Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- All the Time We Need, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Надежда Гаврилова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 28 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване, корекция и форматиране
- Xesiona (2010)
Издание:
Меган Даниел. Любов завинаги
ИК „Калпазанов“, Габрово, 1994
Редактор: Весела Прошкова
Коректор: Петър Иванов
ISBN: 954–17–0024–1
История
- — Добавяне
Седма глава
Навън всичко искреше до бяло от слънцето и Чарли примигна. Докато Трей я водеше надолу по пътеката, тя съсредоточи вниманието си върху капризите на полата, която сякаш я теглеше в друга посока.
— Глупави измишльотини — измърмори, когато един волан се закачи на оградата от ковано желязо. — Защо жените са позволявали да бъдат подложени на тези мъчения?
Не вдигна поглед, преди да достигнат тротоара или банкета, както беше чула, че го наричат нюорлианците. Отпусна кринолина, изправи се и се огледа. В следващия миг съжали, че го е направила. Цялото й тяло се вцепени, замръзна неподвижно, с изключение на очите, които обхванаха безумната сцена пред нея.
Къде са колите? Къде са туристите с тесни панталони, които зяпаха по витрините на магазините във френския квартал по всяко време на денонощието? Къде са неоновите реклами на джаз — кафенетата, барчетата на открито, музиката, която се лееше от отворените врати и прозорци, въргалящите се по улиците пияници с празни чаши от бира „Дикси“? Къде е светът, който бе напуснала миналата нощ?
Естествено, имаше минувачи, но всеки един от тях беше облечен като нея и Трей Лавенд, в стил деветнадесети век. Улицата беше задръстена с коне, с каручки и с луксозни карети, различни по големина и външен вид, карани от чернокожи кочияши в ливреи. Вместо конфетите, натрошените мъниста и смачканите пластмасови чаши, с които би трябвало да е обсипана улицата след снощните пиршества, видя конски изпражнения, портокалови кори и вадичка, от която вонеше на мръсен канал и умряла риба. Дебела негърка с дълга червена пола премина, поклащайки се като патица. На главата си крепеше поднос и викаше с напевен глас:
— Пралини! Сладки като любов, златни като мед. Купете си от моите пресни пралини!
Чарли не можеше да помръдне, внезапно я побиха тръпки. Тук имаше нещо нередно, но не можеше да разбере какво. Пое си въздух и го изпусна на пресекулки, сякаш се беше задъхала от тичане, хълцане или и двете заедно. Гърдите я стягаха, задушаваше се.
— Мис Стюарт? — рече мъжът до нея.
Дочула гласа му, тя се изтръгна от вцепенението си, издърпа ръката си от неговата и отстъпи назад.
— Не ме докосвай — прошепна обезумяло, с разширени от ужас очи.
— Добре ли си? — гласът издаваше искрена загриженост.
— Не — прошепна младата жена. Отново погледна към забързаните минувачи. — Не, не съм добре. Мисля, че полудявам — сведе очи към широката рокля, сетне погледна към мъжа до нея и към едно куче, което притича с големи скокове. — Или съм мъртва.
Той отново се пресегна за ръката й. При неговото докосване инстинкт и тренировки се сляха в една-едничка необходимост: да се защитава. С бързината на светкавица единият й крак се изнесе назад, коленете й се присвиха, лявата ръка се прибра към тялото, свита в юмрук, дясната се изстреля напред — право в стомаха на Трей Лавенд.
Той се отпусна на едно коляно с тихо стенание и остана така, дишайки тежко като риба на сухо.
Ръцете на Чарли полетяха към устата й.
— Съжалявам. Нямах намерение… Извинявай.
Той вдигна поглед. Очите й бяха като две огромни мастилени езера върху пребледнялото й лице. Тя все още трепереше. Очевидно искрено се разкайваше. Трей се изправи с усилие, все още трудно си поемаше въздух, и протегна ръка към нейната, толкова бавно и толкова плавно, сякаш се готвеше да докосне плашлив кон. Малката й длан бе леденостудена. Той пое дълбоко въздух и се усмихна.
— Всичко е наред, ма’ам, но ми напомни да предупредя майка ми… и нейните клиенти.
— Аз… Какво… Не разбирам какво става?
— Преживя трудни мигове, мис Стюарт. Сигурен съм, че ще се почувстваш по-добре, когато се прибереш у дома, при твоето семейство — взе студената й ръка и я потупа успокоително, също като на дете. Трябва да я отведе у дома й, ако успее да разбере къде се намира той. Може би, ако я разведе из квартала, тя ще го разпознае. Може би е близо до къщата на доктор Дюпре. — Каза „Тулуз стрийт“, нали? — тя кимна. — Точно зад ъгъла е.
Чарли се остави да я поведат по банкета, защото не знаеше какво друго да направи. Първоначалният шок и скованост бяха изчезнали и сега умът й препускаше като кола в Инди 500[1]. Трябва да има някакво обяснение за всичко това, напълно логично и разумно обяснение.
Спомни си, че миналата нощ нещо я бе ударило по главата, точно преди да я измъкнат от водата. Нима това беше халюцинация, резултат от сътресение на мозъка? Или пък все още се намира в безсъзнание, в някое чудесно и безопасно легло и всичко това е само сън?
Все пак изглеждаше прекалено реално. Тя долавяше упойващия аромат на олеандър. Виждаше как слънцето искри по натрошените стъкла, забити върху градинската стена, за да попречат на натрапниците да се прехвърлят през нея. Чуваше звъна на катедралните камбани, призоваващи вярващите на църковна служба. Всичко беше толкова реално. А най-реален беше мъжът до нея, топлата твърдост на ръката му, успокоителната нотка в гласа му, цитрусовият аромат на одеколона му.
И така, какво друго обяснение може да има? Защото сигурно има някакво.
По-рано се беше пошегувала с прислужницата, че е попаднала тук чрез изкривяване на времето. Ами ако наистина се бе случило?
Не, подобни неща не се случваха. Не и на Чарли Стюарт.
Но как иначе да си обясни облеклото и каретите, конските трамваи, които дрънчаха наблизо, липсата на каквито и да било съвременни стоки по витрините на магазините?
1858 — беше казала прислужницата. Преди сто тридесет и пет години. Нима е възможно?
Трей изричаше нежни, успокоителни безсмислици, с които очевидно целеше да я укроти, за да не го нападне пак. Но тя нямаше намерение да го удря отново. В момента той беше спасителното въже и тя се беше вкопчила в него като удавник, единствената й тъничка връзка с действителността.
— Да, да — промълви Трей и отново потупа ръката й. — Ще се почувстваш добре, щом отново си у дома. Ти…
— Ето го! — извика тя и посочи с пръст.
Това беше нейният хотел. Нямаше знак, а тя беше почти сигурна, че си спомня да е видяла такъв предишния ден, но това определено беше нейният хотел, същата розова боя, същите сиви капаци на прозорците, същият парапет от ковано желязо, във формата на житни стебла около балкона, дори същото магнолиево дърво, отрупано с неразцъфнали цветове, макар че беше по-ниско от онова, което си спомняше.
С възклицание на облекчение тя се спусна към къщата и улови дръжката на вратата. Когато тя не се отвори, заблъска по нея и закрещя:
— Пуснете ме! Това е моят хотел. Пуснете ме!
След по-малко от минута вратата рязко се отвори и на прага застана чернокож иконом с побеляла коса. Когато видя Чарли, изненадано направи крачка напред.
Трей пристъпи към него и хвана ръката на младата жена.
— Добър ден, Руфус. Познаваш ли тази млада дама?
— Ами не, мистър Лавенд. С право казвам, не съм я виждал преди.
— И аз не съм те виждала никога — съгласи се тя, — но това е моят хотел и си искам багажа — отскубна се от ръката на Трей и се втурна край стреснатия иконом навътре в къщата.
Трей тихо запита негъра:
— Докторът вкъщи ли е? — икономът кимна. — Би ли го повикал?
В коридора Чарли се поколеба. Имаше промяна в обстановката. Беше сигурна, че тук, до дясната стена, се намираше бюро, където вчера се беше регистрирала. Бюро с телефон и компютър зад него. А вдясно бе ресторантът, но вчера в салона имаше около дузина малки кръгли масички с розови покривки и вазички с розови пъпки, не тази дълга маса, в центъра, на която се мъдреше огромна сребърна фруктиера.
Но стълбището бе същото, както и коридорът, водещ към задната част на къщата. Тя тръгна по него и влезе във вътрешния двор.
Да! Това си го спомняше! На върха на шадравана, от който бликаше вода, разпозна двойката чапли, изработена от ковано желязо. Същите бананови палми се полюшваха от лекия бриз. Забърза по тухлената пътека и нетърпеливо отвори вратата на своята стая.
При влизането й четири стреснати, черни лица се обърнаха към нея. В единия от ъглите имаше хамак, където лежеше старец и пушеше лула. Край огнището се беше привела млада жена и разбъркваше нещо в желязно гърне. Две деца играеха на пода. Всички се вторачиха в Чарли.
Очите й обходиха стаята. Беше тъмна, претъпкана с три легла и сбирщина от евтини мебели, стените бяха почернели от сажди. Вместо завеса на прозореца висеше парче избелял американ.
Нямаше легло с балдахин, нито телевизор, видео или климатична инсталация. И нито следа от багажа на Чарли.
Жената се изправи, сетне направи реверанс.
— Да ви услужа с нещо, ма’ам?
— Какво… — искаше да каже Чарли, но от гърлото й излезе само хриптене. Тя преглътна и попита отново: — Коя година сме? — гласът й беше само едва доловим шепот.
— Ами… 1858, ма’ам.
— Не — прошепна Чарли. — Боже, не! — извърна се и се затича назад към къщата, където Трей разговаряше с един червенокос мъж по риза, с лула в едната ръка и сгънат вестник в другата.
— Доктор Дюпре — рече Трей, — позволете да ви представя мис Стюарт. Тя…
Чарли го спря, като изтръгна вестника от ръката на доктора. Очите й пробягнаха по заглавието „Дейли Пикаюн“ и датата: 28 февруари, 1858.
— Не! — изстена тя отново. После по-високо: — Не! Не, не, не! Не може да бъде! Няма да го позволя! — втренчи се в Трей, в доктора, в иконома, очите й бяха подивели като на банши[2]. После хвърли вестника на земята и се завтече навън през все още отворената врата, надолу по стъпалата. Единственото й желание бе да избяга от този кошмар, да се върне в своя свят, в своя живот.
Препъна се в неудобната пола, замалко не падна, после я запретна до коленете. Продължи да тича надолу по улицата, през тълпата. Не беше изминала и двадесет метра, когато токът на ботата й се закачи за един от обръчите на кринолина и тя се строполи на земята сред куп волани, телове и батиста с цвят на праскова. Остана неподвижна, обхванала глава с ръце и опитваща се да проумее невероятното. Трей се приближи, изправи я много нежно на крака и я поведе към „Джаксън Скуеър“.
Там намери свободна пейка, настани я, самият той седна до нея, без да изпуска ръката й. Една чернокожа бавачка мина покрай тях, бутайки бебешка количка от ракита. Притича малко момиченце, търкалящо колело с пръчка. Кринолините на дамите докосваха банкетите с тих шепот, мъже допираха за поздрав високите си цилиндри.
Тя погледна Трей.
— Действително е 1858 — изрече, вече сигурна, че това не е сън.
— Разбира се. Ти коя година мислиш, че е?
Младата жена се разсмя, макар че смехът й граничеше с истерия.
— Колко съм глупава, смятах, че е 1993.
— 1993! Откъде ти хрумна?
— О, може би съм извратена? Или луда — тя изучаваше лицето му, което едновременно изразяваше загриженост, объркване и недоверие. Но тези чувства бяха нищо в сравнение с нейната тревога и смущение. — Аз съм лудата тук, нали? А през цялото време си мислех, че си ти — поклати глава. — 1858 — разсмя се още по-силно.
— Имаш ли нещо против да споделиш шегата?
— Защо не? Определено не е лоша и касае само мен. Никога не съм била силна по история. За мен тя започва с Били Холидей и с Чарли Паркър. Аз съм жена, която не може да си направи сметката без калкулатор и да си стопли кафето без микровълнова печка.
— Микровълнова печка?
— Все още не е открита.
Сега действително я гледаше така, сякаш беше ненормална и това отново я накара да се разсмее високо. Припомни си класическия въпрос на психиатрите, използуван като тест дали пациентът им има връзка с действителността.
— Кой е президент на Съединените щати? — запита.
— Не знаеш ли?
— Не, а ти?
— Президент, Бюкенън.
— Бюкенън? — тя се изкиска. — Бюкенън! — и тогава лудешки се разсмя, като едва си поемаше дъх.
Може да беше истерия, но я накара да се почувства по-добре.