така и за Доли, но знаеше също, че той няма да се съгласи, поне не веднага. Навярно ще я обвини, че го е предала. Не й се искаше да види изражението на очите му, когато му съобщи решението си, когато го накара да избира.

Младата жена се наведе и го събуди нежно с целувка. Трей й отвърна страстно и понечи да я привлече към себе си, но тя се отдръпна. Не можеше да му позволи отново да я люби: беше прекалено нечестно и спрямо двамата.

— Трей — прошепна. — Трябва да ти кажа нещо.

Той промърмори и зарови нос в гърдите й. Чарли скочи от леглото и навлече ризата си. Нуждаеше се от някаква преграда помежду им. Застана до големия прозорец, обърнат към кърмата, стиснала здраво ръце. След миг Трей се озова до нея, прегръщаше я и я караше да го желае, въпреки волята й. Внезапно се вкамени и извика:

— По дяволите!

— Какво?

— Погледни — посочи с ръка към прозореца.

Параходът бе направил току-що завой. В този миг стана ясно, че „Бриджит“ е на по-малко от петдесет ярда след тях. Докато бяха спали, тя беше скъсила дистанцията.

Трей се пресегна за панталоните си и промърмори:

— Какво, по дяволите, прави Макинтош там горе?

— Трей, почакай. Нужно е да поговорим.

— Сега? — той вече нахлузваше ботушите.

— Да, сега. Трябва да те питам нещо много важно.

Трей спря и я погледна.

— Хайде, питай!

Тя си пое дълбоко въздух:

— Какво ще направиш, ако загубиш това надбягване?

Младият мъж се разсмя.

— Може би ще се самоубия.

— Трей, говоря сериозно. Трябва да знам.

По лицето му се изписа непреклонна решителност.

— Ще започна отначало. Дори ако Лорънс си възвърне всяка вещ от „Райв Дус“, която съм успял да купя, той ще го пропилее отново. Ще чакам и ще събирам всичко, което прахоса.

Тя седна до него на леглото и взе ръката му в своята.

— Трей, през последните няколко дни стигнах до убеждението, че ти си много богат човек. Права ли съм?

— Аха! Значи правиш всичко заради парите ми, така ли?

— Моля те, не се шегувай. Можеш да купиш друга плантация, нали? Такава, в която да се нанесеш веднага, в която да вложиш сърцето си, за да процъфти?

— Няма да е „Райв Дус“ — вече ти обясних това.

— Но можеш да го направиш.

Той сви рамене.

— Предполагам, че между Ню Орлиънз и Батън Руж има поне една дузина плантации, които бих могъл да закупя.

— Някои са дори по-хубави от „Райв Дус“, нали? С по-плодородна земя, в по-добро състояние?

— Някои, да. Но какво значение има това? Не ги искам. Те не са мои, а „Райв Дус“ ми принадлежи.

— Грешиш, Трей! — тя отново си пое дълбоко дъх. — И аз те моля да се откажеш от нея.

— Да се откажа? Какво…

— Да, моя любов, да се откажеш. Да се откажеш от една мечта за отмъщение, да се откажеш да отмъщаваш на баща си и на брат си заради обстоятелствата около твоето раждане, които не са тяхна вина, да престанеш да доказваш на света, че си не по-малко способен от тях. Всъщност си много по-добър от двамата и хората го знаят.

Той се изправи рязко.

— Не мога да разбера какво искаш от мен.

— Моля те да спасиш живота на Доли.

Трей смаяно я изгледа.

— Доли! Какво общо има Доли с мен, с това надбягване или с „Райв Дус“?

— Тя е тук, Трей.

— Какво искаш да кажеш с това „тя е тук“? — запита Трей и се огледа, сякаш очакваше момичето да изскочи изпод дюшека или да се измъкне от ламперията.

— В момента тя се намира на борда на „Корин“.

— Глупости, тя е в дома на майка ми.

— Не, тук е.

— Щях да я видя, ако се беше качила.

— Ти я видя — Трей изглеждаше озадачен. — Доли се намираше в един сандък.

Известно време той я гледаше втренчено, после изведнъж разбра.

— Шампанското на майка ми.

— Точно така.

Младият мъж намръщено заяви:

— Може би ще благоволиш да ми обясниш всичко.

— Ако седнеш до мен — тя потупа разхвърляното легло.

— Чарли, искам да знам.

Чарли протегна ръка и го придърпа до себе си.

— Трей, знаеше ли, че майка ти от време на време използва къщата си като междинна станция на Подземната железница, за да помогне на избягали роби да се прехвърлят на север?

— Какво? — извика Трей и скочи, но тя отново го дръпна надолу.

— Лизет познава много хора, свързани с нелегалния път. Знае към кого да се обърне, когато някой беглец се нуждае от помощ.

— Доли не е бегълка.

— Вече е. О, Трей, и двамата отлично знаем, че Лорънс няма да се примири. Успяхме да укриваме толкова дълго Доли само заради състезанието. Щом се завърнем в Ню Орлиънз, Лорънс ще се втурне по дирите й. Доли му причини нещо повече от това да го повали и той да си удари главата в тротоара. Тя нарани гордостта му и го направи публично. Лорънс не е от хората, които лесно прощават. Ще отвърне на удара и няма да се откаже. Ще се добере до Доли, освен ако тя не изчезне, преди да е започнал да я търси сериозно.

— И майка ми се съгласи да ти помогне?

— Да. Цяла нощ крояхме планове и изпращахме съобщения. Всичко е уредено.

— Ще ми кажеш ли какво си уредила? — студено запита Трей.

— Да, но само ако обещаеш да ме изслушаш и да не ме прекъсваш, докато свърша.

Трей дълго се взира в нея, сетне кимна.

— Доли трябва да бъде поета от един водач на Подземната железница при Браяро. Там реката се разделя на две: от едната страна тече направо, от другата — прави завой под формата на подкова. Естествено, ще поеме по прекия ръкав, тъй като той е с десет мили по-кратък, но ако ти наредиш на Макинтош да преведе „Корин“ през извивката, можем незабелязано да спрем и да оставим Доли там. Верен човек ще я посрещне и ще я отведе в първата станция по канала. Трей, никога няма да я открият. Тя ще бъде в безопасност.

— А аз ще трябва да загубя състезанието — изрече той с леден глас. — Десет допълнителни мили! — скочи и закръстосва из тясната каюта. — И пет мили отклонение са достатъчни Соваж да ме изпревари и да спечели достатъчно преднина, така че никога да не го настигна преди Натчез. И ти много добре знаеш това.

— Да. Знам го.

— Значи осъзнаваш какво искаш да направя.

Той спря да кръстосва и се втренчи в нея.

— Да. И това знам — изражението му късаше сърцето й. Изглеждаше ядосан, наскърбен и объркан. Но най-вече — предаден.

Когато проговори отново, гласът му беше нисък, овладян. Цялото му тяло беше опънато като струна, също като на пантера, която дебне жертвата си.

— След като знаеш какво означава това състезание за мен, ти ме молиш доброволно да го загубя, за да освободиш една робиня.

Тя кимна.

— Да не би да ме подлагаш на изпитание, Шарлот, за да докажеш влиянието си върху мен? Предупреждавам те, че мразя да ме подлагат на изпитание.

— Не съм имала подобно намерение! Повярвай ми, Трей! — младата жена инстинктивно посегна към него, но той се отдръпна, грабна ризата и я облече. После застана до прозореца и й обърна гръб. — Не искам да го направиш заради мен, Трей. Искам да го сториш, защото е справедливо. Струва ми се, че и ти го съзнаваш.

— Справедливо — промърмори той. — Справедливо ли е да се родя копеле? — зададе въпроса, сякаш говореше на себе си. — Справедливо ли е, че баща ми не ми остави нищо, освен един корабен билет до Париж, докато законният ми брат получи „Райв Дус“?

— Не, не е — отвърна внимателно Чарли. — Но справедливо ли е Доли да се роди робиня, вместо свободна жена с наследени права, която да разполага със собствения си живот? Правилно ли е, че на Лорънс му е позволено да я малтретира, да я изнасилва, дори да я убие, и то напълно безнаказано? — тя се изправи, приближи се до него и постави ръка на рамото му. Понеже той не я отблъсна веднага, тя събра смелост и продължи: — Животът невинаги е справедлив, Трей. И ние невинаги можем да проумеем защо нещата се случват по определен начин. Аз не знам защо се намирам тук, в 1858, вместо в апартамента си в Гринич Вилидж, в 1993. Може би е трябвало да те открия, може би е трябвало да открия себе си. А може би, за да те спра да извършиш страхотна грешка и да спася живота на Доли — тя застана пред него, заставяйки го да я погледне в очите — Трей, ако ти не се разпоредиш този параход да премине през извивката на реката и да спре там, Доли ще бъде мъртва само след седмици, а може би дори и след дни.

— Доли може да загине и по пътя на север. Случва се доста често.

— Тя знае това. Но знае, че ако се случи, ще умре свободна. Колкото и да е изплашена, иска да поеме този риск.

— Което означава, че трябва да се подчиня — намръщено промълви Трей.

Чарли сви рамене.

— Всички вършим това, което се налага, Трей. Вярвам, че ти си от онзи вид хора, които вземат правилни решения. Може би греша, но мисля, че в противен случай не бих се влюбила в теб.

Той отново се обърна към прозореца и сграбчи завесата толкова силно, че тя се свлече на пода заедно с корниза. Но цялото внимание на Трей беше приковано върху светлините на „Хубавата Бриджит“, които проблясваха малко зад тях. На Чарли й се стори, че очите му се насълзяват, но не беше съвсем сигурна.

Най-накрая той пусна края на завесата, която все още стискаше. Тялото му се отпусна. Бавно се извърна и погледна светещия в мрака часовник на Чарли.

— Ще бъдем при извивката на реката след по-малко от двадесет минути — и гласът, и тялото му бяха олицетворение на поражението. — Върви да измъкнеш Доли от онзи сандък и я приготви.

— О, Трей! — извика Чарли и го прегърна, но той я отблъсна.

— Не ме докосвай. Не ми говори. Може би по-късно, когато всичко свърши, ще успеем да си възвърнем това, което допреди половин час си мислех, че имаме. Но точно сега не те искам до себе си.

С тези думи той напъха ризата в панталоните си, грабна сакото от стола и напусна каютата.

Чарли никога не узна какво беше казал Трей на Макинтош, как беше обяснил, че ще минат през ръкава, вместо по прекия път, след като „Хубавата Бриджит“ беше на по-малко от десет минути след тях. Но внезапно изпита облекчение, когато видя носа на големия параход да се извръща към подковообразния завой.

Чарли, Доли и Лизет стояха до рейлинга. Доли беше загърната в дълго черно наметало, качулка скриваше главата й. Носеше малък куфар, съдържаш допълнителни дрехи, храна за пътуването и толкова пари, колкото можеше да й даде Лизет, без да предизвика подозрение. У себе си имаше още и комплект документи, които удостоверяваха, че тя е освободена, набързо фалшифицирани, но достатъчно убедителни, за да издържат всяка, освен най-щателната проверка.

Недалеч, точно на самия завой, Чарли различи неясна светлинка. Тя премигна два пъти: светна, угасна, светна, угасна, после направи пауза и същият сигнал беше повторен отново.

— Това е сигналът — изрече Лизет спокойно, сякаш молеше някой от клиентите си да заплати. Тя избута Доли по-близо до рейлинга. Водачът на Подземната железница чакаше.

— Ето — обади се Чарли, когато усети, че гигантските витлови колела започват да забавят своя ход. Тя подаде на Доли едно писмо. — Вече можеш да четеш достатъчно добре, за да разбереш адреса.

Доли засрича:

— Шарлот Дюкло.

— Моята прапрапрабаба. Предай й писмото и това — тя измъкна от пръста си сребърния пръстен с аметист. — Обясни й коя съм и какво ми се е случило. Може да не ти повярва, аз самата не съм сигурна дали бих ти повярвала, но от това, което съм слушала за нея, тя е истинска авантюристка и е възможно да приеме историята. Сигурна съм, че ще ти помогне.

Точно в този момент параходът се блъсна в неосветения и на пръв поглед безлюден док. В последния момент фенерът светна отново. Там стоеше един висок брадат мъж, облечен в тъмно палто. Той протегна ръка към Доли.

— Страх ме е, Чарли — прошепна момичето.

— Знам. Но всичко ще бъде наред. Целият живот е пред теб, Доли. Не пропускай нито миг — тя прегърна момичето. — Дръж здраво живота! Изцеди всяка капка от него, преди да го пуснеш. Обещай ми.

— Обещавам — момичето се откъсна от прегръдките на своята приятелка и благодетелка, извърна се към мъжа на кея, пресегна се за ръката му и скочи на брега, където я очакваше новият живот. Почти в същия миг фенерът изгасна и Доли изчезна в тъмнината.

Витловите колела на „Корин“ запениха водата, докато параходът извръщаше носа си от малкия кей. В тишината на нощта Чарли дочу как гласът на Макинтош бумти откъм кабината на щурвала.

— Дайте й да се разбере, момчета. Покажете им всичко, на което сте способни!

Сякаш само след минути се измъкнаха от подковообразния ръкав и отново навлязоха в реката. Някъде напред, на около две — три мили разстояние, но определено не толкова далече, колкото очакваше Чарли, се виждаха светлините на „Хубавата Бриджит“.

Чарли се отправи към кабината на щурвала. Няма да пречи на Трей, той имаше основание да й се сърди, но трябва да знае какво става.

— Още пара! — изкрещя Макинтош. — Дайте още пара! Можем да я настигнем!

Невероятно, но през следващия половин час разстоянието между двата кораба постепенно се намали. Когато небето на изток започна да просветлява и придоби наситен розов отенък, „Корин“ се намираше на по-малко от двеста ярда зад „Хубавата Бриджит“.

Трей, възбуден от възможността, че може би не всичко е загубено, тичаше напред — назад между кабината на щурвала и котелното отделение, призовавайки екипажа да положи още по-големи усилия. Сетне зави ръкави и се залови да хвърля дърва в ревящите пещи. Беше като обхванат от някаква лудост.

„Мили боже — мислеше Чарли. — Той желае победата толкова силно. Може би я е заслужил.“ Завладяна от наелектризираната атмосфера на състезанието, както и от безумното желание на Трей да победи, тя също се затича напред — назад: носеше ведра с катран и връзки свещи към котелното, изобщо всичко, което можеше да бъде хвърлено в огъня, за да се покачи температурата. Дори запрати в една от пещите газовата запалка, която носеше в джоба си. Тя избухна със силен пукот и огънят пламна още по-силно.

„Корин“ вибрираше от високата скорост, но се справяше. Когато на хоризонта се появиха първите сгради на Натчез, осветени от изгряващото слънце, двата парахода плуваха редом.

По-малко от петнадесет стъпки отделяха рейлингите им, носовете им бяха на една линия. Чарли виждаше Лорънс Кемпбъл на палубата на „Бриджит“. Той ругаеше Реми Соваж и неговия лоцман, крещеше, че трябва да победят, че ще ги изпрати в ада, ако не го направят, че ще ги убие собственоръчно, ако изгубят. Чарли беше сигурна, че в котелното отделение на „Бриджит“ цари същият ад, както в това на „Корин“.

Междувременно Макинтош продължаваше да крещи, Трей крачеше напред — назад, а Чарли се притесняваше. Весловите колела на „Корин“ загребваха вода с максимална сила, вентилите на клапите за парата свистяха. През тясното пространство откъм „Бриджит“ долитаха гласове: Лорънс се караше, Реми се опитваше да го успокои.

Двата големи парахода бързо се приближаваха към пристанището на Натчез и „Корин“ взе преднина: една стъпка, две стъпки, три стъпки.

— Можем да го направим! — извика Трей. — Задминахме я!

Макинтош разтревожено поклати глава.

— Чуй звука, който издава — те са освободили предпазните вентили. Ако не внимават, „Бриджит“ ще избухне.

Едва изрекъл тези думи, силен гръм раздра въздуха. Огнено кълбо разцъфтя над комините на „Бриджит“. Горещата въздушна струя едва не повали Чарли на пода и тя се улови за рейлинга. Разнесе се нова експлозия и „Бриджит“ беше погълната от високи пламъци и облак гъст, черен дим.

— Обръщай! Обръщай! — викаше Трей, докато Макинтош се бореше с кормилото и се опитваше да отклони „Корин“, която се движеше с голяма скорост, от горящата „Бриджит“.

Ала огненото кълбо се носеше право към тях.

— Трей! — извика Чарли точно преди то да ги достигне.

Той сграбчи ръката й в момента на удара.

Трясъкът беше оглушителен. Дървеният корпус се разцепи, месинговите части се изтръгнаха от винтовете, хората закрещяха.

Чарли почувства, че полита във въздуха и изпуска ръката на Трей. Сетне тялото й падна във водата с болезнено плясване.

Студено! Беше невероятно студено. И познато. Била е на това място, и то съвсем наскоро, когато се давеше в Мисисипи. Беше потънала, засмукана от течението. През ума й премина мисълта, че може би все още е Марди Грас — 1993, и изминалите няколко седмици изобщо не са били, че Трей не е действителен, че всичко е било видение на прага на смъртта, че сега ще научи какво се намира на отвъдната страна на това видение…

Задъхана, изскочи на повърхността, очите й бяха отворени. Обхванатата от пламъци „Бриджит“ все още беше там. А „Корин“ все още се държеше на повърхността. Лизет стоеше на наклонената палуба, гледаше към нея и викаше нещо неразбираемо.

Значи все пак всичко е било действително. Това я зарадва. Изпитваше щастие, че поне веднъж в живота си е познала истинската любов, макар и за кратко.

Отново потъна. Нещо докосна краката й. Тя го сграбчи и отвори очи.

Светлината, процеждаща се в мътната вода, бе слаба. Но Чарли винаги би разпознала Трей. Очевидно, той беше в безсъзнание. Това й даде нови сили. Беше готова да умре, но не може да позволи Трей Лавенд да се удави.

Тя се отблъсна с крака към повърхността, влачейки тялото му със себе си. Течението ги беше отнесло близо до брега — стръмен, скалист склон, който се издигаше над водата. Като повдигаше с една ръка главата на Трей, с другата Чарли мощно гребеше към брега.

Стори й се, че изминаха часове. Най-сетне краката й докоснаха тиня. Затъна до глезените в нея, докато се опитваше да измъкне Трей от реката, но все пак достигна твърда земя. С последни сили го обърна по гръб и затърси пулса му. Той бе слаб и Трей почти не дишаше. Чарли се зае с изкуствено дишане.

— Не смей да умираш! — извика, за миг откъснала уста от неговата. — Не смей да умираш, Трей! Не сега, когато те открих. Няма да те оставя да умреш! — и отново се наведе над него.

Струваше й се, че са изминали часове, но всъщност бяха само две минути, когато той се закашля. Чарли побърза да го обърне на една страна и от устата му потече вода. Трей отвори очи и прошепна:

— Не възнамерявам да умирам в близкото бъдеще, така че можеш да престанеш.

Беше чул молитвите й. Тя се свлече до него, върху покрития с чакъл бряг.

Навярно бяха лежали така дълго време, може би бяха спали или са изпаднали в безсъзнание. Когато Чарли дойде на себе си, слънцето сякаш беше по-високо в небето. Трей се размърда в прегръдките й и отвори очи.

— Можеш ли да ходиш? — запита тя.

— Така мисля. А ти?

— Има само един начин да разберем.

Подкрепяйки се взаимно, двамата се изправиха. Отначало се олюляваха, после се задържаха здраво на краката си. Чарли се обърна към реката. И се вкамени.

— Мили боже! — прошепна тя.

Един петролен танкер, огромен като полегнал небостъргач, плуваше нагоре по реката. На отсрещния бряг се извисяваха многоетажни сгради.

Някъде отблизо долетя музика — детски хор, който пееше „Всеки е красив по свой начин…“ Сетне се разнесе прашенето на микрофон. Чарли се обърна по посока на звука.

— Какво е това? — запита Трей, който продължаваше леко да се олюлява.

— Ела — рече младата жена, хвана го за ръка и го поведе към мястото, откъдето се разнасяше музиката.

Само след няколко минути достигнаха асфалтова площадка, заобиколена от коли и камиони. Множеството най-разнообразно облечени хора в джинси и работни ризи, в костюми с вратовръзки, в синтетични бермуди и ярки пролетни рокли, стояха с лице към естрада, украсена с червено-бяло-сини флагове. Някаква дребна, елегантна чернокожа жена, на около шестдесет, пристъпи към микрофона.

— Чарли — запита Трей, очевидно объркан. — Какво е това? Какво става?

Чарли му направи знак да мълчи, а чернокожата жена заговори:

— Аз съм родена като свободна жена. Моята прабаба е била робиня в една плантация, недалеч от мястото, където се намираме. Сигурно е щяла да умре като робиня, ако добри бели хора, с цената на много пари и опасност за самите тях, не й уредили да избяга от Луизиана по Подземната железница. По пътя й помагали както цветнокожи, така и бели, мъже и жени, християни и евреи. Моята прабаба доживя до сто и четири години. Преди да умре, ми разказа много неща. Научи ме, че ние сме един народ, научи ме да се гордея с това, което съм, да ценя свободата повече от всичко на света, да оказвам помощ на онези, които се нуждаят. Научи ме още, че само когато хората се трудят рамо до рамо, сътворяват велики дела. Ето защо моята цел, като първата жена губернатор от афроамерикански произход в Съединените щати, е да обединя хората, да създадем един щат, в който всеки човек, мъж или жена, цветнокож или бял, онеправдан, млад, без власт, да знае, че принадлежи към нашето общество. Давайки това тържествено обещание, аз посвещавам мандата си на губернатор на Луизиана на една робиня, моята прабаба Доли Лавенд Стюарт.

Трей и Чарли се спогледаха, досещайки се за истината. В душите им се смесиха учудване, страх и възбуда.

— Чарли — прошепна Трей. — Наистина ли сме там, където подозирам?

— О, Трей! — възкликна младата жена и широко се усмихна. — Да знаеш само какъв свят ще ти покажа!