Мегън Даниел
Любов завинаги (4)

Четвърта глава

Когато съзнанието й бавно се проясни, Чарли реши, че сигурно е жива, защото изпитваше болка. Гръдният кош я стягаше така, сякаш беше бинтована, стъпалото я смъдеше от удара в лодката, мишницата я болеше на мястото, където някаква силна ръка я беше стиснала и извлякла от реката. В устата си усещаше вкус на ръждясала консервена кутия и умрели животни. Чувстваше главата си така, сякаш в черепната й кутия някаква фламенко група потропваше с всички сили, докато цялата полска армия й акомпанира с маршова музика. Не смееше да отвори очи от страх, че ще подтикне цялата тая сбирщина към дружен бунт.

Изглежда, че не беше останала много дълго в безсъзнание, защото от косата й се стичаше на струйки вода, тялото й трепереше неистово. Някой я бе вдигнал, защото усещаше, че я люлеят чифт челичени ръце, че е сгушена до масивен гръден кош. Някой я носеше в неизвестна посока и в този момент не я интересуваше кой и накъде. Притисна се до топлите гърди и издаде звук, между стенание или измъркване, който прерасна в раздираща кашлица.

— Отново дойде на себе си — изрече глас, великолепен като музиката, която свиреше наблизо не диското, което беше чула от водата, а жизнерадостен щраусов валс.

— Донеси одеяло! — нареди гласът. — Веднага!

Беше положена на нещо меко, и инстинктивно се обърна настрани и започна да се свива на топка. Една ръка, нежна, макар и корава, я възпря.

— Не, трябва да седнете, мадам! Така ще дишате по-леко — изрече гласът, докато мъжът я повдигаше в седнало положение и я загръщаше с одеялото.

Не искаше да седи. Искаше да спи, може би вечно. Но беше някак си по-лесно да поема въздуха и да го всмуква в парещите дробове.

— Това се казва добро момиче — окуражи я гласът. — Сега отворете очи. Зная, че можете да го направите.

— Не е нужно да ми говорите като на дете — изрече Чарли между кашлицата, но все още не отваряше очи.

Човекът се изсмя, звукът беше топъл и пламенен като бренди, загрято на свещ.

— Тогава отворете очи. Хайде, трябва да се събудите.

— О, добре… досадник такъв — рече Чарли и повдигна клепачи.

И той отново беше пред нея. Беше си въобразила, че красавецът в довоенен редингот, приличащ на Гейбъл, е плод на полумъртвото й въображение, но Кларк Рет все още беше край нея и й се усмихваше както преди. О, Боже, беше страхотен!

— Браво! — каза той. — По-добре ли се чувствате сега, мадам?

Не можеше да повярва, че някой все още казваше „мадам“, дори и в Юга. Мислеше си, че единствената жена, редовно удостоявана с това обръщение, е кралицата на Англия. Но когато този приятел го произнасяше, звучеше направо възхитително.

— Аха, така мисля… — после добави — сър.

Дори това малко усилие я изтощи. Усещаше главата си като от железобетон и я отпусна назад към стената. Очите, почти също толкова натежали, искаха да се затворят, но той я накара да ги отвори отново и да ги държи така. Леко й се гадеше.

Като се опитваше да задържи погледа си върху нещо, тя се огледа и го фокусира върху редицата светлини, които беше забелязала от водата. Удиви се, осъзнала, че не са електрически. Изглежда горяха с газ, ако се съдеше по миризмата, срещу която стомахът й се бунтуваше. И светлината им беше мъжделива като от четиридесетватова крушка.

Групичка хора се бяха събрали на бляскаво осветения вход наблизо и я наблюдаваха така, сякаш я очакваха да издъхне всеки момент.

— Предполагам, че съм гвоздеят в програмата на кабарето, а? — обърна се тя към Рет Бътлър.

— Просто са загрижени — увери я той, но се отдалечи на няколко крачки и заговори на един от мъжете от групичката.

Повечето от тях се стопиха като мъгла при изгрев-слънце. Беше сама с нейния герой. Чарли протегна ръка и я прокара през подгизналата си коса. Нещо жилаво се беше заплело в нея, дар от мътната Мисисипи. Страхуваше се да си помисли какво може да бъде.

— Ако ми е позволено да отгатна, бих казала, че приличам на плашило — рече тя. — Участник в карнавала за Халоуин.

— А аз бих казал, че изглеждате леко наквасена, но общо взето очарователна водна нимфа.

Думите й харесаха, макар че не им повярва.

Той посегна надолу към елегантните някога ботуши, които надничаха изпод червеното вълнено одеяло. Бяха почернели от тинята и размекнати от водата. Коленичи и ги свали. Това я изненада — беше прекалено интимно. Изля от тях мътната вода като шампанското от пантофката на Пепеляшка, а тя пъхна крака под себе си, за да ги стопли. Движението предизвика нов пристъп на кашлица.

Той грабна още едно одеяло, което бързешком уви около нея, притискайки я до себе си с една ръка. Чарли престана да трепери, но все още кашляше, а това беше толкова болезнено, че се опита да не диша.

— Зная, че боли — промълви той, сякаш прочел мислите й, — но трябва да поемате чист въздух в дробовете си. Вдишвайте през носа.

Послуша го и пристъпът премина. Той все още я държеше плътно до себе си и младата жена се отпусна.

— Съжалявам — рече. — Не съм много любезна, нали? След всичко, което се случи, вие сте моят герой. Наистина мисля, че спасихте живота ми. Благодаря ви.

— Не мислете за това, мадам — каза той и отново й подари съкрушителна усмивка. — Щастлив съм, че бях наблизо. Наредих на капитана да обърне към пристанището. Каретата ми ще чака на кея и ще ви придружа до дома.

Чарли си припомни, че беше видяла старомодните конски двуколки, наредени около „Джаксън Скуеър“ и чакащи туристи примигаха на нюйоркските таксита, които водеха туристи и любовници през Сентръл парк. Това, разбира се, носеше в себе си очарованието на миналото, но точно сега не би издържала друсането им, та каза:

— Благодаря, но и такси ще свърши работа. Не е толкова оригинално, но е по-бързо.

Той сключи вежди и я изгледа така, сякаш беше казала нещо нелепо. Сетне попита:

— Къде живеете, мадам?

— Никъде.

— Моля?

— Искам да кажа, че не живея в Ню Орлиънз. Тук съм по работа. Отседнала съм в хотел… — спря и се замисли за миг — „Мезон Дюкаре“.

Той се намръщи.

— Мислех, че зная всичките хотели в Ню Орлиънз, но не съм чувал за този. Къде се намира?

— На „Тулуз стрийт“, встрани от Бърбън.

Намръщи се още повече.

— Сигурна ли сте, мадам? Познавам този квартал добре, живея доста наблизо и не зная там да има хотел.

— Разбира се, че съм сигурна. Може да съм се давила, но не съм откачила. Той е… нека да помисля за малко — превключи на памет, прехвърли мисловния си бележник, където с успех трупаше различна информация, която повечето хора никога не забелязваха или бързо забравяха — № 787. Точно така, „Тулуз стрийт“ № 787. Розова къща. Украсена с ковано желязо и с глициния отпред. Нали се сещате, един от онези ретро домове от преди войната?

— Преди войната? — сега изглеждаше искрено объркан.

— Да — отговори тя, питайки се дали е бавноразвиващ се или просто необразован.

— Коя война?

— Гражданската — тя произнесе думата така, сякаш говореше на дете. — Войната между щатите.

Той загърна още по-плътно одеялото около нея, очевидно беше едновременно объркан и загрижен.

— Мисля, че е по-добре да ви заведа на топло и сухо, колкото е възможно по-скоро. Трябва да сте си ударили главата, докато сте била във водата — взря се отблизо в нея. — Помните ли името си?

Знаеше, че е обичаен въпрос при случаи с вероятна загуба на паметта, но въпреки това я разтревожи. Насили се да се поизправи.

— Шарлот Виктория Уейнрайт Стюарт, импресарио, номер на социалната осигуровка 547–64–4390. Дори да ме изтезавате, това е всичко, което ще научите от мен — и отдаде чест.

Мъжът се изправи и погледна надолу към нея, а тя отново се вледени, когато ръцете му отпуснаха раменете й.

— Къде да ви заведа? — запита той по-скоро себе си. — Определено не на „Тулуз“ № 787.

— Защо не? Там съм отседнала.

— На улица „Тулуз“ № 787 няма хотел. Зная въпросната къща, дома на доктор Дюпре. Всъщност само преди една седмица вечерях у него. Похвали ми се с вътрешния водопровод.

Тя се разсмя и това предизвика спастична кашлица, от която я заболяха гърдите и главата.

— Не правете така — сгълча го тя, когато възвърна способността си да говори.

— Какво?

— Да си правите глупави шеги. Боли.

Той постави пръст под брадичката й и вдигна лицето й към своето.

— Може би сте гостенка в дома на доктор Дюпре?

— Никога не съм чувала за него.

Той поклати глава с раздразнение, макар че тя не можеше да си представи с какво го е ядосала. Беше паднала в мръсната вода, едва не се беше удавила и щеше да извади късмет, ако не пипне пневмония, хепатит, или и двете.

Той се изправи и каза:

— Ако ме извините за момент, мис Стюарт, има две-три неща, които трябва да свърша. Ще се чувствувате ли добре, ако останете сама?

Тя преглътна внезапното разочарование и страх и тутакси ги потисна, за да предотврати реакцията от нараняването. Кимна.

— Разбира се.

Той щракна с пръсти и отнякъде изникна чернокож моряк.

— Остани с нея — нареди, после излезе навън.

Беше събудена и с достатъчно прояснен ум, за да забележи, че мъжът носи своя костюм от деветнадесети век, сякаш се е родил с него. Рединготът прилягаше на широките рамене, а панталоните се стесняваха в долната част на дългите, жилави крака, точно на мястото, където крачолите се скриваха в черните ботуши. Сетне мъжът изчезна от погледа й.

Чарли придърпа одеялата още по-плътно около себе си, но се разтрепери още по-силно. Студът сякаш бе вътре в нея. Може би ако се раздвижи… „На крака, Чарли. Задействай кръвообращението отново.“

Когато се изправи, всичко я болеше, тялото й сякаш тежеше няколко тона. Закашля се отново, толкова силно, че трябваше да се улови за парапета на кораба, докато спазъмът премине.

— Ма’ам? — запита морякът иззад нея.

Тя му махна да се отдалечи и се взря към брега.

Нещо не беше наред. Ню Орлиънз, който беше осветен като коледна елха и Дисниленд взети заедно, когато преди по-малко от час се качи на борда на яхтата с Роб, сега тънеше в мрак. Не се виждаше яркочервеното „Х“ на върха на Хилтън, нито светлините на огромния Конгресен център, разположен край реката, нито блестящия в месинг „Ривъруок Мол“, нито модернизираната пивоварница на Джакс. Небостъргачите в центъра също бяха тъмни и в небето липсваше оня кехлибарен отблясък, който сияе над всеки голям град по света, резултат от хилядите улични светлини. Помисли си, че през последния половин час явно е имало прекъсване на електрическия ток. Виждаха се някакви светлини, но те бяха бледи и слаби, сякаш аварийното захранване беше недостатъчно и непостоянно.

Тя сви рамене и загърби водата и загадъчния мрак. Оркестърът вътре беше подхванал нов валс. Както винаги, музиката я привлече. Бавно, изтръпнала от болка, тя тръгна към една отворена врата, после примижа от блясъка вътре.

Под светлината на великолепен полилей с дузина свещи на него поне стотина двойки се въртяха по пода на балната зала, украсена с червени завеси, огледала и позлатени первази. Цветя орхидеи и гардении, рози и други, чийто имена не знаеше, в червено, бяло и светлолилаво, бяха натрупани в невероятно изобилие из просторната стая. Цялата група, както мъжете, така и жените, изглежда се бяха споразумели предварително за съответните костюми за този бал по случай Марди Грас и Чарли трябваше да признае, че резултатът беше внушителен. Доколкото можеше да предположи, избраното време изглежда беше около средата на деветнадесети век: мъжете в рединготи или в елегантни, къси сака, с лъскави, раирани панталони, жените — с кринолини с формата на камбана, които се поклащаха грациозно по време на танца. Дори аксесоарите бяха съвършени: ветрила, провесени на китките, ръкавици до лактите, венчета от пера и черен кехлибар, часовници на ланец, гети и копринени шалчета с карфици. Самата Чарли, израснала в свят, в който хората не се замисляха да похарчат няколко хиляди долара за една бална рокля, беше поразена от този разкош. Кой можеше да си позволи подобно представление на фона на всеобщата бедност?

Двойките танцуваха валс, но това съвсем не беше валсът, който Чарли помнеше от дебютантските си балове. При всичките уроци по танци, които тя и момичетата от нейното потекло бяха изстрадали, не познаваше никой, който да танцува като тези същества. Те се въртяха и покланяха. Дамите се отдалечаваха бавно от партньорите си, правеха пирует, сетне отново се приближаваха, грациозни като палми, полюлявани от вятъра на Гълфстрийм. Не предполагаше, че на света са останали хора /поне не извън Виена/, които не са забравили да танцуват по този начин.

Откри, че се полюшва в такт с музиката, и това като че я накара да се почувствува по-добре.

— Мис Стюарт?

Тя се извърна. Непознатият стоеше до нея, през едната му ръка беше преметната пелерина, държеше цилиндър и тръстиков бастун в другата. Наистина беше положил всички усилия да бъде в тон и тя отбеляза, че изглежда великолепно.

Едва сега обърна внимание на оживлението на палубата. Наоколо притичваха моряци, подхвърляха въжета и крещяха команди. Корабът достигна пристана. Голямото колело престана да вдига пяна и пръски. Бяха пуснали котва. Пасарелът мигновено беше хвърлен на брега и той я насочи към него. После я вдигна на ръце.

— Мога да вървя — запротестира младата жена.

— Но защо? — попита той с усмивка. — Какъв герой ще бъда, ако не мога да пренеса до брега девойката, която съм спасил?

В ръцете му се почувствува на топло и сигурно място и всъщност не й се искаше да мине по клатушкащото се мостче, така че изрече:

— Никакъв.

— Права сте.

Докато чакаха мостчето да бъде укрепено, Чарли се извърна за един последен поглед към магическата бална зала. На вратата й стоеше и гледаше към нея една от най-красивите жени, които някога бе виждала. Гъста, черна коса, събрана високо на тила, блестеше под светлината на свещите. Кожата, с цвят на карамел, притежаваше деликатна прасковена руменина на високите скули. И очи кафяви като шоколад се взираха в Чарли с неприкрита неприязън.

После нейният Рет Бътлър я понесе.

Боже, колко беше изнурена. Изтощена до мозъка на костите си. Отпусна глава на широката гръд, докато той я отнасяше към брега, но не затвори очи.

Беше толкова тъмно, че не се виждаше нищо — очевидно токовият удар беше угасил светлините на небостъргачите. Но докато мимоходом оглеждаше пристанището, тя успя да забележи, че лъскавият, бял крайцер, който преди беше привързан редом с танкерите и товарните кораби, всичко, което очакваше да види в най-голямото пристанище на Америка и в действителност бе съгледала само преди час — сякаш бе изчезнало и бе заменено от редица платноходи с високи мачти, плоскодънни шлепове и различни по големина кораби с веслени колела.

„Започвам да бълнувам — помисли си тя. — Само това е. Накисването в старата река ме е засегнало повече, отколкото си мислех. Няма нищо друго. Сън. Нуждая се от сън. Цяла седмица сън.“ Беше започнала да задрямва, когато нейният избавител я пусна на земята до една лъскава закрита карета с чифт също толкова лъскави коне, впрегнати в нея. Чернокож кочияш в червена ливрея с кадифени ревери скочи от капрата, отвори вратата и свали стъпалото.

— Няма ли такси? — запита Чарли и вдигна поглед към Рет.

— Страхувам се, че не — отвърна той и й направи знак да се качи.

Тя се поколеба и се огледа с нарастващо объркване.

— Мис Стюарт? — подтикна я той, подкрепяйки лакътя й с решителна ръка.

Тя се качи. Когато мъжът се настани до нея и каретата потегли, тя се облегна върху кадифените, тъмносини възглавници. „Сън — помисли си тя. — Имам нужда от сън. На сутринта всичко отново ще бъде наред.“

С тази мисъл се унесе.