Мегън Даниел
Любов завинаги (12)

Дванадесета глава

Прекараха остатъка от деня, бродейки из френския пазар. Хапнаха от всичко, което изглеждаше годно за ядене, и изпиха почти цял галон кафе. Чарли беше разстроена от гледката на спънати кози и овце, завързани за колчета пуйки и патки, всички обречени на неизбежна смърт.

— Откъде си мислиш, че се е взело последното ти ядене? — запита Трей, удивен от реакцията й.

— От супермаркета — измърмори тя. — Всичко внимателно изчистено, одрано и пакетирано в найлонови опаковки, за да забравиш, че някога е било живо.

Трей купи лимони, кокосови орехи, ананаси и нарове. После нае едно малко негърче да ги занесе до къщата на Лизет. Не се наложи да изпраща гофретите — тънки, сладки вафли, все още топли от пещта, — защото веднага ги изядоха.

По-късно се разхождаха из улиците на Вьо Каре, разговаряха безкрай и се наслаждаваха на взаимната си компания.

Чарли реши, че „Бърбън стрийт“ е изключително очарователна. Без потискащата атмосфера на деветдесетте, без проблясващия неон, без уличните кафенета и клубовете за стриптийз, без нито един магазин за тениски, тя беше много, много приятна улица. Един латернаджия я развесели. Латерната висеше като топуз на шията му и от нея със скрибуцане се разнасяше триумфалният марш от „Аида“, а през това време маймунката просеше пари от насъбралата се малка тълпа.

Описа му модерните джаз клубове и се разсмя, когато Трей изтъкна, че благодарение на операта на ъгъла с „Тулуз“, „Бърбън стрийт“ вече е сърцето и душата на градската музикална общественост. Търговията процъфтяваше благодарение на операта. Имаше магазин за костюми, магазин за гримове, къщи, които даваха стаи под наеми, чиито табели гласяха: „Певци и сценични работници — добре дошли“. Музика се лееше от отворените прозорци и врати: арии от „Трубадур“, „Дон Паскуале“, „Лучия ди Ламермур“. И сякаш кафенетата и ресторантите, които обслужваха работещите в операта, бяха повече от една дузина.

Макар че беше ранен следобед, хора от всяка класа и цвят вече се бяха наредили пред голямата мраморна сграда на операта, за да си купят трето — и четвъртокласни билети срещу четвърт долар.

Когато чу един младеж, който вървеше по улицата, да си подсвирква увертюрата на „Вилхелм Тел“, Чарли се изкикоти. Трей я изгледа, сякаш беше луда.

На ъгъла на „Биенвил стрийт“ се отбиха в „Абсинт хауз“, сумрачно заведение, с ламперия от тъмно дърво, където Чарли бе единствената жена. И ако някой се бе вгледал достатъчно добре в нея, за да разбере, че не е това, за което се представя, тя нямаше да бъде допусната вътре. Изпиха по чашка от силния, зеленикав на цвят ликьор с аромат на анасон и си излязоха.

Малко по-късно, когато минаваха покрай „Антоан“, Чарли се удиви. Надникна през прозореца на прочутия ресторант.

— Заведението изобщо не е променено. Би ли повярвал, че един ресторант може да просъществува сто и петдесет години? А аз съм се хранила в „Антоан“ миналата година… 1992, искам да кажа. Умирам за стридите „Рокфелер“.

— Чудат израз — рече сухо Трей, — но доста нагледен. Макар че не съм опитвал точно това ястие, мога да се закълна, че vol au vents langues du chat са определено „да умреш за тях“.

— Langues du chat? Ядете котешки езици?

— Това са бисквити, божествено пръхкави и крехки — целуна пръстите си, за да го подчертае.

— Олала! — подразни го тя, като изимитира жеста. — Колко парижанско!

— „Антоан“ е от класата на всеки парижки ресторант, може би дори по-добър. Някоя вечер ще те заведа там.

— Наистина ли? Ще ми бъде много приятно.

— Ако обещаеш да облечеш рокля.

— О, глупости, развали ми цялото удоволствие.

— Гарантирам ти, че ще се забавляваш, дори с рокля.

Усмихна му се.

— Сигурна съм.

Когато свиха по „Роял стрийт“, на Трей му хрумна нещо. Той се обърна към Чарли.

— Дай ми за момент пръстена си.

— Пръстена ли?

— Само за няколко минути.

— Последния път се опита да го задържиш — изрече го, подозрително намръщена.

— Мис Стюарт, не твърдя, че разбирам откъде си се сдобила с този пръстен, но вече не мисля, че си го откраднала, и обещавам да ти го върна. Моля те, довери ми се.

Точно това й се искаше и то много. Погледна го право в тъмните очи и там прочете само искреност. Свали пръстена и му го подаде.

— Благодаря.

— Къде ще го носиш?

— Ела с мен и ще видиш.

Той влезе в един елегантен магазин, където в няколко стъклени витринки бяха изложени прекрасни бижута.

— Мистър Лавенд! — възкликна собственикът, дребен издокаран мъж с лъскаво черно сако, и излезе иззад тезгяха, за да раздруса сърдечно ръката на Трей. — Радвам се да ви видя отново.

С усмивка Трей представи Чарли като „мистър Стюарт“, бижутерът се здрависа с нея и рече:

— Добре дошъл, сър.

Чарли едва сдържа смеха си. Трей подаде пръстена на бижутера.

— Мистър Блекстоун, това ли е пръстенът, който ми изработихте преди няколко години?

Бижутерът го взе, мина зад тезгяха, на който гореше газена лампа с огледало, и взе една лупа.

— Да, разбира се. Вие създадохте модела за прекрасната мис Дюкло — изрече, докато го изучаваше. — Бих го познал навсякъде. Няма втори като него — той се намръщи. — Но какво сте сторили с него? — вдигна очи към Трей, после отново погледна пръстена. — Ако не знаех кога е направен, бих се заклел, че е старинен. Носи патината на времето, сякаш е украсявал ръцете на няколко поколения жени. На някои места се е изтъркал.

Чарли изгледа победоносно Трей, а бижутерът продължи:

— Сър, унищожил сте моето бижу или… — стисна пръстена в дланта си, сякаш се наслаждаваше на топлината му. — Не зная какво сте направили с него, но сега е дори по-хубав. В него има дух, сякаш е пропит със спомените на жените, които са го носили.

— Благодаря ви, мистър Блекстоун — Трей взе пръстена обратно.

— Моля да ми обясните… — започна бижутерът.

— Може би някой друг път — отвърна Трей и излезе, следван по петите от Чарли. Оставиха дребния човечец напълно объркан.

— Сега вярваш ли ми? — запита тя, взе пръстена и го сложи обратно на ръката си.

— Не зная — Трей поклати глава. — Просто не зная.

 

 

Завърнаха се в къщата на Лизет. Чарли беше изтощена, но щастлива. Не си спомняше откога не се е наслаждавала така на разходка… или на компанията на някой мъж.

Трей се чувстваше по същия начин и кой знае защо това го плашеше. Тази тъмнокоса, синеока и възмутителна жена започваше да му влиза под кожата. След като я изпрати до къщата на Лизет, прекара следващия час в безцелно обикаляне из улиците, като си припомняше всичко, което бе изрекла, всичко, което бяха правили, гъстите й мигли, мириса на косите й, стройните й бедра, очертани от бричовете. Усещаше мекотата и вкуса на устните й и копнееше отново да я целуне. Опасяваше се, че е започнал да се влюбва в малката кокетка.

А точно сега това беше последното, от което се нуждаеше. Имаше други грижи, върху които трябваше да се съсредоточи. Отгоре на всичко природеният му брат Лорънс затъваше все повече в дългове и с нарастваща бързина разпродаваше вещите от „Райв Дус“. По-късно, когато му дойде времето за задомяване, ще си избере подходяща съпруга. Някоя от висшето общество на основателите на Ню Орлиънз, която ще допринесе за издигането му и ще бъде съвършена домакиня на внушителния плантаторски дом, който скоро щеше да е негов. Беше го планирал до най-малката подробност.

Междувременно можеше да се задоволи и с прекрасната Жустин, с кожа с цвят на кафе с мляко, с абаносова коса и винаги щастлива да го приеме в леглото си.

Въпреки това не си спомняше друг ден, в който да се е смял толкова, в който да се е чувствал така съвършено освободен в нечия компания, още по-малко — дамска.

Нито пък някога бе желал жена повече от тази вечер, когато влезе в къщата на майка си и видя Чарли да се появява в задната приемна, вече не като млад джентълмен, а като жена от главата до петите, привлекателно облечена във виненочервено кадифе, поръбено с черно.

Младата жена седна на пианото и запя за радост на нетърпеливите клиенти.

По дяволите, той не искаше Чарли да забавлява клиентите. Искаше я само за себе си, в собствената си спалня, в дома си, далеч от всички тези мъже, които й отправяха нежни погледи, докато тя седеше кокетно свела глава, и изпълняваше шокиращо двусмислени песни в един момент с въздържаността на монахиня, в следващия — с дяволит блясък в очите, който го предизвикваше да я отнесе в леглото и да я обладава до зори.

Подобни чувства очевидно вълнуваха и Реми Соваж, който се беше облегнал на пианото с неизменната пура в уста и с още по-неизменното похотливо изражение. Трей изпитваше желание да му размаже лицето. Но това беше къщата на майка му и той трябваше да пази репутацията й. Така че наблюдаваше, мълчалив и кипящ от гняв, как Чарли възпламенява половината мъже на Ню Орлиънз, а после ги изпраща в стаите на горния етаж да потушат избухналия пожар с някое от другите момичета.

Но нищо не можеше да угаси пожара в сърцето на Трей. Ако не можеше да я има, предпочиташе да изгори.

Тази вечер Чарли се наслаждаваше на пеенето дори повече от предишната. Може би защото Трей Лавенд остана през цялата нощ и не стоеше на вратата, а до пианото. Наблюдаваше я така пламенно, че я обливаха горещи вълни.

Всеки път, когато прекъснеше, за да си почине, той беше там преди всички останали, нетърпеливи да привлекат вниманието й, мъже, подаваше й чаша шампанско, придружаваше я до вътрешния двор да се освежи, закриляше я от по-нахалните клиенти. Тя и сама можеше да се справи с последното, та нали го вършеше от години, но откри, че е удивително приятно да повери това другиму. Харесваха й дори собственическите му маниери и се намрази за това.

Този човек й въздействаше както никой мъж преди, или поне не от както бе седемнадесетгодишна и сигурна, че ще умре, ако Кларк Дженсън не й кавалерства на дебютантския бал. А Трей Лавенд беше много по-хубав от Кларк Дженсън.

Не можеше да отрече, че чувства физическо влечение към него. Това беше всичко, нали?

Но защо, когато отново седна пред пианото и запя „Обичам те, Порги“, гласът й пресекна от вълнение? Защо любовните стихове в „Розата“ караха сърцето й да затупти по-силно? И защо „Изпълнено със сълзи“ я просълзи повече от всякога? Нима е възможно да се влюби в този мъж? Та тя едва го познаваше.

В главата й прозвучаха предупредителни сигнали. „Ела на себе си, Шарлот — започна да се поучава. — Все още си в много уязвимо положение. Ще трябва да живееш сред съвършено непознато обкръжение, докато измислиш как да се завърнеш у дома. Нямаш право да се разконцентрираш и да мечтаеш за едно красиво лице и тяло. Моментално се овладей!“

Успя да възвърне самоконтрола си с огромно усилие, но тутакси отново го загуби, когато Трей пожела да я изпрати до стаята й, след като бе приключила работата си за вечерта. Очите на Реми Соваж сякаш прогориха дупка в гърба й, когато двамата се отправиха нагоре по стълбата.

На площадката минаха покрай Джърмейн. Тя слизаше в приемната. Държеше под ръка някакъв клиент, очевидно доволен, съдейки по широката му усмивка. Но изражението на лицето й сепна Чарли. След като се усмихна на Трей, проститутката набързо, но внимателно, огледа Чарли от глава до пети, сетне удивено повдигна изписаните си вежди и отмина.

Чарли се питаше от какво е продиктувано удивлението й. Не беше ли обичайният тип жена за Трей? Може би той харесва едрогърди, русокоси красавици като Джърмейн? Или високи момичета с порцеланова кожа като Еме? Или пък крехки, червенокоси дами като Доминик? Момичетата на Лизет бяха много красиви и внезапно Чарли се почувства ужасно обикновена.

Стигнаха до вратата на стаята й. Чарли чувстваше, че той иска да я последва вътре и в самото легло. Тя също го желаеше, но не би могла да се люби с мъж, дори с Трей Лавенд, в публичен дом. Защото домът на Лизет беше точно това, независимо от елегантната обстановка и изисканата клиентела.

Когато се обърна да му пожелае лека нощ, той вдигна ръце и я притисна до затворената врата. Наклони се към нея и я загледа с такава настойчивост, че тя очакваше всеки миг махагоновата врата да пламне.

— Трей… — започна, но той не й даде възможност да изрече нито дума повече. Устните му се притиснаха към нейните в целувка, толкова гореща и жадна, какъвто беше взорът му преди миг. Чарли му върна със същата настойчивост, устните й плениха неговите, езикът й милваше неговия. Вдигна ръце и силно го притисна до себе си, за да му попречи да промени решението си и да се отдръпне.

Той очевидно нямаше такова намерение. Едната му ръка посегна към деколтето на кадифената рокля, толкова дълбоко, че не поставяше никакви прегради пред изучаващите му пръсти.

Те галеха кожата, гъделичкаха я около ключицата, милваха малката вдлъбнатина в основата на шията. После се плъзнаха надолу, промъкнаха се по черното копринено бельо и откриха целта си. Само след секунди държеше едната й закръглена гърда, а палецът му галеше настоятелно зърното, което бързо се втвърди.

Господи, ръцете му я влудяваха! Чувстваше се като неоновите реклами, окичили съвременната „Бърбън стрийт“ — пулсираща и искряща, докато милувките му я разтърсваха.

А той продължаваше да я целува, от време на време изоставяше устните, за да изучи други места от лицето й — клепачите, слепоочията, чувствителната кожа под ушите. Тя се облегна върху вратата, благодарна за нейната опора, и се отдаде на невероятните усещания, които този мъж събуждаше в тялото й.

Устните му отново напуснаха нейните, проследиха едно след друго брадичката, шията, рамото, отправили се, тя знаеше това, към онова място, което под докосването на галещия палец изгаряше от желание.

Някъде отдалеч се разнесе женски смях, дълбок, страстен звук, последван в отговор от мъжко изхилване. Чарли отвори очи и видя Фелисите да достига върха на стълбището и да се отправя по коридора в противоположната посока. Реми Соваж я следваше по петите, но вместо да завие след нея, той се спря, очите му се втренчиха в голата гръд на Чарли в ръката на Трей и в притворените й от страст очи. Отново се изкиска подигравателно, с престорена учтивост поздрави Чарли, сетне последва Фелисите в стаята й.

Магията беше развалена. Тя сграбчи Трей за яката и неохотно го отблъсна. Ръката му пусна гръдта й, която веднага се вледени.

Докато той я гледаше объркано, младата жена пипнешком откри дръжката на вратата. Отвори я и едва не падна в стаята. Успя да запази равновесие, точно навреме, за да не повлече Трей заедно със себе си.

— Лека нощ, Трей — успя да промълви. — Благодаря ти за прекрасния ден.

Той се втренчи в лицето й, после я дари с една полуусмивка.

— Лека нощ, мое славейче — гласът му беше дрезгав. — Спи добре… докато имаш тази възможност.

Разбира се, тя не спа добре. Всъщност почти не затвори очи.